Колин Уилсън
Истински престъпно (13)

Големият обир на кюлчета злато

Трябва да признаем, че на големия обир на златен прах му липсва драматизъм. Но това със сигурност не може да се каже за големия обир на златни кюлчета, извършен шестнайсет години по-късно.

Историята започва през 1848 г., когато в Британия става забележителен влаков обир. Когато влакът пристига в Бристол, се оказва, че сейфът е отворен и оттам липсва злато на стойност хиляда и петстотин лири. Случаят така и не е разкрит, но привлича вниманието — и възхищението — на изискан джентълмен фалшификатор на име Едгар Агар. Той знае, че по влаковете се изпращат големи количества кюлчета злато, и че с внимателно планиране може да спечели достатъчно пари, с които да изкара до края на живота си.

Агар е представен на дребен чиновник на име Уилям Пиърс, който има пясъчноруса коса и хитри очи. Пиърс работи за железопътната линия „Саут Истърн“ като печатар на билети и обича скъпите неща, но няма пари да си ги позволи. Ето защо, когато Агар разкрива интереса си към пратката злато, Пиърс изразява готовност да му съдейства. Той се залавя да научи всичко възможно за начина, по който се изпраща златото, и в коя точка на маршрута е най-уязвимо.

Онова, което Пиърс научава, не е окуражително. Големи количества злато често пътуват от Лондон за Париж. Но за тежкия сейф има два ключа и единият се пази в Лондон, а другият — във Фолкстоун. Това очевидно представлява огромна трудност и за най-предприемчивия крадец. Агар решава, че фалшификаторството е по-лесно и се отказва от идеята.

През 1850 г. хитрият дребен чиновник е уволнен заради подозрение в кражба — и вероятно с право. И той е по-нетърпелив от всякога да участва в плана. Пиърс се запознава с Уилям Джордж Тестър, началник на гарата в Маргейт, и го убеждава да помогне. Това става през 1854 г., шест години, след като Агар измисля плана си. Той смята, че с помощта на Тестър ще бъде възможно да направи дубликати на двата ключа.

Агар се връща от Америка, където криминалната му дейност преуспява, и решава, че идеята е перспективна. Двамата с Пиърс отиват във Фолкстоун и наемат стаи, после дълго стоят на гарата, опитвайки се да разберат къде се пази вторият ключ. Но железопътната полиция ги забелязва и ги взема за джебчии. Пиърс се връща обратно в Лондон.

Агар остава още малко, защото се е запознал с чиновника, отговарящ за ключовете, човек на име Шарман. Проблемът е как да разбере кои ключове са за сейфа с колчетата злато. Но полицаите са нащрек и предупреждават Шарман, че мислят Агар за престъпник. И Шарман изведнъж престава да отговаря на приятелските предложения на Агар.

Агар измисля хитър план за ключовете. Той поръчва да изпратят от Лондон до Фолкстоун злато на стойност двеста лири, което трябва да бъде доставено на господин Арчър — на Агар. И после отива във Фолкстоун да го вземе. Планът би трябвало да се провали, защото Шарман е предупреден за Агар. Но късметът е на страната на Агар. Шарман отсъства, когато той идва и младият касиер отива до шкафа с ключовете и взима ключа за сейфа с кюлчетата злато. Агар вижда всичко и първата пречка е успешно преодоляна.

Остава второто препятствие. Тестър, началникът на гарата в Маргейт, е прехвърлен в Лондон и скоро му се предоставя възможност да направи восъчен отпечатък на другия ключ. Пиърс и Агар бързо се връщат във Фолкстоун и изчакват влака. За няколко минути кабинетът остава празен, докато чиновниците влизат и излизат, грижейки се за препоръчания багаж. Агар прави восъчен отпечатък на ключа и мигновено го връща на кукичката, сетне двамата с Пиърс излизат от гарата.

Четвъртият и най-важен съучастник вече е привлечен. Това е пазач на име Джеймс Бърджес, който отговаря за вагона, превозващ кюлчетата злато. Без него обирът би бил невъзможен. Бърджес се съгласява да даде сигнал — да избърше лице с носната си кърпа, когато кюлчетата злато са натоварени на влака.

Но още не всичко е готово. Направени са дубликати на двата ключа, но това отнема няколко месеца, защото дизайнът е сложен. И когато Агар ги изпробва, нито единият не става на сейфа. Сега, когато най-после успехът е близо, Пиърс и Агар се преместват в нова квартира. Пиърс си слага фалшиви мустаци и перука и променя името си.

