Колин Уилсън
Истински престъпно (19)

Мартин Гуер: днес съм тук, утре ме няма

Джоди Фостър, Ричард Гиър и Жерар Депардийо са свързани със следващата история за измама, интриги и предателство, макар че това се е случило във Франция през XVI век. През 1982 г. Жерар Депардийо играе главната роля в „Завръщането на Мартин Гуер“, последван десет години по-късно от хита с Джоди Фостър „Съмърсби“. Някои от подробностите са променени (действието в „Съмърсби“ се развива по време на Гражданската война в Америка, а не във Франция), но в основни линии сюжетът остава непокътнат и не загубва интригата си.

През 1906 г. Вилхелм Войт, обущар по професия, става национален герой за един ден. Уморен да поправя обувки, той се сдобива с униформа на капитан от немската пехота и тръгва по улиците на столицата. Войт среща взвод от десет войници, предвождани от жалък ефрейтор, и поема командването, като първо им заповядва да маршируват из града. После конфискува автобус, отива в Копеник, предградие на Виена, влиза в Градския съвет и арестува кмета и ковчежника. Апетитът му се изостря и Войт заповядва да му дадат четири хиляди марки, като арестува градските съветници. Той се измъква, като качва всички на автобуса и им заповядва да карат към Берлин без него.

Филмът разказва за жена, изправена пред болезнена морална дилема. Съпругът й, който преди много години я е напуснал без никакво обяснение, неочаквано се завръща и тя е неописуемо щастлива. На пръв поглед проблемът не е кой знае какъв, но има едно малко неудобство — завърналият се съпруг е самозванец и жената знае това. Какво да стори? Да отхвърли човека, който я прави щастлива, изпращайки го на почти сигурна смърт, или да рискува живота си и да живее в лъжа?

Това не е ясен пример за измама с финансова цел, каквато е сагата Тичборн. Тук няма жертва в реалния смисъл на думата. В края на краищата, съпругът оставя съпругата си да се оправя сама и тя с готовност посреща самозванеца. Не е необходима принуда, нито е извършено изнудване. Всичко е наред, с изключение на самоличността на самозванеца, но за съжаление това се оказва камъчето, което обръща колата.

Историята започва през 1538 г., когато младата двойка Мартин Гуер и Бертранда де Ролс сключват брак в Артига, Ариеж. Бертранда е едва четиринайсетгодишна. Минават осем години, но не им се раждат деца, по всяка вероятност защото двамата водят отделен живот. Но суеверните хора от XVI век мислят, че те са прокълнати. Наета е „мъдра жена“, която да ги освободи от проклятието. Тя го прави незабавно, но бебето не сближава съпрузите. Мартин постоянно е неспокоен. Главните му умения са фехтовката и боксът, но в Артига тези занимания не могат да се използват за нищо добро. Той има твърде високо обществено положение, за да стане пастир, и твърде ниско, за да захване някоя професия, която и без това няма да му достави удоволствие. През 1548 г. след ожесточена кавга с баща си Мартин напуска дома си, за да търси щастие.

Каквито и да са чувствата й към Мартин, заминаването му е голям удар за Бертранда. Не финансово, защото семейството му я обича и държи тя да остане да живее при тях, а емоционално. Законът й забранява да се омъжи повторно освен ако съпругът й не е мъртъв. А за една омъжена жена не е прилично да общува с друг мъж, освен със съпруга си. Ето защо, макар да е млада, Бертранда знае, че никога няма да намери любов.

Но животът продължава и би било грешка да намекваме, че съществуването й е окаяно. Тя се чувства удобно и в безопасност особено когато Пиер, чичото на Мартин, се оженва за овдовялата й майка и всички се преместват в къщата от детските й години. Минават осем години и Бертранда остава вярна на изчезналия си съпруг. Тя може и да жадува за любов, но прави само каквото трябва. Разбира се, докато съпругът й се завръща. От този момент животът й се превръща в хаос.

Той не се връща шумно и тържествено, а предпочита да влезе тихомълком в селото, сякаш е ходил до пазара, а не е изчезнал безследно преди осем години. Пристигането му обаче не заварва Бертранда напълно неподготвена. Новината за Мартин Гуер се разнася из селото като горски пожар. Никога няма да разберем дали Бертранда е била радостна като сестрите му и останалите жители на селото от неочакваното развитие на нещата, но тя не се втурва да го посрещне. Сестрите му хукват към него и го довеждат в къщата. И когато най-после се виждат, Бертранда го посреща неловко и колебливо. В съзнанието й се прокрадват съмнения. Мартин изглежда по-дребен, откровен и темпераментен, отколкото в миналото. Но селяните мигновено го познават и той на свой ред ги поздравява радушно. Този мъж трябва да е съпругът й. Кой друг може да бъде? Бертранда нерешително го поканва да влезе. Съмненията й се разсейват. Веднага щом остава сам с нея, той я пита какво е станало с дългите бели чорапи, които е харесвала толкова много. Дали ги е запазила? Би ли ги обула пак заради него? Това е толкова интимен детайл, че мъжът не може да е друг, освен Мартин.

