Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- World Famous Crimes, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Колин Уилсън
Заглавие: Истински престъпно
Преводач: Юлия Чернева
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: сборник
Националност: английска
Излязла от печат: 24.06.2002
Редактор: Мария Трифонова
ISBN: 954-585-352-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1141
История
- — Добавяне
Палави самозванци
Мъжът, който твърди, че е сър Роджър Тичборн: истина или лъжа?
Възможно ли е сто двайсет и шест килограмов човек с червени коси да докаже, че всъщност е шейсет и шест килограма и с кестеняви коси? Звучи като задача от „Мисията невъзможна“, но точно това се опитва да направи човек, претендиращ, че е сър Роджър Тичборн, и то с изумителен успех. Не само размерът е несъвместим с претенциите му. Когато го питат за дребни неща, като имената на роднините му, училището, в което е учил, страната, където е прекарал детството си, той изпитва затруднения да отговори. Но въпреки това номерът му минава.
Измамата е изумителна заради доверчивостта на всички, замесени в нея, защото човекът очевидно е мошеник. Или поне така изглежда, когато фактите се разгледат безпристрастно. Какви са те?
Първо, някои неща за човека, за когото измамникът се представя. Сър Роджър Тичборн е много богат наследник на няколко имения и с титла барон, ако желае. Той е роден през 1829 г. и прекарва по-голямата част от детството си във Франция благодарение на майка си Хенриет, която е наполовина французойка и не иска да има нищо общо с баща му и с традиционното английско образование. Погребение в семейството слага край на пребиваването му във Франция, когато бащата тайно връща шестнайсетгодишния си син в Англия, докато вниманието на Хенриет е насочено другаде. Той завършва образованието си в строгото католическо училище „Стоунхърст“ и отива в армията. Следващите години не са забележителни с нищо, но когато става на двайсет и четири, сър Роджър започва да се среща с братовчедка си Кейт и иска да се ожени за нея. Бракът би бил отлично финансово предложение, но двете семейства не са доволни от ситуацията и ги принуждават да изчакат. През това време сър Роджър е изпратен в Южна Америка. За съжаление обратното му пътуване се оказва фатално. Корабът потъва. Няма оцелели. Сър Роджър, мъж, известен с красотата си, загива. А може би не?
Няма съмнение, че всички, освен майка му, го мислят за мъртъв. И причината е основателна. Корабът потъва и не са намерени оцелели. Но Хенриет отказва да се примири и започва да изпраща обяви по целия свят, като търси информация за сина си и предлага щедра награда. Минава година, но никой не се обажда. Въпреки че след три години Хенриет още няма убедителни доказателства, убедеността й, че Роджър е жив, се засилва. Ако е така, той сигурно се крие някъде. Минават още шест години, преди да се случи невероятното. Появява се адвокат, който твърди, че представлява сър Роджър Тичборн. Това става през май 1865 г., десет години след потъването на кораба.
Но нещата не са толкова прости. Когато го разпитват, адвокатът разкрива, че клиентът му живее в Уага Уага, Австралия, под името Кастро. Той може да докаже твърдението си само лично, но има малко пари и Хенриет трябва да плати пътните му разноски. Вероятно първото му искане е предизвикало подозрения, но дори да е така, това не ни е известно. Хенриет се радва, че може би ще възвърне сина си. Тя не само се съгласява да плати пътуването му, но и изпраща семейния прислужник Богъл в Австралия, за да го придружи до Париж.
Хорас Коул и Ейдриън Стивън, и двамата завършили в Кеймбридж, са автори на множество скандални измами. Един от първите им планове е да се сдобият с униформи на немски офицери, да отидат в Елзас и да преведат ескадрон от немски войници през границата. Слава богу, те не предприемат това опасно приключение, но съсредоточават вниманието си по-близо до родината. Следващият им опит е по-безопасен, но много по-странен. Научавайки за посещението на султана на Занзибар в Англия, те изпращат телеграма до кмета на Кеймбридж, в която му пишат да очаква официалното посещение на чичото на султана. Без да се подготвят усърдно, двамата се преобличат и се появяват в Градския съвет, където колкото и да е невероятно, ги приемат сериозно и им показват колежите в Кеймбридж. Измамата им е разкрита едва в края на деня, когато началникът на канцеларията на Градския съвет се опитва да ги качи на влака за Лондон, а те побягват към стаите си в общежитието.
