Свобода Бъчварова
Изборът (30)

Глава първа

Отмина тежката, безнадеждна зима на 1918 година. Духна топъл вятър от юг. Дърветата се разлистиха и цъфнаха, сякаш напомняха на хората, че трябва да престанат да се самоизбиват. Надеждата, че заедно с пролетта ще настъпи мир, не се сбъдна.

Когато слънцето започна да преваля, от улицата зад красивата бяла сграда на Търговската банка, с причудливия покрив и кулички, с най-точния часовник в столицата, излезе един строен, елегантен мъж в скъп, тъмен костюм и гордо изправена глава. Буйните му черни коси и късо подстриганата гъста брада му придаваха този вече забравен лик на породистите, красиви български мъже, каквито бяха повечето от революционерите и будителите на Възраждането. Лекото накуцване подсилваше впечатлението за бурно и мъжествено минало. Лицето на мъжа бе сурово. По челото му се виеха дълги бръчки и две характерни дълбоки бразди слизаха от края на носа косо надолу и се губеха в брадата. Само големите му черни, изразителни очи, смекчаваха общото впечатление на недостъпност. Само те издаваха бистър ум и бяха запазили живото, неизтощимо любопитство на банкера Борис Скарлатов. Сега той носеше в една ръка тънкия бастун със златната глава на орел и тюркоази на очите — спомен от баща му. С възрастта приликата все повече биеше на очи: и не физическата, а родството на маниера, на незабележимите жестове, на присвиването на очите от яркото слънце и на много други неща. И той всеки следобед, като привършваше работа в пет часа, излизаше от Банката и тръгваше на дълга разходка, най-често по маршрутите на баща си. Но бе по-самотен. Никой не го придружаваше. Дори някакво привързано към него кученце. Когато вървеше по тихите софийски улици, никой не го спираше, нито пък той отвръщаше на поздравите от минувачите, които отдалеч сваляха шапки. Може би и затова излизаше гологлав. И ако с две думи трябваше цялостно да се определи впечатлението, което този мъж внушаваше на себеподобните, това бе презрение към човешкия род, предопределен да се грижи за планетата Земя, за животните, растенията, за всичко живо и мъртво. Войната бе разбила веднъж завинаги каквито и да било илюзии в него, бе отнела последната му опора — вярата в човешкия ум, по-скоро в колективния човешки ум, а оттук и във възможностите на човека изобщо. Две войни в един живот не са малко и само един глупак не може да направи натрапващия се извод. Понякога Скарлатов си мислеше дали затворът не бе виновен за тази промяна, но накрая решително отхвърляше тази мисъл. Първоначалният ентусиазъм от военните успехи бе заменен с униние. Войната навлезе в друга фаза и притисна със своята зловеща тежест целокупния живот на нацията. Властите дълго отлагаха процеса, а когато все пак му дадоха ход, беше вече късно. Той спокойно застана пред съда. Не пожела да има адвокат и сам се защитаваше. Разби на пух и прах обвинението и мина в нападение. Все повече и повече се цитираше неговото пророческо изречение, че България загуби войната в деня на обявяването й. Последната му дума прозвуча като злокобно предупреждение, че тези, които инсинуират сега процеса, сами ще се изправят съвсем скоро пред съда на народа! В дългата си пледоария, когато изложи своите аргументи за положението на страната и световната война, той стресна не само присъстващите, но и самия военен съд. Разколеба ги в тяхната вяра, уплаши ги за бъдещето, смаза ги с желязната си логика. Що се касаеше до самата документация, той не бе допуснал нито една формална грешка. Те не го оправдаха, но го освободиха по недоказаност на обвинението.