Остава само още един проблем — откраднатото злато трябва да бъде заменено с нещо със същото тегло, защото разликата може да бъде открита във Фолкстоун, където измерват кюлчетата, преди да напуснат Англия. Ето защо Агар и Пиърс купуват две оловни теглилки по петдесет килограма от Шот Тауър, близо до Ватерло, слагат ги в пътнически чанти и залитайки от тежестта, се връщат в квартирата си.

Вече е началото на май 1855 г. Всяка вечер двамата мъже правят едно и също. Те отиват с такси до гара Лондон Бридж заедно с тежките пътнически чанти и заемат позиция, откъдето могат да наблюдават влака с кюлчетата злато. Но в продължение на две седмици Бърджес не подава сигнала, който чакат, и те се прибират в квартирата си, разтревожени, че железопътната полиция може да ги забележи. Но най-сетне, на 15 май 1855 г., Бърджес избърсва лицето си с носна кърпа. Агар и Пиърс незабавно си купуват билети и се качват в товарния вагон, където Бърджес слага тежките им чанти. Но само Пиърс излиза от товарния вагон и отива в първа класа. Покрит с престилка, Агар се свива в ъгъла на товарния вагон.

Веднага щом влакът потегля, Агар хвърля престилката и от кожена чанта, скрита под мишницата му, изважда инструменти — клинове, клещи, восък за печати и свещи. Докато Бърджес пази, Агар отваря първия от двата сейфа и изважда две малки, но много тежки дървени сандъчета, стегнати с метални обръчи. Работейки трескаво, защото влакът скоро ще спре в Рейгейт, Агар маха металните обръчи с помощта на клиновете и отваря едното сандъче. Вътре има кюлчета чисто злато. Той взима четири от тях и ги заменя с оловните тежести. После отново заковава гвоздеите и слага обръчите и накрая запалва свещите и разтапя восъка, за да възстанови печатите. Сандъчето пак е заключено в сейфа и когато влакът спира в Рейгейт, Бърджес е готов да предаде една от чантите на човека, който ще отиде в товарния вагон, за да я поиска. И Уилям Тестър тръгва от гарата, носейки четирите кюлчета злато.

Когато влакът потегля от гарата, Пиърс отива при Агар в товарния вагон и двамата отварят второто сандъче. Оказва се, че там има американски златни монети. Те взимат част от тях и ги заменят с оловните тежести. После разбиват и другия сейф, където намират по-малки кюлчета злато. За съжаление, тъй като няма повече оловни тежести, Агар е принуден да вземе само няколко от тях. Общо плячката е на стойност дванайсет хиляди лири.

Двама пътници с чанти слизат от влака във Фолкстоун, качват се на друг влак и продължават към Дувър, където пристигат преди полунощ. Те отиват в хотел и вечерят. Влакът им обратно за Лондон заминава в два часа сутринта. Пиърс пази чантите, а Агар се разхожда на кея и хвърля във водата ключовете за сейфовете и инструментите.

Носач на гарата предлага да вземе чантите им. Те отказват и той се усъмнява и пожелава да види билетите им. Но Агар е помислил за всичко и изважда два билета от Остенд. Носачът им благодари, после си спомня, че в този ден няма влак от Остенд и ги пита кога са пристигнали оттам. „Вчера“ — безгрижно отговаря Агар и му дава бакшиш. Носачът отдава чест и отминава.

След два часа те се връщат в Лондон, но продължават да взимат предпазни мерки. Сменят три таксита и се прибират в квартирата си след зазоряване. Там ги чака Тестър с пътническата чанта. След седем години планиране големият обир на кюлчета злато най-после е успешно извършен.

Уилям Карлайл, известен като Белия бандит, се отличава като един от най-симпатичните разбойници в американската история. Между 1916 и 1919 г. той обира безброй пътнически влакове в източната и централната част на Съединените щати. Карлайл слага кърпа на лицето си, размахва револвер и взима скъпоценностите на пътниците, досущ обикновен крадец, но с една важна разлика — той не краде от жени. Понякога изпадналите в паника дами дори сами пъхат в ръцете му чантите и бижутата си. Но Карлайл винаги учтиво отказва.

Веднъж той вижда, че мъж е вдигнал само едната си ръка. Карлайл му заповядва да се приближи и го заплашва, после вижда, че човекът е еднорък. Бандитът се извинява и му връща вещите.

