Колин Уилсън
Истински престъпно (14)

Великият Бертион

Във Франция минава повече време, докато отпечатъците се утвърдят — предимно защото французите вече са изобретили свой метод за идентификация на престъпниците, наречен „Бертонаж“ на името на създателя си Алфонс Бертион.

Историята на Бертион би била идеална за Холивуд. Той сравнява снимки на престъпници, за да види дали има начин да класифицира носовете и лицата им. Сетне му хрумва идеята да вземе мерките на арестантите — ръст, обиколка на главата, височина в седнало положение и дължината на лявата ръка, на лявото стъпало и левия крак. Бертион избира лявата страна, защото е малко вероятно да е променена от работа. Той страда от запек, стомашни разстройства, главоболие и кървене от носа, но е упорит и не обръща внимание на многозначителните усмивки на колегите си. Лекарят Адолф Кетеле установява, че шансът двама души да имат еднакъв ръст, е четири към едно. Ако същото се приложи и към другите статистически данни, тогава са необходими само две-три мерки от всеки престъпник, за да се увеличи шансът на сто към едно. Когато префектът на полицията не обръща внимание на писмото му за този метод, Бертион си купува фишове и започва да работи сам, оставайки до късно нощем в кабинета си. Масе проявява липса на далновидност, когато прочита доклада на Бертион и заявява, че е твърде теоретичен. Префектът Андрио казва на Бертион да престане да се прави на глупак. И минават три години, докато Бертион успее да убеди новия префект Жан Камекас да разговарят. Камекас е скептично настроен като предшественика си, но е смаян от упоритостта на служителя. Той казва на Бертион, че ще използват експериментално метода му в продължение на три месеца. Това очевидно е абсурдно, защото досието се съставя за по-дълго време от три месеца и методът на Бертион се основава на натрупване. Той знае, че единственият му шанс е да работи и да се моли на Бога да му провърви. Каталогът му нараства с неколкостотин фиша на месец. Но само в Париж има над двайсет хиляди престъпници и шансът да бъде идентифициран някой от тях е малък. Към края на третия месец Бертион има около два хиляди фиша. Теоретично шансът за идентификация е едно към десет — доста висок. Но трябва да се има предвид, че Бертион изпраща много престъпници в затвора, ето защо голяма част от каталога му остава неизползван.

На 20 февруари 1883 г. късметът е на негова страна. Системата му помага да идентифицира дребен престъпник, чиито мерки са взети три месеца по-рано. Триумфът е незначителен, но достатъчен, за да накара Камекас да разреши експериментът да продължи. Но това не е проява на далновидност. Постът префект е политическо назначение и Камекас се надява да се прочуе. За съжаление е назначен нов префект, преди Бертион да стане известен, но историята отдава дължимото на Камекас. Каталогът набъбва и идентификациите зачестяват. И не след дълго стават по една всеки ден.

Скоро системата на Бертион започва да се използва в полицейските сили в целия свят. И когато се появяват пръстовите отпечатъци, Бертион мигновено ги включва в системата си, уверявайки се, че досието на всеки престъпник съдържа и пръстовите му отпечатъци. За съжаление той отказва да приеме истината, че снемането на отпечатъци напълно е изместило методите му.

Той отказва да направи очевидно необходимата крачка да класифицира пръстовите отпечатъци. Ако някой френски полицай иска да идентифицира крадец, оставил отпечатъци на местопрестъплението, той трябва да прегледа всяко досие, докато го намери. Тромавостта на този метод довежда до падението на Бертион.

На 22 юли 1934 г. Джон Дилинджър, селянче, което започва да обира банки, отива в кино „Биограф“ в Чикаго с приятелката си Поли Хамилтън и приятелката й Ана Сейдж да гледат Кларк Гейбъл в „Манхатънска мелодрама“. Ана Сейдж е заплашена с депортиране и решава да спечели благоразположението на властите, като предаде бандита. Тя е облечена в яркочервена рокля. Когато тримата излизат от киното, агентите на ФБР ги обкръжават. Дилинджър побягва, но трима агенти стрелят и го убиват.

Но дали наистина умира? Бележките от аутопсията показват, че очите на трупа са кафяви. А очите на Дилинджър са сини. Мъртвият е страдал от болно сърце, а Дилинджър е здрав. Трупът няма тези белези, за които се знае, че Дилинджър има по тялото си.

Авторът на криминални романи Джей Робърт Наш твърди, че мъртвият е дребен хулиган на име Джими Лорънс, и Едгар Хувър се чувства неудобно да признае грешката. Наш смята, че Лорънс е „натопен“ от „дамата в червено“, за да може Дилинджър да избяга. Блаки Одит, друг член на бандата, твърди, че Дилинджър се е оженил и е избягал в Орегон. Останалите типове от бандата на Дилинджър са избити скоро след смъртта на главатаря им.

Кражбата на „Мона Лиза“

На 21 август 1911 г. от Лувъра е открадната „Мона Лиза“ на Леонардо. Това, разбира се, би трябвало да е абсолютно невъзможно заради охраната, но кражбата е извършена в понеделник, когато музеят е затворен за посетители. Картината е на поставка и в рамка със стъкло, която е намерена празна на служебното стълбище.

Бертион е повикан незабавно и внимателният оглед разкрива отпечатъци. Пръстовият отпечатък се образува от потта. Кожният секрет съдържа мастни вещества, които излизат от порите по папиларните изпъкналости и от контакта на връхчетата на пръстите с части на тялото, където има мастни жлези, като например лицето. Латентните, или невидимите отпечатъци, може да се видят, като повърхността се посипе с фин прах — алуминиев, оловен или талк. (Върху бели повърхности като порцелан се използва черен прах.) И когато посипва стъклото с прах, Бертион радостно установява, че крадецът е оставил ясни отпечатъци и ако вече има криминално досие, ще бъде лесно да го идентифицират.

