Захари Стоянов
Христо Ботйов (22) (Опит за биография)

II

Нека на бърза ръка свършим с Радецки, па тогава да проследим нашата дружина. С неговото пристигание в Лом прясната новина гръмнала из града и по другите четири страни на турската империя. Но Радецки, който макар и неволно се чувствувал за съучастник, не се маял много-много, запушил към Видин.

В последния тоя град, гдето беше мютюсарифлик с гарнизон, пашата турил на скелята един табор войска и се опитал да върне парахода — или поне да му извади всичките пасажери в крепостта. Капитанинът, който преди няколко часа се целуваше с Ботйова, знаел своите права, издигнал знамето и полетял към Радуевац.

В Оршова нямало вече що да се прави. Тук историческият параход бил задържан дълго време под строго изследвание командата му от самото австрийско правителство и компанията, защото В. порта успяла вече да се оплаче, че австрийските параходи конспирират с българските бунтовници против империята.

Но нека оставим да говорят самите документи по тоя въпрос, които ние си доставихме от самата дирекция заедно с възпоминанията на достойния капитанин от Радецки Д. Енглендер и които считаме за доста интересни. Понеже ние ги получихме късно, то между тях и нашето писано за Радецки съществуват някои малки противоречия. И едните, и другите са на очевидци, нашите — на момчетата от четата, а немските — от хората на парахода. Ние ги печатим без изменения, както следва:

(превод от немски)

„Копие от протоколите, снети от офицерите и от служителите на парахода Радецки, по извършения подвиг на 29 май 1876 г. н. ст. от българските въстаници, които със силата на оръжието са заставили да ги извадят при Козлодуй.

Изследванието стана по разпорежданието на главната дирекция на Дунавското параходно дружество чрез агенцията в Оршова, в присъствието на инспектора на параходите (началника на 5-то отделение на инспекторството в Турну Северин) и в присъствието на инспектора на агенцията в Оршова. Снетият оригинален протокол е написан на канцеларска книга и следва точно по изложения порядък и се намира в гореспоменатата агенция под № 8582 от 6 юни 1876 г. н. ст. и 808, който се съхранява с всичките оригинални прибавки и документи.

 

 

Протокол 10132/IV-876

Повикан беше за изпитание господин капитан Дагоберт Енглендер, командант на Радецки.

Въпрос. Не забелязахте ли нещо извънредно при вашето тръгвание от Гюргево от пасажерите, които се качиха, или пък от натоварените стоки?

Отговор. Аз нищо не забелязах при сегашното ми пътувание от Гюргево. Г-н агент Щайнер, гюргевският управител и австрийският вицеконсул също бяха на пристанището при моето тръгвание. Пасажерите се качиха, както обикновено, а тъй също бяха натоварени багажите и стоките.

В. Не забелязахте ли нещо на другите румънски станции и не беше ли числото на пасажерите в сравнение с предишните ви пътувания по-голямо?

О. Също и на другите румънски станции не забелязах нищо подозрително. Умножението на пасажерите можах да забележа в Турну Мъгуреле, което обстоятелство единствено отдадох на това, че турският параход беше закъснял на 12 часа. В Корабия аз забелязах, че закъсняхме вследствие натоварванието на 6 доста големи сандъци, които бяха адресирани до Турну Северин и които бяха турени на определеното за това място и покрити с мушами. В Бекет забелязах, че се качиха повече пасажери, отколкото друг път, и които по облеклото си в нищо не се различаваха от българските градинари, а особено тия, които бяха във II класа.

В. Каква форма имаха повечето от натоварените сандъци и не подозряхте ли нещо от тяхната голяма тежест?

О. Натоварените сандъци нямаха нищо подозрително на себе си; някои от тях имаха формата на парижки манифактурни, а другите на обикновени брашовски. В тежестта им също не можах да подозра нещо, понеже те не надминуваха повече от 1 1/2 — 2 центнера (150–200 фунти).

В. Какви мерки употребихте, като се научихте, че някои от пасажерите са били въоръжени?

О. Открито въоръжени пасажери се качиха на парахода всичко на всичко двама в Гюргево и двама в Бекет, които без никакви съпротивления си предадоха оръжието на съхранение на ресторанта, за да ги охранява на определеното за тая цел място. Отгоре Бекет, около 12 1/2 часа вечер, съдържателят на ресторанта Алоиз Махт съгласно правилника им съобщи, че няколко от пасажерите на II класа били въоръжени с револвери, вследствие на което аз, на основание правилника, отидох веднага с контрольора Капора във II класа, за да принудя както пасажерите да си предадат оръжието, а тъй също и да направя една строга ревизия.

В. Какви насилствени мерки бяха употребени против вас, за да ви принудят да се подчините на тяхната воля?