Бракът им се възражда. Вълнението около появата на Мартин скоро утихва и животът в селото отново става нормален. Дори да има съмнения, никой не казва нищо и Мартин, Бертранда и синът им Санкси се преместват в старата си къща в Артига. Бертранда е по-щастлива от всякога. Тя разсъждава, че ако това е истинският Мартин, тогава той се е променил за добро. Мартин е внимателен, обичлив и трудолюбив. Дразнещото безпокойство, толкова характерно за него в миналото, е изчезнало. Нещо повече, той се оказва проницателен бизнесмен. Мартин дава под наем и продава земя, увеличава значително богатството на семейство Гуер и изглежда твърдо решен да го увеличи още повече за в бъдеще.

Първи април е причина за множество забавни измами през годините, но следните две шеги трябва да са сред най-хубавите. На 1 април 1957 г. обикновено сериозната новинарска програма „Панорама“ заблуждава цялата нация, като посвещава предаване на дърветата, на които растат спагетите в Италия. Двайсет и две години по-късно лондонското столично радио убеждава много хора, че 5 и 12 април са отменени, за да може Британия да се изравни с останалия свят.

Трудно е да се каже кога Бертранда разкрива истината за съпруга си, но това вероятно става по-скоро, отколкото може да се предполага. Истинският Мартин има белег над едната вежда — детайл, който във вълнението си на първата им среща лесно е пренебрегнат, но не може да остане скрит за дълго. Единственото сигурно нещо е, че когато разбира измамата, Бертранда решава да мълчи. Противно на очакванията тя е намерила любов, при това плодотворна. Едно след друго се раждат две бебета. Едното умира скоро след раждането, но другото, Бернар, пращи от здраве.

За съжаление, както често става с измамите и мошеничествата, късметът се изчерпва. Мартин вижда друг парцел земя за продажба. Този път обаче той избира наследствена земя в провинция Баския, която има сантиментална стойност за чичо му Пиер. Пиер възразява категорично срещу продажбата и макар че дотогава двамата се разбират отлично, започва ожесточен спор, който може да се реши само в съда. Тъй като Мартин е законният собственик на земята, делото би трябвало да е лесно. Но Пиер се ядосва толкова много, че хвърля съмнения върху самоличността на Мартин. Споменати са размера на краката, ръста и белега му и макар Мартин да спечелва делото, мнозина селяни вече го смятат за друг. Той е в уязвимо положение и ако не е твърдата подкрепа на Бертранда, мъжът вероятно щеше веднага да бъде изгонен от селото.

Скандалът се разгаря. Местен земевладелец отдавна смята, че Мартин е разрушил един от хамбарите му, и през 1559 г. го съди за това. По време на процеса отново възникват съмнения за самоличността на Мартин. И за пръв път той е обвинен за разбиване на брака на Бертранда. Хвърлен в затвора за умишлен палеж, Мартин сигурно е разбрал, че го очакват и по-лоши неща. Пиер не крие, че е твърдо решен да го разобличи като самозванец и претърсва района за информация. Селото пламва от противоречиви слухове. Пиер знае, че трябва да докаже твърденията си в съда.

Докато Мартин линее в затвора, нещата се развиват бързо. Пиер намира двама мъже, които твърдят, че познават Мартин. Бертранда е уведомена, че щом го освободят, Мартин незабавно ще бъде арестуван и ще има процес. Тя не може да направи нищо друго, освен да се примири и да се надява да повярват на съпруга й в съда. Бертранда има основателна причина да мисли така. В края на краищата, двамата са живели като съпрузи три години и той едва ли е пропуснал възможността да научи детайли от „съвместния“ им живот в миналото. Нещо повече, веднага щом Пиер и селяните изказват съмнения, Мартин внимателно запаметява най-интимните им действия и разговори от годините преди внезапното си заминаване.

Но под натиска на Пиер Бертранда отхвърля обвиняемия като самозванец и макар че отказва да го направи под клетва, делото е загубено. Самозванецът е признат за виновен и честта на Пиер е спасена. Защото той е предприел съдебното преследване единствено от гняв и не иска нищо повече освен извинение и глоба, тъй като искрено обича мъжа, представящ се за Мартин. За съжаление в сметката влиза и съдията, който изиграва най-важната роля в процеса и постановява вместо глоба обвиняемият да бъде обезглавен.