Невъзможно е да се каже какво е очаквал Кастро да се случи, когато пристигне в Париж и се срещне с Хенриет. Но колкото и да са големи, надеждите му са нищо в сравнение с онова, което действително става. Той е посрещнат от „майка си“ в хотелска стая в Париж, удобно затъмнена от негостоприемното време навън. Въпреки факта, че Кастро не прилича на Тичборн и е два пъти по-дебел, отколкото преди изчезването си, Хенриет се хвърля в обятията му и го посреща като отдавна изгубения си син. Кастро е настанен в семейната къща в Англия със съпругата и децата си (за чието съществуване по невнимание е забравил да спомене и казва едва когато пристига в Париж) и му дават издръжка от хиляда лири годишно.
Всъщност има причини, поради които твърдението на Кастро може би изглежда достоверно. Семейният адвокат Хопкинс и антиквар на име Бейджънт са убедени в автентичността му. Кастро получава подкрепа и от мнозина местни селяни, съседи и офицери от Шеста драгунска гвардия и стария му полковник. Нещо повече, той си спомня случки, станали в Стоунхърст, интимни разговори с шивача си, магазините, откъде е купувал дрехи като млад, и всичките си болки от детството.
Има малък шанс Кастро да е човекът, който твърди, че е. Той е самоуверен и през 1867 г. завежда дело за законното си наследство, което по време на отсъствието му е предадено на двегодишния му племенник. Освен това Кастро започва да харчи предварително издръжката си, вероятно на основание, че ще изплати дълговете си, когато самоличността му бъде потвърдена. (Някой циник би предположил, че той печели време и се възползва от късмета си, докато може.) Хенриет очевидно твърдо вярва, че синът й се е върнал. А останалите членове на семейството уважават желанието на майка си и дискретно мълчат.
Но въпреки всичко в поведението и знанията на Кастро има противоречия, които дори и на Хенриет е трудно да проумее. Отначало той не познава никого от семейството, с изключение на Хенриет. Кастро не говори френски и това е странно за човек, който е живял вън Франция през първите шестнайсет години от живота си и е знаел свободно езика, когато е напуснал страната. Той нарича Хенриет „мама“, вместо официалното „майко“, както през ранните си години. Кастро допуска много грешки в разпознаването на фамилните имения и местата, където е служил полкът му. Съществува и проблемът с оскъдните му, но интимни познания за живота на Тичборн. Откъде е получил достатъчно информация, за да издържи успешно първия разпит?
„Гласовете на духовете говореха, дори когато устата на медиума беше пълна с оцветена вода.“ Така гласи заглавието на първата страница на ежедневник от средата на петдесетте години на XX век. Въпросният медиум е Уилям Роу, който наистина заблуждава хората. Той става известен със сеансите си, където „получава“ преки съобщения от мъртвите и разказва на клиентите си подробности, които те пазят в тайна. Разбира се, Уилям Рой е пълен мошеник и комуникира със слушалки с асистента си, намиращ се в друга стая. Но за кратко време той завладява хората. Най-голямото му престъпление е, че убеждава канадския министър-председател Макензи Кинг, че действително е разговарял с кралица Виктория и с Гладстоун.
Тъй като вероятността Уага Уага да бъде източник на клюките за Тичборн е минимална, първата възможност, предоставена на Кастро, трябва да е Богъл, семейният прислужник. Няма съмнение, че много от разговорите по време на пътуването от Австралия до Париж са съсредоточени върху Тичборн и семейството му. Кастро може дори да е обещал на Богъл дял от печалбата си, ако прислужникът му даде достатъчно информация, за да убеди семейството. Но всички други разкази отхвърлят тази вероятност, предпочитайки да описват Богъл като предан прислужник на фамилията. Но дори най-преданите служители могат да бъдат купени с щедър подарък вместо с несигурно бъдеще. Все едно, след като Хенриета го познава, Кастро има свободен достъп до личните дневници и кореспонденцията на Роджър, които сигурно са се оказали златна мина с информация за личния му живот.