За времето обаче, прекарано в затвора, си спомняше с някаква радост. Там не почувства лишения. За това се бяха постарали всички — и Яна, и Динев, и Карасулиев, и многобройните приятели, клиенти и политици. Особено скъпа му стана в този период Яна. И тя, както другите жени, облечена скромно, чакаше с часове пред затвора, за да го зърне в двора или му донесе храна на свиждане. Разбра, че тя бе достоен партньор за нещастия в живота. Едно храбро момиче! — казваше си той. А парите, които имаше, караха всички слуги на властта — полицаи, военни, надзиратели и съдии, да се държат с респект пред него. Всеки от тях си правеше сметка, че един ден може би ще опре до него, и се отнасяха с необходимата почит. Затворът за Борис бе почивка в истинския смисъл на думата, понеже имаше много време да мисли. Тук бяха събрани наедно цветът на България, най-добрите политици, интелектуалци и общественици. Покрай него и те живееха добре. Той не жалеше пари и имаха всичко, каквото им бе необходимо — и цигари, и храна, и книги. Но най-важното за Борис бе, че нямаше никакви задължения! Той бе свободен като птица. Поне душевно се чувстваше така, както в забравените студентски години. Прекарваше дните и нощите в разговори и спорове както в килията, така и на разходките в двора. Срещна се с много хора, изповядващи най-различни идеи. Около месец бяха заедно с Брезов. Премести се в неговата килия и живя с лидерите на тесните социалисти. Преди това имаше мнение, че са като рота пруски войници от времето на Фридрих Велики. Остана изненадан от разностранните им интереси и знания. Повечето говореха по един европейски език и в затвора всеки бе започнал да изучава нов. Но смятаха за основен немския, тъй като социалистическата литература беше повечето на този език. Благодарение на стария си приятел, той придоби навици за цял живот. За да запази физиката си, Брезов се занимаваше по няколко часа дневно с гимнастика, без да обръща внимание на околните, и беше измислил серия от трудни упражнения. Скарлатов излезе от затвора жилав и здрав, както никога. Направиха му впечатление и хората от Земеделската партия на Стамболийски. С него лично не можа да се запознае, понеже беше в друг затвор, но достатъчно научи за идеите му. Борис беше свикнал да разсъждава само от гледна точка на икономическата полза. Заинтригува го това, че Стамболийски поднасяше на хората идеите си в морален аспект, че във века на индустрията той виждаше икономическите основи на българското общество и бъдещето на страната в селото, където все още бе запазен моралът, честността, трудолюбието и обичта към децата, към старите родители, към съседите, където все още животът не беше разединен, а колективен. Дали бе прав?… Скарлатов не бе убеден. Бъдещето щеше да покаже… Но почувства вярата на този човек и огромната воля, която дава такава вяра. В затвора не липсваха хора от нито една опозиционна партия, всяка със своите идеи, със своята програма, която да изведе Отечеството към светли хоризонти в момент, когато България се търкаляше по нанадолнището право към ада. Тук, а не в Парламента, Борис се убеди, че в България има политици от висока класа.

