Свобода Бъчварова
Изборът (25)

Глава седма

Скарлатов лежеше в малката спалня на баща си, върху дървеното легло. Навън светлееше. Той не можеше да заспи тази нощ и за да не смущава Яна, се бе оттеглил в бърлогата на стария банкер. Единствено тук оставаше сам със себе си и със своите невесели мисли. Щом имаше да решава някаква сложна задача, прибягваше към метода, останал му от академическите години, който винаги му носеше успех и ярко го открояваше от останалите студенти. Методът не блестеше с оригиналност, а с простота и логика — една солидна опора за човек, издигнал в култ самостоятелното мислене. Когато пристъпваше към непознат или малко познат проблем, първият въпрос, който си задаваше, бе: „Какво знам аз в момента по този проблем?“ Вторият въпрос бе: „Какво трябва да науча и как да се добера до новите факти?“ Третата част на метода бе техническата. Може би най-неинтересната и най-трудоемката — събирането на фактите. И четвъртата бе — внимателен анализ на тия факти. В петия, най-важен и заключителен етап, си отговаряше на въпроса: „Какво аз научих и знам сега по проблема?“ Такава бе същността на студентския му метод. Той не го промени и като банкер, но прибави още един съществен, шести етап — действието! Не само какво е научил, но и какво трябва да прави, кога и как! Какво трябва да прави, за да запази Банката? Но само това ли? Не! Какво иска да спечели от войната? Той взе Евангелието на баща си от нощната масичка и бързо намери търсения цитат от Лука, 12:34, „Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Беше точно казано! Той нямаше сили да се противопостави на сърцето си. Стъпи бос върху вълчата кожа пред леглото. Отмахна завесите. Бе светло. Отвори широко прозорците. Отвън нахлу чуруликането на птичките. Излезе от спалнята. Вкъщи всички спяха. Беше ранна лятна утрин…

По-късно, в кабинета, съзнанието му продължи да е изцяло заето с нощните мисли. След почукване, влезе секретарят му. Учтиво го поздрави и остави папките на бюрото му.

— Господин директорът Стефан Неделев ме помоли да Ви предам кога ще Ви е удобно да го приемете.

— Аз ще отида при него — изведнъж реши Скарлатов.

Главата го болеше. Не му се стоеше в кабинета. Искаше да се разсее…

Неделев седеше зад огромното бюро с типичния заспал израз на лицето и паднали клепачи. Не можеше да се разбере дали го е усетил, или гледа пред себе си. Върху голата повърхност на бюрото, без мастилници и папки, имаше само три големи златни монети и златният му часовник с дебела златна верижка на едри звена. Натюрмортът беше привлекателен. Приближи се и се надвеси над бюрото. Наистина, върху тъмночервения фон на лакираното дърво металът блестеше особено красиво.

— Съзерцавате ли, Неделев?

Последният с мъка разтвори падналите си клепки. Скарлатов взе една от монетите. Беше английска. Стори му се огромна и тежка. Подхвърли я във въздуха, улови я и я постави отново на мястото.

С монотонен, леко провлачен говор, в който се чувстваше английски акцент, Неделев каза:

— Златна монета от пет лири стерлинги. Най-голямата в света! Тежи тридесет и девет грама и деветстотин и четиридесет милиграма, с най-високо златно съдържание — проба 916 и 2/3!

Той отвори чекмеджето и прибра трите златни монети. Часовникът остана на масата. Скарлатов разгледа и него. Беше английска изработка и извънредно точен. Подаде му го. Той го постави в джоба на жилетката.

— Господин Неделев, искали сте да говорите с мен?

Той кимна с глава.

— Аз слушам.

— Вие бяхте напълно прав.

— В какво?

— Става дума за миналия разговор. Аз възприемам напълно Вашата теза за индустриално финансиране с левове, а не с валута.

— Радвам се да чуя. А бихте ли ми казали причината, която промени мнението Ви?