Докато Хенриет е жива, на никого не се позволява да разследва напълно Кастро, който има време да се приспособи към ролята си. Фактът, че той може да е сър Роджър, е най-важното. Но когато през 1868 г. Хенриет умира, ситуацията се променя драстично. Членовете на семейството атакуват Кастро и го обвиняват, че е измамник. Те твърдят, че всъщност той е Артър Ортън, син на месар от Уопинг, роден през 1834 година. Като най-малък от дванайсет деца, Артър се научава да се защитава и на седемнайсет години вече е страхотно дебел. Това му спечелва прякора Ортън Вола. Той непрекъснато се нуждае от пари и работи на много места — от месар до моряк на търговски кораб, докато през 1852 г. емигрира в Австралия под фалшиво име. Огромните му размери и сила му дават възможност да стане специалист касапин — професия, с която се занимава до 1865 г. и до началото на този епизод. Семейството твърди, че причината за претенциите му е дълг. Ортън се задомява и очаква дете, но живее в мизерия. Когато чува за наградата за информация за Тичборн, той отива при адвокат и му казва, че в родината си има имот и всъщност е сър Роджър Тичборн и лулата му доказва това. Той дава на адвоката лула с инициали „РТ“, а останалото, както се казва, е история.
Това означава катастрофа за Кастро. Той трябва да докаже извън всякакво съмнение, че е онзи, за когото се представя. Защитата само трябва да представи разумна алтернатива на твърденията му и ще спечелят. Сто и два дни по-късно се случва неизбежното. Решението на съда е, че Кастро не е сър Роджър Тичборн. Кастро представя учудващо добра защита, но невежеството му по въпроса за кучетата на Тичборн и прякорите им, ужасният му почерк и още по-ужасният му правопис се оказват твърде голям залък за съдебните заседатели, които не му вярват.
Нещата за Кастро се влошават. Съдията Бовил решава да разнищи случая докрай и започва нов процес, този път за лъжесвидетелстване. В първия процес Кастро няма какво да губи. Той може само да спечели. Или ще го приемат за сър Роджър Тичборн, или ще си остане Кастро. Във втория процес обаче той може да загуби всичко. Или ще бъде разобличен, че е излъгал, и ще получи тежка присъда, или ще си остане Кастро. Но той не се предава, преди да бъде хвърлен и последният зар, и е твърдо решен да се бори докрай.
Вторият процес започва през 1869 г. и става най-дългият в историята на съдебната практика, продължил 188 дни. Случаят привлича вниманието на британците, милиони от които вярват на Кастро. Няколко пъти представителите на обвинението са освиркани от огромните тълпи, събрали се пред съдебната зала, и се налага да ходят в съда с полицейска охрана. Обсъждат се същите въпроси като на предишния процес, но много по-задълбочено. Само Кастро призовава триста свидетели и всички разпалено изразяват подкрепата си за него. Мнозина свидетели на обвинението са от Австралия и Чили (където Кастро прекарва известно време като моряк на търговски кораб) и на всеки трябва да се плати пътуването до Англия. При тази ситуация изглежда малко вероятно да бъде доказано извън всякакво съмнение, че Кастро е Ортън, стига да продължава да твърди, че е невинен и да има поддръжници. Това абсурдно състояние на нещата е подчертано от факта, че обобщението на обвинението продължава двайсет дни, а встъпителните и заключителните пледоарии на Кастро — 44 дни. Как би могло да излезе някаква истина от този протакан и тенденциозен процес? Но след като показва пълно невежество за дните си във Франция и в безброй други области, Кастро е обявен за Артър Ортън и за виновен по всички обвинения. Той дори има честта да въведе нов вид престъпление — „присвояване на чуждо име“. Ортън е осъден на четиринайсет години затвор.
