Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (2)

Втора глава

В училище Иван Олсен и останалите деца трябваше да изучават букви и други подобни неща.

Но работите не вървяха както трябва.

Не и тия на Иван Олсен във всеки случай.

Той не можеше да запомни буквите. Струваше му се, че всички са еднакви, а тези в буквара му приличаха на мравки, наредени в дълги редици.

Почти всички деца научаваха буквите, а някои дори можеха да четат истински книги.

Ала Иван Олсен изобщо не можеше да чете. Той само седеше и дланите му се потяха, докато се мъчеше да си спомни многобройните букви. Учителят беше доста добър.

Ето го и него:

Той се стараеше колкото може да помогне на Иван, но особена полза нямаше.

— Толкова е скучно да се учат букви — казваше Иван на учителя. — Не може ли да правим нещо друго?

— Не-е — отвръщаше учителят. — В училище си длъжен да учиш това, което е написано в учебниците.

— Защо точно него? — питаше Иван.

— Ами — казваше учителят, — това сигурно е посочено в правилника, а правилникът трябва да се спазва, нали?

— Не може ли мъничко да промениш правилника? — питаше Иван.

— Не-е — отвръщаше учителят. — Аз съм един съвсем обикновен човек, който не може да промени каквото и да било.

— Колко жалко — заявяваше Иван. — Защото аз никога няма да науча всичките тези хиляди букви.

— Ами! — отговаряше учителят. — Те не са чак толкова много.

— На мен ми се струва, че са безкрайно много — казваше Иван и поглеждаше буквите, които гъмжаха върху листа като мравки в мравуняк. — Твърде, твърде много.

Тук можеш да видиш как буквите пъплят във всички посоки пред очите на Иван Олсен:

Веднъж, когато Иван Олсен се върна от училище, баща му — господин Олсен — попита:

— Е, момчето ми. Кажи какво научи днес в училище?

— М-м-м — отвърна Иван Олсен. — Нищо особено.

— Моля?! — викна баща му. — Нищо особено! Значи ли, че днес изобщо не сте учили нищо в училище?

— М-да — каза Иван. — Не и аз, във всеки случай.

— Това вече е прекалено! — развика се баща му. — Скандално! Мъча се, плащам скъпа и прескъпа такса, само и само синът ми да може да ходи на училище, да се изучи и да стане умен и способен като баща си. И как ми се отплащат за всичките грешни пари?

— Съвсем не зная — каза Иван.

— Да, но аз зная — изкрещя баща му. — С един глупав и некадърен син!

И си удари главата о масата.

Ето така:

— Какво съм направил аз, бедният човечец? — извика той.

— Удари си главата — отговори Иван Олсен и си излезе.

Понякога в училище децата имаха гимнастика.

В часовете по гимнастика момичетата играеха на топка и танцуваха под съпровод на музика.

Но момчетата не танцуваха.

Момчетата от това училище трябваше да си упражняват ръцете и краката, за да им пораснат мускулите.

Трябваше да се катерят по шведската стена като маймуни и да прескачат „коза“.

Козата беше един голям четириъгълен сандък с четири крака.

Иван Олсен не искаше да се катери по шведската стена и да прескача козата, защото се страхуваше, че ще падне и ще си разбие носа.

Така каза и на учителя по гимнастика.

— А-а — рече учителят по гимнастика, който беше станал учител по гимнастика тъкмо защото много умело прескачаше козата и си мислеше, че всички изпитват голямо желание да я прескачат.

— А-а — рече той. — Такова здраво момче като тебе не бива да се страхува от нищо, нали?

— Да, ама… — измънка Иван Олсен.

— А-а, не така! — каза учителят по гимнастика, който съвсем беше забравил какво е да си малък и да те е страх. — Ти трябва здравата да тренираш.

— Не, няма нужда — каза Иван.

— Има, има — заяви учителят по гимнастика. — Нали ходиш на училище, за да се научиш нещо?

И той засили Иван Олсен към козата, но Иван заседна отгоре й, стомахът му се сви от страх, а после падна на пода и си разби носа.

Тук Иван пада от козата и от носа му потича кръв:

— Няма нищо, хайде пак — каза учителят по гимнастика. — Такова голямо момче не плаче току-така, нали?

— Не-е-е — измънка Иван Олсен и си избърса носа. — Големите момчета не плачат за нищо.

Но Иван Олсен не се чувстваше голямо момче.

Той се чувстваше много дребно и много слабо момче, на което всеки ден му наливат вода в панталона, пердашат го или му разбиват носа и въпреки всичко то не бива да плаче.

Иван Олсен си мислеше, че светът е много, много странен.