Свобода Бъчварова
Изборът (2)

Глава втора

Със завръщането в София за младия Борис Скарлатов започна истински кошмар. Беше предварително решил, че каквото и да стане с него и Банката, каквото и решение да вземе за бъдещето, първо ще проучи за себе си целия механизъм, всички детайли на банковото дело. Всеки човек избира една тема в живота си, едно научно откритие, една идея, един мотив, може би натрапчив мотив, който като нишка минава през целия му житейски път. Борис Скарлатов бе направил своя избор още в студентските години. Постепенно тази негова основна и натрапчива мисъл се оформи, изгради и контурите й вече се виждаха: изследване живота на обществото, на историята, на действителността през призмата на парите, на капитала, на банковото дело в частност. Бе вложил много труд и усилия досега. И ето, в момента му падаше една цяла банка в ръцете!… За Скарлатов тя му даваше възможност в действие да провери структурата, органите и системите й. Както зоолог, намерил по една щастлива случайност вид риба, отдавна смятана за изчезнала, започва да я проучва, така и той като анатом се зае да прави дисекция върху живото тяло на Банката. Каквото и да се случеше, щеше да му бъде от полза. Намерението му обаче веднага се сблъска с действителността. Този прецизен механизъм, който бе работил безшумно и безотказно толкова години под грижите на стария банкер, сега бе започнал да скърца и заплашваше да се повреди. Младият Борис Скарлатов работеше денонощно. Той искаше да разбере всичко и раздели времето си на две. Денят — за работа в Банката, а нощта — за опознаване на това, което му бе неясно и неизвестно. Спеше по три часа на денонощие. От този тежък и мъчителен период впоследствие му остана за цял живот навикът за нощна работа. В тишината на дългата есенна нощ, седнал зад обширната маса на библиотеката горе, той преглеждаше документите, книгите, отчетите, кореспонденцията… Тоя трудов режим, който имаше старият банкер, усвояваше сега и наследникът. Стабилното образование му даваше възможност с лекота да се справя с финансовите и юридически въпроси. Чак сега разбра колко много е получил от Университета. Той познаваше целия външен механизъм, с всички формалности и книжнина. Неясен му бе вътрешният, интимният механизъм, това, което от учебниците и занятията в Университета не можеше да узнае, а само от практиката. В големия шкаф на библиотеката той намери друга тетрадка на баща си. Изглежда приживе старият банкер, който никога не бе се отказал от постоянната мисъл един ден синът му да наследи Банката, бе написал някои свои изводи върху интимния механизъм. Бе се постарал да изложи всичко — какво се очертава в действителността и как трябва да действа, сякаш той самият за пръв път поема Банката. Режимът на стария банкер сякаш отговаряше на самия живот на Банката. Денят — на всекидневните дребни грижи, елементарни банкови операции, разговори и срещи. Нощта — часовете на размисъл, на големите проекти и идеи, чието изпълнение по-късно щеше да трае само миг. И младият Скарлатов разбра, че Банката наистина има две страни — дневната, ясната и — нощната, неясната, кошмарната… Именно втората част, която не се виждаше, беше действителната работа на Банката. Защото там се съсредоточаваха банковите операции за създаването на ново предприятие, нов концерн, решаваше се въпросът за бъдещото пласиране на капиталите в генерален план, преценяваха се възможностите за възход или се подготвяше организирано отстъпление. На тия две лица на Банката отговаряха и два баланса. Единият — официалният, дневният, отразяващ и най-малката операция, движението на парите. Този баланс, който даваше външната, видима картина, бе предназначен преди всичко за държавата. От този баланс зависеха данъците и още много други формалности, заплашващи да срутят Банката. В него се сблъскваха две сили, еднакво алчни, еднакво ненаситни, еднакво безмилостни. Едната сила бе банкерът с неукротимия му стремеж към лично забогатяване и щастие, въплотен в неговата крепост — Банката, и другата сила — държавата, чудовището, което искаше да изяде всичко, да подчини всичко на себе си, включително живота и душите на хората. Тогава на помощ идваше лъжата, защото банкерът бе винаги по-хитър, по-повратлив, по-изобретателен, с повече идеи от тромавия механизъм на тъпата държава. Но на нейна страна бе силата, огромната сила, двуликото божество Янус с две лица, два баланса, но все пак обединени в едно същество. Второто, невидимо лице на Банката бяха нейните скрити капитали и резерви, пакетът от ценни книжа, златният трезор, валутните авоари^[1] — с други думи истината, но тая истина, която никой не трябваше да узнае. И тя всъщност отразяваше до голяма степен личното богатство на банкера, неговата действителна стойност. Скарлатов разбра, че не може и да бъде другояче, че Банката е изградена върху голямата лъжа, която е и цел, и средство, и нейна същност, и че без тази сенчеста страна никоя банка на тоя свят не би могла да съществува. Но именно тая скрита страна от дейността й го увличаше далеч повече от хазарта. Повече от която и да е друга страст, присъща на човека. И може би именно тя бе причината Борис Скарлатов да поеме Банката и тя да стане неговата велика себепоглъщаща страст, по-силна от действителния живот.

