Свобода Бъчварова
Изборът (1)

Глава първа

Излегнал се на кожения шезлонг, същия, в който прекара последните си дни баща му, младият Борис Скарлатов наблюдаваше от обширния чардак околността. Наближаваше обяд, а мъглата още не се бе вдигнала. Тя се стелеше като пипалата на някакво безформено същество по високите места, овразите, потоците, но върховете на планината вече се очертаваха и там далеч един сноп слънчеви лъчи огря поляната в края на боровата гора. Мъглата усилваше шума на планинската река, ударите на тепавицата и ритмичното скърцане на колелото. Въздухът бе студен и влажен. Той се загъна в оръфания шинел и протегна ръка над големия меден мангал. От пепелта проблясваха червените светлинки на въгленчетата. На масичката до него стоеше чаша турско кафе, пепелник с димящата цигара и бутилка ракия. Той си наля от нея и изпи до дъно парливата течност. Отначало гърлото му се стегна, а после задиша с пълни гърди. Ето девети ден след смъртта на баща си той прекарваше в това полусънно състояние, ако не се смятат всекидневните посещения до гробницата наедно с близките. Смъртта сама по себе си нито го учуди, нито го разстрои. Беше участвал в една от най-жестоките войни, водени досега в света — Балканската война. Бе видял повече смърт, отколкото се полага на човек и бе претръпнал. Не се и вълнуваше много от бъдещето, нито от това, което му предстоеше да прави. В себе си още нищо не бе решил. Това не бе умора, нито възстановяване след болест или душевна мъка. Бе нещо повече. Бе изтекъл един период от живота му и започваше нов. Той знаеше, че е така, защото никога преди това не бе изпитал подобно чувство — когато миналото е някъде далеч зад теб, а бъдещето е забулено в мъгла, както планината тази сутрин, и стоиш на раздела, не искаш да се обърнеш назад, но и не бързаш да тръгнеш напред. Това единствено във Вселената „аз“ на човека, което толкова често се променя — „аз“ на детето, „аз“ на юношата, „аз“ на младежа, „аз“ на зрелия мъж — все пак крие някаква последователност. Но чак тогава, когато цялото това „аз“ напълно се обмени и не остане нищо от старите клетки, настъпва нов период в живота. А тези периоди са толкова малко — два, максимум три, ако не смятаме великата и окончателна промяна — смъртта. Какво ще стане с него, никак не го интересуваше. Имаше достатъчно пари. По-скоро изпитваше някаква неприязън към това, което му предстоеше. Знаеше, че и в единия, и в другия случай ще има неприятни моменти. Ако почнеше да ликвидира Банката, едва ли ще можеше да събере и половината от номиналната стойност. Така ставаше винаги с големите наследства. Щеше да има неприятностите, свързани с партньори, клиенти, близки — с други думи с всички, които имаха по един или друг начин някакви отношения с Банката и баща му. Ако поемеше Банката, това значеше дълъг период на усилен труд, докато влезе в крак с работата, а може би окончателно да се зароби за цял живот. Но вместо да мисли върху тези две възможности, той напълно бе дал воля на въображението си да се рее, където иска. И все пак в този хаос от образи и мисли имаше един център. И това бе баща му. Сякаш смъртта бе изострила неимоверно чувството у младия Борис за постоянното му присъствие. Не изпитваше неудобство, че не може нито да го види, нито да го пипне с ръка. Напротив!… Това, че старецът не присъстваше физически, усилваше впечатлението му за реалност. Той мислено беседваше, разговаряше, питаше и отговаряше вместо стария банкер, без посредничеството на езика, а направо с мисълта — един нов начин на общение, което създаваше радост, лекота, непосредственост и пълнота на изживяването. Но той разбираше, че колкото и да се мъчи с мисълта да проникне в едно друго „аз“, особено на такава сложна личност като стария банкер, никога нямаше да стигне до края. Защото всяко „аз“, на който и да било човек, бе една Вселена.

Той стана от шезлонга, за да раздвижи изтръпналия си крак. Болеше го поносимо. Времето вероятно ще се развали, помисли си Борис. От тая война му бе останал поне собствен барометър. Изходи верандата от единия до другия и край, като леко накуцваше. От всички лични вещи на баща си бе взел само бастуна му със златната глава на орел и тюркоази вместо очи. Поне засега той му бе още необходим. Сякаш с този бастун старият банкер му се подиграваше за безумието да участва във войната. За миг там, в края на чардака, видя не стария банкер, а само кривогледото му око — насмешливо притворено, и трябваше да разтърси глава, за да отмахне натрапчивия образ.

