Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (6)

Шеста глава

И така, Иван Олсен вече беше момче, което можеше да си пожелае, каквото иска.

Но само през този ден.

Първото, което той направи, бе да поиска да стане световен шампион по надплюване на дълги разстояния.

Иван пъхна ръце в джобовете — както беше забелязал да правят големите момчета, когато се състезаваха в плюене — и запрати една плюнка на отсрещния тротоар.

— Ура-а! — извика той. — И аз мога. Мога да се надплювам!

После плю още веднъж, ей така, за да се убеди, че наистина може.

„Отлично — каза си той. — Браво, Иване! Дано сега някой мине оттук.“

И наистина минаха.

Две големи, пъпчиви момчета, които често бяха наливали вода в панталоните на Иван.

— Ха — извикаха те, — ето го и Гумения Тарзан. И с какво се занимава нашият ненадминат герой?

— С надплюване — отвърна Иван Олсен. — Плюя на дълги разстояния.

Двете големи момчета се прегърнаха през рамо и избухнаха в смях.

— Добре ли чух? — попита едното и едва не се задави от смях. — С надплюване ли каза, Гумен Тарзане?

— Точно така — заяви Иван.

— Я да видим — казаха двете големи момчета. — Я направи един малък опит, Гумен Тарзане.

— Дадено — съгласи се Иван. — Виждате ли ей оня стълб отсреща?

— Ха-ха-ха! — извикаха двете големи момчета. — Да не мислиш, че имаме нужда от очила, дребосък такъв?

Иван не им отговори.

Вместо това той пъхна ръце в джобовете си, изви глава назад и запрати една голяма, кръгла плюнка върху електрическия стълб.

— О-хо! — извикаха двете големи момчета и изобщо забравиха да се хилят. — Та той наистина уцели! Я го виж ти!

— Точно така — рече Иван. — Да искате да ви покажа още нещо?

— Защо не — казаха момчетата. — Опитай още веднъж. Може да не сме видели добре първия път.

Иван се облегна назад и залепи нова плюнка върху стълба. Този път го направи със затворени очи.

Двете големи момчета зинаха от учудване.

— Сега я втасахме — измърмори едното от тях. — Гумения Тарзан май не е на себе си днес.

И двамата продължиха пътя си.

Но Иван Олсен забеляза, че бяха леко засрамени.

Като отиваше на училище, Иван Олсен мина покрай една библиотека.

В подобна сграда той по-рано не беше влизал, защото изобщо не знаеше да чете.

„Направо влизам и искам да ми заемат една книга — помисли си той. — И ще я прочета на учителя, хем на висок глас.“

Иван Олсен влезе в библиотеката.

— Добър ден — поздрави той библиотекарката. — Моля ви, заемете ми най-голямата и най-дебелата книга, която имате.

Ето я библиотекарката:

— С удоволствие — каза тя. — Но тази книга е толкова голяма, дебела и тежка, че никой не може да я помръдне.

— Аз сигурно ще мога — заяви Иван.

— Е, добре — каза библиотекарката и му се усмихна.

Тя все пак му посочи къде се намира книгата.

Ей, че беше голяма — просто да не повярваш!

Имаше повече от девет хиляди страници и размери на хладилник.

— Веднага ще я заема — каза Иван.

Той взе гигантската книга под мишница, изнесе я от библиотеката и я постави в една количка, която стоеше самотна на тротоара и скучаеше.

Иван подкара книгата към училище и я стовари право в средата на класната стая.

Тук Иван Олсен се задава с книгата:

— Добро утро — каза той на учителя. — Сега ще ви прочета на глас тая книга.

На учителя едва не му паднаха очилата.

— Какво, моля? — извика той.

— Много искам да прочета на глас пред всички ви ей тази книга — каза Иван.

— Как така? — рече учителят. — Та ти, Иван Олсен, изобщо не можеш да четеш.

— Днес мога — заяви Иван.

И той прочете на глас огромната книга на учителя и на всички деца в класа.

Ето как Иван чете на висок глас:

Когато учителят чу как Иван прочете цялата грамадна книга, очилата му паднаха на масата.

— Тъй — каза Иван. — А сега ще ви я прочета още един път.

И Иван Олсен изчете още веднъж страшно дебелата книга — но този път — отзад напред.

— Хлъц — извика учителят.

И изгуби съзнание.

Никога в живота си не беше чувал момче да чете толкова голяма и толкова дебела книга.

 

 

Но се случиха и други неща.

Например, когато Иван Олсен слезе в училищния двор.

Този ден големите момчета стояха там и както обикновено чакаха да му налеят вода в панталоните.

— Хей, Гумен Тарзане — извикаха те, щом го съгледаха. — Може ли да ти видим мускулите?

— Дадено, разрешавам ви — отвърна Иван.

Големите момчета се плеснаха по бедрата и просто се разхълцаха от смях.

— Чухте ли го? — извикаха няколко от тях. — Днес Гумения Тарзан иска да покаже пилешките си мускули.

— Сигурно му се е разхлопала някоя дъска — обадиха се други.

— Хлоп-хлоп, хлоп-хлоп! — деряха в хор гърлата си големите момчета.

— Е, Гумен Тарзане — рече най-голямото от тях. — Показвай си пилешките мускули, дребосъко!

— Хайде, иначе ще ти налеем вода в гащите! — извика друго момче.

— И така, и така ще му налеем — каза най-голямото. — Запретвай ръкави, Гумен Тарзане!

Иван Олсен беше съвсем сам сред големите момчета, които стояха, хилеха се, крещяха и подскачаха около него.

— Много ли сте сигурни, че не ви е страх и искате да видите мускулите ми? — попита Иван Олсен.

Големите момчета просто се просълзиха от смях.

— Почти сме сигурни, че няма да се уплашим — извикаха те. — Хайде, давай, Гумен Тарзане!

Иван Олсен бавно нави единия си ръкав.

— Готови ли сте? — попита той.

Големите момчета си поеха дъх и избърсаха сълзите от пъпчивите си бузи.

— Да! — изреваха те. — Готови сме. Само почвай!

Тогава Иван Олсен стегна мускулите на ръката си.

Чу се пуф! и на мишницата му се изду мускул, колкото балон.

Ето виж как:

Изведнъж в училищния двор стана много, много тихо.

— Мале-е! — прошепна едно от големите момчета. — Представете си, ако заработи с тоя мускул…

— Така и ще направя — каза Иван Олсен. — Ще поработя с него още сега!

И той наля вода в панталоните на седемнадесет от най-големите дангалаци, а останалите заключи в една от училищните тоалетни.

Заедно с учителя по гимнастика.

— Не искам — викаше учителят. — Да не си посмял…

— А-а — каза Иван. — Такова голямо момче като теб не се страхува от нищо, нали?

И Иван захлопна вратата точно под носа на учителя по гимнастика.

Чу се едно тра-а-с!…