Но от затворническата си килия в Дартмур Кастро продължава да твърди, че е невинен, и успява да убеди адвоката Кенийли, който обещава да обжалва присъдата му. Кенийли се опитва да докаже, че съдебните заседатели са били подведени от теглото на Кастро, достигнало по време на процеса невероятните двеста и шейсет килограма. След изпращането му в затвора той отслабва значително и мнозина смятат, че по телосложение прилича на сър Роджър. Второ, косата на Кастро е кестенява, а не червеникава. Трето, също като на сър Роджър размерът на пениса му е внушителен. Всички тези доказателства са неубедителни, но в дело, където нищо не е доказано със сигурност, е хубаво да се съживи общественото мнение. Кенийли вдига скандал и претендира, че ще обжалва делото Кастро, заплашвайки да разкрие недискретността на известни личности. Кенийли е лишен от адвокатски права, основава Дружество Магна Харта и започва да обикаля страната, провъзгласявайки невинността на Кастро. Успехът му е голям и когато през 1875 г., няколко години след процеса срещу Кастро, се кандидатира за член на парламента, е избран със съкрушително мнозинство. За съжаление на затворника кръстоносният поход на Кенийли не му помага. Когато процесът срещу него е обсъден в Камарата на общините и Кенийли предлага да го изпратят в Кралската комисия за преразглеждане, Камарата отказва със съкрушително мнозинство — 433 срещу един гласове. На Кастро не му остава нищо друго, освен да излежи присъдата си.
След като през 1884 г. го освобождават, той продава самопризнанията си на един вестник. Но щом получава парите, Кастро незабавно се отказва от изявленията си и продължава да твърди, че е сър Роджър Тичборн до края на живота си.
Вдъхновени от успеха си като роднини на султана на Занзибар, Хорас Коул и Ейдриън Стивън осъществяват желанието си за военна шега. Вместо да започнат немска атака срещу Франция, този път те решават да се подиграят с мощта на британската флота. На 10 февруари 1910 г. двамата изпращат телеграма до вицеадмирал сър Уилям Мей, главнокомандващ флотата, предупреждавайки го, че корабът „Дреднот“, наскоро акостирал в Уеймът, ще приеме императора на Абисиния. Както и преди, подготовката е минимална и измамниците само почернят лицата си във влака за Уеймът. Но това няма значение, защото успяват да заблудят армията. Когато пристигат, Коул, Стивън и антуражът им (те убеждават неколцина приятели да се включат в измамата) са посрещнати от таксита, които ги закарват до кея. А щом се качват на борда на кораба, с тях се държат като с истински кралски особи. Изсвирват им някакъв национален химн (не този на Абисиния, защото никой не го знае), предлагат им официален обяд, показват им кораба и им отдават чест с топовен салют. Посещението приключва без произшествия и никой нямаше да разбере нищо, ако жадният за известност Коул не разказва историята на „Дейли Мирър“.
Мартин Гуер: днес съм тук, утре ме няма
Джоди Фостър, Ричард Гиър и Жерар Депардийо са свързани със следващата история за измама, интриги и предателство, макар че това се е случило във Франция през XVI век. През 1982 г. Жерар Депардийо играе главната роля в „Завръщането на Мартин Гуер“, последван десет години по-късно от хита с Джоди Фостър „Съмърсби“. Някои от подробностите са променени (действието в „Съмърсби“ се развива по време на Гражданската война в Америка, а не във Франция), но в основни линии сюжетът остава непокътнат и не загубва интригата си.
През 1906 г. Вилхелм Войт, обущар по професия, става национален герой за един ден. Уморен да поправя обувки, той се сдобива с униформа на капитан от немската пехота и тръгва по улиците на столицата. Войт среща взвод от десет войници, предвождани от жалък ефрейтор, и поема командването, като първо им заповядва да маршируват из града. После конфискува автобус, отива в Копеник, предградие на Виена, влиза в Градския съвет и арестува кмета и ковчежника. Апетитът му се изостря и Войт заповядва да му дадат четири хиляди марки, като арестува градските съветници. Той се измъква, като качва всички на автобуса и им заповядва да карат към Берлин без него.
Филмът разказва за жена, изправена пред болезнена морална дилема. Съпругът й, който преди много години я е напуснал без никакво обяснение, неочаквано се завръща и тя е неописуемо щастлива. На пръв поглед проблемът не е кой знае какъв, но има едно малко неудобство — завърналият се съпруг е самозванец и жената знае това. Какво да стори? Да отхвърли човека, който я прави щастлива, изпращайки го на почти сигурна смърт, или да рискува живота си и да живее в лъжа?
Това не е ясен пример за измама с финансова цел, каквато е сагата Тичборн. Тук няма жертва в реалния смисъл на думата. В края на краищата, съпругът оставя съпругата си да се оправя сама и тя с готовност посреща самозванеца. Не е необходима принуда, нито е извършено изнудване. Всичко е наред, с изключение на самоличността на самозванеца, но за съжаление това се оказва камъчето, което обръща колата.
