Свобода Бъчварова
Изборът (18)

Глава осемнадесета

В този неделен ден след Богоявление столицата осъмна покрита с дебела пелена сняг и стана красива като коледна приказка. Небето бе чисто от облаци и първите слънчеви лъчи огряха снежните върхове на Витоша, а после цялото софийско поле. Беше студено. Дребни кристалчета проблясваха в ледения въздух. От зданията и къщите се издигаше димът от комините право нагоре. Хората не бързаха да излязат от дома, където бе топло и уютно. На безлюдния площад зад Народното събрание, където се издигаше новият огромен храм „Александър Невски“, пристигна файтон с вдигнат гюрук. На капрата седеше войник. Конете, от чиито заснежени ноздри излизаше па̀ра, спряха пред червената тухлена постройка на църквата „Света София“ — един от най-древните християнски паметници в света, дал името и на столицата в тая млада държава. От файтона слезе генерал в парадна униформа, с килната наляво фуражка, закриваща челото му. Той помогна на една жена да слезе от стъпенката. Тя бе едра и скъпо облечена. Пелерината й бе с кожена, самурена яка и обшити кантове, също от самур. Жената стъпи на утъпкания сняг с елегантните си пантофки и вмъкна в маншона белите си ръце, обсипани с пръстени. Мъжът гордо се огледа наоколо. Първо го забеляза един просяк, скрил се в преддверието на църквата. Той се подпря на двете саморъчно направени патерици. Отвътре се чуваше пеенето на поповете. После настъпи миг на тишина и камбаните на църквата забиха. Утринната служба завърши. Започнаха да излизат ранните богомолци, но не се пръснаха по площада и не тръгнаха към дома, а се спряха пред храма и гледаха файтона, генерала и елегантната му дама. Тълпата ставаше все по-голяма. Към нея се присъединиха и случайни минувачи. Мъжът бе доволен, макар че бе подранил. Вдигна фуражката така, че слънцето огря лицето му. Бе генерал Стоев. Той хвана подръка своята дама и хората му направиха място. Бавно изкачиха няколкото стъпала към преддверието на „Света София“. Започнаха да пристигат други файтони и шейни. Оттам също слизаха мъже във фракове и хубаво облечени жени. Тълпата направи шпалир, за да минат силните на деня. Всички ги познаваха или бяха чували имената им. Имаше министри, депутати, офицери, богаташи, търговци, журналисти интелигенти… Отделение униформени полицаи заеха местата си и оглеждаха всеки влизащ в храма. С безпогрешен инстинкт връщаха тия, които искаха да се вмъкнат без да са поканени. Група от младежи и девойки, водени от свещеник, бяха пропуснати безпрепятствено. Те свалиха връхните си дрехи в преддверието и останаха по бели копринени, везани ризи. Това бяха певците. Те се струпаха в началото на храма, защото нямаше място, пригодено за хор. Някъде отдалеч долитаха звуците на духова музика, ставащи все по-силни. Свиреха марш. В дъното на площада лъснаха медните инструменти, надути от зачервените лица на музикантите, водени от капелмайстора. В такт на марша, отброяван от големия тъпан, те спряха пред храма. Полицаите разбутаха публиката и отвориха достатъчно място. Непрекъснато пристигаха файтони и шейни. След като оставяха важните особи, те отиваха на определеното за тях място. Министър-председателят дойде с подобаваща тежест по-късно от другите, с файтон, заобиколен от конна полиция. Почти едновременно се появи и министърът на войната, придружен от конници на столичния ескадрон. Чу се изсвирването на клаксони. Тълпата се разшумя. Два автомобила един след друг, като спазваха дистанция, се появиха на площада и бавно и тържествено го прекосиха. В първата кола, карана от Спас, бе булката, кумът и Кюлев. Втората кола, в която седяха Скарлатов и кумата, бе собственост на Карасулиев, съвсем нова, която любезно му бе предоставил за сватбата. Йосиф и Анастасия пристигнаха в закрито купе. Той младежки скочи на снега и помогна на красивата си жена да слезе. Бе облечена в изящна, модна виенска рокля, с кожена наметка, хвърлена небрежно върху раменете й, разтворена така, че се виждаха скъпите й бижута. С появата си тя сякаш накара да млъкне цялата публика. Карасулиев я хвана подръка с вдигната глава. Когато изкачиха тържествено стъпалата, той спря и горделиво се огледа наоколо. Е, видяхте ли кой е Йосиф и каква жена има!… О, тепърва ще чуете и ще говорите за Карасулиеви!