Денем той работеше долу, в кабинета на банкера.

В първите дни приемаше и само приемаше посетители, клиенти, просители, или просто любопитни, дошли да изкажат съболезнованията си. По този начин се запозна с многобройните актьори, с характерните типове, с които щеше да разиграва големия спектакъл. Беше любопитен и затова неуморим. Предварително бе решил в себе си да не прави никаква практическа крачка, да не предприема никаква сделка, даже да не слага никакъв подпис върху документ. В тоя период той само наблюдаваше и мислеше, въпреки че ежедневието властно му налагаше да поеме задълженията си.

Първото изречение в тетрадката на банкера гласеше: „“Homo" изглежда е животно, което общува със себеподобните чрез мимиката и езика, но само търговският обмен го превръща в обществено животно, тоест в Homo sapiens". Нататък следваше: „Вярно е, че печалбата е целта, резултатът, равносметката от дейността на банката, но тя не е нейната същност. Защото само духът на битките е този, който вдъхва живот на банката“. Борис разгърна наслуки друга страница: „Ако дадена вещ, даден предмет, дадено здание, дадена структура ти върши работа и дава печалба, не променяй нищо, защото всяка промяна е свързана с разход на пари, загуба на време и забавяне в развитието. Защото банката е древно учреждение, където промените са се извършвали с векове и никога не е имало революции“. И това наставление бе тясно свързано със следващото: „Промените в дейността на една банка са необходими само при едно условие — когато старата структура вече не задоволява, не дава печалба, пречи на работата, но никога не я прави внезапно! Първо създай новата структура, дай й простор да се развива, тогава старата сама ще си отиде, сякаш не е била. Затова: първо създай, а после унищожи!“

И все пак младият Борис Скарлатов започна с промяна, макар и външна, макар и формална, но промяна. Така постъпват всички хора, поемащи за пръв път дадена институция. Не направи изключение и Борис Скарлатов, защото в подобни промени се крие една тъмна и не докрай обяснена страна от човешката същност, наречена себеутвърждаване.

Той четири дена седеше в Банката и дори не влезе в залата, където бяха чиновниците. Кореспондираше с останалите само чрез Туше Динев. Той бе като сянка неотстъпно до него през целия ден и нощ. Спеше, когато и Скарлатов спи. Още в тия първи дни можа да оцени огромната му работоспособност, ум, познания, практицизъм и решителност. Беше крайно време да се представи на подчинените си, за което неколкократно му намекна Динев. Остана сам и дълго мисли върху това, което му предстоеше утре. Все пак се вълнуваше.

Спа лошо и се събуди рано сутринта. Когато излезе по халат от банята, завари в столовата Туше Динев, който го чакаше напълно облечен, свеж и избръснат! Скарлатов се облече. Двамата пиха кафе и закусиха набързо. Никола съобщи, че чиновниците са вече в залата и го чакат. Погледна се за последен път в огледалото и тръгна не по извитата дървена стълба към кабинета, а по мраморната широка официална стълба, която водеше в коридора пред залата и кабинетите.