Ако кражбата беше извършена в Лондон, Берлин или Мадрид, наистина щеше да стане така. Но пръстовите отпечатъци на Бертион още не са класифицирани. От 1902 г., когато разкрива случая Шефър, той натрупва още сто хиляди фиша и всъщност задачата е непосилна. Бертион и сътрудниците му търсят седмици и месеци. Той е такъв фанатик, че вероятно лично преглежда всеки фиш. Но след неколкостотин печатни текста очите се уморяват и човек се разсейва. Бертион сигурно завършва деня изтощен и с чувство за поражение. Нищо не би могло да му покаже по-ясно, че системата му е загуба на време и трябва да приеме класификацията на пръстови отпечатъци на Хенри, подобрена от инспектор Колинс.

Две години по-късно крадецът е арестуван във Флоренция. Полицията получава информация от търговец на предмети на изкуството на име Алфредо Гери, на когото е предложена картината в писмо с подпис „Леонард“. Леонард се оказва италианец, бояджия на име Винченцо Перуджа, и носи със себе си „Мона Лиза“. Разказът му за кражбата предизвиква изумление и присмех за сметка на властите в Лувъра. Престъплението не е планирано. Перуджа има приятел бояджия, който работи в Лувъра, пазачите го познават и го пускат да влиза, без да задават въпроси. Той остава сам в салона с прочутия шедьовър и изкушението се оказва твърде голямо. Перуджа взима картината от стената, тръгва надолу по служебното стълбище и изважда платното, оставяйки отпечатъците си върху стъклото. После скрива картината под престилката си и спокойно излиза от музея. И през следващите две години „Мона Лиза“ стои под леглото му.

Но за Бертион най-голямото огорчение трябва да е било, че е имал фиш за Перуджа в каталога си, защото бояджията е дребен крадец, арестуван няколко пъти.

Същата година — 1913, лекарите установяват, че Бертион е болен от злокачествена анемия. Той умира през февруари 1914 г. и Франция възприема същата класификация на пръстовите отпечатъци като останалия свят.

Големият обир на перли

Всъщност доказателството пръстови отпечатъци не изиграва роля в прочутия обир през 1913 г., който е нещо като възвръщане към „големите“ обири през викторианската епоха.

Историята започва на 16 юли 1913 г. в кабинета на търговеца на диаманти Макс Мейър в Хатън Гардън. Господин Мейър бърза да отиде на почивка, но първо иска да прибере в сейфа най-ценното си притежание — перлена огърлица на стойност сто и трийсет хиляди лири, която изработва в продължение на много години. Огърлицата е била в Париж, в търговец на име Анри Соломон, който я показва на богат клиент. За съжаление сделката се проваля и огърлицата е върната на господин Мейър с препоръчана поща. Това не е първият път, когато прочутата скъпоценност, чието съществуване е известно на всички бижутери и търговци, пътува през Ламанша и дотогава безпроблемно.

Но когато в онова юлско утро, точно преди началото на Първата световна война, отваря запечатания пакет, господин Мейър втрещен установява, че там има само няколко бучки захар. Той незабавно уведомява Скотланд Ярд и изпраща телеграма до мосю Соломон в Париж. Соломон веднага отива в Лондон и потвърждава, че двамата със съпругата му собственоръчно са опаковали перлите и са ги изпратили от местния пощенски клон на Ру дьо Прованс. Соломон е извън подозрение. Очевидно е, че огърлицата е открадната по време на пренасянето. Бучките захар са френски и това предполага, че подмяната е станала някъде във Франция, вероятно във влака. Кражбата явно е планирана внимателно, защото пакетът е запечатан повторно със същата връв и на восъчния печат се виждат буквите ММ — инициалите на Макс Мейър.

Парижката полиция проследява пътя на огърлицата от пощата до ферибота през Ламанша, но се оказва, че няма момент, когато препоръчаният пакет може да е бил отворен.

За щастие на господин Мейър перлената огърлица е застрахована и въпреки малката вероятност да бъде открита, той копнее да си я възвърне и предлага награда от сто хиляди лири.

За радост на Скотланд Ярд това има ефект — получават писмо от търговец на бижута от Антверпен на име Самуел Брандстатър, който пише, че огърлицата е била предложена на него и на братовчед му Майър Куадратщайн. Двамата своевременно пристигат в Скотланд Ярд. Брандстатър обяснява, че с него се е свързал търговец на диаманти на име Лестър Гътуърт, който му предложил перлената огърлица, признавайки, че е открадната, за милион и половина франка. Брандстатър предлага триста хиляди франка, но Гътуърт възмутено отказва. Брандстатър му казва, че ще се опита да намери още пари и Гътуърт се връща в Лондон.

И така Скотланд Ярд вече знае името на един от крадците. И след като Брандстатър предава колегата си, те могат да разчитат на помощта му, за да намери огърлицата и да спечели наградата. Операцията очевидно изисква грижливо обмисляне. Ако заподозрат, че са предадени, крадците ще се разпръснат и господин Мейър никога няма да види огърлицата си.

Започва дълга и изнервяща работа, която главен инспектор Уорд от Скотланд Ярд нарича „примамване на рибата“. Първо информаторът Брандстатър се среща с Гътуърт на гара Чаринг Крос и увеличава предложението си на половин милиона франка. „Огърлицата не може да бъде купена за по-малко от един милион франка“ — гневно отговаря Гътуърт.

Брандстатър обещава, че ще намери още пари, и се съгласява да се срещнат отново.

