Свобода Бъчварова
Изборът (15)

Глава петнадесета

Скарлатов дочака утрото в библиотеката. Не направи и опит да поспи. Изкъпа се рано и грижливо взе да се облича, като подбра един от официалните си костюми. Слезе и Туше Динев. Борис седна на масата по бяла риза. Колосаният му нагръдник го стягаше. Динев сякаш не забелязваше приготовленията му. Мълчаливо пиеше кафе.

— Е, как ти се струва?

— Какво по-специално?

— Това, че се издокарвам!

Той само го погледна със сините си очи и пак се наведе над кафето.

— Баеш ли му?

— Духам го.

— Ще се женя! Но това ти е вече известно!

Динев се усмихна и стана от масата. Протегна ръка:

— Моите поздравления, шефе! — каза той сърдечно. — Много се радвам!

— Защото е богата ли?

— Защото е добро момиче!

— Вие май всички сте влюбени в нея!…

— Баща Ви, Бог да го прости, щеше да одобри този брак!

— Говорил ли е с теб?

— Никога! Но много обичаше и уважаваше Яна.

— Е, значи всичко е наред! Остава само една малка подробност… Да уведомим потърпевшата! Бога ми, не се чувствам твърде добре в тази роля!… С голямо удоволствие бих изпратил тебе!

— Ако позволите, ще Ви дам един съвет…

— Съвет?

— Не бъдете груб с нея.

— Както виждаш, нямам такова намерение! Иначе, защо ще се обличам в делничен ден с фрак като директор?

— Не ме разбрахте. Не бъдете директен!

— А какво! Да лъжа? Или да се преструвам на влюбен!

— Вие… Вие смазвате понякога хората с откровеността си.

Борис се замисли. Лицето му стана сурово.

— Нямам намерение да спестя нищо от истината. Всяка лъжа или, както вие сте свикнали да казвате „благородна лъжа“, рано или късно се заплаща, и то твърде скъпо. Реших да не изменям на принципа си.

Динев тихо каза:

— Не знам. Може би сте прав… Но аз изхождам от себе си, от малкия човек… и точно тази разлика не мога да схвана.

— Само Кюлев да не ми се изтресе!

— Спи като заклан.

По-късно Скарлатов бе напълно готов. Взе и бастуна със златната глава на орел. От двора се чуваше бумтенето от запаления мотор на автомобила. Когато тръгна, пред мраморната стълба беше цялото му домочадие: Донка, Никола, Неда и двете камериерки. Стана му ясно, че в къщата всички знаят къде отива и за какво. Беше сигурен, че от Кюлев и Динев не е излязла нито дума. Откъде, по какви незнайни пътища научават или се досещат тия прости хорица?… Стана му драго, че в такива тържествени мигове близките, с които живееше, взимаха така присърце всяко нещо, свързано с него. О, трябва да им обръщам повече внимание! — обеща си той.

— Отивам по важна работа… Ако се осъществи, може би много неща в нашия дом ще се променят за добро!…

Една от камериерките подаде кана на Донка. Когато Борис заслиза по мраморните стъпала, тя изля водата пред краката му. Туше Динев го изпрати чак на двора. Чиновниците в Банката гледаха през големите прозорци на залата как младият наследник се качва на колата. Клаксонът изсвири. Потеглиха. Борис се намести добре на седалката и каза:

— Не ме попита къде отиваме?

— Но нали в Кюлеви?!… — каза Спас, учуден от въпроса.

Къщата на стария лихвар бе разположена в старата, турската част на столицата, близо до Шарения мост. Къщите бяха ниски, но дуварите високи и здрави, така както се строеха в смутните времена на робството. Когато мерцедесът спря в тесния сокак, веднага бе наобиколен от деца, а после взеха да се събират и възрастните от цялата махала. Автомобилите в София бяха рядкост, само няколко, и като всяка екзотика, събираха публика. Скарлатов слезе и се запъти към портата. Дворът беше чист, подреден, а пътеката покрита с обли, речни камъчета. Отвън къщата бе варосана. Дървените капаци на малките прозорчета бяха разтворени и зад стъклата се виждаха саксии с цветя, навяващи нещо весело. Той потропа. Посрещна го Яна. Беше в дебела вълнена пола, по бяла риза от грубо платно, разкопчана и открояваща дългата й женствена шия. Беше запретнала ръкавите си. Явно се занимаваше с домакинството. Косите си бе прибрала под забрадка. Беше боса, по терлици. В този си вид изглеждаше толкова младолика и крехка, почти дете! На кой ли прилича? — попита се Борис. На Козетка, разбира се!… Първото впечатление от Яна бе приятно и радостно. В тези прости, груби дрехи тя бе хубава и свежа, едно момиче в своя естествен вид. Колко другите дрехи я загрозяват, си помисли той. Погледна я пак. Тя бе стресната и бледа. Не беше и плоска. Съвсем не! Малките й остри гърди надигаха грубата бяла риза от развълнуваното дишане… Инстинктивно се опита да закопчае с дългите си пръсти двете горни копчета на разтворената риза. В уплашения й съсредоточен поглед имаше много доброта.

