Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (7)

Седма глава

Този ден, когато Иван Олсен се върна от училище, баща му, господин Олсен, седеше и както винаги четеше книгата за Тарзан.

— Ама как така… как така си идваш в такъв вид? — попита господин Олсен и се вторачи в дребничкия си син. — Нима днес никой не ти е налял вода в гащите?

— Не-е — отвърна Иван.

— Слушай — каза баща му и стана от стола. — Да не би да си избягал от училище?

— Не-е — рече Иван.

— Хм — измърмори баща му. — Ами научи ли нещо днес?

— Не-е — отвърна Иван. — Нищо особено.

— Какво значи това „нищо особено“? — изкрещя господин Олсен.

— Ей тъй — каза Иван. — Нищо особено.

— Чакай де — попита баща му. — Ама съвсем нищо ли не си правил днес?

— О-хо, напротив — каза Иван. — Прочетох една книга, голяма колкото хладилник.

— Колкото какво? — извика баща му.

— Колкото хла-дил-ник — рече Иван. — Освен това аз налях вода в гащите на някои от големите момчета и заключих учителя по гимнастика в една от тоалетните.

— Божичко! — кресна баща му и се чукна по челото. — Да не би да почнеш да лъжеш и собствения си баща?

— Не-е — каза Иван. — Всичко е чиста истина, стари слабако!

— Засрами се — извика баща му и лицето му просто посиня от гняв. — Децата изобщо не бива да приказват така с родителите си!

Явно господин Олсен съвсем беше забравил какви думи имаше навик да употребява самият той, когато разговаряше с мъничкия си син.

— Родителите също не бива да приказват така с децата си! — заяви Иван Олсен и удари с юмрук по книгата, точно както правеше баща му.

Ударът му беше толкова силен (Иван Олсен наистина удари страшно силно), че Тарзан падна от дървото и един крокодил го изяде.

В книгата, разбира се.

Господин Олсен изтри челото си.

— Виж! — извика той. — Виж какво направи негоднико! Та ти уби Тарзан!

— Стига с тоя Тарзан! — каза Иван Олсен — Сега ти, стар слабако, ще дойдеш с мен навън и ще скачаш от клон на клон.

— Не, дума да не става! — извика господин Олсен. — Дума да не става! Та това са най-дръзките думи, които съм чувал. И освен туй възрастните изобщо не са длъжни да правят каквото децата им нареждат, ха-ха!

— О-хо, ще видиш, че са длъжни — каза Иван. — Във всеки случай днес са длъжни.

И Иван улови под мишница баща си — господин Олсен, занесе го навън при едно крушово дърво и го качи на един клон.

Тук Иван улавя баща си под мишница:

— Така — каза Иван. — Ха сега да те видим как скачаш от клон на клон.

— Аз… о-о-о, страх ме е — извика господин Олсен, готов да заплаче.

— Хайде бе — рече Иван Олсен. — Какво правиш? Такъв юначага като теб не се бои от нищо, нали?

— Как не — извика господин Олсен, като се притискаше към клона, който започна да пращи. — Ако падна долу, мога да си разбия носа и да му потече кръв…

— Да, можеш — каза Иван. — Добре ми е известно. Сам съм го изпитвал много пъти.

— Е… и какво от това? — извика господин Олсен. — С децата е съвсем друго. Само децата падат и им потича кръв от носа.

В същия миг клонът, за който се беше заловил, се счупи и господин Олсен тупна от дървото с гръмогласен рев.

— На някои възрастни понякога наистина им се случва да си разбият носа — рече Иван Олсен и помогна на баща си да стане. Нали… старче?

— Ох, ох — завайка се баща му, като триеше кръвта от носа си. — Това е най-ужасното нещо, което съм преживял през целия си живот.

И господин Олсен се разрева истински.

Горкият господин Олсен.

Бедният човечец.

От това, че си разби носа, толкова му прилоша, че трябваше да си легне с компрес от лед на челото.

Ето го как лежи:

Майката на Иван Олсен — госпожа Олсен — клатеше глава.

— Тц, тц — тюхкаше се тя. — С Иван май положението става все по-лошо.

Изглежда, тя щеше да се окаже права.