Историята започва през 1538 г., когато младата двойка Мартин Гуер и Бертранда де Ролс сключват брак в Артига, Ариеж. Бертранда е едва четиринайсетгодишна. Минават осем години, но не им се раждат деца, по всяка вероятност защото двамата водят отделен живот. Но суеверните хора от XVI век мислят, че те са прокълнати. Наета е „мъдра жена“, която да ги освободи от проклятието. Тя го прави незабавно, но бебето не сближава съпрузите. Мартин постоянно е неспокоен. Главните му умения са фехтовката и боксът, но в Артига тези занимания не могат да се използват за нищо добро. Той има твърде високо обществено положение, за да стане пастир, и твърде ниско, за да захване някоя професия, която и без това няма да му достави удоволствие. През 1548 г. след ожесточена кавга с баща си Мартин напуска дома си, за да търси щастие.
Каквито и да са чувствата й към Мартин, заминаването му е голям удар за Бертранда. Не финансово, защото семейството му я обича и държи тя да остане да живее при тях, а емоционално. Законът й забранява да се омъжи повторно освен ако съпругът й не е мъртъв. А за една омъжена жена не е прилично да общува с друг мъж, освен със съпруга си. Ето защо, макар да е млада, Бертранда знае, че никога няма да намери любов.
Но животът продължава и би било грешка да намекваме, че съществуването й е окаяно. Тя се чувства удобно и в безопасност особено когато Пиер, чичото на Мартин, се оженва за овдовялата й майка и всички се преместват в къщата от детските й години. Минават осем години и Бертранда остава вярна на изчезналия си съпруг. Тя може и да жадува за любов, но прави само каквото трябва. Разбира се, докато съпругът й се завръща. От този момент животът й се превръща в хаос.
Той не се връща шумно и тържествено, а предпочита да влезе тихомълком в селото, сякаш е ходил до пазара, а не е изчезнал безследно преди осем години. Пристигането му обаче не заварва Бертранда напълно неподготвена. Новината за Мартин Гуер се разнася из селото като горски пожар. Никога няма да разберем дали Бертранда е била радостна като сестрите му и останалите жители на селото от неочакваното развитие на нещата, но тя не се втурва да го посрещне. Сестрите му хукват към него и го довеждат в къщата. И когато най-после се виждат, Бертранда го посреща неловко и колебливо. В съзнанието й се прокрадват съмнения. Мартин изглежда по-дребен, откровен и темпераментен, отколкото в миналото. Но селяните мигновено го познават и той на свой ред ги поздравява радушно. Този мъж трябва да е съпругът й. Кой друг може да бъде? Бертранда нерешително го поканва да влезе. Съмненията й се разсейват. Веднага щом остава сам с нея, той я пита какво е станало с дългите бели чорапи, които е харесвала толкова много. Дали ги е запазила? Би ли ги обула пак заради него? Това е толкова интимен детайл, че мъжът не може да е друг, освен Мартин.
Бракът им се възражда. Вълнението около появата на Мартин скоро утихва и животът в селото отново става нормален. Дори да има съмнения, никой не казва нищо и Мартин, Бертранда и синът им Санкси се преместват в старата си къща в Артига. Бертранда е по-щастлива от всякога. Тя разсъждава, че ако това е истинският Мартин, тогава той се е променил за добро. Мартин е внимателен, обичлив и трудолюбив. Дразнещото безпокойство, толкова характерно за него в миналото, е изчезнало. Нещо повече, той се оказва проницателен бизнесмен. Мартин дава под наем и продава земя, увеличава значително богатството на семейство Гуер и изглежда твърдо решен да го увеличи още повече за в бъдеще.
Първи април е причина за множество забавни измами през годините, но следните две шеги трябва да са сред най-хубавите. На 1 април 1957 г. обикновено сериозната новинарска програма „Панорама“ заблуждава цялата нация, като посвещава предаване на дърветата, на които растат спагетите в Италия. Двайсет и две години по-късно лондонското столично радио убеждава много хора, че 5 и 12 април са отменени, за да може Британия да се изравни с останалия свят.