И двамата продължават да се срещат — в дома на Гътуърт, в чайните „Лайънс“ и в различни хотели. Обикновено през няколко маси седят двама полицаи и внимателно наблюдават всичко. И един по един са разкрити останалите членове на бандата. Всички са „търговци на диаманти“, известни на полицията и като предприемчиви мошеници — Саймън Силвърман, Джоузеф Гризар и Джеймс Локет. Полицията и застрахователната компания осигуряват помощта на търговец на диаманти от Париж на име Макс Спание, който се съгласява да се срещне с крадците и да им направи предложение. На една от срещите на Странд Гризар пита: „Имаш ли кибрит?“ и Локет му хвърля кутийка. Гризар я отваря и вижда три красиви перли, сложени в памук. Това е, за да докажат, че огърлицата наистина е у тях.

За да убеди мошениците, че намеренията му са сериозни, Спание купува две от перлите за по петдесет хиляди франка и обещава до няколко дни да вземе и останалите. Спание, Брандстатър и братовчед му Куадратщайн знаят, че рискуват живота си всеки път, когато се срещат с измамниците в някоя хотелска стая, и полицията им дава заредени револвери.

За съжаление не всички членове от екипа на Скотланд Ярд са добри в проследяването. Един ден крадците забелязват, че четирима очевидно цивилни полицаи наблюдават хотела. Те заминават бързо за континента и известно време изглежда така, сякаш непохватността на полицаите е съсипала месеците на търпелива работа. Но след няколко месеца чувството за безопасност на мошениците отново е приспано и когато Спание им казва, че познава богат индийски принц, който се интересува от огърлицата, те се оставят да бъдат подмамени да отидат пак в Лондон.

Този път Скотланд Ярд реагира мигновено. Гътуърт, Силвърман, Локет и Гризар са на спирката на метрото Британски музей, когато полицаите тихомълком ги обезоръжават и арестуват.

Но за пореден път в Скотланд Ярд настъпва изумление. Крадците не носят перлите. И макар че полицията има достатъчно доказателства да ги задържи — двете перли, продадени на Спание, случаят може да се смята за провален, ако не намерят останалата част на огърлицата.

И после съвсем неочаквано огърлицата се появява — в канавката на Сейнт Полс Роуд, Хайбъри. Производител на пиана на име Хорн вижда кутия кибрит, увита в хартия, взима я и открива, че вътре има няколко бели мъниста. Той ги занася в местния участък, където полицаите се съгласяват, че вероятно не са ценни. Когато се прибира вкъщи, Хорн установява, че едно от мънистата е паднало в джоба му, отива в местната кръчма и го предлага на всеки, който би го купил на цената на една пинта — едно пени. Но никой не го пожелава. По-късно Хорн загубва мънистото. Всъщност изчезналата перла е най-голямата в огърлицата и струва хиляди лири, но така и не е намерена.

Полицията в Хайбъри най-сетне осъзнава, че „мънистата“ може да са откраднатите перли, за които всички говорят, и повиква човек от Скотланд Ярд да отиде да ги види. Така господин Мейър най-после получава обратно повечето си перли, с изключение на най-голямата.

Историята постепенно е разкрита. Членовете на бандата, предвождана от Силвърман, често се хранят в ресторант-градина, известен като „Диамантеният клуб“, където се срещат и разговарят търговци на диаманти. И там планират кражбата, след като случайно чуват как господин Мейър казва на някого, че огърлицата му се връща от Париж. Но как са успели да я отмъкнат? Отговорът е елементарен — когато огърлицата пристига в препоръчан пакет с френски марки, те подкупват пощальона да я занесе в кабинета на Силвърман, където отварят и пак запечатват пратката. Занаятчия дори прави копие на печата на Макс Мейър за един шилинг. Крадците взимат перлите и ги заменят със захар — френска, за да се създаде впечатление, че това е станало във Франция. Сетне пощальонът я занася в кабинета на Мейер и взима квитанцията.

Членовете на бандата отказват да признаят, че е замесен пощальон, но Гътуърт казва на информатора, че са заделени четиристотин лири като „разходи“, за да платят на двама пощальони — по двеста на всеки. Но пощальон така и не е обвинен като съучастник.

Крадците се отървават учудващо леко. Локет и Гризар са осъдени по на седем години, Силвърман, който планира кражбата, на пет, а Гътуърт — само на осемнайсет месеца, защото няма досие в полицията.

Но остава загадката как перлите се озовават в канавка в Лондон. Престъпниците трябва да са ги дали за съхранение на някой съучастник, който се е уплашил, когато чува, че крадците са арестувани. Когато взима пакета, Хорн вижда мъж и жена да се качват на автобуса и ги пита дали не са изпуснали нещо, но те не отговарят. Никой не разбира дали перлите са били пуснати в канавката случайно или нарочно, а господин Мейър не проявява интерес да разбере каква е истината.

Първият крадец „котка“

Снемането на отпечатъци прави крадците по-предпазливи. Старомодният Бил Сайкс с карираната си шапка и шперц скоро изчезва и на сцената се появява нов и по-изтънчен вид крадци. Първият, който привлича вниманието на Скотланд Ярд, е описан от бившия инспектор Робърт Фабиан в книгата му „Фабиан от Скотланд Ярд“.

Робърт Огъстъс Дилейни ще бъде запомнен в Скотланд Ярд като човека, който въведе нова мода в криминалистиката, станала известна като „котешки обир“. Дилейни се разхождаше спокойно по покривите на къщите на Парк Лейн. Издокаран в безупречно вечерно облекло, той явно можеше да се катери по стените. Вероятно се мислеше за акробат.

Пред него големите престъпници от миналото — като например Чарлс Пийс, който носи сгъваема стълба, замаскирана като сноп съчки за огрев — определено изглеждат непохватни. В джоба си Дилейни носеше тънък стоманен инструмент, подобен на нож за маджун, за отваряне на ключалките на прозорците, с който може да отваря и кутии за скъпоценности. Около кръста си той омотава четири метра копринено въже. Двама души загинаха, опитвайки се да имитират Дилейни. Мак Ирландеца се наниза на острите перила, а Доктора падна от дванайсетметрова колона в Сейнт Джеймс. В джоба му имаше скъпоценни камъни на стойност осем хиляди лири и преди да умре, пълзя упорито.

