Захари Стоянов
Христо Ботйов (26) (Опит за биография)

II

Волът се казва един от старопланинските върхове, в землището на черепишкия манастир „Света Богородица“, два или три километра от мястото Таушаница, към югозападна страна, това място, гдето се заклаха най-напред 17-те агнета в държавата на Димитра Мазната. Тук завзела последна позиция дружината, тук намерила селямет не по волята си и желанието си, но от немайкъде, от преследвание, от нужда. Върхът е един от високите тъдява балкански точки. Той има формата на венец, откъм западна страна окичен с непристъпни камъци, а към изток полегат и горист. Камъците откъм запад са като плет, високи 5–6 метра, а после се захваща вече равнина, дълга около 800–900 метра. В тая равнина е селището Крушево, българско някогашно село, което преди стотина години избягало от суровия климат и се заселило в Ряховско поле около р. Скъта, като си запазило старото име Крушево. Зад него се издигат, т.е. срещу Вола, два остри върха, които природата така е накичила, щото приличат отдалеч, като да са стара римска крепост. Тоя изглед имат те, по причина че вънкашността им е ред камъци, ред здравец и типиц (една трева). От източна страна, т.е. откъм селото Челопек, е долина, там извира буйно езеро, което се казва Крушевското. Зад него захващат други върхове, горната част на които е покрита с бели камъци и гора. Равнината, която се захваща току под каменния плет на Вола, както казахме, е гръбнак с полегати поли — една към езерото Лясковец, а друга към езерото Крушевец, т.е. към Челопек. Последната е вдлъбната като корито, заключено между плета на Вола и още един малък ръб от дребни камъци, до който се издигат високи няколко дървета, наречени Манастирското пладнище.

Дружината се покатерила по канарите и боят се захванал. Ботйов, който бил останал да наблюдава неприятелските сили, черкезите го заградили под една канара сам и налитали да го съсечат, а той се брани, като гърми с револвера си. Момчетата му викат да не мърда и му идат на помощ, дордето най-после отблъснали нападателите. Тия последните заобиколили канарата отвсякъде, т.е. от три места. Войската, пехота, се построила откъм западна страна на селището, а башибозуците и черкезите от юг и север. Войводата командувал центъра, а Войновски прибрал всичките момчета, които имали иглени пушки, и излязъл срещу войската, която не приближавала, а стояла на около 700–800 крачки. Като я наближили куршумите на нашите, тя се дръпнала малко.

Сражението траяло цял ден непрестанно. Па не е можало да бъде и другояче — неприятелите искали тука, на това място, тоя ден да довършат до крак опасните за своята държава и народност хора. Денят бил един от най-добрите, ден тъкмо за бой. И тука положението на нашите борци било такова, каквото и на Милин камък. По своята височина то не можело да има вода; а по своите колосални камъци, макар и балкански връх, жегата била нетърпима, напечените канари образували един вид пещ. Гладът и жаждата били немалки неприятели, когато турците в това отношение били твърде щастливи, три студени извори имало в техния лагер: езерата Крушевско, Лясковско и Чучурчето в селището. Тук турците били два пъти повече, отколкото на Милин камък. Те нападали с колони върху нашите, но напусто, защото пред всяко момче имало камък, пет пъти по-голям от него. Само дим се показвало, а човек никак.

Войводата бил тоя ден нещо необикновено. Той не приличал нито на Ботйова в парахода, нито на Милин камък, нито на Веслец. Нито весел, нито загрижен, а просто отчаян и пропаднал вече човекът, в агония. По тая причина той викал на момчетата да не жалят фишеци, да блъскат, колкото можат, да не мислят за сетнините.

Няма съмнение, че нападателите били изложени твърде много, местността им не спомогнала, а куршумите им се удряли в гранитните камъци и отскачали нагоре със силно пищене във въздуха.

Подир пладне едно отделение черкези избиколили и искали да се покачат и те на венеца. Войновски ги нападнал с 40 души момчета и излязъл на известно разстояние да ги преследва с тях. Войската го притиснала в ребро и той не можал да се върне вече, минал долината на Крушевското езеро и се спрял в насрещното усое, а Ботйов с останалите момчета останал на Вола.

Скоро наближило да се мръква. От нашите тоя ден по причина на каменната позиция нито едно момче паднало, нито се ранило. От турците се убили 5–6 души солдати и неизвестно число черкези и башибозуци. Слънцето затрептяло да се затули зад задните старопланински върхове, военната тръба изсвирила нещо и пушките от страна на неприятеля престанали, черкезите почнали да викат „лю-лю-лю“ и да се събират на купчинки. Престанал огънят и нашият каменен лагер, нямало такива любители, които без нужда да следват сражението. Войводата с дясното крило почнал да слязва нанадолу из познатото вече корито към Крушевското езеро, на югоизток.

— Хайде надолу, надолу! — викали момчетата и следвали подир войводата.

— Тук е мястото ниско, дали няма да намерим нейде вода? — говорел Ботйов и се оглеждал наоколо си.

Слязъл той към тая страна, първо, че пътят му за Тракия бил през тука; второ, че Войновски се намирал към тая посока, и третьо, че нямало никакъв интерес да държат каменната позиция, трябвало да се вземе път нанапред — да се търси хляб. Десетина-двайсет крачки под Манастирското пладнище, на зелената морава, близо до малкия ръб, който описахме по-горе, седнал войводата да си почине от дневните трудове, насядали и момчетата по негов пример, кой където свари, всички били капнали и изгорели, 24 часа ставало вече, как все на крака стоели. Местността не е нито поляна, нито гора, тук-там малки дървенца, глогове, лески и шипки, а останалото поляна. Ботйов седнал до една къдрава шипка, накичена със стотина алени цветя и пъпки, седнали около му Г. Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и две-три момчета още. Тук слязъл и зеленият байряк.