— Няма ли да ме поканите да вляза?

— Ей сега! Заповядайте, моля…

И докато каза тия думи, бледостта на лицето й се смени със силна червенина, която слезе надолу по шията й като пламък.

Те минаха през полутъмния коридор, постлан с черги, и се озоваха в голямата одая с нисък таван. В огнището не гореше огън. Един голям мангал от мед служеше за отопление. Дървената маса и четирите груби стола, ако не се смятат миндерите покрай стената, представляваха цялата мебелировка. Но всичко беше толкова чисто и на място, че не изглеждаше бедно. Цветята в саксиите, подредени върху парапета на прозорчетата, цъфтяха бодро посред зима. Растенията добре виреят, когато за тях се грижат обичливи ръце… Одаята бе сякаш градина и излъчваше благоухание.

— Седнете, господин Скарлатов, аз ще Ви оставя за малко, да се преоблека…

— Бих Ви помолил да не правите това.

Той свали връхното си палто, хвърли го на стола и остана по фрак. Почувства се смешен. Наистина съм като директор на цирк, каза си той и се усмихна. А тя бе толкова естествена!… Руменината на лицето й не бе изчезнала. Яна стискаше пръстите на ръцете си и не знаеше какво да прави от притеснение. Полата й бе сравнително къса и той погледна босите й крака с добре оформени глезени. Гладката им кожа бе зачервена от студа. Да, беше дългобедра. Гледам я като стар развратник, помисли си той. В края на краищата, защо пък не?! Идвам да си избера жена!… Беше доволен. Тя направо го изненада.

— Все пак Ви моля да ме почакате малко… — каза тя.

— Недейте! Така сте по-добре!

Съзнанието на Борис работеше бързо и по странен начин. Той мислено я облече в красива, гълъбова рокля от блестяща коприна и дантели, очертаващи талията и острите й гърди. Постави на дългата й шия старинно колие, а на ушите й — обиците на майка си, които все още пазеше.

— Не — каза той. — Така е по-добре…

— Не Ви разбирам, господин Скарлатов.

— Не ми обръщайте внимание!

Постепенно тя бе успяла да подтисне вълнението си и попита:

— Нещо лошо ли ще ми съобщите?

— Зависи как ще го приемете…

— За баща ми ли?

— Жив и здрав е! Той остана у дома да преспи.

— Благодаря, господин Скарлатов.

— Не виждам да се тревожите много…

— Той и друг път е чезнел за дълго, без да се обажда. Някога се безпокоех много. После си рекох — каквото Бог даде!…

— За всичко ли Ви служи тази формула?

— Тя ме успокоява.

Това бе философия не на младо момиче, а на зряла жена. В нея наистина има характер, спомни си той думите на баща си. Настъпи дълга пауза. Скарлатов изпитваше голямо неудобство как да започне разговора. И колкото повече смущението му се засилваше, толкова повече момичето срещу него ставаше спокойно.

— Не Ви ли прави впечатление облеклото ми? — попита той с прегракнал глас.

— О, защо?! Вероятно Вашата работа и задълженията го налагат.

— И все пак, с фрак от ранна утрин… като паун!

Тя мило се усмихна и каза:

— Да, може би е малко странно…

— Облякох се заради Вас!

— Заради мен?!

— Идвам с официална мисия.

— Нима с баща ми не уредихте всичко?

— С баща Ви — да! Но останахте Вие…

— Готова съм да подпиша каквото трябва! Носите ли документите?

— Не ги нося и няма защо! В споразумението с баща Ви имаше и втора клауза, която зависи от Вас и само от Вас!

— Аз съм съгласна!

— Не бързайте! Може би като я чуете, ще се откажете?

— Искам всичко да свърши по-бързо! Измъчих се!