Трудно е да се каже кога Бертранда разкрива истината за съпруга си, но това вероятно става по-скоро, отколкото може да се предполага. Истинският Мартин има белег над едната вежда — детайл, който във вълнението си на първата им среща лесно е пренебрегнат, но не може да остане скрит за дълго. Единственото сигурно нещо е, че когато разбира измамата, Бертранда решава да мълчи. Противно на очакванията тя е намерила любов, при това плодотворна. Едно след друго се раждат две бебета. Едното умира скоро след раждането, но другото, Бернар, пращи от здраве.
За съжаление, както често става с измамите и мошеничествата, късметът се изчерпва. Мартин вижда друг парцел земя за продажба. Този път обаче той избира наследствена земя в провинция Баския, която има сантиментална стойност за чичо му Пиер. Пиер възразява категорично срещу продажбата и макар че дотогава двамата се разбират отлично, започва ожесточен спор, който може да се реши само в съда. Тъй като Мартин е законният собственик на земята, делото би трябвало да е лесно. Но Пиер се ядосва толкова много, че хвърля съмнения върху самоличността на Мартин. Споменати са размера на краката, ръста и белега му и макар Мартин да спечелва делото, мнозина селяни вече го смятат за друг. Той е в уязвимо положение и ако не е твърдата подкрепа на Бертранда, мъжът вероятно щеше веднага да бъде изгонен от селото.
Скандалът се разгаря. Местен земевладелец отдавна смята, че Мартин е разрушил един от хамбарите му, и през 1559 г. го съди за това. По време на процеса отново възникват съмнения за самоличността на Мартин. И за пръв път той е обвинен за разбиване на брака на Бертранда. Хвърлен в затвора за умишлен палеж, Мартин сигурно е разбрал, че го очакват и по-лоши неща. Пиер не крие, че е твърдо решен да го разобличи като самозванец и претърсва района за информация. Селото пламва от противоречиви слухове. Пиер знае, че трябва да докаже твърденията си в съда.
Докато Мартин линее в затвора, нещата се развиват бързо. Пиер намира двама мъже, които твърдят, че познават Мартин. Бертранда е уведомена, че щом го освободят, Мартин незабавно ще бъде арестуван и ще има процес. Тя не може да направи нищо друго, освен да се примири и да се надява да повярват на съпруга й в съда. Бертранда има основателна причина да мисли така. В края на краищата, двамата са живели като съпрузи три години и той едва ли е пропуснал възможността да научи детайли от „съвместния“ им живот в миналото. Нещо повече, веднага щом Пиер и селяните изказват съмнения, Мартин внимателно запаметява най-интимните им действия и разговори от годините преди внезапното си заминаване.
Но под натиска на Пиер Бертранда отхвърля обвиняемия като самозванец и макар че отказва да го направи под клетва, делото е загубено. Самозванецът е признат за виновен и честта на Пиер е спасена. Защото той е предприел съдебното преследване единствено от гняв и не иска нищо повече освен извинение и глоба, тъй като искрено обича мъжа, представящ се за Мартин. За съжаление в сметката влиза и съдията, който изиграва най-важната роля в процеса и постановява вместо глоба обвиняемият да бъде обезглавен.
„Мартин“ и Бертранда незабавно подават жалба в местния парламент в Тулуза и през април 1560 г. започва нов процес. „Мартин“ отново блясва, демонстрирайки такова остроумие и знания, че съдиите са убедени в невинността му, особено когато Пиер започва да отправя безумни обвинения и заплахи за насилие, които очевидно са безпочвени. Очаква се решението на съда несъмнено да бъде в полза на Бертранда и съпруга й, когато става невъзможното. С изумително чувство за драматизъм и подбиране на подходящия момент в съдебната зала влиза истинският Мартин Гуер.
Той се връща дванайсет години след внезапното си заминаване и този път няма съмнение, че е истинският. Бертранда е втрещена. Тя приема непознат в дома си, надявайки се и сигурно вярвайки, че е законният й съпруг. Какво да направи? Бертранда бързо сменя лоялността си, отказва се от самозванеца и го обявява за измамник и мошеник. Тя се разплаква и моли истинския Мартин да й прости. В края на краищата, Бертранда е признала другия мъж за самозванец веднага щом е разбрала грешката си. Съдбата на фалшивия Мартин е решена. Той е признат за виновен за втори път и е осъден на смърт.