Когато напусна затвора, и за слепия бе ясен изходът на войната. Управляващите не се и опитваха повече да го злепоставят. Даже някои от силните на деня, когато бяха сигурни, че никой не ги вижда, проявяваха към него доброжелателство. А с течение на времето започнаха направо да блюдолизничат. Борис бе изиграл добре партията си!… Беше точно преценил и сега събираше жетвата от посятото. Авторитетът му растеше от ден на ден — авторитет на пророк и на деен мъж, на когото страната можеше да разчита в идните тежки дни. Само едно го учуди — необикновената деловитост на стопанския фронт. Всички се бяха развихрили. Той, който смяташе, че търговията и банковото дело ще бъдат замразени поне докато трае войната, тук се бе излъгал. Не бе предвидил, че тя ще намери някаква пролука в мощния, преграден бент на тъпата държава. И това бе черната борса!… Сключваха се сделки на четири очи, парите се движеха по странни пътища и най-голямата му изненада бе, че броят на новооснованите частни банки и дружества растеше неудържимо. Той правилно си обясни всичко това с приближаващия край на войната, както навремето първи банките подушиха задаващата се световна буря и замразиха своята дейност, превръщайки капиталите си в ценни книжа, валута и злато. Така и сега те първи се раздвижиха, подобно на ранните кокичета в снега, които предизвестяваха настъпващата пролет. Банката на Скарлатов също развиваше голяма дейност както в кредитите, така и в закупването на предприятия, дружества и фабрики. Но безспорен ас на цялата финансова дейност в този период беше Йосиф Карасулиев и Командитното му дружество. Според Борис, бе въпрос на съвсем малко време, за да основе Йосиф една от най-мощните частни банки в страната, може би втората по големина и сила след Търговската. Като добър партньор и приятел Йосиф бе поел в негово отсъствие деловата активност на Търговската банка. Под негово ръководство, разбира се, чрез Неделев, който набързо се бе демобилизирал и твърдо седна на директорското кресло, тя получи съответния дял от печалбите. Така че Карасулиев се беше отблагодарил за жеста на Скарлатов по най-добрия за него начин. Той бе съсредоточил в ръцете си цялата захарна индустрия и не забравяше дори търговията с житни храни, макар да се бе жестоко опарил. Успя да изнесе за Америка тютюни чрез Гърция, намесваше се навсякъде, където можеше да спечели. За разлика от Борис, който скъса всякакви отношения с Царя, Карасулиев стана чест гост в Двореца, а и Фердинанд у дома му. Но това не попречи на Скарлатов да даде наново един малък заем на Княз Борис. За него Фердинанд бе обречен. Той щеше да плаща за войната. Неговото падане беше неминуемо. Но дали монархията щеше да падне?… По аналогия с избухналата революция в Русия, трябваше монархията да си отиде и заедно с нея и Княза. Ако ли не, той щеше да стане бъдещият цар. Така че парите нямаше да отидат на вятъра. Октомврийската революция бе вече факт. Но сведенията бяха оскъдни и затова отначало Скарлатов я оценяваше като чисто руско явление, с цел да се запази целостта на страната и единството на народите, живеещи на нейна територия. Но от ден на ден ставаше все по-ясно, че руската революция касае света, че може би ще последва верижна реакция в цяла Европа с далечни последствия… И какво ще стане тогава с България, с него, с Банката му?… Той се учуди, че това не го вълнуваше както преди. Сигурно бяха виновни войните, разочарованията и накрая дори минах през затвора, си каза Борис. Всичко това му помагаше да приема философски световните събития в духа на македонската поговорка от солунския войвода Тасе, неговия спасител: „Каде сите умрени, там и яз!“

Следвайки мислите си, Скарлатов неусетно се бе озовал далеч от София. Слънцето залязваше й той тръгна обратно към града. Раненият му крак го наболяваше. Куцането се засили. Но когато влезе в чертите на столицата, той изопна тялото си, въпреки болката. На инат, вместо да се отправи вкъщи, сви по „Раковски“ към „Юнион клуб“. Отново си каза, че не бива да се бави, тъй като Карасулиеви и Неделев са поканени на вечеря…

В този час „Юнион клуб“ бе препълнен. Той се бе превърнал в гнездо на уплашени оси. От всички страни го поздравляваха, но той седна сам на запазената за него маса. Оберкелнерът веднага дотича с бутилка френски коняк на сребърен поднос, която струваше почти цената на златото и му сервира пред завистливите погледи на околните. На една от близките маси се бе разположил Ризов с двама цивилни кореспонденти от неутрални страни. Вече не носеше военна униформа и се бе преместил на работа във Външното министерство. Той често поглеждаше към Скарлатов, за да му обърне внимание.

В препълнения клуб влезе един старец с побелели коси, в износен черен костюм, макар и от скъп плат, лактите на който бяха грижливо замрежени. Върху изгладената му стара, бяла риза се открояваше нова черна вратовръзка. Беше един чистичък, примирен старец. Отпред, на широк кожен ремък през шията, държеше дървена табла с преградки, където имаше печена цариградска леблебия, фастъци, лешници, семки и плоски ореховки. Малка метална чашка за мярка беше сложена отгоре. На Борис му трябваше време, за да познае в него бившия счетоводител на Търговската банка от нейното основаване — Попмиронов. Въпреки очевидната бедност, той бе запазил някакво достойнство. Прогнозите на Туше Динев не само се бяха сбъднали, но и далеч надхвърлиха действителността. Тютюневото дружество, начело със зетя на Попмиронов, фалира. Целия му капитал, заедно с изкупените тютюни, лапна Командитното дружество на Карасулиев. При ликвидацията загубите не се възместиха и пристъпиха към продажба на търг на цялото движимо и недвижимо имущество на бившия счетоводител. Този стар, честен българин не се и опита да обяви фалит или да се измъкне по някакъв начин от ямата с цената на безчестие. Не влезе в затвора за дългове, само защото Карасулиев прояви някаква жалост. Зет му — пройдоха — напусна дъщеря му и я остави с три невръстни деца. Върху плещите на този вече надхвърлил осемдесетте години човек, със сълзливи, ослепяващи очи, с несигурна вдървена походка и неподвижно лице, лежеше непосилен товар дори за млад и здрав мъж. Всяка вечер той слагаше на врата си каиша на тежката за старостта му табла и тръгваше към центъра на града, изпратен от дъщеря си и невръстните й деца, вече без надежда за някакво чудо, което би могло да ги извади от мизерията. Това, което получаваше от хората, бе по-скоро милостиня, отколкото печалба. На Скарлатов му се сви сърцето. Не това бе пожелал той на Попмиронов. Тук-таме на някоя маса старецът успяваше да продаде по една малка метална чашка, пълна с никому ненужна стока. Изглежда недовиждаше, защото се блъсна в една маса, спря и учуден дълго гледа пред себе си. Когато наближи, Скарлатов го дръпна за ръка. Старецът застана пред масата. Не го позна.