— Е, добре!… Втората част от споразумението се отнасяше до Вас. Затова съм тук в тоя натруфен вид. С други думи, аз искам ръката Ви!

В първия момент тя не можа да разбере. Но когато до съзнанието й стигна истинският смисъл на думите му, лицето й пребледня и стана като вар. Тя се хвана с ръка за края на масата и погледна Борис. До края на живота си той нямаше никога да забрави тоя поглед на болка, безпомощна, детска обида, унижение… Почувства се като последния мръсник. Ето какво направи от мене Банката! — си каза той. Беше се изчервил целият и пот покри челото му. Опита да се вземе в ръце. Без успех! Яна мълчеше и го гледаше с широко отворени, виолетови очи.

— Може би не се изразих както трябва… — каза той и млъкна.

Тя тихо седна на стола и наведе глава. Изглежда силите я бяха напуснали.

— Винаги съм смятал, че човек трябва да казва истината, каквато и да е тя! По-добре ли щеше да бъде, ако Ви лъжех с несъществуващи чувства? Ние дори не се познаваме… И все пак, за мое оправдание ще кажа, че поставих едно-единствено условие на баща Ви. И знаете ли какво беше то?…

Той почака дали тя няма да каже нещо и после продължи:

— Вие! Вашето желание! Вашата воля! Ясен ли съм?

Тя вдигна глава и почти без глас произнесе:

— Напълно.

Борис реши в тоя миг да бъде докрай искрен.

— Аз съм много по-възрастен от Вас! Освен това, съм имал връзки с жени. Гулял съм и съм пиянствал. Участвал съм в една жестока война, която неминуемо ме е променила и вероятно съм убивал хора!

— Защо казвате всичко това?

— Накрая, Банката! Тя е изработена от Сатаната, за да купува душите на хората, и аз съм тоя Фауст с продадена душа. Сега, когато знаете всичко, аз очаквам Вашия отговор!…

Яна стоеше безмълвно. Тишината сякаш натежа. Най-сетне вдигна глава. Очите й бяха насълзени.

— Аз съм съгласна.

— Какво?!

— Съгласна съм да стана Ваша жена, ако Вие наистина желаете.

Борис бе изумен.

— И знаете ли защо, господин Скарлатов?

Той нищо не отговори.

— Защото казвате истината. Знам, че боли. Тежко е понякога да я чуеш, но и аз съм разсъждавала дълго кое е по-добро. Живяла съм само осемнайсет години на тоя свят. Нямам Вашия опит, но в Евангелието е казано отговора ви да бъде „да“, „да“ и „не“, „не“. Всичко останало е от лукаваго! А някога исках да бъда Ваша съпруга…

— А сега?

— Сега вече не знам. Толкова съм объркана…

— Защо искахте да станете моя съпруга?

— Защото Ви обичах.

Скарлатов се развълнува. Разбра от цялата среща колко той бе неестествен и колко тя правдива! Не, тя не е обикновено момиче, тя е с характер! — пак си повтори той. На свой ред се почувства унизен. Сякаш да се оправдае, каза:

— Моля Ви да ми простите и забравите целия разговор, с изключение на предложението ми за женитба.

— А Вие, наистина ли желаете да бъда Ваша жена?

Борис внимателно започна да подбира думите си. Не искаше да лъже.

— Преди да дойда тук, не знаех… Или по-точно, ме водеха други съображения, материални в своята същност… Сега знам, че искам да се оженя за Вас! Харесвате ми. Хубава сте. Но това не е най-важното! Едва тук разбрах, че Ви уважавам. Пак Ви моля да ми простите!

— Аз няма какво да Ви прощавам.

Скарлатов не знаеше какво да направи по-нататък. Дали да я целуне и прегърне… Но когато я погледна на стола — облечена бедно, с босите си крака, стиснати пръсти на ръцете и наведена глава, разбра, че би постъпил глупаво и смешно. Взе връхната си дреха от стола. Яна не стана да го изпрати. Беше се напълно откъснала от действителността и мислеше нещо свое… Борис не каза довиждане, а тихо притвори вратата след себе си. Чак навън, когато пое студения въздух в гърдите си, почувства се отпаднал, уморен, изчерпан, но не тъжен. На улицата стояха комшии и деца. Те мълчаливо му направиха път да стигне до колата. Той се качи. Спас подкара. Децата се затичаха след автомобила. Когато се отдалечиха, Скарлатов накара Спас да спре. Запали цигара и дълбоко пое дима в гърдите си.

— Изглежда ще се женя… — каза той.