Когато влязоха, в голямата зала с гишетата цареше тържествена тишина. Всички бяха застанали в една редица според ранга, който заемаха. На десния фланг седеше старият Попмиронов, след него секретарят Георгиев и завършваше с бай Никола и сина му Спас. Носеха черни шаячни костюми, с бели ризи и черни вратовръзки. Лицата им бяха брадясали, напрегнати, изразяващи любопитство и страх. Борис Скарлатов застана точно срещу редицата на банковите чиновници и един по един погледна всеки в очите. Напред излезе старият главен счетоводител Попмиронов, закашля се и почна да говори.

— Ваше Превъзходителство, скръбта ни по великия финансист — нашия благодетел, о’бозе почившия Негово превъзходителство Борис Скарлатов, притежател и директор на най-голямата, с най-голям капитал Българска търговска банка е неизмерима. Това е загуба за Отечеството, но и загуба за нас, които години наред работехме за издигане на Банката, направлявани от неговата веща ръка. Пожелаваме под Ваше ръководство тя да се издигне до невиждани висоти, а на Ваше Превъзходителство преди всичко здраве, дълъг живот, богатство и много, много лично щастие. Приемете от името на служителите на Търговската банка нашите искрени и дълбоки съболезнования по повод кончината на баща Ви!

Попмиронов се отдръпна и отново зае мястото си на десния фланг. Сега всички погледи бяха обърнати към младия наследник.

— Господа — заговори той, — благодаря от името на Банката и от мое лично име на вас, компетентните и верни служители, преди всичко за вашия всеотдаен труд, допринесъл твърде много за издигане на Банката и за утвърждаване на нейния авторитет. Аз лично високо оценявам вашата дейност и мога да заявя с гордост, че Търговската банка има за сътрудници най-добрите и дисциплинирани банкови служители в страната.

Скарлатов наблюдаваше лицата на чиновниците. С всяка негова дума те се успокояваха и отпускаха. Но при следващите думи отново станаха напрегнати:

— Вие сте лицето на Банката, вие сте тези, които внушавате първото впечатление в съзнанието на клиента. И какво виждам — шаячно облекло, по-скоро униформа, създадена сякаш за служители в някой приют за бедни. Знам, че навремето това се е направило с благородна цел за поощрение на местната текстилна индустрия, по идея на Стефан Стамболов. Но оттогава минаха много години. Обстоятелствата се промениха. Та ние не сме само национална, а европейска банка! Пуснали сте бради на харамии като израз на вашата скръб. Простете, но всичко това е смешно!… Затова ръководството на Банката реши в срок от един месец, начиная от утре, всеки чиновник да промени облеклото си, което да отговаря на европейския стандарт, с други думи да бъде строго официално и изискано!

Строената редица зашумя. Бояха се, че ще изхарчат много пари. Скарлатов добре знаеше, че ги е стреснал, и не бързаше да ги успокои.

— Естествено — продължи той, — ръководството на Банката е отчело вашите възможности и по никой начин не би искало да се накърнят личните ви доходи. Ето защо всеки служител ще получи за сметка на Банката по два черни костюма от английски плат, връхно палто, два чифта черни обувки, три вратовръзки, шест бели ризи със съответните твърди яки и ръкавели, черна филцова шапка и елегантна кожена чанта. Банката е сключила договор с най-добрия моден шивач в София, който е поел ангажимента в срок от един месец да ушие съответните дрехи. В следващия месец ще ви бъде ушит и по един летен костюм.

Този път служителите не можаха да сдържат радостта си. Шумът нарасна.

— Господа, моля за тишина. Освен това заплатите ви според ранга се увеличават и ще съответстват на заплатите на военните от капитан до полковник. При добра работа и добри печалби Банката ще ви дава поне още една допълнителна заплата в края на годината.

— Благодарим, благодарим, ще се стараем… — чуха се гласове от редицата.