— Какво обичате?

Гласът му бе тих и дрезгав. Изговаряше с мъка думите.

— Каквото и да е…

Той напълни чашката с леблебия. Ръцете му се тресяха. От едно четириъгълно парче изрязан вестник внимателно направи фунийка и изсипа чашката. Цялата тая процедура траеше мъчително дълго. Скарлатов извади портфейла си. Подаде му сто лева. Той не погледна банкнотата, а само я опипа с тези ръце, които цял живот бяха работили с пари.

— Нямам да върна.

— И не трябва, господин Попмиронов.

Старецът трепна. Той позна гласа му.

— Кой си ти?

— Борис Скарлатов.

На неподвижното старческо лице се яви израз на дълбока омраза. Той стискаше в ръка банкнотата и повтаряше:

— Не искам, не искам…

— Тогава хвърлете парите на боклука!…

Старецът се колебаеше, но изглежда се примири и прибра банкнотата във вътрешния джоб на сакото, после се обърна и се наведе над самия Борис, сякаш да се убеди, че е той, и с тих, съскащ глас, изпълнен със старческа злоба, изрече:

— Проклети да сте вие, Скарлатови! Проклета да е Търговската ви банка! В ада да идеш и ти при баща ти!…

В първия миг Борис едва се удържа да не го удари. Вълна от гняв нахлу и в неговата душа. Но се удържа. Спомни си отново изречението на Достоевски, че най-голямата омраза, позната на този свят, е към хората, които ти правят добро.

— Вървете си вкъщи, господин Попмиронов. И дано съдбата е милостива към Вас и Ви даде покой!…

Старецът безмълвно се отдалечи с всичката бързина, на която беше способен.

Добрият човек изглежда на хората глупав, но глупавият непременно е зъл — си каза Борис. Той остави под салфетката пари. Оберкелнерът дотича.

— Досади ли Ви, господин Скарлатов, ще го изхвърля!…

— Не го закачайте! — каза Борис със заповеднически тон.

Оберкелнерът се поклони. Скарлатов бързо тръгна между масите, изпратен от погледите на всички. След него скочи Ризов. Настигна го вън, на тротоара.

— Борисе, почакай!…

Той се опита да го хване подръка, но се отказа. Скарлатов мълчеше. Не можеше да се освободи от мрачните чувства, предизвикани от срещата с Попмиронов.

— Искам да поговоря с теб…

— По какъв въпрос?

— Лично за мен.

— Така ли? Не изглеждаш на човек, чиито гемии са потънали. Не те ли удовлетворява Външно министерство?

— Засега — да. Скоро ще трябва да измъкваме България от калта…

— Значи идва ред на каналджиите!

Ризов хвана Борис за ръка, за да го спре. Застана срещу него.

— Борисе, защо ме мразиш?

— За да мразиш някого, трябва първо да си го обичал!

— Аз винаги съм те обичал. И не защото съм задължен на баща ти!

— За себе си не мога да кажа същото.

— Ние не сме врагове. Ако не бяха Брезов и Матов, може би щяхме да бъдем приятели. Да дойда ли с теб?