Тълпата напъна напред. Всеки се мъчеше да види булката и младоженеца. Полицаите едва удържаха напора й. Музиката засвири „Сватбения марш“ от Менделсон. И когато Яна стъпи на снега, подкрепена от кума атмосферата се нагорещи. Той бе възрастен човек с тежки маниери — един от лидерите на Народнодемократичната партия, към която принадлежаха и Скарлатови, и Кюлеви. Снежнобялата булчинска рокля плътно обхващаше дългото и гъвкаво тяло на Яна. Коприната отразяваше слънчевите лъчи със синкаво сияние. Тя бе увила на едната си ръка дългия шлейф, за да не се влачи по снега. Кюлев наметна върху плещите й огромно бяло кожено палто от малки тюленчета, струващо състояние. Тя вдигна с другата ръка гарвановочерните си прави коси, после ги спусна върху бялата яка. Главата й бе украсена с диамантено венче. Да, Кюлев не бе пожалил нищо за сватбата. Самият той бе облечен в нов фрак, с лачени ботинки, снежнобял нагръдник, пеперудка, цвете на бутониерата и бели ръкавици. Изглеждаше младолик, пъргав за годините си и ако не с красота, правеше впечатление с прекалено високия си ръст. Хората трудно разпознаваха в бащата и дъщерята известните Кюлеви. Тази синкавобяла рокля, въпреки сериозното, бледо лице, правеше Яна почти дете. Виолетовите й очи бяха станали сини от светлината на слънчевия ден и белотата на снега. И само особената доброта, която излъчваха, смекчаваше тази красота, като я правеше по-земна.

Съвсем друго впечатление създаваше у зяпачите Борис Скарлатов, хванал подръка възрастната си кума. Силно изправената глава на този вече не съвсем млад мъж, черните му очи, които издаваха ум, решителност, суровост и независимост, предизвикваха и отблъскваха хората. Двете появили се тънки бръчки, спускащи се край стиснатите устни, усилваха отчуждението му. И тогава всички пожалиха младата булка по човешки, искрено, инстинктивно, защото я почувстваха близка, сякаш от своя среда — едно дете, което отива при чужд господар!… Какво ли я чака?!… Няколко жени и девойки от публиката заплакаха. Яна мина като някакво видение върху белия сняг и се изгуби.

Младоженците и кумовете дълго стояха пред храма.

Зад тях се строяваше шествието на шаферите и подшаферите, близки, роднини и приятели на Скарлатови и Кюлеви, водени от младия елегантен поручик Найденов и едно извънредно хубаво момиче от софийския хайлайф. Уредниците на сватбата дълго се занимаваха и подреждаха участниците. Особено им беше трудно с двете деца — момченцето бе синът на Карасулиеви — Иван. То беше облечено във фрак като миниатюрен джентълмен, на който не липсваха и белите ръкавици. А малката Ружа, родственица на Яна, бе в розова копринена рокля с бухнали ръкави и волани. Децата предизвикваха умиление сред публиката. Плахият Иван Карасулиев търсеше с очи майка си, но не я видя. Той се плашеше и от полицаите, и от военната музика, и от тълпата. Чувстваше се сам и изоставен от всички. Устните му почнаха да трепкат. Той едва се сдържаше да не се разридае. Ружа, напротив, бе весела и радостна под погледа на толкова хора и явно се чувстваше щастлива. Лицето й бе постоянно усмихнато. Дълго трябваше да обясняват на объркания Иван какво трябва да прави. Една сълза се спусна по бузата му. Рано сутринта го бяха откъснали от майка му и шофьорът го бе завел на чуждо място. Там го посрещна Яна. Целуна го и от тоя момент Иван Карасулиев се влюби беззаветно в нея. И сега Яна, без да се съобразява с никого, клекна пред детето и го прегърна. То зарови глава в пухкавото кожено палто. Тя тихо му шепнеше успокоителни думи, а той си бършеше сълзите, като си триеше очите и носа в кожата. Яна го галеше по щръкналите му руси, почти бели коси, докато го успокои напълно. После се изправи. Иван разбра, че трябва да хване шлейфа й. Той вече я обичаше и за нея бе готов да направи всичко, каквото тя поиска. Другият, черноокият мъж го плашеше. Сърцето му се бе свило като юмруче. Иван смътно усещаше, че тази мила девойка, като снежната царкиня от Андерсеновата приказка, ще извърши нещо, което той, Иван, не желае. В детския му ум се очерта мисълта, че сега все още не е късно, че все още може да я спре. Той бе готов да спаси това момиче, чийто шлейф държеше в треперящите си ръце. Заради нея Иван нямаше повече да плаче и щеше да я закриля, а един ден щеше да се ожени за нея. Сякаш разбрала чувствата му, девойката се наведе отново над лицето му.