— Накрая, иска ми се и аз да благодаря предварително за бъдещото ви старание. Моля бъдете любезни и учтиви към клиентите. Не правете разлика по облекло и чин. Посрещайте с еднаква сърдечност както най-бедния вложител, така и големия богаташ. Ще бъдат внесени за пряката ви работа сметачни и пишещи машини. В срок от два месеца цялата писмена работа, цялата документация в Банката ще се извършва с пишещи машини, което значи, че всеки служител, без изключение, ще трябва да знае машинопис и да борави със сметачните машини. Това са изискванията на ръководството. Благодаря, господа, за вниманието. Приятна работа!

Скарлатов тръгна към изхода, но се спря и обърна:

— И, моля ви, обръснете тези бради и махнете траура! Вие не сте попове, а банкови деятели!

Придружен от Туше Динев, той влезе в кабинета и почна да се разхожда.

— Какво е впечатлението Ви, Динев?

— Отлично, Ваше Превъзходителство. Вляхте в сърцата им бодрост и надежда за добро бъдеще. Те ще работят с удвоена енергия и най-важното — с радост. Последното е по-важно от всичко!

— Динев, още навремето се разбрахме, че Вие няма да ме ласкаете. Колкото и да Ви е трудно, винаги ще трябва да ми казвате истината!

— Та аз това и правя.

— И все пак имате ли някаква бележка?

Динев замълча, а после каза:

— Да, Ваше Превъзходителство. Може би не трябваше да започвате с такива разходи. Тази Ваша постъпка ще се разчуе по цяла София, а българинът не обича, или по-скоро злорадства, когато някой харчи собствените си пари без особена полза за себе си… Постъпката Ви ще бъде възприета не като благородна, а като…

— Моля, продължете, Динев!

— … лекомислена, като на човек, който е получил богатство и го пръска с лека ръка.

Скарлатов се замисли. Стана му неприятно. В думите на Динев имаше нещо клюкарско, дребнаво, но вярно. И вместо да замълчи, избухна:

— Когато правя нещо, аз съм напълно уверен в себе си! Искам и най-близките ми сътрудници да бъдат уверени като мен! А какво ще кажат хората, не ме интересува. Знам, че с подобни реформи в тая страна не се печели авторитет, но тия реформи ги правя в името на по-далечна цел. В името на една модерна европейска банка! Що се касае до моя личен престиж — знам добре как да го изградя! Успехът на Банката ще бъде и мой успех и аз, дявол да го вземе, каквото и да се случи, ще го докажа, ще накарам всички мръсници не да ме обичат, а да ме уважават. В тая страна само страхът всява уважение!

На вратата се потропа. Влезе Попмиронов.

— Моля, седнете… — покани го Скарлатов.

— Ще почакам прав, докато свършите разговора.

Туше Динев разбра и напусна кабинета. Скарлатов отново покани счетоводителя да седне, но последният остана прав.

— Слушам Ви, господин Попмиронов…

— Ваше Превъзходителство. Аз започнах кариерата си при Вашия незабравим баща. Той ме издигна, той ме направи човек, при него аз създадох своето, макар и скромно, но за български условия добро състояние. Обаче съм вече стар. Дейността на Банката се разраства. Предстоят вероятно нови реформи, а за мене вече е трудно да се променям. Затова моля да приемете оставката ми.

— Това в знак на протест ли е?

— Моля, бъдете любезен да ме изслушате докрай… В Банката аз научих твърде много. Нагледах се на смели, инициативни хора, които пред очите ми спечелиха богатства с помощта на Вашия баща.

— А защо, докато беше жив той, не поехте самостоятелна работа? Сигурно не би Ви отказал подкрепа.

— Виждате ли, господин Скарлатов, за мое огорчение, Вашият баща смяташе, че нямам търговски талант. А той беше от хората, които създадат ли си мнение за някой, никога после не го променят. Казваше ми направо в лицето, че като подчинен, като изпълнител съм незаменим, но като самостоятелно действаща личност бих пропаднал. Сам разбирате, че при такова мнение той не би ме поощрил. Мечтата ми е била винаги да започна своя търговия, със свой капитал.

— Не е ли много късно?