— Набраният ми опит в банковото дело, макар и малък…

Неделев акуратно отговаряше, но като събеседник имаше този дефект, че оставяше инициативата на Скарлатов. Тази мудност дразнеше.

— Само това ли искате да ми съобщите?

— Помнете, че каквото и да предприемете, аз съм зад Вас!

Скарлатов искрено се изненада.

— Звучи като обяснение в любов.

Пак настъпи пауза. Борис почака дали той ще каже още нещо. Но Неделев мълчеше.

— Приятна работа, директор Неделев!

Странен му се стори целият разговор. Но можеше ли да проникне в главата на недостъпния си партньор и разбере защо каза всичко това и с каква цел?…

Малко преди обед Скарлатов получи официална писмена покана от Бакс Айронсайд за лов, донесена от куриера на посолството. Даде утвърдителен отговор.

Може би щеше да си изясни нещо допълнително… Но какво им става на тия хора?! — си помисли той.

След като приключи работа, не се качи горе, а отиде в ниската постройка на бившата конюшня, която ограждаше двора зад Банката. Една малка част от нея бяха приспособили за автомобилен гараж. Коне вече не държаха. В обширното хале се разполагаха ландото, файтонът и покритото купе. Те напомняха за нещо завинаги отминало. Учуди се, че не бяха потънали в прах или занемарени, а блестяха като нови. Отвори малката вратичка и влезе в стаичката на коняря. Глухонемият бе полегнал на одъра. Помещението бе чисто, със саксии, една маса, два стола и малка чугунена печка. Борис го бе задържал не само заради паметта на баща си, а и защото този старец беше чудесен цветар. Благодарение на него скучният двор на Банката, с акуратно подредената зелена трева и храстите от разцъфнали рози с капки вода по тях, изглеждаха винаги свежи. Обясни му със знаци, че иска да му отвори стаичката на баща му. Конярят разбра. Взе един голям ключ, излязоха в халето и там, в дъното, отвори една врата. Вътре миришеше на кожа. По стените бяха накачени сбруи на коне. Медните кабъри по тях и синците блестяха. На пода бяха разположени седла от най-различен тип — английски, арабски и турски. И те бяха добре поддържани. На отсрещната стена висяха мушами и връхни палта. Отвори гардероба. Там стояха ездитните костюми на стария банкер. Всичко тук силно го заинтригува. Той надникна в един непознат кът от живота на баща си. Блестяха сребърни красиви шпори, обувки, ботинки, лъснати ботуши от най-различен вид с кончове над глезена или над коленете. Но вниманието му бе привлечено от огромната стъклена витрина. Вътре бяха подредени акуратно на поставки най-различни пушки и пистолети, смазани и лъснати. Имаше и старинни, и модерни. Един малък оръжеен музей. Борис с интерес взимаше едно по едно оръжията и ги разглеждаше с почитание. Знаеше, че старият банкер ги бе избирал и купувал сам с радост и възхита, и ненапразно минаваше за познавач. Беше ги държал в собствените си ръце, бе ходил на лов и те го бяха пазили при превратностите на съдбата, толкова многобройни в неговия дълъг живот. Скарлатов заговори. Конярят го гледаше внимателно и съсредоточено право в устата. Дали разбираше нещо?… Но очите му бяха като на умно ловджийско куче и създаваха илюзията, че всичко му е понятно. Борис му разказа за своите проблеми, разказа му за поканата да иде на лов, че не знае какво оръжие да избере, тъй като нямаше представа какъв дивеч ловуват в този сезон. Каза му, че не одобрява лова и убийството на животни. Дали конярят го разбира?… Но усещаше някакво облекчение, че говори пред човек, който никога никому нищо нямаше да каже и от това се чувстваше свободен, както навремето старият банкер. За негово учудване глухонемият посочи една от двуцевките, като кимаше глава и въртеше очи. Благодари му. Прибра се вкъщи. Извика Спас при себе си и му съобщи за поканата. Този здрав, набит, рус селянин, облечен нескопосно като камердинер, отначало се смущаваше и мънкаше. Но Скарлатов знаеше, че в родното им село всеки мъж е авджия още от дете. Бяха прочути в цялата планина. Нямаше там човек без ловно оръжие и ловни кучета.