През 1924 г., когато богатите жители на Парк Лейн се събират на вечеря, Дилейни прикляка до прозорците им и размотава въжето си. Изтракване на лъскав прибор… или приглушено издрънчаване на стоманена кука… и Дилейни обира спалните им като дух и си тръгва, преди уханието на кафе да се е разнесло в гостната на жертвата и димът на пурите да е обвил чашите с вино. Съобщиха ни за кражбите на Вайн стрийт, където работех като детектив на изпитателен срок. Току-що бях завършил образованието си. Разпитахме възмутените лакеи, които бяха много по-надменни от господарите си, но те не знаеха нищо. Следващата седмица бе извършен още един обир от спалня на Парк Лейн, и така нататък всяка седмица.

Случаят не беше мой, нито на колегата ми Томи Саймс (сега главен инспектор), който също бе назначен на изпитателен срок. Една вечер пиехме кафе и чакахме да започнем рутинната си обиколка, но повече ни интересуваха загадъчните обири на Парк Лейн.

— По един седмично през последните пет седмици — отбелязах аз. — Общо са откраднати бижута на стойност трийсет хиляди лири. Престъпникът би трябвало скоро да се оттегли. И няма да го заловим.

Томи се наведе към мен и прошепна:

— Не казвай на никого! През свободното си време работя върху онези обири и съм направил карта…

— И аз, Томи! — засмях се аз.

Двамата сравнихме усилията си и установихме, че споделяме една и съща идея — карта на района около Парк Лейн, на която са обозначени къщите на богатите жители и чиито трапезарии може да бъдат наблюдавани.

— Струва ми се, че крадецът действа в определена последователност — добавих аз. — Виж! Единият край на Парк Лейн, после другият и накрая около Сейнт Джеймс. Четвъртият обир пак е в горната част на Парк Лейн, а петият — в долния край…

— И следващият ще бъде някъде тук — рече Томи и посочи хотел „Риц“ на ъгъла на Арлингтън стрийт. — Може да е довечера.

Двамата излязохме от полицейската столова и отидохме в главната зала.

— Хей, вие! — извика дежурният. — Обиколката ви тази вечер се отлага. Няма да сте необходими.

Спогледахме се. Октомврийската вечер беше хладна и звездна.

— Искаш ли да подишаме чист въздух, Томи? — небрежно подхвърлих аз.

— В Грийн Парк — ухили се той.

Скрити в сенките и шубраците на Грийн Парк, ние знаехме, че ще можем да наблюдаваме задната част на всички онези примамливи къщи около „Риц“. Три часа по-късно бяхме премръзнали, схванати и разочаровани. Нищо не се случи.

На другата вечер беше облачно. Томи отново се скри до голямата естрада в Грийн Парк, а аз чаках в градината зад Уимборн Хаус. Чуха се гонговете за вечеря в големите къщи. Една по една лампите в спалните угаснаха. Лапнах дъвка и се вторачих в мрака, докато очите ме заболяха… Покрай оградата на най-близката градина се промъкна тъмна фигура. После бързо и гъвкаво като котка силуетът прескочи високите перила и изчезна.

Неканеният гост се прехвърли на един от балконите. Как се е озовал там? Томи допря гръб до стената под балкона и се обърна, когато се промъкнах към него.

— Видя ли това? — с дрезгав от сподавено вълнение глас попита той. — Досущ проклета котка!

— Ще го чакам тук — прошепнах аз. — Ти вдигни тревога вътре.

Лампите в просторните стаи на горния етаж започнаха да светват, докато Томи Саймс тичаше през спалните и коридорите заедно с разтревожените собственици на къщата. Чух развълнувани гласове, после удари на яки рамене по също толкова яка махагонова врата. Крадецът я бе подпрял с дървен клин, готов за подобно спешно бягство. Той се появи на балкона, но не направи опит да се спусне в градината, а хукна с леки стъпки, прескочи триметровото разстояние до следващия балкон и се приземи безшумно. Крадецът хвърли нещо на съседния покрив и след шест секунди изчезна… Няколко часа претърсвахме района, но той сякаш се бе изпарил като дим. Видях само блясъка на диамантеното копче на ризата му.

Инспекторът кипна от гняв.

— Трябва да ме извините, че се натрапвам на хубавото ви партньорство. Но бих искал да знам всичко, преди да се е случило, за да изпратя още един-двама души на местопрестъплението. — Той ми хвърли смразяващ поглед. — Казваш, че си го видял, но не можеш да го опишеш, освен че се катери като котка. А случайно да имаше козина?

— Томи, трябва да хванем престъпника — рекох после аз, — онзи крадец котка, и да натъркаме с масло лапите му.

Двамата отидохме до къщата, от която предишната нощ бяха изчезнали скъпоценности за две хиляди лири, и това не ни накара да се почувстваме по-добре. На дневна светлина скокът от единия на другия балкон изглеждаше не по-малко смайващ. Измерихме разстоянието и когато се наведох, забелязах нещо — отпечатък на ръба на балкона. Беше толкова малък и изящно заострен, че можеше да е от женска балетна пантофка. Взехме стълба и в мекия торф във водосточната тръба намерихме още един подобен отпечатък. На гладките плочи ясно се виждаха нарезите на гумени подметки.

— Вечерни обувки с гумени подметки — отбеляза Томи. — Сигурно си ги е правил по поръчка.

Цял ден обикалях магазините за обувки на Джърмин стрийт, Йорк стрийт, Доувър стрийт и пазара Шепърд, където занаятчиите се гордеят с ръчно изработени обувки, за да задоволят капризите на клиентите. И на Албърмарл стрийт ми провървя.

