Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (9)

Девета глава

Когато денят преваляше, Иван Олсен мина покрай футболния стадион и до слуха му достигнаха виковете и крясъците на зрителите.

„И аз с удоволствие бих погледал футболен мач“ — каза си той и подпря колелото при входа на стадиона.

Този ден той беше препълнен със зрители, защото два много известни отбора тичаха нагоре-надолу по игрището и се биеха за топката.

Зяпачите бяха наставали със знаменца и свирки, бирени бутилки и фунийки със сладолед в ръце и крещяха един през друг.

Тук ще видиш някои от зрителите:

До Иван стоеше един възрастен мъж и подскачаше на място.

— Пазете си тила! — викаше старчето. — Тила си пазете!

Това, което крещеше, явно се отнасяше за футболистите.

— Да нямат болки в тила? — попита Иван.

— Какво? — рече старчето. — Кой?

— Ония там — отвърна Иван и посочи футболистите. — Тилът ли ги боли?

— Само това оставаше! — рече старчето.

— Ами защо им викаш да си пазят тила? — попита го Иван.

— О-о-о — отговори старчето. — Тъй се вика, когато си на футболен мач!

— Така ли било? — учуди се Иван.

И той започна да вика на футболистите добре да си пазят тила.

След малко обаче на самото игрище се вдигна страхотна врява. Играта бе спряна, защото на средата на терена лежеше и се превиваше един футболист.

Беше му влязла муха в окото и не можеше да продължи да играе.

Ето го как лежи:

— Да беше си пазил по-добре тила! — мърмореше старчето.

Но никой не го слушаше, а всички кършеха ръце и крещяха един през друг.

— Какво ще правим? — викаха те. — Трябва ни нов играч, иначе нашият отбор ще загуби. Това би било ужасно!

— Аз с удоволствие ще се включа — каза Иван Олсен и се запъти към футболния терен с гумените си ботуши.

Отначало сред зрителите настъпи тишина.

Но после те се развикаха:

— Горко ни! Не, хиляди пъти не! Та това е Гумения Тарзан!

— Вън!

И футболистът, на когото му беше влязла муха в окото, се надигна и се опули на Иван с едното око.

Тук се вижда как се е опулил:

— Леле, боже! — измърмори той и изтри челото си. — Тоя кекав загубеняк няма да свърши никаква работа.

Но съдията вече беше надул свирката и футболистите отново се затичаха след топката.

Всички играчи бяха извънредно заети. Оня с мухата в окото го събориха на земята и му напълниха с трева и другото око.

„Оле-ле-е — каза си той. — Все по-опасно става да се играе футбол!“

В това време Иван Олсен загряваше, както беше виждал да правят истинските футболисти.

Подскочи леко няколко пъти, издуха си носа и оправи свлечените си ботуши.

После препусна след топката.

Ето го как тича:

За Иван никак не беше трудно да отнеме топката от останалите футболисти. Той се стрелкаше напред-назад, шмугваше се между краката им и накрая засили топката с такъв шут, че я запрати право в корема на вратаря.

— О-о-х! — извика вратарят и се заби в мрежата.

Ето тук как вратарят се заби право в мрежата:

— Гол! — извика съдията. — Изходът от мача е решен. Единият отбор спечели. А сега отивам да вечерям.

Хората ликуваха, свиреха, дюдюкаха и крещяха „ура!“ за Иван Олсен.

Съвсем забравиха да му викат Гумен Тарзан.

Да, и това беше възможно.

Тази нощ Иван спа като къпан и сънува случилото се през най-странния ден от живота му.