О. Като влязохме с контрольора Капора във II класа, срещнахме на стълбата няколко пасажери, на които поискахме билетите, за да ги ревизираме, и те без всяко съпротивление си показаха билетите. Същото направихме и в коридора до вратата на II класа. При отварянието на вратата аз бях учуден, като видях, че по-голямото число пасажери се въоръжават с револвери и байонети, като събличаха набързо своите цивилни дрехи и се обличаха в униформи. Аз попитах уплашено: какво значи това? — Но наместо отговор бях уловен за рамото^[1] и със запрегнат право в челото ми насочен револвер ми обясниха корективно, че тук събраните са въстаници и са твърдо решени даже със сила да вземат парахода, за което ми предложиха да отстъпя на силата и безусловно да се подчинявам на техните разпореждания, като същевременно ми предложиха да ги последвам, за да идем при техния войвода; но без да почакат да изпълня тяхното искание — със сила ме повлякоха до палубата, гдето видях и останах учуден, че палубата в едно късо време беше обърната на военен лагер, а пък тия невинни манифактурни сандъци и брашовански куфари бяха спочупени и вадеха от тях оръжие, униформи и ги раздаваха на мирните пасажери. По тоя начин ние дойдохме до свободното място между котела на машината и салона на I класа. Тук аз видях секонд капитан Дойми, обкръжен с въоръжени хора, на които щом каза, че аз съм капитан на парахода, тутакси изтръгнаха оригиналното писмо, което му бяха дали, и ми го предадоха, което аз с моите бележки изпратих на уважаемата централна дирекция. В същата минута дойде при мене един богато униформиран мъж и ми обясни по френски, че той е войводата на българските въстаници, като ми предложи, че аз трябва да изпълнявам неговите заповеди, а в противен случай ще бъда безпощадно застрелян. На въпроса ми какво той иска от мене — обясни ми, че изисква се от мене да спра парахода на това място, което той ще ми укаже. На това предложение аз енергически отказах, в замяна на което му предложих следующето: да ги извадя, без да установявам парахода на друга станция, на Радуевац или пък на румънския бряг, но тия ми предложения бяха отхвърлени и войводата на въстаниците остана непоколебим на волята си. Между тия дебати един от водителите, когото мислех за поп, взе командата на парахода и се разпореди машината да върви полека. Заплашванието на моята личност, както и на персонала на парахода продължаваха да стават по-опасни, а въстаниците по-разярени. При такива обстоятелства и според казванието на войводата, че той имал човек, който знаел да управлява машината, отстъпих на силата.

В. В този момент имаше ли някой при вас от другите пасажери, който да е бил свидетел на тая сцена?

О. Да, видинският каймакамин и ряховският капитан де порт.

В. Беше ли ви известен пунктът, където въстаниците искаха да слязат?

О. Аз отидох пак на капитанския мост (място, отгдето капитанинът управлява парахода — р.) и при мен с насочен револвер стоеше един от водителите, и ми каза, че трябва да ги извадя на Козлодуй, същевременно като ми указа пункта, къде трябва да спра парахода, точно определено между едно черкезко село и едно турско беклеме. При това той ми напомни, че понеже тука Дунавът е плитък, то аз трябва с най-голяма осторожност да следя за хода на парахода, като ме заплашваше, че в случай да заседне параходът на пясък, то аз ще бъда веднага застрелян. Щом доближихме до тоя пункт, аз обърнах предната част на парахода към плитката вода, а въстаниците в туй време сами си туриха моста и веднага започнаха да излизат по чисто войнишки ред. Най-напред излезе един от водителите с развит байряк и с тръба.

В. От коя станция се качиха най-много пасажери, които впоследствие се оказаха въстаници, и от коя станция бяха натоварени най-много сандъци, от които са били отпосле извадени оръжието и униформата?

О. Повече от въстаниците се качиха от Гюргево, Турну Мъгуреле и Бекет, а повечето от сандъците бяха натоварени от Гюргево и Корабия.

В. Другите пасажери бяха ли заплашвани или ощетени от въстаниците и приблизително колко бяха тия на парахода?

О. След като се отказах от моята безполезна опозиция и се подчиних на техните требвания — престанаха да заплашват както мен, така и служащите и пасажерите. Повреди и щети на пасажерите нямаше.

В. Какво направихте после излизанието на въстаниците, като пристигнахте на първата станция?

О. Първата станция после излизанието на въстаниците беше Лом паланка. Оттам аз уведомих за станалата случка телеграфически уважаемата централна дирекция във Виена и уважаемото параходно инспекторство в Турну Северин, а гореспоменатият турски каймакамин се погрижи да уведоми своите власти.“

 

 

На първообразното подписан капитан Дагоберт Енглендер, командант на парахода Радецки.