„Мартин“ и Бертранда незабавно подават жалба в местния парламент в Тулуза и през април 1560 г. започва нов процес. „Мартин“ отново блясва, демонстрирайки такова остроумие и знания, че съдиите са убедени в невинността му, особено когато Пиер започва да отправя безумни обвинения и заплахи за насилие, които очевидно са безпочвени. Очаква се решението на съда несъмнено да бъде в полза на Бертранда и съпруга й, когато става невъзможното. С изумително чувство за драматизъм и подбиране на подходящия момент в съдебната зала влиза истинският Мартин Гуер.

Той се връща дванайсет години след внезапното си заминаване и този път няма съмнение, че е истинският. Бертранда е втрещена. Тя приема непознат в дома си, надявайки се и сигурно вярвайки, че е законният й съпруг. Какво да направи? Бертранда бързо сменя лоялността си, отказва се от самозванеца и го обявява за измамник и мошеник. Тя се разплаква и моли истинския Мартин да й прости. В края на краищата, Бертранда е признала другия мъж за самозванец веднага щом е разбрала грешката си. Съдбата на фалшивия Мартин е решена. Той е признат за виновен за втори път и е осъден на смърт.

Кой е самозванецът на всички времена? Труден въпрос. Но със сигурност трябва да се замислим върху името Станли Уейман. Защото Стаили обича да се преструва на такъв, какъвто не е, и през годините се появява ту като румънски генерален консул, ту като адвокат, лекар, лейтенант, командир от американската флота, журналист, служител на ОН и собственик на верига от мотели. Не е зле за един-единствен човек.

Малко преди екзекуцията самозванецът признава всичко. Той е Арно дьо Тил от село Сайя, намиращо се на северозапад от района, а не от Артига. Също като Мартин и той става неспокоен през младостта си, напуска дома си и става наемник. Докато се сражава като пехотинец за Хенри II в Пикарди, много пъти го объркват с Мартин Гуер. Любопитството му се разпалва и той започва да изучава Мартин, съпругата и имота му. Когато научава, че Мартин се е записал в армията на Филип II Испански и едва ли ще се върне, Арно се възползва от шанса. Грешката е изцяло негова и той моли Мартин да се отнася добре с Бертранда, защото се е държала достойно и почтено.

Произнасяйки тези последни думи, той показва героична и трогателна любов към жената, която умишлено е затворила очи за измамата му, а го предава в критичния момент. Онова, което започва като измама, завършва с любов.

Майор Мартин: човекът, който не съществува

На 3 май 1943 г. испанците намират офицер с висок ранг в крайбрежните води. За тялото му е закачено с катинар куфарче, съдържащо документи от изключително важно значение за успеха на предстоящата инвазия на съюзниците в Европа. Британският военноморски аташе в Мадрид разтревожено съобщава тази информация на военноморското разузнаване в Лондон и чака заповеди. Не му се налага да чака дълго. Инструкциите са да вземе и тялото, и документите веднага щом дискретността позволи. За съжаление британците са подслушвани. До края на разговора испанците разбиват ключалката на куфарчето, изваждат съдържанието и го изпращат в Берлин.

Възможно е да се разбере значението на документите, станали притежание на майор Мартин. От известно време властите в Берлин знаят за плановете на съюзниците да нападнат Европа от северноафриканския бряг, но не могат да разберат маршрута. Има много възможни точки на нападение, но три места изглеждат най-вероятни — Сицилия, Гърция или района около Сардиния, и Корсика. Германците не са в състояние да отбраняват и трите пункта, затова отчаяно търсят информация, която да им покаже от коя посока ще се зададе бурята. Майор Мартин има всичко, което те искат. Куфарчето му съдържа писмо до генерал Алекзандър в Тунис, че атаката ще бъде от Гърция и ще има лъжлива маневра за прикритие от Сицилия. Двойният блъф на съюзниците е разкрит. Сега германците могат уверено да планират отбраната си.

На 14 май 1943 г., след като е проверил валидността и точността на документите, адмирал Дониц отива при Хитлер, за да му каже, че атаката със сигурност ще започне от Гърция и отбраната в Сицилия трябва да бъде сведена до минимум. Нападението на съюзниците ще бъде посрещнато с максимална сила и ще завърши с унизително поражение.

Но… майор Мартин не съществува. Той е плод на въображението на британското военноморско разузнаване, което съзнава, че изходът от войната ще зависи до голяма степен от нападението на Европа и трябва да се използват всички мерки за засилване мощта на съюзниците в този етап на битката. Висшите военни също разбират, че германците ще положат огромни усилия, за да отгатнат метода им на действие. Но вместо да гледат на това единствено като на неудобно и потенциално препятствие, те решават да използват германското разузнаване.