— Оковете го пак, няма нужда от него — казал Ботьов.

На колело налягали горепоменатите момчета около своя войвода, повечето мълчели, а по-малко говорели; но и да говорели, и да мълчели — мислите им били едни и същи: „Ще да се мре!“ Отчаянието било общо, заедно с вечерното слънце тоя ден — четвъртък, 20 май — засядали и последните надежди, бълнували още Тракия и нейните байряци, но това било за утешение само, то става завинаги така, че настоящето хармонира с бъдещето, последното е по-светло и по-обаятелно, защото е неизвестно.

— Аз почнах да се съмнявам за вътрешното въстание в България — казал Пера. — Ако да би била пълна планината с въстаници, ако би Тракия да гореше на огън, то тукашните турци трябваше да почувствуват това, а те ни преследват с кучетата си заедно.

Всички присъствующи подигнали рамене. Тук-там наоколо се обаждали още по десетина пушки между някои любители и от двете страни на воюващите. Знамето тъкмо-що било снето от пръта и знаменосецът се обръщал да пита Ботйова какво да го прави, когато неприятелската тръба свирнала втори път.

— На какво ли свирят пустите му душмани? — запитали някои от присъствующите момчета.

— На таин — отговорило друго едно момче, бивши солдатин от казашкия алай на Садък паша.

— Чакай да видя, като че правят някакво движение — казал Ботйов и се подигнал да стане на крака.

Не бил се изправил още, както трябва, когато откъм югозападна страна, т.е. откъм малкия ръб камъци, пукнала пушка и той рухнал по гърба си на земята до алената шипка!…

— Войводо! — извикали присъствующите и рипнали на крака, едни се заловили за пушките си, други попълзели към страната, откъдето гръмнала фаталната пушка, трети се впуснали да дигат своя войвода, шум и глъчка, ахане и охане.

Храбрият и умният юнак Пера със строшеното коляно от всички най-напред съобразил какво трябва да се прави в тая страшна минута. Той се навел, турил си пръста на устните и изсъскал, дал знак да не вика и говори никой за трескавото нещастие, да се не научи и така падналата дружина.

А нашият херой, поетът и войводата! Как така скоро млъкна тая уста, която никога не е преставала, как тъй се успокои широкото чело, което завинаги представляваше бури и гръмове? Спял той и вече тих и доволен, алена кръв вряла из смъртоносната рана и разделена надве, опасвала бялата шия, тая шия, която „никога не влизала в рабски хомот“! Ни дума, ни ума, ни поглед за последен сбогом към вярна дружина, към любима балканска природа, към рабска земя, към прелести отечествени, към жива раздяла! Ни прошка, ни завещание, ни пък някаква си тържественост и демонстрация към акта, че поет умира, че байряк пада, че драма се свършва, че епоха загинва, Ботйов се от душа разделя! Спи Ботйов, спи и природата, мирува Балканът, ни буря, ни ветрец гора да се разлюлее, поклон да се поклони пред покойника, с гръм и с трясък да поеме душата, тая душа, която е толкова много красила и възпявала своето вечно жилище, тоя същия Балкан. Непризнателност!

Светла бледнина покрила лицето на мъртвеца, което между алената шипка и зелените глогове, потънало във високата миризлива морава, после захожданието на слънцето изглеждало, че е по-хубаво, по-привлекателно и по-виразително станало. Останалата дружина почивала спокойно няколко крачки настрана, без да знае още нещо. А свидетелите на акта, подпрени на своите пушки, с благоговение заобиколили одъра на покойника, телата им треперели, а сълзите от загорелите им очи капали върху издихающия труп.

— Войводо! Погледни ни! Кажи ни нещо! — казал Апостолов и се навел, та хванал ръката на покойника.

Свили се жили, набърчило се чело, поотворило се око, но то показало само агония и нищо повече. Не било време за бавение, мръквало се вече, трябвало да се върви по-скоро, дордето момчетата не са усетили и разбягали, като чуят за смъртта на своя войвода. Пера се опрял на своето счупено коляно, надвесил се над смъртника, прекръстил се и го целунал по треперещите още устни.

— Ох, войводо, прощавай, мил мой братко. Защо аз не умрях наместо тебе? — казал Пера и се залял със сълзи.

Неговият пример последвали всички. Поклонили се мълчешката и взели последна прошка. Отсекли няколко вейки от алената шипка и хвърлили върху трупа, което щяло да служи и за погребение, и опело, и за други обреди. Оттеглили се малко настрана, тръгнали вече, но дошло някому на ума, че в пазвата на войводата има писма, списъци и други работи. Върнали се пак и го разтърсили. Апостолов му откопчал връхната дреха и извадил картата „Европейска Турция“, потънала в кръв. Взели му часовника, писмата, револвера и други още неща. Арнаутинът, без да го видят, взел му саблята. До десетина крачки като се отделили от свещеното място, чували още като хъркал героят, не бил още умрял. Момчетата тръгнали и на минутата още се усетили, че няма войводата.

— Где е войводата? — питат те.

— Той е напред, скоро ще да го стигнем — отговорили знающите.