— Тази вечер ще имам гости.

Двамата отново тръгнаха.

— Кажи какво искаш?

— Искам кредит от твоята банка при приемливи условия.

— С каква цел?

— Да закупя нови печатарски машини и основа модерен вестник. Останаха ми съвсем малко пари от ликвидацията на старата печатница. Всичко отиде по дяволите. Лева се обезцени. А трябва да се живее! Ако сега не помисля какво да правя след войната, после ще е късно…

— Имаш ли нещо предвид?

— От австрийците мога да купя модерни печатарски машини твърде изгодно.

— По принцип съм съгласен.

— Има една малка особеност… Те поставят като условие да бъде сключена сделката при гаранции на Търговската банка.

Скарлатов се усмихна в тъмнината. Условието бе толкова прозрачно!… Те знаеха, че Търговската банка разполага с чужди авоари и се надяваха по тоя начин да получат сигурен капитал в чужбина. Знаеше, че ще се съгласят на всякакви условия. Предварително изпитваше злорадство как ще ги измъчи и сведе сделката до милостиня.

— Преговорите с тях ще проведа лично аз. Ти ще стоиш настрана.

— Смяташ ли, че ще се съгласят?

— Уверен съм.

Те бяха стигнали до Банката. Напук на тъмна София Скарлатов вечер осветяваше сградата както в мирно време и плащаше луди пари за електричество.

— Още веднъж благодаря.

— От благодарности не се нуждая! А сега чуй моето условие!

Ризов стреснато го погледна.

— Вестникът трябва да има една основна линия и тя е час по-скоро мир!

— Но това е невъзможно!

— Това е условието ми. И второ, мощна атака срещу Правителството за освобождаване от затвора на всички политически затворници!

— Но каква е ползата?

— Точно в този момент, когато идва краят, на България ще са нужни политици, журналисти и интелигенти от различни партии и групировки. Но не от твоя ранг и с твоето минало, а истински! Те трябва час по-скоро да бъдат с развързани ръце! Аз ти предлагам нещо, което ще изведе и твоя затъващ кораб. Не бих хвърлил нито грош за вестник с предварително провалена кауза!

— Разбрах.

— Тогава всичко е наред! Довиждане.

— До утре — каза Ризов.

Скарлатов отвори входната врата. Стълбището бе осветено. Чуваха се гласове на възрастни и весел смях на деца. Постоя в коридора, докато се освободи от неприятния остатък на срещата с Попмиронов. Той беше вече в своя голям дом, тука идваха много хора, понеже можеше да ги посреща както трябва. И те пристигаха с удоволствие, нещо в случая, което не искаше да им развали. Най-после отвори вратата и влезе в салона. Спокойствие и радост нахлу в душата му при гледката. Направо върху килима се бяха разположили жена му и малкия Иван Карасулиев, облечен като възрастно момче с дълги панталони, чиято светлоруса коса се забелязваше отдалеч и биеше на очи. Яна държеше в ръце едно хубаво, дебело повито бебе, което кротко спеше. Малкият Иван предпазливо го пипаше по лицето. Над тях стоеше права Неда, майката на бебето. Едрите й гърди на кърмачка напираха през камериерската й униформа. Двете с Яна, а може би повече Яна, се занимаваха с отглеждането на това едро бебе момче. И сега жена му беше изцяло погълната от заниманието. Близо до камината седеше необикновено красивата Анастасия — изящна, тънка и стройна. Тя държеше за ръчичката момиченце в копринена рокличка — дъщеря й Евангелия, която се опитваше да пристъпва. Изправен край бюфета, стоеше усмихнат Спас по жилетка на райета, в типичната камериерска униформа, напълнял и пуснал мустаци. Изкара войната тихо и спокойно като шофьор на високопоставените особи от Двореца. Бе напълно доволен от живота, особено като му се роди третият син. Големите си руси мустаци бе взаимствал от кайзеровите генерали и фелдмаршали. Все повече приличаше на баща си Никола. А в ъгъла, при прозореца с отмахнатите завеси, пъргавият, тънък, експанзивен и младолик Йосиф Карасулиев с младежки жар обясняваше нещо на Неделев, който го слушаше с безразличен израз и спуснати клепачи. Йосиф постоянно се дразнеше от заспалия му вид и въпреки че знаеше какъв внимателен слушател е Неделев, той го дърпаше за ревера на смокинга и почти викаше, като на глухоням. Една млада непозната госпожица в нескопосна рокля, слаба и кокалеста, с безизразно лице седеше на стол близо до двамата мъже. Косите й бяха бакърени, кожата снежнобяла и на лицето й личаха лунички. Сигурно това е годеницата на Неделев, помисли си Скарлатов. Знаеше, че той ще я доведе на вечеря. Тя бе с правилни черти, можеше дори да мине за хубава, ако имаше поне полъх на вълнение по лицето й. Безлична, определи я Борис. Той тръгна към гостите. Всички му се зарадваха, а най-много Йосиф.