Наглостта му е изумителна. Той не само пише на полицията, за да пита как върви разследването, но дори им съобщава предварително кои влакове ще ограби. Макар да разполагат с тази информация, властите дълго го преследват и когато го хващат, Карлайл веднага избягва.

Впоследствие го залавят отново. Карлайл излежава седем години и през 1936 г. е освободен предсрочно за добро поведение. Той става друг човек, намира си работа и се оженва. До края на живота си Карлайл посвещава свободното си време на кампании срещу престъпността. Произнасяйки речи на множество митинги, той подчертава необходимостта обществото да помага на младите нарушители и да не ги наказва.

В това време на гарата в Болоня митничарите проверяват теглото на трите стегнати с обръчи сандъчета. Всъщност сандъчетата са претеглени и във Фолкстоун и е установено, че едното е по-леко. Но тъй като другото е твърде тежко, решават, че е допусната елементарна грешка. Властите в Болоня обаче не са толкова небрежни. Когато става ясно, че две от трите сандъчета са по-леки, възникват силни подозрения. Митничарите отново проверяват документите. Няма съмнение — сандъчетата са много по-леки, отколкото трябва да бъдат. Когато най-сетне ги отварят и виждат оловните тежести, те се втрещяват от ужас. Печатите са непокътнати. Когато обаче се вглеждат по-отблизо, длъжностните лица съзират следи от клинове и клещи, разкриващи, че сандъчетата са отваряни.

В Лондон бандитите обръщат четиристотинте американски златни монети в английски лири и си ги разделят поравно.

Златото временно е складирано в къщата на Агар в Шепърдс Буш, където живее с млада жена на име Фани Кей. Тя работи в бюфета на гара Тонбридж и Агар я убеждава да се премести при него. Фани му ражда син. През следващата седмица и нещо Агар и Пиърс работят край камината на горния етаж, превръщайки кюлчетата злато в по-малки, като изливат разтопеното злато в железни калъпи. Те разчупват няколко от по-малките слитъци с чук и длето и ги продават за по три лири унцията, спечелвайки триста лири. После много бавно и предпазливо Агар започва да търси клиент за по-голямата част от плячката. Тестър и Бърджес получават своя дял. Агар им внушава, че не трябва да напускат работата си и с нищо да не показват, че изведнъж са забогатели. И прочутият фалшификатор Джеймс Тансенд Соуърд, по-известен като Джим Калиграфа, купува злато на стойност 2500 лири.

И тогава късметът на Агар се обръща. Въпреки новопридобитото си богатство, Агар продължава да упражнява предишния си занаят — фалшификаторството. Той се запознава с млад мъж на име Смит, който изглежда умен и способен, и го наема да му помага от време на време. Смит изглежда толкова надежден, че Агар решава да го назначи на постоянна работа. Задачата му е да ходи в банките и да осребрява фалшиви чекове, макар че Агар не му го казва. В случай че заловят Смит, Агар иска да бъде сигурен, че полицията няма да проследи чековете до него. Смит дори не знае истинското му име и двамата се срещат в хотел.

Но Агар не знае, че Смит е лежал дванайсет месеца в затвора за снабдяване с откраднати стоки и че е бил собственик на публичен дом, който впоследствие е фалирал. Смит казва за новата си работа на един крадец на име Уилям Хъмфрис, който го съветва да бъде много внимателен, защото Агар е мошеник. Всъщност Хъмфрис има причина да мрази Агар, който е женкар и съблазнява любовницата му, момиче на име Емили Камбъл. Фани разбира това и след като се скарват, Агар я оставя и заминава да живее другаде с новата си любовница.

Смит осъзнава, че е избран, за да поеме целия риск, и отива в полицията. И полицаите устройват капан. Един ден Агар изпраща Смит в банка на Ломбард стрийт с фалшив чек за седемстотин лири. Агар го проследява, защото в случай че хванат Смит, иска бързо да избяга. Касиерите осребряват безпроблемно чека, но всъщност са информирани от полицията и напълват чантата с монети от четвърт пени. После Смит се среща с работодателя си, когото познава като капитан Пелат, в странноприемница „Джокис Фийлд“ и му дава чантата. В същия миг полицаите арестуват и двамата. Агар е обвинен във фалшифицирането на чек за седемстотин лири.