— Странно, че някой джентълмен би поискал гумени подметки с грайфери, колкото и да са тънки, на кожени вечерни обувки — каза собственикът. — Спомням си, че го посъветвах да не го прави, но той настоя.

В книгата за поръчки имаше име и адрес: Р. Рад, Халф Мун стрийт 52. Поръчката струваше пет гвинеи.

Отидох на Халф Мун стрийт, но номерата свършваха до 42. Нямаше 52. Човек, който не живее в квартала, едва ли би знаел това. Заслужаваше си да проверим баровете и другите заведенията около Халф Мун стрийт. По онова време джентълмените в Уест Енд се издокарваха във вечерно облекло и сметката ми за пране стана зашеметяваща… А времето минаваше.

Седмица и нещо по-късно влязох в бар „Рейндж“. Официалните ми обувки тракаха като сабо по лъснатия паркет в коридора. Покрай мен мина мъж, облечен във вечерни дрехи. На ризата му искреше диамант. Стори ми се, че върви безшумно. Хвърлих бърз поглед и видях малки, заострени обувки… Човекът излезе, поколеба се дали да не вземе такси, сетне реши да върви пеша. Скочих в таксито и казах на шофьора да кара след него.

— Аз съм полицай. Проследи го. Не включвай червената светлина. Ще легна на пода.

Потеглихме след мъжа със заострените обувки и след малко шофьорът рече:

— Той влезе в номер 431, шефе.

— Добре. Не спирай. Продължи към Скотланд Ярд.

Качих се в отдела за криминални досиета, но там не знаеха нищо за адреса. Прегледах няколко фотоалбума, но човекът нямаше досие. И все пак… на Вайн стрийт бях подал доклад.

Два дни безуспешно издирвахме мъжа. И после го видяхме в Хатън Гардън. Той се срещна с друг мъж в едно кафене. Двамата взеха такси до Саутгейт и влязоха в хубава къща. След двайсетина минути мъжът със заострените обувки излезе сам. Оставих колегата ми да разпита хората в къщата и проследих крадеца до номер 43.

Скритият в кафявия микробус предавател забръмча и получих съобщение: „За разследването в къщата в Саутгейт. Обитателят е неизвестен. Призна, че е получил скъпоценности. Току-що платил осемстотин лири. Бижутата отговарят на описанието на откраднатите на Парк Лейн“.

Това беше достатъчно. Позвънихме на номер 43. Отвори жена на средна възраст, която ни погледна надменно. Тя беше облечена великолепно в черно. На панделка на шията й бе закачена брошка с камея.

— Живее ли тук един мъж… — започнах аз и описах заподозрения.

Жената ме гледаше така, сякаш бях водопроводчик.

— Това трябва да е господин Дилейни, който живее в апартамента на горния етаж. Той очаква ли ви?

Минах покрай нея и радостно извиках:

— Сега ще разберем!

— Мисля, че сте много груб — ахна тя.

Така смяташе и Огъстъс Дилейни, който ни изгледа студено, когато влязохме, без да почукаме.

— Какво искате, по дяволите? — Имаше лек канадски акцент.

— Търсим пари и скъпоценности — отговорих аз. — Нямате нищо против, нали?

Той изведнъж пребледня, стана и после устните му се изкривиха в замислена усмивка.

— Едва ли бих могъл да се надявам, че сте крадци, господа.

Осемстотинте лири бяха скрити под дюшека, а откраднатите бижута — в тоалетката, зад чекмеджетата.

На първото си осъждане Дилейни получи три години затвор в Олд Бейли за шестте кражби на Парк Лейн. Това беше през 1924 година. И искате ли да знаете какво прави до края на живота си този дързък, добре образован и съобразителен млад мъж, когото съдбата бе надарила с превъзходно тяло на акробат? Той прекара двайсет години в различни затвори до смъртта си на 14 декември 1948 г. в затвора Паркхърст. През кратките периоди на свобода заострените му, безупречни обувки нямаха достатъчно време, за да се износят подметките им.

За кратък период през двайсетте години на XX век бандата, предвождана от братята Мат и Джордж Каймс и Рей Терил, е най-успешната в Америка. Членовете са селски момчета, мнозина от които решават, че контрабандата с алкохол е много по-доходна от орането.

Терил убеждава братята Каймс, че банковите обири ще бъдат още по-доходни от контрабандата на алкохол. Така и се оказва. Обирът на Земеделската национална банка в Бегс, Оклахома, им донася двайсет хиляди долара. Те са заловени, когато колата им се блъска в дърво, но Терил и Мат Каймс успяват да избягат и отново обират същата банка, като този път взимат осемнайсет хиляди долара.

През 1927 г. банда от Пампа, Тексас, установява, че огромният стар железен банков сейф не може да бъде разбит. Те го изтъркалят навън, докато другите членове на бандата държат на прицел клиентите, натоварват го на камион и потеглят. В сейфа има трийсет и пет хиляди долара.

Мат Каймс е заловен скоро след това и е осъден на доживотен затвор. Терил се съюзява с Хърман Бейкър, най-големият от синовете на Ма Бейкър, но през септември 1927 г. след престрелка, по време на която избягват, Бейкър е намерен мъртъв в канавка. (Ма Бейкър твърди, че е бил екзекутиран от полицията.) Скоро след това е заловен Терил, който прекарва по-голямата част от живота си зад решетките.

Джентълменът от Грамърси Парк

Джералд Чапман, „човекът, когото затворите не могат да задържат“, престъпникът, който се облича в ушити по поръчка костюми и говори с почти безупречен английски акцент, е смятан от американското общество за съвременен Робин Худ и е обожаван като идол. Един писател твърди, че родителите му са заможни и той има добро образование. Това не е вярно. Чапман е роден в Бруклин през 1890 г. в ирландско семейство, от малък извършва дребни кражби и е прибиран в изправителни училища. Когато става на четиринайсет години, един съдия предсказва, че Джералд ще свърши на електрическия стол. Но всъщност Чапман е обесен.