— Не. Зет ми е млад, образован човек, способен тютюнотърговец, ще бъде мой партньор.

— Тежко ми е да чуя тия думи. Премислихте ли всичко? Няма ли да бъде по-добре все пак да останете на работа?

— Толкова много премислих, че…

— Значи е Ваше твърдо решение?

— За добро или за зло, но е така!

— Съжалявам, господин Попмиронов, че ме напускате в такъв труден момент. Кого бихте препоръчали да заеме мястото Ви?

— Баща Ви беше склонен един ден секретарят му Георгиев да поеме моето място. Той е млад, работлив, скромен, честен, с добро търговско образование и голям опит, придобит в Банката. В тия години аз го въведох напълно в работата си, така че липсата ми няма да се почувства.

— А откога смятате да напуснете?

— От края на седмицата, докато предам работата.

Лицето на стария Попмиронов бе весело и доволно. Този човек бързаше, беше нетърпелив да напусне Банката и да започне самостоятелна търговия.

— И още нещо, господин Скарлатов. За да започна търговия, ще ми трябва капитал. Затова искам да Ви уведомя, че ще изтегля всички свои спестявания и ценни книжа.

Това бе вторият удар през този ден за младия банкер. Не трябваше много да мисли, за да разбере, че напускането на главния счетоводител ще се разчуе и още повече ще създаде у хората чувството на несигурност. Ще плъзнат и слухове за неприятни неща, които стават в Търговската банка. А изтеглянето на капитал от човек, работил в нея почти от основаването й, направо го нарани. Той събра сили, за да не даде външен вид колко е засегнат, и стана от бюрото да се сбогува.

— И последното, Ваше Превъзходителство… Баща Ви създаде нещо като пенсионен фонд към Банката чрез удръжки от заплатата, валиден само за неговите служители. Тази сума не е малка и аз разчитам на нея, въпреки че по договора, който сме сключили колективно с Банката, аз трябва да получавам месечна пенсия. Така че едностранно не мога да го разтрогна. Но, ако Вие благоволите да ми дадете цялата сума, аз ще Ви бъда много благодарен.

Борис Скарлатов истински се ядоса и не скри това.

— Господин Попмиронов, Банката, както знаете, не се крепи на дребни спестявания, особено пък от фонда за пенсии на собствените си служители. С чувство на облекчение давам съгласието си да получите това, което е Ваше. Но съм длъжен да Ви кажа следното: Банката винаги е ценяла своите сътрудници и се е интересувала от съдбата им, когато отиват в пенсия. Естествено е за мен да Ви предупредя, че една нова търговия, каквато искате да започнете, има два изхода — печалба или банкрут. Вие сте правили досега впечатление на предпазлив човек. Но недай си боже, ако се провалите — ще останете на пътя! От само себе си се разбира, че в бъдещата Ви дейност Търговската банка няма да участва. Вие ще трябва да си намерите друга и помнете следното: ако нещо се случи с новото Ви предприятие, което никак не го желая, вратите на Банката завинаги са затворени за Вас!

— Знам, Ваше Превъзходителство.

— Не Ви задържам повече — каза Борис, без да му протегне ръка и без да го погледне.

Попмиронов, объркан и мрачен, напусна кабинета. Малко след него влезе Туше Динев. Той веднага разбра състоянието на Скарлатов. Мълчеше и чакаше.

— Попмиронов ни напуска!

По лицето на Динев не прочете никаква изненада.

— Какво ще кажете?

— Нормално, Ваше Превъзходителство.

— И престанете да ме наричате Ваше Превъзходителство!

— А как ще благоволите отсега нататък да се обръщам към Вас?

Скарлатов сви рамене.

— Шефе, защо се разстройвате? Оставката на Попмиронов не е изненада, а още по-малко загуба.

— Вие откъде знаехте, че ще си подаде оставката?

— Предполагах.

— А защо не ме предупредихте?

— Защото не ме попитахте. Бяхте много зает тия дни.

— Каква е причината?

— Ако позволите, ще Ви дам нужните обяснения, почакайте само за момент…

Динев излезе и след малко се върна с един картон в ръка.