— Нужни са ни поне две кучета — каза Спас.

— Ловът е определен за неделя сутрин.

— Имаме време. Не се безпокойте…

Спас излезе и след малко се върна с две чифтета. Подаде едното на Скарлатов. Беше същото, което посочи и конярят.

— Френска, ръчна изработка — каза той. — Вижте стоманата! Ех, да имах такава…

— Скъпа ли е?

— Безценна е! Такава няма дори цар Фердинанд.

Скарлатов я взе в ръцете си с известно чувство на уважение. Надигна я и се прицели в отворения прозорец.

Двамата се бяха излегнали върху одеяло под едно дърво. Наближаваше обяд. Слънцето приличаше. Настъпваше този летен покой, когато всичко се изпокрива под сянка и само жуженето на насекомите и монотонното чуруликане на птичките огласява тишината, без да се натрапва. Ловът бе приключил. Четири заека висяха окачени на дървото. Малко настрани стояха двата автомобила. Шофьорът на Айронсайд се занимаваше с мотора, а Спас ядеше върху шарен месал, заобиколен от четири кучета, които проследяваха всяка негова хапка с очи. От време на време подхвърляше късче храна, като спазваше всяко да получи своя дял. Върху голяма бяла кърпа пред двамата мъже бяха сервирани деликатеси и бутилки вино. Айронсайд бе донесъл „Кларет“. Бяха добри пиячи и почти не се докоснаха до яденето. Лицето на дипломата бе силно зачервено. Той често бършеше потта от челото си. Житата бяха вече пожълтели и лекият ветрец ги полюшваше като едва видими вълни. Скоро ще настъпи жетва, си мислеше Скарлатов и после си спомни един разговор… Тогава баща му бе казал: „Ще започне скоро, краят на август, началото на септември… Чакат да съберат реколтата“. И после наистина избухна войната. Дали и сега не се повтаря същото?… За една земеделска страна като България жетвата е от изключително значение, а след нея?… Айронсайд го попита нещо. Той не го разбра. Ухото му не бе привикнало към английската реч.

— Извинявайте…

— Сега България е един малък, щастлив остров… — повтори англичанинът. — Дали този покой ще бъде нарушен?

— Не знам… Иска ми се всичко да остане както е!…

— Вашата страна, господин Скарлатов, се намира в най-добро положение. Като Швейцария. Един неутралитет би ви донесъл всичко, за което сте мечтали, а и нещо повече. Помислете си какви перспективи се откриват!… Докато другите се избиват, вие печелите и процъфтявате!…

Скарлатов не отговори веднага. Тези думи на дипломата означаваха, че и те самите не вярват да привлекат България на своя страна. Бяха снижили прицела и сега се надяваха само на едно — неутралитет! Това бе техният план-максимум.

— Страх ме е, че нещата са отишли твърде далеч…

— Господин Скарлатов, нашите сведения са, че в страната се оформя мощна опозиция срещу намесата на България на страната на Централните сили. Прав ли съм?

— Сведенията Ви са верни, но какво от това?

— Може би ще намерите сили да спрете лудостта на правителството? Нима тук са се свършили умните хора! Нима ще позволите нов национален крах? Мнозинството на Радославов в Парламента е проблематично и се крепи на не повече от тридесетина депутати.

— Господин Айронсайд, дори да изхождате от британските парламентарни традиции, които, за съжаление, тук са неприложими, Вие давате ли си сметка колко това е невъзможно! Властта, армията, полицията са твърде силни и са в ръцете на решителни хора!