— Много, много те обичам… — каза тя.

— Аз, аз… също Ви обичам… — отвърна Иван и наново се готвеше да се разплаче. — Не се женете, моля Ви… — каза малкото момче с треперящ глас.

Тя пак го целуна и погали по косите. Иван бе щастлив. Шествието тръгна. Той замалко не падна върху стълбата, но твърдата ръка на поручик Найденов го подхвана, задържа го и го вдигна от земята, толкова бе слаб и лек. А после го спусна направо върху площадката пред входа.

Военната музика млъкна и от широко отворените порти на „Света София“ се чу бодър сватбен химн. Шествието мина в шпалира през централния коридор и спря пред масата с наредените свещенослужители. Изведнъж отвън мощно засвири отново военната музика. Звуците нахлуха в храма. Хорът нестройно спря да пее. Всички се извърнаха към входа. Какво става вън?…

А там, на площада, пристигна трети автомобил — автомобилът на Двореца — без придружители и охрана. Слязоха Княз Борис във военна парадна униформа и сестра му Княгиня Евдокия. Полицаите объркано застанаха мирно. Уредниците се разтичаха. В храма настъпи пълна тишина. Публиката направи широк коридор както отвън, така и вътре. Музиката млъкна. И в настъпилата тишина младите Княз и Княгиня бодро преминаха и застанаха малко настрани от младоженците, пред министър-председателя и другите официални лица. Престолонаследникът свали фуражката си и се прекръсти. Същото направи и Евдокия. Чак тогава хорът радостно поде „Сватбения химн“ и прекъснатото тайнство започна. Бракосъчетанието извършваше сам епископът на Софийската епархия, облякъл тежките църковни дрехи от злато, със златна корона на главата, подпомаган от владици, дякони и попове. Отново, както преди векове, в „Света София“ се извършваше тържествен ритуал, може би със същия блясък от древността, когато тук са влизали крале, цезари и императори със свитите си. И върху тихите вълни на мелодията, която хорът пееше със затворени уста, архиепископът с дълбок, басов глас, кънтящ в храма, произнасяше прочутите слова на апостол Павел от Посланието към ефесяните:

— Жени, подчинявайте се на своите мъже като длъжност към Господа. Защото мъжът е главата на жената, както Христос е главата на църквата… Мъже, любете жените си, така както и Христос възлюби църквата и предаде себе си за нея… Така и мъжете са длъжни да любят жените си, както своите тела. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и двамата ще бъдат една плът…

Малкият Карасулиев забрави всичко — и сватбата, и хората в църквата, и слушаше очарован пеенето, което го понасяше нагоре и все нагоре към небето… Всеки звук, всеки акорд откликваше в неговата душа и създаваше едно непознато, неземно чувство. Хористите бяха ангелите, пеещи ангелска песен, а там от горе щеше да се появи Звездата от Изток, над пещерата с Младенеца, и щеше да чуе неземните звуци на химна, чиито думи знаеше наизуст… „Мир на земята и благоволение между човеците!“… А после щеше да се яви в своята слава, седнал между облаците, Христос. Щеше да слезе долу, сред хората, при Иван и да го погали по главата… Но мотивът на песента се смени. Беше миньорен и отново скръб нахлу в малкото, плахо сърце на Иван Карасулиев, което биеше бързо като на птичка. Той бе в плен на звуците и за пръв път усети духа на музиката и разбра силата й. Разбра, че тя ще бъде неговата съдба. И за да не заплаче наново, той отпусна дългия шлейф на Яна и тихо се запромъква между присъстващите. Разменяха се златните корони, затова никой не му обърна внимание. Отиде встрани на олтара и се скри зад огромния, меден свещник. Оттук той гледаше целия храм и хората в него. Като се надигна малко, зад златните гърбове на свещенослужителите, той виждаше една картина… В средата бе лицето на Яна — сериозно, хубаво, с добри очи, и до нея лицето на недобрия човек, на Борис Скарлатов, запазило презрителния си израз. Зад тях следваше дългата редица на шаферите и шаферките. А там, вдясно, стояха Престолонаследникът и Княгинята. И вляво — баща му Йосиф и майка му Анастасия, които сега му се сториха толкова чужди, че се почувства сирак. Той не познаваше никого в храма — нито министрите, нито депутатите, нито офицерите. Вече и пеенето не му се струваше ангелско. Това бяха чужди хора в един неприветлив свят, където той трябваше да живее, една картина, едно огромно платно, което още не можеше да определи, да осмисли, но чувстваше неговата отчужденост, нечовечност, защото това бе картина, олицетворяваща държавата, властта и парите под покрива на Църквата.