Наведе се над парапета на чардака и погледна надолу към двора, покрит с калдъръм. Донка хранеше кокошките. Височината му се стори огромна. Той помисли, че названието на селската резиденция на Скарлатови „Кале-сарай“ наистина отговаря на предназначението на постройката. Кацнала на най-високото място над селото, върху една скала, изградена изцяло от камъни, като долните два етажа нямаха и прозорци откъм външната стена, а само откъм двора, заобиколена с висок каменен дувар, къщата бе едновременно и непристъпна крепост, даже от днешна гледна точка. Би могла да бъде превзета само с помощта на артилерия. Помисли и за още една особеност на баща си. Той никога не променяше нищо, ако то е удобно и може да му служи. Затова сараят бе останал такъв, какъвто бе преди сто години, с малки изменения, по-скоро в мебелировката. Но кой от рода не бе правил подобни промени!… Да, старият банкер не бе от хората, които смятат, че да се промени човек, първо трябва да промени всичко около себе си — къща, наредба, дрехи, и като ги промени, ще стане друг, щастлив човек!… Старият банкер бе един убеден еволюционист.

Някъде по стръмната уличка изтрополи каруца. Борис не я виждаше от високия дувар. Но през отворената порта на обширния двор тя влезе, карана от сина на бай Никола — Спас. От нея изскочи войник със смачкана фуражка и торба през рамо. Спас му каза нещо от капрата и войникът погледна нагоре към чардака. Това бе Туше Динев, невероятно отслабнал, с изцапана и изтъркана униформа. Позна го по сините очи, които Скарлатов би познал и при светлината на луната.

Посрещна Динев в голямата одая. Потресе го не толкова външният вид, а състоянието му. Този инак весел, млад човек се тресеше от плач. Опита се отначало да го успокои с обикновени думи, казани с кротък тон, но ефект нямаше. Туше не можеше нищо свързано да проговори. В тези дни Скарлатов изпитваше чувството, че е наблюдаван непрекъснато от близките със страх и очакване какво ще направи, какво ще рече. Но те бяха селяни, сдържани хора, а Туше Динев бе загубил всякаква мярка. Ето още един, който напълно се е отпуснал в ръцете му. От смъртния ден на баща си той изпитваше неприятното усещане за товар, който с всеки изминал ден, с всеки срещнат човек се увеличаваше. И това е тук, на село, а какво ще бъде в София — с партньорите, клиентите, работата?!… Да, хората около него, без да имат за това никакво право, го смятаха отговорен и задължен по отношение на себе си и своето бъдеще. Старецът бе оставил пари, но и непосилния товар на Банката. Готов ли бе младият Скарлатов да го носи, да поеме съдбата на много хора в ръцете си и свързаната с това отговорност. И вместо да пресече с една дума, с един жест техните илюзии и остане напълно свободен, чувстваше, че все повече и повече се обвързва. Ако рязко отхвърлеше задълженията си към хората, свързани с баща му, щеше да предизвика не само краха на Банката, но и краха на много имотни състояния. И чак сега за пръв път разбра, че банката е не само кредитна институция, а и някакъв сбор от обединени помежду си хора по принцип неясен за Борис. Тези мисли го измъчваха и той не издържа.

— Ще престанеш ли да виеш? За бога, свести се! — изкрещя той на Туше Динев.

И това имаше неочаквано въздействие. Динев дойде на себе си, но изразът, очите му говореха за ужаса и страха пред бъдещето.

— Имах съвсем друго мнение за теб! Мислех, че имам мъже до себе си, а не баби!

— Не съм съгласен с Вас, Ваше превъзходителство… — каза тихо Динев. — Всеки човек има право да скърби за друг човек… за този, който е обичал в живота си… Простете за слабостта ми. Това вече никога няма да се повтори!

И тези думи, казани с треперящ глас, бяха верни. Никога впоследствие, при дългата им съвместна работа, не видя Туше Динев да се отпусне така. Той изслуша дългата повест за патилата му през Балканската война. А те не бяха малки. Сражения, първо раняване, попадане в плен при гърците, заточение на остров в Егейско море… Малария, бягство, македонска чета, холера… Да, този човек бе останал по чудо жив. Но не тия патила го бяха сломили. Той разказваше своята повест без огорчение, дори весело. Сломила го бе смъртта на стария банкер.