На осемнайсет години той е прехвърлен от Синг Синг в Обърн, Ню Йорк, където се запознава с човек, на когото пламенно се възхищава — Джордж Андерсън Холандеца, който е завършил университетите в Хайделберг и Упсала и говори няколко езика. (Истинското му име е Айвън Дейл фон Телер и е датчанин.) Андерсън е мошеник „джентълмен“ и съветва Чапман да се откаже от въоръжените обири и да използва ума си. Чапман започва да се образова, като чете книги и придобива английски акцент.

Щом го освобождават от затвора, той веднага се връща към обирите и този път постига такъв успех, че може да си купува скъпи дрехи, наема моден апартамент и вечеря в хубави ресторанти. Чапман смята, че му приляга да бъде джентълмен. Но през 1911-а го осъждат на десет години за въоръжен обир и пак го изпращат в Синг Синг. Там той се сприятелява с човек на име Чарлс Доубър, който също е зад решетките за въоръжен обир и на когото липсва всякакъв финес.

През 1919 г. Чапман, Андерсън и Лоубър са освободени на изпитателен срок. Чапман тръгва с Андерсън на обиколка из западните части на Америка и скоро се убеждава в разумността на методите на Андерсън. Двамата успяват да се сдобият с цяло състояние от сто хиляди долара чрез измама. Чапман наема апартамент в скъпия Грамърси Парк в Ню Йорк и сменя името си на Дж. Винсент Колуел, после си взема хубава английска „съпруга“ на име Бети, която е толкова дама, колкото той е джентълмен.

Чарлс Лоубър убеждава Чапман да се върне към въоръжените обири. Той наблюдава пощенските камиони на Уолстрийт и забелязва, че имат слаба охрана, и телените мрежи отстрани осигуряват добра видимост на количеството поща, която пренасят.

В студената мъглива нощ на 14 октомври 1921 г. Чапман, Андерсън и Лоубър, движейки се с открадната черна кола, преследват един от пощенските камиони по Уолстрийт, която е безлюдна, след като офисите затворят. Изведнъж Лоубър настъпва газта и се изравнява с пощенския камион, който спира на червен светофар. За секунди Чапман застава на стъпалото и опира пистолет в ребрата на шофьора. Това е опасната част, когато някой може да го види и да вдигне тревога. За щастие никой не го забелязва и той отваря вратата и се намества на седалката до шофьора. Франк Хавърнак, който кара камиона, изпълнява инструкциите му и спира в тиха странична улица — Ленард стрийт. Откраднатата кола спира зад тях и Андерсън иска ключовете на камиона. После, докато Чапман седи, опрял револвера в ребрата на шофьора, Андерсън и Лоубър намират пет чувала с препоръчана поща и ги хвърлят в колата. Те потеглят, оставяйки Хавърнак завързан и с пощенски чувал на главата.

Тримата отиват в скривалище на другия бряг на реката — ферма, собственост на чичо на Лоубър, отварят чувалите и преброяват парите и ценните книжа. Сумата възлиза на 2 643 720 долара — най-големият обир в криминалната история на Америка. Над триста хиляди са в брой, а два пъти повече — в чекове.

Докато полицията трескаво търси следи и федералните агенти наблюдават всички пристанища, Дж. Винсент Колуел се връща на Грамърси Парк 12 и вдига веселби, на които кани богатите си съседи. Той дори организира кражбата на скъпа перлена огърлица от една от гостенките си. После шофьорът идентифицира Чапман и Андерсън и фотографиите им се появяват в обявите „Издирва се“ във всяка поща. Безупречно облеченият Чапман с грижливо подстриганите си мустаци често стои пред плаката и размишлява колко малко този грубоват на вид тип прилича на Винсент Колуел.

Идва сухият режим. Чапман и Андерсън инвестират част от парите си в контрабанда с алкохол и забогатяват още повече. И по време на поредния обир на офиса на Американ Експрес бандата добавя още седемдесет хиляди долара към капитала си.

Проваля ги Лоубър. Той е заловен, докато се опитва да продаде някои от ценните книжа, и предава съдружниците си срещу по-лека присъда. На 3 юли 1922 г. Чапман и Андерсън са арестувани. Но докато седи с детектива във Федерал Билдинг на Бродуей, Чапман се преструва, че получава пристъп, свлича се на стола, започва да се задушава и иска вода. Детективът се втурва навън, а Чапман скача през прозореца, промъква се по тесния парапет и влиза в друга стая. Но скоро го намират и отново го арестуват. Вестниците пишат на първите си страници за опита му за бягство и Чапман остава доволен, като вижда, че го описват като съвременен Робин Худ.

След като го осъждат на двайсет и пет години, Чапман се заклева, че ще избяга от затвора в Атланта. Губернаторът го уверява, че няма да успее. Но с огромно търпение Чапман краде от работилниците малки парчета връв, оплита въже и го заравя в градината. От откраднати прибори той прави пила и кука. И после започва да се оплаква от болки в стомаха. След няколко дни го приемат в лазарета за наблюдение и го настаняват в една стая с „доверен човек“ на име Джон Грей. Чапман скоро го убеждава да се присъедини към него в опит за бягство. Двамата изпилват решетките, срязват електрическия кабел, хвърляйки в мрак затвора, и се спускат на земята с въже, направено от чаршафи. Пет минути по-късно те се прехвърлят през оградата.

След два дни Чапман е намерен от хрътки, докато лежи в полето. Той се опитва да избяга, но е прострелян два пъти и е окован в белезници.

Бети отива да го посети в гражданската болница в Атенс. Тя успява да внесе револвер и Чапман го използва, за да принуди един от лекарите да му даде бялата си престилка. После го завързва, запушва устата му, излиза от болницата и се качва в чакащата го кола, шофирана от приятел престъпник Чарли Улф. Бети се присъединява към тях няколко минути по-късно и тримата изчезват.