— А ако помогнем на опозицията да получи мнозинство?

Как? — щеше да попита Скарлатов, но не попита, защото разбра какво искаше да каже англичанинът. Начинът бе само един — ако се подкупят определено число колебаещи се депутати.

— В нашата страна важи едно правило — власт се взима, власт не се дава! — отвърна Борис.

— Тогава защо умните хора да не вземат властта?!…

— Защото това би било преврат. А за такъв няма благоприятна ситуация!

— А според Вас, опозицията няма нито сили, нито значение. Така ли да разбирам?

— Не е там въпроса! Опозицията е голяма, що се касае до бройки.

— Тогава какво Ви смущава?

— Това, че не е единна. Тя прилича на башибозук, събран набързо, въоръжен с разнородно оръжие и тръгнал да се бие не в името на една кауза, каквато и да е тя, а за лична изгода!

— А противната страна?

— Правителството в момента е в по-благоприятно положение. То е единно! Сплотено! Начело стои една силна личност — Радославов! Неговата партия е влиятелна. Не е тайна, че среща пълната подкрепа на Царя! Но най-важното е, че излиза с идея — проста и ясна — да се изправи несправедливостта от Балканската война и се обедини България! Това не са празни думи! Това е национално чувство, силно у всички — и у народа, и у армията. Букурещкият мирен договор бе една грешка! Една непоправима грешка!…

— Не ние, англичаните, бяхме виновни — каза замислен Айронсайд.

— Но не се и противопоставихте!

— Да се върнем на опозицията…

— Тя е разнородна. Има в нея само две основни партии с определени позиции — Земеделският съюз на Александър Стамболийски, който с всеки изминат ден става сила, и тесните социалисти на Димитър Благоев. Те са традиционно против войната. Останалото са малки групички, откъснати от големи партии, недоволни от това, че не са на власт, авантюристи, ловещи риба в мътна вода, една част от интелигенцията — убедени пацифисти, отделни журналисти и делови хора, свързани финансово с Антантата. Кажете ми, как толкова различни лица биха се обединили? Даже и да е възможно, нужно е време! А време няма…

— Какви са Вашите възможности, господин Скарлатов? Вие също сте депутат в Парламента. Вашият колега, директор Неделев, и други хора като него биха Ви подкрепили.

— Моите лични възможности са малки! Аз не съм лидер на партия. Зад мене няма никой. При Неделев е същото. В България не обичат хора като нас, защото в съзнанието на народа ние сме чорбаджии.

— Господин Скарлатов, в момента ние се отказваме от идеята да въздействаме на Фердинанд.

— Защо?

— Обяснението е дълго и безинтересно. Накратко, ние сме известени, че вече има договореност между него и германците, стигаща до военно сътрудничество. Затова смятаме да съдействаме на опозицията в Парламента.

— Само че какво мога да направя аз? Обясних Ви добре моите възможности.

— Господин Скарлатов, стигнахме до един конкретен въпрос. Бихме искали да оставим на разположение във Вашата банка известна сума.

Скарлатов не очакваше подобно предложение. Явно това бе целта на поканата за лов. Отново му прозвучаха думите на Тюретини: „Ако някой, който и да е той…“

— С каква цел?

Айронсайд се усмихна.

— Представете си, че в момента и аз не знам. Но една сума, оставена в страна, която все още не е направила своя избор, е някаква гаранция за всякакви евентуалности…

— За колко се касае?

— Около половин милион лири стерлинги.

Скарлатов се стресна. Това бе огромен капитал!

Предложението бе главозамайващо!… Обзе го една особена възбуда. Стори му се, че стои пред рулетка.

— А как бих обяснил наличието на такъв капитал в една малка, частна банка като моята. Той надхвърля нейния капацитет.

— Това е Ваш проблем. Но мисля, че сте улеснен.

— Как?