Кой е самозванецът на всички времена? Труден въпрос. Но със сигурност трябва да се замислим върху името Станли Уейман. Защото Стаили обича да се преструва на такъв, какъвто не е, и през годините се появява ту като румънски генерален консул, ту като адвокат, лекар, лейтенант, командир от американската флота, журналист, служител на ОН и собственик на верига от мотели. Не е зле за един-единствен човек.
Малко преди екзекуцията самозванецът признава всичко. Той е Арно дьо Тил от село Сайя, намиращо се на северозапад от района, а не от Артига. Също като Мартин и той става неспокоен през младостта си, напуска дома си и става наемник. Докато се сражава като пехотинец за Хенри II в Пикарди, много пъти го объркват с Мартин Гуер. Любопитството му се разпалва и той започва да изучава Мартин, съпругата и имота му. Когато научава, че Мартин се е записал в армията на Филип II Испански и едва ли ще се върне, Арно се възползва от шанса. Грешката е изцяло негова и той моли Мартин да се отнася добре с Бертранда, защото се е държала достойно и почтено.
Произнасяйки тези последни думи, той показва героична и трогателна любов към жената, която умишлено е затворила очи за измамата му, а го предава в критичния момент. Онова, което започва като измама, завършва с любов.
Майор Мартин: човекът, който не съществува
На 3 май 1943 г. испанците намират офицер с висок ранг в крайбрежните води. За тялото му е закачено с катинар куфарче, съдържащо документи от изключително важно значение за успеха на предстоящата инвазия на съюзниците в Европа. Британският военноморски аташе в Мадрид разтревожено съобщава тази информация на военноморското разузнаване в Лондон и чака заповеди. Не му се налага да чака дълго. Инструкциите са да вземе и тялото, и документите веднага щом дискретността позволи. За съжаление британците са подслушвани. До края на разговора испанците разбиват ключалката на куфарчето, изваждат съдържанието и го изпращат в Берлин.
Възможно е да се разбере значението на документите, станали притежание на майор Мартин. От известно време властите в Берлин знаят за плановете на съюзниците да нападнат Европа от северноафриканския бряг, но не могат да разберат маршрута. Има много възможни точки на нападение, но три места изглеждат най-вероятни — Сицилия, Гърция или района около Сардиния, и Корсика. Германците не са в състояние да отбраняват и трите пункта, затова отчаяно търсят информация, която да им покаже от коя посока ще се зададе бурята. Майор Мартин има всичко, което те искат. Куфарчето му съдържа писмо до генерал Алекзандър в Тунис, че атаката ще бъде от Гърция и ще има лъжлива маневра за прикритие от Сицилия. Двойният блъф на съюзниците е разкрит. Сега германците могат уверено да планират отбраната си.
На 14 май 1943 г., след като е проверил валидността и точността на документите, адмирал Дониц отива при Хитлер, за да му каже, че атаката със сигурност ще започне от Гърция и отбраната в Сицилия трябва да бъде сведена до минимум. Нападението на съюзниците ще бъде посрещнато с максимална сила и ще завърши с унизително поражение.
Но… майор Мартин не съществува. Той е плод на въображението на британското военноморско разузнаване, което съзнава, че изходът от войната ще зависи до голяма степен от нападението на Европа и трябва да се използват всички мерки за засилване мощта на съюзниците в този етап на битката. Висшите военни също разбират, че германците ще положат огромни усилия, за да отгатнат метода им на действие. Но вместо да гледат на това единствено като на неудобно и потенциално препятствие, те решават да използват германското разузнаване.
Добре известен факт е, че „съветските болни са най-здравите болни“. Поне така смята съветското правителство, докато прозрачните му лъжи довеждат този „факт“ тихомълком да бъде изхвърлен в кошчето за боклук. Сред другите лъжи, предпочитани от правителствата, са: „Зелените ябълки причиняват лошо храносмилане“ и „Млякото се вкисва по време на гръмотевична буря“. Интересно…
Съюзниците са на мнение, че може да се уреди фалшиви планове уж случайно да попаднат в ръцете на врага. И после ще могат косвено да диктуват ходовете на германците. Планът е рискован и не може да се осъществи в изолация. Германците трябва да повярват, че атаката ще дойде от Сицилия, и после Мартин да им подхвърли информацията за Гърция. Операцията е свръхсекретна и дори генерал Алекзандър не знае какво става. Кодовото й име е заплашителното Операция „Кайма“.