Добре известен факт е, че „съветските болни са най-здравите болни“. Поне така смята съветското правителство, докато прозрачните му лъжи довеждат този „факт“ тихомълком да бъде изхвърлен в кошчето за боклук. Сред другите лъжи, предпочитани от правителствата, са: „Зелените ябълки причиняват лошо храносмилане“ и „Млякото се вкисва по време на гръмотевична буря“. Интересно…

Съюзниците са на мнение, че може да се уреди фалшиви планове уж случайно да попаднат в ръцете на врага. И после ще могат косвено да диктуват ходовете на германците. Планът е рискован и не може да се осъществи в изолация. Германците трябва да повярват, че атаката ще дойде от Сицилия, и после Мартин да им подхвърли информацията за Гърция. Операцията е свръхсекретна и дори генерал Алекзандър не знае какво става. Кодовото й име е заплашителното Операция „Кайма“.

Операцията е в ход. Лейтенант Юън Монтагю, ръководител на операцията, се залавя да търси труп — човекът трябва да служи във флотата, да е на съответната възраст и да е наскоро починал. Това е извършено и започва изграждането на реална самоличност на майор Мартин. В дрехите му слагат писма от приятелката му, сметки от шивача му и два билета за театър. Има дори писмо от банката му, с което му съобщават, че наскоро е изтеглил сума, превишаваща кредита му. А в куфарчето му, до фалшивите планове на нападението, е сложено писмо за представяне от Маунтбатън до Айзенхауер и до главнокомандващия на Средиземноморските сили, препоръчващо го като експерт по акостирането. Майор Мартин е готов и е поставен в лед, докато настъпи подходящият момент да го подхвърлят така, че германците да го открият.

Остава проблемът как да го оставят да попадне в ръцете на врага, без да предизвикат подозрения. Той не може да бъде намерен отвъд германската линия, защото няма основателно оправдание да бъде там. Трупът не може да бъде оставен и на територията на съюзниците, защото войниците им може да го намерят преди немските шпиони. Единственият начин, гарантиращ успех, е да го хвърлят в морето и да се надяват, че вълните ще го изтласкат в ръцете на противника. Това означава, че трета страна, благосклонна към германците, трябва да открие тялото и да съобщи за находката си на Берлин. Ето защо са избрани крайбрежните води на Испания — испанците не само са настроени благосклонно към германците въпреки официалния си неутралитет, но и е известно, че предоставят убежище на много немски шпиони, които действат на пристанищата и предимно в Хуелва.

Подготовката приключва, датата е уточнена и на 19 април 1942 г. майор Мартин е натоварен на борда на „Сераф“, британска подводница, която незабелязано се отправя към целта на пътуването си.

Десет дни по-късно Уилям Мартин е размразен, облечен в спасителна жилетка и оставен да се носи по вълните към Испания. Следват изпълнени с нервно напрежение четири дни, през които не се чуват вести, но на 3 май британският военноморски аташе научава, че испански рибари са намерили трупа. Сега остава само да убедят испанците и после германците да повярват, че откритието е критичен удар за съюзниците. Ето защо военноморският аташе в Мадрид и шефовете му в Лондон изразяват огромно безпокойство. Германците се хващат на въдицата и когато на 10 юни 1943 г. се приземяват в Сицилия, съюзниците срещат малка съпротива. Невероятният риск си е заслужавал.

Няколко десетилетия по-късно изглежда невероятно, че цяла армия може да бъде измамена по този начин. Нима германците не са се усъмнили, че информацията, която им е необходима, се появява на поднос, при това в подходящия момент? Те със сигурност е трябвало да действат по-предпазливо. Но успехът на тази изключително рискована измама подчертава защо винаги ще има самозванци и мошеници. Също като в случаите с Том Кийтинг и Клифърд Ървинг и мишените им, майор Мартин дава на германците онова, което искат, позволява огромното им желание за информация да надделее над предпазливостта им. Ако им бе упражнен по-голям натиск да повярват на този двоен блъф, те несъмнено биха заподозрели, че има нещо гнило. Но майор Мартин се оказва твърде съблазнителен, за да го пренебрегнат.

Невинаги основната цел на измамника е да спечели пари. Някои само обичат да разобличават и да правят за смях общественото или професионалното положение на хора с високо самочувствие. Един такъв измамник е Хъмфри Бъркли, който като студент в Кеймбридж измисля Х. Рочестър Снийт, директор на училище „Селхърст“. С необикновена дързост и с помощта на хартия за писане, на която е напечатан въображаемият адрес на „Селхърст“, Бъркли започва кореспонденция с директорите на някои от най-престижните държавни учебни заведения в Англия, като Итън, Хароу, Марлборо и Ръгби. В писмата са застъпени чувствителни теми като хомосексуализма сред момчетата или практични въпроси като уреждането на екскурзия в Южна Африка. Никой не пита за произхода и местонахождението на несъществуващото училище. Бъркли обаче е разкрит и без да покажат чувство за хумор, властите го изключват от университета за две години.