Той е убеден, че Хъмфрис го е „натопил“ заради любовницата му, и протестира, че е невинен. Но фалшивите банкноти и платките в дома му са доказателство, че е професионален мошеник. Агар е осъден на доживотно изселване в Ботани Бей. Това става само пет месеца след големия обир на кюлчетата злато.

Той започва да изпитва угризения, че е зарязал Фани Кей и сина им. Агар има петнайсет хиляди лири в банката и решава да ги даде на Фани, но иска да ги инвестира и да й осигури седмичен доход, а не да й връчи цялата сума. Тя не е свикнала да борави с пари и вероятно ще ги изхарчи, докато две лири седмично ще я осигурят до края на живота й. И тогава Агар прави най-голямата си грешка. Той решава да повери на Пиърс инвестирането на парите и грижата Фани да получава дохода си. Договорът е подписан в затвора в Портланд, където Агар очаква изселването си. Но коварният Пиърс няма намерение да инвестира парите и след като Фани не знае нищо по въпроса, смята, че нищо не може да му попречи да ги задържи за себе си.

Агар своевременно пише на Фани и я моли да купи сребърна чаша за сина им и още една за детето на Пиърс, както и да му изпрати географски справочник с раздел за Австралия. Той добавя, че Пиърс ще й даде парите. Фани, която живее с Пиърс и съпругата му, поисква пари, но Пиърс отказва да й даде. Фани се ядосва и отива при директора на затвора Нюгейт, където първоначално държат Агар. Тя подозира какво е ставало в стаята с пещта, макар да не знае нищо за обира, и иска Пиърс също да отиде в затвора.

В затвора в Портланд пристига юрист от железница „Саут Истърн“ и казва на Агар какво се е случило с любовницата и детето му. Отначало Агар не вярва, после се вбесява. Насърчен от юриста, той разказва цялата история за големия обир на кюлчетата злато. Пиърс е арестуван и под стълбите на къщата му и в килера са намерени хиляди лири.

На 12 януари 1857 г. Пиърс, Тестър и Бърджес са осъдени — Бърджес и Тестър на четиринайсет години изселване в Ботани Бей, а Пиърс — колкото и да е учудващо — само на две години. Пиърс е обвинен и като служител на железопътната компания, макар да не е такъв, и адвокатът му успява да издейства по-малка присъда въз основа на тази дребна техническа грешка. Съдията казва изключително груби думи, докато произнася присъдата, и успява да възстанови парите на Фани Кей, която забогатява.

Агар излежава пет години от присъдата си, освободен е и се оженва за Фани Кей. За съжаление той се връща към престъпленията и отново е изселен в Ботани Бей. Малко преди смъртта му затворник, който наскоро се е върнал оттам, му казва, че е станал легенда в лондонския подземен свят. „Това не означава нищо за мен“ — въздъхва Агар.

Фани умира без пукнат грош в приют за бедни. Не е известно какво става с Пиърс, освен че след като е освободен от затвора, е жестоко пребит, несъмнено по нареждане на Агар.

Тестър съумява да тръгне по правия път. След като го освобождават от затвора в Австралия, той започва много успешен бизнес с хранителни стоки и забогатява.

Случаят с длетото на Орок

За разлика от предишните два случая този обир се проваля, но става класически пример в детективското разследване през викторианската епоха.

На 1 декември 1882 г. калдъръмените, осветени с газени лампи улици на Източен Лондон са забулени в задушаващи мъгла. Млад полицай излиза от участъка в Долстън, за да направи обиколката си. На тясна улица на име Ашуин стрийт, докато завива зад ъгъла, той изведнъж спира, защото вижда, че някакъв човек поставя фенер на стената пред баптистката църква и започва да драска нещо. Полицаят Коул бързо тръгва към него, слага ръка на рамото му и пита: „Какво правиш?“. Младият мъж сякаш се готви да окаже съпротива, но после явно променя решението си и се съгласява да „тръгне тихо и спокойно“ към участъка. Но двамата едва стигат до кръчмата на ъгъла, когато мъжът се отскубва и побягва. Полицаят хуква след него и го хваща за лявата ръка, но мъжът бръква в джоба си, изважда револвер и стреля три пъти. Жената, която върви към тях, изпищява, побягва и чува още един изстрел. След няколко минути тя среща двама полицаи на Долстън Лейн и ги завежда на мястото на стрелбата. Коул лежи на тротоара пред баптистката църква, а от раната зад лявото му ухо тече кръв. Той умира пет минути след като е приет в местната Немска болница.