Операцията е в ход. Лейтенант Юън Монтагю, ръководител на операцията, се залавя да търси труп — човекът трябва да служи във флотата, да е на съответната възраст и да е наскоро починал. Това е извършено и започва изграждането на реална самоличност на майор Мартин. В дрехите му слагат писма от приятелката му, сметки от шивача му и два билета за театър. Има дори писмо от банката му, с което му съобщават, че наскоро е изтеглил сума, превишаваща кредита му. А в куфарчето му, до фалшивите планове на нападението, е сложено писмо за представяне от Маунтбатън до Айзенхауер и до главнокомандващия на Средиземноморските сили, препоръчващо го като експерт по акостирането. Майор Мартин е готов и е поставен в лед, докато настъпи подходящият момент да го подхвърлят така, че германците да го открият.
Остава проблемът как да го оставят да попадне в ръцете на врага, без да предизвикат подозрения. Той не може да бъде намерен отвъд германската линия, защото няма основателно оправдание да бъде там. Трупът не може да бъде оставен и на територията на съюзниците, защото войниците им може да го намерят преди немските шпиони. Единственият начин, гарантиращ успех, е да го хвърлят в морето и да се надяват, че вълните ще го изтласкат в ръцете на противника. Това означава, че трета страна, благосклонна към германците, трябва да открие тялото и да съобщи за находката си на Берлин. Ето защо са избрани крайбрежните води на Испания — испанците не само са настроени благосклонно към германците въпреки официалния си неутралитет, но и е известно, че предоставят убежище на много немски шпиони, които действат на пристанищата и предимно в Хуелва.
Подготовката приключва, датата е уточнена и на 19 април 1942 г. майор Мартин е натоварен на борда на „Сераф“, британска подводница, която незабелязано се отправя към целта на пътуването си.
Десет дни по-късно Уилям Мартин е размразен, облечен в спасителна жилетка и оставен да се носи по вълните към Испания. Следват изпълнени с нервно напрежение четири дни, през които не се чуват вести, но на 3 май британският военноморски аташе научава, че испански рибари са намерили трупа. Сега остава само да убедят испанците и после германците да повярват, че откритието е критичен удар за съюзниците. Ето защо военноморският аташе в Мадрид и шефовете му в Лондон изразяват огромно безпокойство. Германците се хващат на въдицата и когато на 10 юни 1943 г. се приземяват в Сицилия, съюзниците срещат малка съпротива. Невероятният риск си е заслужавал.
Няколко десетилетия по-късно изглежда невероятно, че цяла армия може да бъде измамена по този начин. Нима германците не са се усъмнили, че информацията, която им е необходима, се появява на поднос, при това в подходящия момент? Те със сигурност е трябвало да действат по-предпазливо. Но успехът на тази изключително рискована измама подчертава защо винаги ще има самозванци и мошеници. Също като в случаите с Том Кийтинг и Клифърд Ървинг и мишените им, майор Мартин дава на германците онова, което искат, позволява огромното им желание за информация да надделее над предпазливостта им. Ако им бе упражнен по-голям натиск да повярват на този двоен блъф, те несъмнено биха заподозрели, че има нещо гнило. Но майор Мартин се оказва твърде съблазнителен, за да го пренебрегнат.
Невинаги основната цел на измамника е да спечели пари. Някои само обичат да разобличават и да правят за смях общественото или професионалното положение на хора с високо самочувствие. Един такъв измамник е Хъмфри Бъркли, който като студент в Кеймбридж измисля Х. Рочестър Снийт, директор на училище „Селхърст“. С необикновена дързост и с помощта на хартия за писане, на която е напечатан въображаемият адрес на „Селхърст“, Бъркли започва кореспонденция с директорите на някои от най-престижните държавни учебни заведения в Англия, като Итън, Хароу, Марлборо и Ръгби. В писмата са застъпени чувствителни теми като хомосексуализма сред момчетата или практични въпроси като уреждането на екскурзия в Южна Африка. Никой не пита за произхода и местонахождението на несъществуващото училище. Бъркли обаче е разкрит и без да покажат чувство за хумор, властите го изключват от университета за две години.