— В момента е в София един от шефовете на Уестминстер Бенк. Те също имат трудности. По тяхна преценка прехвърлянето на толкова голяма сума в злато е почти невъзможно. Води се тежка война. Няма пряка сухопътна връзка с България. Пренасянето по море е рисковано, даже с неутрален съд. Немските подводници не правят разлика между военен и търговски кораб. Затова те питат, възможно ли е Вие да осигурите във Вашата банка такава сума на разположение в левове, като съответно в английските банки ще имате капитал от английски лири в същия размер.

— По какъв курс?

— По официалния.

Това бе такъв удар, за какъвто Скарлатов не можеше и да помисли!… Да преведеш без всякакъв риск български левове, чийто курс щеше да спада с всеки изминат ден, бе една мечта! И тази мечта в момента ставаше реалност!… От години английската лира не отбелязваше никакви колебания на международната борса и бе с абсолютно златно покритие.

— Освен това, Вашата банка ще вземе процент от този трансфер^[1] в размер, съответен на риска.

Тази фантастична печалба го извади от релсите. Мислите му се блъскаха хаотично една в друга. Той погледна ширналото се житно поле и вместо тревожните думи на Тюретини, прозвучаха стиховете на Бърнс: „Ако някой някого целуне в разцъфналата ръж…“ Бодрост и радост нахлу в душата му.

— В България има много хора, които с удоволствие биха участвали. Например, господин Неделев…

Стана му изведнъж ясно, че англичаните са имали вече предварителен разговор с него.

— Тогава смятам, че можем да поемем ангажимента.

— Отлично, господин Скарлатов! Този празничен ден е щастлив! Донесе Ви не само успех в лова, но и в бизнеса!…

— А защо се спряхте на моята банка? Аз нямам почти никакви връзки с Вашите финансисти.

— По няколко причини. Мнението на английските финансови кръгове е, че това е най-стабилната частна банка в България. А и не бяхте съвсем прав като казахте, че нямате никакви връзки. Вашият уважаван баща е оставил отлични впечатления у лорд Левълсток като изключително умен и делови партньор. Сведенията, които имаме за Вас, са повече от блестящи!… Деловите хора в България, без разлика, сочат Вас и Вашата банка. Тя им дава чувство на сигурност. Даже Ваши конкуренти се изказаха в същия смисъл.

За Скарлатов не бе трудно да разпознае гласа на Йосиф Карасулиев. От думите на Айронсайд можеше да направи само един извод — че се касае за огромен финансов заговор.

— Господин Айронсайд. От всичко казано оставам с убеждението, че в случая не ми предлагате само банкова операция, а и нещо повече, отиващо твърде далеч… Ще бъдете ли така добър да ми изясните?

— Вие сте не само умен, а и проникновен… Удоволствие е да се говори с Вас!… Не искам да Ви лъжа и затова по-добре е да мълча. Аз изпълних своята задача. Друг ще бъде този, който, ще отговори на въпроса Ви.

Дипломатът се надигна от тревата и се изправи. Загледа се в далечината. Под съседното дърво се бяха скупчили стадо овце, заврели главите си една в друга. Пладнуваха. По сако, голф и обувки с дебели подметки, с двуцевка, която държеше с пречупен ствол под мишница, Айронсайд се открояваше върху златистия фон на житното поле, трептящо от маранята и залято от слънчевите лъчи. Той се извърна към седящия Скарлатов и попита:

— Какво мислите за господин Генадиев?

— Умен политик, добър бизнесмен, но без реална сила в Парламента.

— Характеристиката Ви е блестяща!

Какво искаше да каже с този въпрос, си мислеше Скарлатов. Внезапно го обзе безпокойство. Какво направих тази неделя?!… Вместо да откаже рязко, да не се намесва в играта, той бе потъпкал всичките си принципи! А може би не беше още късно? Но изведнъж разбра, че не е в състояние да се противопостави. Защото се касаеше за печалбата — една категория колкото реална, толкова и мистична.