Инспектор Глас, който поема случая, заповядва да претърсят района, където е намерен Коул. Крадецът е оставил фенера на стената на баптистката църква, а на земята зад оградата има длето, шперц и дървен клин. Единствената друга улика е черната шапка, която крадецът изпуска. Жената, която го вижда да бяга, го описва като нисък и слаб. Друг свидетел дава същото описание.

В участъка в Долстън има човек, който мисли, че знае кой е убиецът. Броени минути преди Коул да арестува крадеца, сержантът от полицията Коб върви по Ашуин стрийт с друг сержант, Брануел, когато забелязват човека да стои под улична лампа. Коб го разпознава като младия дърводелец Том Орок, който се оглежда крадешком и явно се почувства неловко, когато съзира полицаите. Орок няма криминално досие, но се събира с лоша компания — главорези и професионални престъпници — и изглежда много вероятно един ден да извърши престъпление. Докато минават край Орок в онази нощ, Коб се изкушава да го арестува за скитничество. Но стоенето под улична лампа не е престъпление и Коб се отказва. После обаче съжалява и се самообвинява за смъртта на Коул, който е млад и има съпруга и деца.

Инспектор Глас е информиран за подозренията на сержант Коб, но е склонен да ги отхвърли. Той не обича Коб, смята го за лишен от въображение и твърде съвестен. Но Глас заповядва деветнайсетгодишният Том Орок да бъде доведен за очна ставка. Свидетелите не го идентифицират. Той е освободен и скоро след това изчезва от обичайните си свърталища.

Няколко месеца след убийството разследването е в застой. Уликите не водят доникъде. На шапката няма разпознавателни следи, а длетата и големият дървен клин може да принадлежат на всеки. Куршумите обаче изглеждат по-обещаващи. Намерени са и четирите — два от черепа на полицая, един от палката му и друг от калъфката на палката. Патроните са необикновени, защото са изстреляни от подобен на играчка револвер, какъвто дамите понякога носят в чантите си. През 1882 г. науката балистика е непозната, но рядко използваният револвер предполага, че един ден оръжието ще бъде важно доказателство.

Разгледано под лупа, едно от длетата също предоставя интересна улика. Серията драсканици в края на дръжката прилича на опит за писане, вероятно с остър гвоздей. И когато правят снимка на длетото за досието по случая, буквите се виждат по-ясно — главно Р, последвано от О и К. РОК. Дали не е съкратено от Орок? Коб разпитва всички продавачи на инструменти в Хакни и Долстън, но никой не разпознава длетата.

Коб обаче не се отказва. Година след убийството той разговаря с един познат на изчезналия дърводелец на име Хенри Мортимър, информатор на полицията. Бръщолевенето на Мортимър изведнъж привлича вниманието на сержанта, когато споменава, че Том Орок има револвер — малък и никелиран. Орок видял реклама на оръжието в „Ексчейндж енд Март“ и двамата с Мортимър отишли на Тотнам, за да го купят за сумата от половин гвинея. Придружавали ги двама мъже на име Майлс и Еванс — и двамата професионални, но неуспели престъпници. Докато се връщали, четиримата се отбили в парка и стреляли по едно дърво. По молба на Коб Мортимър го завежда там и му показва дървото. На другия ден Коб отива пак, този път сам, и изважда от дървото няколко куршума. Единият от тях е сравнително запазен и очевидно от същия калибър като изстреляните в Коул.

Коб е сигурен, че е намерил убиеца. Особено след като Мортимър му казва, че Орок е признал за убийството на полицая Коул. Когато Мортимър изразил недоверие, Орок рекъл: „Ако успеят да го докажат, ще поема последиците“. И Коб се залавя да направи точно това.

Първо, той представя новото доказателство на прекия си началник. Инспектор Глас още е склонен да прояви безразличие, но се съгласява да поиска помощ от Ню Скотланд Ярд, за да открият работилницата, откъдето е купено длетото. И екипът на Ню Скотланд Ярд най-после намира жена на име Престън. Двамата със съпруга й са точилари. Тя познава длетото, защото винаги надрасква името на собственика в края на дръжката. Жената си спомня, че младият мъж, който го донася, се представя като Орок и съкращава името му на Рок.