Към обяд всички домашни отидоха на помен за деветия ден при гробницата. Цялото село присъстваше. Когато се прибраха вкъщи, Борис не остана на заупокойната софра. Качи се горе, в одаята. Почувства се притеснен като в затвор и изведнъж разбра, че повече не може да остане на село. Време беше да погледне действителността в очите и посрещне със спокойна решителност всички неприятности. Реши да почне от най-близките си. Извика горе при себе си старите — Донка и Никола. Беше внимателен и нежен с тях, особено с Донка, която считаше за своя втора майка. Не се изненада от думите им. Първо заговори Никола. Каза колко са обичали стария банкер, не скри обаче, че е бил „тежък характер“, „не лесен човек“, и колко е било трудно да се живее с него. Отново изтъкна благодарността си към фамилията Скарлатови, на които дължеше всичко, за да бъде сега най-богатият човек в селото. Но в думите му се чувстваше и огорчение за живота му, преминал не свободно, а под сянката на благодетеля му. И странно — той не обвиняваше него, а Банката! За примитивния му селски мозък Банката бе някакво невидимо, зло същество, което прави хората нещастни. От шест деца бяха останали при него само син му Спас, роден от Донка почти в преклонна възраст. Тя каза обикновени думи, че са вече стари и биха искали последните години от живота си да изкарат на село. Пък и за тоя голям сарай и имотите, а също и за гробницата и свързаните с нея помени, задушници трябва да се грижи някой…

— А мене сам ли ще ме оставите? — попита Борис.

Никола се закашля, а после каза:

— Син ми Спас е мераклия да дойде в София със снаха ми. Верно, неук е, неграмотен е, но от коне разбира! Ще може да кара ландото и купето. А и ние ще дойдем с Донка първоначално в София да обучим и него, и Неда на всичко, що знаем… За останалото ще имаш грижа ти…

— Аз те чувствам като син — каза Донка и изхлипа. — И не мога да те оставя сам… Като се научат двамата, ще се върнем на село и ще си гледаме имотите и внуците. Те ще останат тук, при нас.

Да, тия двама стари хора бяха мислили и обсъждали помежду си не само как на тях би било изгодно, но не бяха забравили и дълга си, какъвто чувстваха към младия наследник. Борис бе трогнат.

След този разговор даде нареждане да приготвят всичко за връщане в София. Щяха да тръгнат рано на другата сутрин. Останалото време, до вечерта, той прекара в одаята с чардака — последното убежище на стария банкер. Разхождаше се напред-назад и мислеше за тоя странен, далечен, непознат човек, който бе негов баща. Смъртта на майка му бе нанесла удар преди всичко върху неговата чувствителност. Беше му тежко, че вече я няма, че не може да види нейните любящи очи, че му липсва нейното мило докосване, нежният й глас, с други думи — нейната любов. А смъртта на стария банкер бе предизвикала не чувства, а мисли. Той не скърбеше за него, че вече го няма. Твърде отрано бе свикнал да живее самостоятелно, без подкрепа. Приемаше смъртта му като нещо дадено, като нещо неизбежно. Но този силен човек, сякаш някъде отдалеч, по неизвестен за Борис начин упражняваше властно влияние върху съзнанието му.

Навън се здрачаваше. Рано падна и мъглата. Някъде отдалеч се чу камбанен звън. Биеше вечернина. Стадата се връщаха от паша и блеенето на овцете, мученето на кравите се смесваше с веселата музика на звънчетата и хлопатарите. Борис Скарлатов не искаше да светне голямата газена лампа в одаята. Той драсна клечка кибрит и запали свещта във високия бронзов свещник върху малката масичка с извити, тънки крачета. На нея имаше перо, мастилница и една тетрадка, подвързана с кожа — старинна изработка, може би още от младините на баща му. Седна на креслото и прелисти тетрадката. Дати липсваха, но всичко говореше, че тук той е записвал свои съкровени мисли в различни периоди на живота си, с характерен, не красив, но четлив почерк, с големи, заострени, неравни букви. Спря се на последната страница. Под трепкащата светлина на свещта той прочете: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!“ Явно му е трябвало усилие, защото почеркът бе неясен. Изглежда го бе написал преди смъртта си.

Тази последна мисъл го озадачи. Напомняше му нещо, което бе чел някъде. Във внезапен порив отиде към нощната масичка до застланото с бял чаршаф легло на банкера. Там стоеше личното му Евангелие, разтворено и захлупено с кориците нагоре. Обърна го на разтворената страница, и макар че знанията му по старогръцки не бяха добри, намери цитата. Беше евангелието от Марко, девета глава, двадесет и четвърти стих. Тази мисъл изразяваше целия негов живот и цялата му скептична същност: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!“ Не бе ли това последният зов на бащината му душа, последният протест към вечността, последната надежда за безсмъртие?…