Те се скриват в Мънси, Индиана, където Чапман се възстановява от раните си в дома на доктор Хари Спикърман, с когото се запознава в Атланта. После убеждава фермер на име Бен Ханс да го вземе като квартирант. През януари 1924 г. там отива и Андерсън Холандеца, който също е избягал от Атланта. Андерсън успява да се престори на болен от туберкулоза и е настанен в палатка в двора на затвора, защото по онова време се смята, че чистият въздух лекува това заболяване. Той и още неколцина затворници изкопават тунел, дълъг двайсетина метра, и избягват.

Чапман открадва скъпа кола от изложба в Стантън и сменя регистрационните номера. Двамата с Андерсън заминават на изток, извършвайки кражби и обири по пътя. Целта им е да се включат във фалшификаторския бизнес, но в Ню Бритън, Кънектикът, те решават, че универсалният магазин на Дейвидсън и Левентал изглежда лесен за обиране и ранното неделно утро е подходящият момент, когато сейфът още е пълен с печалбата от съботния ден. Чапман и Андерсън са придружени от нов съюзник, Уолтър Шийн, разглезеният син на бизнесмен от Спрингфийлд, Масачузетс, който обича да се мотае с двамата известни престъпници.

В ранните часове на 12 октомври 1924 г. Чапман взривява с нитроглицерин един от сейфовете в магазина, но за негово разочарование там има само счетоводни книги и плик с няколко долара. И докато Чапман работи върху другите сейфове, полицаите пристигат, вдигнати по тревога от местен коняр, който се усъмнява в добре облечените мъже, влезли в големия магазин на зазоряване в неделя. Двама въоръжени полицаи блокират вратата на помещението, където се крие Чапман. Той стреля и после побягва, преследван от летящи куршуми. Простреляният полицай Джеймс Скели умира на операционната маса два часа след като Чапман и Андерсън изчезват.

Другите полицаи идват няколко минути след престрелката. Уолтър Шийн дреме в колата, а уличаващият плик с няколко долара е на задната седалка. В склада на рекламната агенция на Шийн в Спрингфийлд полицаите намират голямо количество крадени стоки, сред които кожени палта, ориенталски килими и бижута. Има и огнестрелни оръжия. Необходим е голям камион, за да закарат плячката в главното управление на полицията.

Едва когато преглежда за стотен път крадените стоки, детектив Ед Хики забелязва етикет с името на доктор Хари Спикърман от Мънси, Индиана. Спикърман е лекарят, който лекува раните от куршуми на Чапман. Хики и екипът му отиват в хотел „Браун“ срещу кабинета на доктор Спикърман и търпеливо чакат два месеца. И на 17 януари 1925 г. един от хората на Хики забелязва във фоайето на хотел „Браун“ добре облечен мъж, който си купува вестник и говори с английски акцент. В него той познава Чапман. На другата сутрин, малко след като излиза от къщата на доктор Спикърман, Чапман е арестуван. Той оказва ожесточена съпротива и успява да стреля, преди да го заловят.

Служителите в лабораторията установяват, че оръжието му е същото, с което е убит полицаят Скели. Чапман е екстрадиран в Кънектикът, за да бъде съден за убийство. Той твърди, че по време на престрелката е бил в Хоулиоук, Масачузетс, но Уолтър Шийн свидетелства против него. Същото прави и бившият му хазяин Бен Ханс, в чиято къща са намерени още по-уличаващи доказателства. На 4 април 1925 г. Чапман е осъден на смърт. Въпреки обжалванията той е обесен година по-късно, на 6 април 1926 година.

Андерсън Холандеца вече е умрял. На 15 август 1925 г. той и стрелец на име Чарли Улф намират Бен Ханс и съпругата му Мери и ги застрелват в колата им. Мери умира на място, а съпругът й почива по-късно в болница, но не и преди да каже имената на убийците. Чарли Улф е арестуван веднага и е осъден на доживотен затвор. Андерсън се движи в северната част на Мичиган, оставяйки след себе си следа от фалшиви банкноти. На 31 октомври 1925 г. той плаща с фалшива двайсетачка в кафене в Мъскигон, Мичиган. Управителят извиква полицай, който настига Андерсън няколко улици по-нататък. Андерсън се съгласява да го придружи за разпит, но изведнъж хуква през тълпата. Полицаят Чарлс Хамънд се втурва след него. Андерсън се скрива под товарна платформа зад запустяла фабрика на безлюдна улица и когато Хамънд се приближава, стреля по него. Андерсън побягва и Хамънд стреля и го поваля. И полицаят, и фалшификаторът умират.

„Вътрешната“ работа на всички времена: обирът в Рондаут

Късно през нощта на 12 юни 1924 г. пощенски влак номер 57 на „Чикаго енд Пасифик Рейлроуд“ минава през градчето Рондаут, Илинойс, на петдесет километра северозападно от Чикаго. Състоящият се от единайсет вагона влак закъснява с десет минути и машинистът увеличава скоростта на сто километра в час, за да навакса. Той и огнярят са толкова съсредоточени да поддържат котела с пълна пара, че не забелязват двамата въоръжени мъже, които влизат в локомотива. Огнярят вдига глава и вижда дулото на пушка, насочено към главата му, и в същия миг машинистът усеща револвер в гърба си.

— Правете каквото ви казваме и няма да пострадате — заповядват непознатите. — Натиснете спирачките и после примигайте с фарове три пъти.

Влакът спира. Единият от нападателите поглежда композицията и извиква:

— Сега върнете влака три вагона назад.

Машинистът се подчинява, така че третият пощенския вагон е на прелеза. От две коли, паркирани на пътя, изскачат четирима въоръжени мъже и хукват към влака, стреляйки във въздуха също като едновремешни мексикански бандити.