— Ела, Борисе, и обясни на Неделев накъде отиваме! Казвам му, че англо-френците ще ни направят в най-близко време на трушия!…

— Той знае, но иска да провери твоите пълководчески способности.

— Аз съм за мирната търговия, въпреки че не мога да се оплача от печалби — каза Йосиф.

— Но преди това трябва да посрещнем армиите… А победените войски са винаги озлобени и като тръгнат обратно… не е чудно тия, които трупаха състояние от войната да увиснат по фенерите на софийските улици!…

— Това е невъзможно! — обади се сега Неделев.

— Така ли?! А пък аз съм все повече убеден, че революцията в Русия ще има ехо и в България! За разлика от Балканската война, този път виновникът ще плаща!

— Кой? — попита Неделев.

— Има богат избор — Дворецът, правителството, военните и, може би, ние…

— Е, щом толкова знаеш, кажи какво предстои! — каза Йосиф.

— Вероятно ударът ще дойде от Южния фронт. Навремето, когато нашата войска се изправи срещу съюзниците при Дойранското езеро на гръцката граница, вместо да ги подгонят и превземат Солун, се спряха да не нарушат псевдонеутралитета на Гърция! И какво стана? Англо-френците дебаркираха на Солунското пристанище, сръбската армия — напълно запазена — бе прехвърлена с кораби от остров Корфу, натрупаха запаси и техника и сега една мощна армия ще нанесе удара право в корема на България!

— И какво да правим, за да се спасим?

— Нещо твърде просто. Да се пуснат политиците от затвора! Да се състави ново, демократично правителство! Да се срути монархията! Да се арестуват подивелите генерали! Да скъсаме с германците, преди самите да бъдат смазани, и бързо да сключим мир.

— И какво ни пречи?

— Монархията и властта! Те ще се огъват, ще отстъпват по педя, ще хвърлят по малко баласт от падащия балон и винаги ще закъсняват, защото у нас власт се взима, но власт не се дава! Да разчиташ на външни сили при върховни моменти от съществуването на една нация, да разчиташ на обстоятелствата, които щастливо ще разрешат трудностите, да чакаш, без да действаш — това е самоубийство! Но ще стане точно така!

— Тоя тип Фердинанд е страшно уплашен… — каза Йосиф.

— Биография ли ще му пишеш?

— Омръзна ми вече! Непрекъснато ме вика и все едно повтаря — какво ще стане!… Но ти, Борисе, добре ги изигра. С малко затвор и се измъкна от обятията му.

— Още не е късно, Йосифе. Достатъчно е твоят протест на висок глас. Извикай: долу Фердинанд, долу офицерите, долу Радославов, и ще имаш уважението на всичко честно!

— Да ме направят на пача? Не, мерси! Аз съм само малък търговец и нямам политически амбиции!

Вратата се отвори и влезе Кюлев. Този човек, след като стигна една възраст, сякаш вече не остаряваше и не се променяше, подобно египетските мумии. Висок, малко прегърбен, с крака на щъркел, с издължено тяло и глава, със зелени очи и глуповат, усмихнат израз на лицето, си оставаше един и същ. Откакто Яна се омъжи за Борис, ходеше добре облечен, в крак с модата от края на деветнайсти век. Поздрави се с всички и се присъедини към мъжете.

— Как е? — зададе стандартния търговски въпрос Карасулиев.

— Не върви!