Най-сетне полицията разполага с доказателство, което може да убеди всеки съдебен заседател. Остава само да намерят Том Орок. Скотланд Ярд разпространява описанието му до всеки полицейски участък в страната. Това обикновено бързо дава резултат, защото в онези дни преди стремителното нарастване на населението, повечето полицаи знаят, когато в района им дойдат непознати. Ето защо, когато минава година, без да го открият, Глас е склонен да предположи, че Орок или е мъртъв, или е заминал за чужбина. Коб отказва да повярва на това. И един ден го осенява прозрение. Едно от местата, където човек може да се скрие, е затворът. Коб отново започва усърдно разследване и скоро научава, че мъж, отговарящ на описанието на Орок, от две години излежава присъда за кражба с взлом в Колдбат Фийлдс — един от новите затвори в Лондон. Но името на затворника не е Том Орок и когато го повикват в кабинета на директора, той отрича да се нарича Орок, нито че някога е бил в Долстън. Сержант Коб присъства на очната ставка и с нежелание признава, че не може да разпознае Орок сред седмината униформени затворници, застанали пред него. Но когато мъжете отново се подреждат и минават под лампата, Коб изведнъж познава профила на човека, когото преди две години вижда да стои под уличната лампа. Той се приближава и слага ръка на рамото на Томас Хенри Орок.

Сега трябва да се изгради мрежа от косвени доказателства. Разпитана е госпожа Биър, сестрата на Орок, която признава, че в нощта на убийството брат й се е прибрал със скъсан крачол на панталона и без шапка, твърдейки, че се е забъркал в уличен скандал. Двамата приятели на Орок, Майлс и Еванс, са разпитани поотделно. Те признават, че в деня на убийството са пили с Том Орок в различни кръчми и малко след десет вечерта тримата били в „Рейлуей Тавърн“ на Ашуин стрийт. Орок се похвалил, че смята да открадне сребърния поднос от баптистката църква, където ходи редовно, и да го занесе на зет си да го претопи. После Орок излиза от кръчмата. Не след дълго Майлс и Еванс чуват изстрели от револвер, но твърдят, че са ги помислили за сигнали заради мъглата, после излизат и се смесват с тълпата, насъбрала се около ранения полицай. Три седмици по-късно, когато е предложена награда от двеста лири за информация за убийца, Орок отива при Еванс и го моли да не го предава. Еванс се заклева, че няма да го „изпее“ дори за хиляда лири.

Но всичко това са само доказателства, основаващи се на думи. Най-важната връзка между Том Орок и убийството на полицая Коул е револверът. Оръжието изчезва. Според един свидетел Орок признал, че го хвърлил в река Лий. Но полицията успява да открие човека, продал револвера на Орок. Той се казва Маклилан и без да се колебае, идентифицира гилзите и патроните — същият калибър като онези, които продал на млад мъж през последната седмица на ноември 1882 г., седем дни преди убийството. Описанието му на купувача съответства на Томас Хенри Орок.

Няколко десетилетия по-късно всичките тези потвърждаващи доказателства нямаше да бъдат необходими. Анализът на куршумите със сравнителен микроскоп би доказал, че куршумът, намерен в дървото на Тотнам, е еднакъв с онзи, убил полицая Коул.

Но през 1884 г. още на никого не е хрумнала идеята да разгледа нарезите на оръжието, оставени върху куршума. Едва след пет години професор Алегзандър Лаказан ще предостави доказателство, за да осъди убиец, изучавайки под микроскоп нарезите върху куршума. Но въпреки това, когато през септември 1884 г. Том Орок се явява пред съда, най-много натежава доказателството за куршума. Куршумът, намерен в дървото на Тотнам, е „същият като онзи, изваден от мозъка на мъртвия полицай — заявява обвинението. — Щом подсъдимият си е купил револвер, къде е оръжието? Човек не изхвърля револвер за десет шилинга, без да има основателна причина“. Съдебните заседатели са убедени. На 20 септември 1884 г. Томас Орок е осъден за убийството на полицая Коул. Присъдата е обесване. Съдията изказва похвала на сержант Коб за упоритостта му да намери убиеца. Но хрониките разказват, че след години инспектор Глас твърди, че заслугата за залавянето на Орок е негова. Той често отбелязва, че човекът, който в действителност насочва полицията по вярната следа, и до ден-днешен не знае, че е дал тази информация. От думите му се разбира, че Глас продължава да отрича успеха на подчинения си и не му признава заслугите.