Те не проявяват интерес към другите вагони, отправят се към онзи на прелеза и се справят с пощенските служители вътре, като хвърлят граната със сълзотворен газ през горния прозорец. И после, докато агонизиращите чиновници се препъват на пода, влизат двама бандити с противогази и започват да претърсват вагона.

В този миг мъжете, поставени на пост, виждат тъмна фигура, приближаваща се по пътеката до релсите.

— Кой е онзи, по дяволите? — пита единият бандит.

— Не знам — отговаря друг.

— Да му дадем да разбере — извиква трети.

Те откриват огън и човекът се олюлява и пада на земята. Разбойниците хукват към него и го пренасят в една от колите. От ругатните им става ясно, че са простреляли един от своите хора.

Крадците невъзмутимо обират пощенския вагон, сетне потеглят в нощта. Те взимат бижута на стойност петдесет хиляди долара, четиристотин и петдесет хиляди долара в неупотребявани банкноти и милион и половина в ценни книжа, платими на предявителя — общо два милиона.

Полицията разполага с малко улики. Служителите на влака са уплашени и съобщават, че са видели двайсет бандити — твърде много, за да се поберат в двете коли. Доказателствата няма да издържат в съда. Полицията има само две следи.

Първата е раненият мъж — ако още е жив. Информаторите са предупредени да си отварят очите за всяка медицинска дейност в подземния свят.

Втората е очевидният успех на обира. Крадците знаят кой от единайсетте вагона съдържа най-богатата плячка и точно кои пощенски чували да претърсят най-старателно. Това предполага вътрешна работа.

За щастие чикагската полиция има специалист по такива въпроси — инспектор Уилям Фей, изпратен от следователския отдел на Американските пощи. Задачата му е да спре нарастващото влияние на организираната престъпност — роля, подобна на онази, която поразяващият гангстерите Елиът Нес по-късно изиграва, за да изправи пред правосъдието Ал Капоне.

Фей е трийсет и шест годишен и има отлична характеристика. Известен като Единака сред колегите си, защото работи сам, той е заловил множество „вътрешни“ крадци, включително Тим Мърфи Големия.

Мърфи, изнудвач и в същото време популярен щатски сенатор, е замесен в няколко големи пощенски обира, но старателно прикрива следите си. Въпреки натиска да се откаже от случая, Фей успява да издейства дълга присъда за гангстера. По време на обира в Рондаут Фей е най-високо цененият полицай в града. Няма начин друг да поеме разследването.

Случаят скоро започва да се разплита. Информатор съобщава, че човек, „пълен с олово“, тайно е лекуван на адрес в северната част на града. Полицаите отиват там и намират тежко прострелян мъж, за когото се грижи приятел. В джоба на втория мъж те намират хиляда и петстотин долара в неупотребявани банкноти, същите като откраднатите от влака. Полицаите обсаждат къщата за двайсет и четири часа и залавят още двама посетители. Единият е известен контрабандист на име Джеймс Мъри.

Инспектор Фей лично разпитва заподозрените и не след дълго единият се пречупва. Уилис Нютън идентифицира ранения мъж и болногледача му като братята Уили и Джо. Те, Мъри и още двама мъже на име Холидей и Гласкок от прословутата банда „Плъховете на Еган“ от Сейнт Луис са участници в обира. За съжаление той не познава информатора на полицията от Пощенската служба. Нютън казва, че само Джеймс Мъри контактува с този човек.

Машинистът и огнярят лесно идентифицират Уилис и Джо Нютън като двама от крадците. Скоро след това полицията арестува Холидей, Гласкок и Джеси Нютън, четвъртият брат, когото Уилис не споменава по време на самопризнанията си.

Джеси също прави самопризнания и завежда полицаите при скритите пари. Разследването на свърталищата на другите членове на бандата също разкрива голяма част от откраднатите пари. Но издирването на престъпника не довежда доникъде. И после случаят взима много изненадващ обрат.

Един ден жена, представила се като Нан Райън, влиза в кабинета на капитана от полицията Уилям Шумейкър. Тя казва, че е съпруга на Джери Райън, човекът, когото Уилям Фей наскоро е арестувал за обир. Убедена в невинността на съпруга си, Нан се залавя да търси доказателства, че Фей е корумпиран. Преструвайки се, че мрази Джери, тя започва да се среща с полицая, който очевидно изобщо не съзнава, че тази жена се опитва да го унищожи.

В крайна сметка саможертвата й е възнаградена. Фей се напива и се оплаква, че Нан винаги е с една и съща рокля. Тя отговаря, че няма пари да си купи друга, и той казва: „Бъди търпелива още няколко дни. Утре ще взема четиринайсет хиляди долара“.

Макар да не вярват на това, чикагските полицаи започват тайно да следят Фей и скоро разбират, че той харчи много повече, отколкото печели. За да решат въпроса, те оставят на бюрото на един детектив фалшива телеграма за наблюдението под прикритие на пуснатия под гаранция Джеймс Мъри. Веднага щом я прочита, Фей се измъква и се обажда на Мъри, за да го предупреди. Фей не е уведомен, че телефонът на контрабандиста се подслушва.

Детективът е арестуван и обвинен в съдействие и съучастие във влаковия обир в Рондаут. На последвалия процес, макар да твърдят, че са невинни, той и Мъри получават по двайсет и пет години. Другите бандити са осъдени от година до двайсет и пет години в зависимост от степента на сътрудничеството им за намирането на откраднатата плячка. Джери Райън, съпругът на неофициалния агент под прикритие Нан Райън, тихомълком е освободен без процес.

От ценностите, откраднати от пощенския влак номер 57, е намерено всичко, с изключение на четиринайсет хиляди долара — сумата, която Уилям Фей казва на Нан, че ще получи.