— Айде де!… Направи от нищо цяло богатство в тая война!…

— Берекят версън, не останах гладен!…

Йосиф бръкна в малкото джобче на жилетката и извади голяма сребърна монета. Всички я погледнаха. На едната страна имаше главата на Александър Македонски, на другата — някакво божество от гръцката митология. Славчо Кюлев се изкашля, взе пара̀та, подържа я, сякаш проверяваше нейната тежест, после извади една лупа от джоба и дълго я разглежда.

— Слушай, Кюлев, монетата е напълно запазена! Смущава ме само ето тази дълбока резка… Кой идиот я е така обезобразил?

Кюлев вдигна глава и погледна Карасулиев.

— Когато Александър е плащал на войниците си, монетите са били белязвани със секач. Това е белег, че пара̀та е служила за заплата.

— Брей, да се не види! А сега, кажи ми колко струва? Инак е като новичка!…

— Тя е фалшификат — каза Кюлев. — Отлята е заедно с нишана.

— И нищо не струва, така ли?

— Напротив! В древността често са фалшифицирали монетите. Те имат своята цена, понеже са редки, и някой нумизматик може да плати луди пари. Абе няма ли кой да сипе по една мастика?…

Късно вечерта, когато всички си отидоха и къщата утихна, Скарлатов влезе в спалнята на Яна. Тя стоеше по нощница пред огледалото с разпуснати, гарваново-черни коси и гребен в ръка, но не се решеше, а гледаше замислено. Трепна, когато до нейното лице на огледалото се появи това на Борис. Той нежно хвана ръката й. Сега, отблизо, големите й виолетови очи изглеждаха огромни.

— Тъжна ли си?

— Не, не…

— А какво ти е?

— Нищо.

— Ела, тогава…

— Моля те, недей!

Те спяха в отделни спални. Това с нищо не нарушаваше съпружеската им близост, но така беше по-добре. Скарлатов понякога по цели нощи четеше или не можеше да спи. Нямаше защо да измъчва Яна със своите проблеми. Но сега остана огорчен. Тя никога не му бе казвала такива думи. Той я целуна по челото и тръгна към вратата.

— Борисе, моля те, остани…

Той спря и се извърна. В очите на Яна имаше сълзи.

— Случило ли се е нещо?

— Там е работата, че не знам.

Той седна срещу нея. Тя с мъка продължи:

— Аз, може би, съм бременна…

Той запази спокойствие.

— Не виждам нищо лошо в това. Сигурна ли си?

— Почти. Лошо ми е. Повръщам…

— От колко време, според тебе?

— Четвърти месец.

Може би е вярно, лицето й е много бледо, си каза той.

— Това е прекрасна новина! Но защо тази вечер да не бъдем заедно?

Тя още повече пребледня.

— Защото… защото, ако правим това, докато съм бременна, по лицето на детето ще излязат лишеи…

Той искрено се засмя.

— О, непроходима българска простотия, засегна и моята жена! И, ако смея да попитам, кой ти каза това? Гинеколог? Дерматолог?

— Не.

— Така и предполагах! Тогава някой народен талант, български Хипократ^[1] или изкуфяла бабичка!…

— Ти не вярваш, но те много знаят… Аз искам детето да се роди здраво и красиво!…

— Същото и аз! Какво съвпадение! И затова още утре отиваме при акушер, ако ще да те вържа с верижка!…

— Аз от това се боях. Не искам никой да ме преглежда…

— А някоя вещица с изкривени, почернели нокти и ръце, неумити откато се е родила, по̀ ли е за предпочитане?

— Ох, нека да не е утре!… Нека събера сили!…

— Последна отстъпка! Но до края на седмицата ще трябва да отидеш!

Тя въздъхна. Един тежък разговор, толкова важен за нея, бе преминал. Усмихна се. В сърцето на Борис нахлу нежност, гордост и милост, примесени със страх. Изправи се, прегърна я. Тънкото й, стройно тяло под нощницата трепереше. Тя скри глава в широките му гърди и като дете си триеше носа от ризата му.

— Страх ме е…

— Аз съм до тебе. Всеки български мъж пада по малко и гинеколог!…

— Да знаеш колко исках да останеш при мен тази нощ, само че ме беше страх…

Борис я вдигна и понесе към леглото.