II капитан Катерино Дойми казва:

 

 

„Около един час от Бекет слязох от командантския мост и отидох в кабинета си.

Като излязох от кабинета си, дойде насреща ми с бързи крачки един человек, облечен в една със златни ширити и златна яка украсена униформа, подаде ми едно писмо и тури револвера на гърдите ми, като каза: «Аз съм началник на около 200 души български въстаници, ние сме решени да вземем парахода и със сила, подчинете се сами на нашите разпореждания, иначе ние ще да бъдем принудени да употребим оръжията си.»

В това време аз се видях обиколен от въоръжени хора, които всички със заплашвание отправяха оръжията си към мен.

Аз възразих на началника, че не мога нищо да направя без разпорежданието на командантина си, като му и казах къде да се обърне към него.

Повлякоха ме веднага напред да търсим капитан Енглендера, но тъй като ние тук не го намерихме, върнахме се надире към неговата кабина, гдето те след няколко опитвания да отворят вратата счупиха ги, без да намерят вътре капитанина.

В тоя момент дойде капитан Енглендер, воден от 6–7 въоръжени въстаници, началникът на които ми грабна от ръцете писмото и го подаде на капитан Енглендер. Мен ме пратиха в салона, гдето ме вардиха 4–5 души въоръжени.

След няколко време ми се позволи да отида на кувертата. Видях дюменжиите, че се пазеха от няколко въстаници, видях също и капитана Енглендер да се пази на командантския мост от едного от водителите.“

 

 

Първият машинист Хасдас казва:

„Долу в камарата на машината чувах аз постоянно глъчка и ходене по покрива надолу-нагоре. За мое немалко учудване след малко време забелязах явяването на униформирани хора, които отправиха пушките си, готови за гърмене, към мене.

Вардеше се от въоръжени хора също и влизанието в камарата на машината. Двама от въоръжените дойдоха при мене и на славянски език категорически ми заявиха точно да изпълнявам отгоре получената команда за машината, в противен случай те щели да бъдат принудени да ни убият.

Понеже не разбирам славянски език, то един от слугите при машината ми послужи за преводач. Чрез него аз им казах, че всяка команда, която аз получа от командантина си, ще я изпълня точно.

Те ми отговориха, че параходът се намирал в тяхната сила, че нямало вече капитан, че за неизпълнението на техните заповеди трябва аз да отговарям с живота си.

След малко време чух вече командуванието на български език, което ми се преведе и което аз, в моето положение, точно изпълних.

Аз исках да пратя един от служителите на машината горе, за да може да склоня водителя на въстаниците да ми дава заповедите си на немски език. Неговото отдалечение беше категорически възпротивено. Последната команда беше: «Полека» и «Съвсем полека». Машината вървя около 1/2 час с половин отворени клапи. След това време чу се един друг чужд глас на немски език и заповяда да оставя машината да върви с пълна сила. Сега тръгна машината с редовен ход, около 1 час с отворени клапи. Един от водителите дойде в това време при мене и ми каза да произведа много пара. По командата след това време познах гласа на г-н капитан Енглендер и разбрах според командата «стой» и «назад», че се крои спиранието на парахода.“

 

 

Възпоминания на капитанина

„Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката, станала на парахода Радецки с българските въстаници според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова жива и богата с краски картина, както тя стои пред моите очи и никога няма да бъде изгладена през живота ми.

Аз описах ясно сцената, която се разигра във II класа. Смаян от 20 души, хора, които се обличаха във форма и се въоръжаваха, намислих да се опитам с едно енергическо действие дано възпра това, което се захващаше. Затова и за да кажа право, за да накуража и себе си, извиках с висок глас, като посочих с ръката си на въоръжените хора, която ръка неволно трепереше — аз заповядах: «Тука на парахода има правило всеки да си предава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!»

Както е казано в протокола, аз бях минутно заобиколен от въстаниците и един от тях, който беше облечен в униформа, каза ми: «Господин капитан, параходът е вече във властта на въстаниците и вие непременно трябва да се покорите на тая власт.»

В същата минута се подигна само гюрултия на кувертата, над главите ни, толкова силна, като че преминуваше през парахода един ескадрон конница.

Аз поканих ония, които ме бяха обиколили, да идем нагоре. Вероятно повече по причина на тая покана не се съгласиха, но с думите: «Да, добре, ще идем нагоре; но само ти заповядай с нас по-напред към нашия войвода!»

И тъй, излязохме всинца набързо, в безпорядък, а говорещият немски следва отзаде ми по петите. В тая част на парахода намерих сцена, дотолкова изменена и за толкова скоро време, нещо, което може да се извърши само в театър. Тая сцена е описана в протокола. Остава ми само да кажа, че забележих няколко души, които с такава бързина трошаха и отваряха сандъците, щото кръв течеше от ръцете им.