— Това пък какво е?

— Фиш от моята картотека. Формалните данни ще изпуснем. Работата му в Банката — също. Тя е безупречна. Баща Ви често преглеждаше картотеката ми и ми и вписваше по няколко думи със собствената си ръка. Срещу името Попмиронов е написал следното: „Честен, акуратен, безличен, неинициативен, глупак“.

Скарлатов беше силно заинтригуван. Динев продължи:

— Спестил е солиден капитал. Слабото му място — зетят! — женкар, пройдоха, пияница, иска да се големее. Страстен картоиграч. Високо самомнение за способностите си. В действителност е некадърник. Бие дъщеря му. На път е да основе под свое име дружество за изкупване на тютюни. Капитала — от Попмиронов! Сътрудниците му са некомпетентни хора. Липсва реномиран тютюнев експерт и добри изкупвачи. Няма никаква връзка със селяните производители. Вероятно в най-скоро време дружеството ще фалира и старият Попмиронов ще остане гол като тояга.

— Не можем ли да му помогнем?

— Не.

Борис почувства не толкова съжаление, колкото злорадство към Попмиронов. Докладът на Туше Динев беше ясен и изчерпателен. Това му направи впечатление:

— Кажете ми нещо повече за картотеката в Банката!

— Официално у нас съществува архива с папка на всеки клиент, която се води от архивар.

— Баща ми нямаше ли своя лична картотека?

— Вашият баща имаше такава огромна памет, че никаква картотека не можеше да я замести.

— А Вашата?

— Тя е особена и е негово творение. Аз съм изпълнителят. В нея е картотекирано всяко лице, което има връзка с Банката, или което потенциално би могло да я има. С кратки формални данни: години, месторождение, политическо минало, партия, действителен капитал, естество на търговията или на професията му, на поста му, доход, недвижимо имущество, възможности за бъдещо развитие, заеми, ипотеки, търговски и политически връзки, банка, от която получава кредити, семейство, роднини и преди всичко слабости! — жени картоиграчество, кражби, подкупи… Само папките на Двореца са в личната каса на покойния, горе в библиотеката.

Отново след тия думи на Динев Борис почувства двуликия образ на Банката. Но, от друга страна, остана поразен от дейността на Динев и огромната работа, която лежеше на плещите му. Този весел, бодър мъж със сини очи израсна в тия минути пред него с няколко степени и Скарлатов изведнъж разбра, че това е вторият по важност човек в Банката след него. За миг в съзнанието му се мярна и мисълта колко тоя човек би бил опасен, ако станеше нелоялен. И изтръпна. Туше Динев внимателно наблюдаваше Скарлатов и с непогрешимата си интуиция веднага разбра. Лицето му посърна.

— Ваше Превъзходителство… Шефе… В душата на всеки човек се крият грозни потайности и в даден момент може да извърши най-гнусни дела. Работата, която изпълнявах през тия години в Банката, неминуемо ме доведе до печални изводи за естеството на човешката природа. Аз съм също човек със своите слабости. Може и аз да извърша много лоши неща. Кой може да гарантира за себе си?… Но едно не мога да направя: да бъда нелоялен и неблагодарен към баща Ви, респективно към Вас! И понеже стигнахме дотук, нека сега решим бъдещите си отношения!… Ако имате и най-малко съмнение, аз нямам претенции към Вас! Ще Ви помоля, макар и с болка на сърце, да приемете оставката ми.

Скарлатов се замисли. Беше обидил и наранил този мъж. Погледна го право в сините очи, почувства неговата искрена, безпределна вярност и се засрами. Боже господи, си каза той, докъде ще стигна, ако почна да се съмнявам във всичко и във всеки!…

— Господин Динев. Моля Ви да ме извините! Аз съм също човек и имам право макар и на моментни съмнения. Простете! Това вече никога няма да се повтори.

Сините очи на Динев се навлажниха.

Скарлатов стана от бюрото, подаде му ръка и силно я стисна. Туше Динев успя да се преодолее с огромни усилия и се усмихна.