При това муницията, а особено патроните се бяха разпръснали по кувертата в толкова голямо количество, щото и след излизанието на инсургентите останаха много неприбрани. Един от въстаническите водители, който бил наблизо до един от моите хора, извикал: «А бе, братя, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!»

Кой беше тоя водител, аз не можах да се науча точно. Когато аз се върнах назад с моя ескорт, сполучих набързо да извикам по английски на машиниста от парахода Хасдел: «Никаква команда да не се слуша освен от мой глас!» — и чух отговор: «All right, sir!»

Един стар турчин, види се, доста влиятелен, който се беше скрил тъкмо в това време при машината в горния джамлък, чул тия бързо променени между нас думи и аз вярвам, че вероятно вследствие на неговото свидетелство турските пасажери на вапора и населението в Лом и Видин не ме считаха за съучастник на въстаниците и не ме разкъсаха на парчета, ако и да гледаха на мен всякога подозрително и мрачно, обаче стояха спокойни.

Но за това по-после. Сцената за предаванието Ботйова манифест (писмото) на мене пак не е вярна.

Тоя манифест се даде най-напред на моя помощник, след като ме търсели мене навсякъде из парахода и не можали да ме намерят скоро. Когато ме доведоха при войводата, видях моя помощник капитан Дойми буквално като с гвоздеи закован към стената. Той стоеше с гърба си до затворената врата при салона на I класа, а към гърдите му бяха насочени няколко байонети; в същото време около 15–20 души го мереха с пушки, а войводата Ботйов с гола сабля в ръка говореше с него славянски, защото помощникът му беше далматинец. Той, като ме видя, съобщи това на Ботйова, като ме посочи само с крака си, защото ръката му, в която той държеше манифеста, висеше от страх като мъртва.

Когато въстаниците видяха мене, оставиха Дойми, дръпнаха манифеста из ръцете му, предадоха го на мен и ме заобиколиха близо при салона със същата бързина и натиск, както направиха по-напред и с Дойми. В такова положение преговаряхме ние няколко минути с Ботйова, който всичките мои предложения отхвърли и неуклонно стоеше на своята воля: «Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти покажем». В тия няколко минути какво премина през моята глава, едва ли можа и на 20 страници да го опиша.

На окончателно съгласие ме принуди най-после пак това лице, което говореше немски. С няколко души той бързо ме отнесе настрана, качи ме горе на стълбата, запрегна револвера, опря го в сляпото ми око и извика с разтреперан и раздразнителен глас и зачервено лице: «Скоро се решавайте! Ние пожертвувахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме; един повече, или по-малко — не ни е на сметката!»

Аз отговорих тогава: «Хайде, да бъде така! Аз ще ви извадя където и когато искате, но само за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите приказания и аз самичък да водя команда, както я водих напред.»

Още на половината на моята фраза всичките насочени отгоре ми оръжия сложиха. Това стана по знака на Ботйова сабля, която той най-напред сне. Всичко това стана с една чрезвичайна сериозност и подир това освен попа, който не преставаше и после да ме гледа през всичкото време подозрително, всичките други, напротив, имаха към мен толкова доверчиво обръщение, щото по всяка вероятност ни една минута нямаха за мен съмнение за някакво лошо намерение.

Аз се приближих и обясних на Ботйова, че най-първо е необходимо да пуснем машината с една най-голяма бързина, защото има страх да не ни стигне един военен турски параход, който ние оставихме в Силистра, че отиваше нагоре с войската. В същото време при по-бързо вървение няма опасност да се не ударим някъде на пясъка. После го поканих да се спусне надолу зелено-коприненият байряк с ушития от злато български лев, който беше дигнат високо в парахода, и да затулят оръжията си да не блестят на слънчевите зари, защото ако забележат всичко това турските брегови стражари, могат да направят големи препятствия за дебаркирането, ако и да не му побъркат даже съвършено.

Ботйов се съгласи с мене, на минутата още ми стисна ръката, даде своята заповед и неговите хора помогнаха даже на някои работи, на които аз бях накарал моите матроси; тъй например помогнаха да се обтегне тентата над парахода, за да се не вижда отвън блясъкът на пушките, защото, макар и да беше заповядано на момчетата да скрият своите пушки, то те пак тичаха с тях насам-нататък. Байрякът беше скрит на кувертата и даже самият поп се съгласи за това с мене, след като му и подарих една дълга и пъстра върлина (с която мерим дълбочината на водата) и няколко гвоздеи, за да може да ги употреби за знамето.

С една реч, ние работихме ръка подръка с въстаниците. Те виждаха, че аз върша и изпълнявам своите длъжности. По-преди аз правех съпротивление на техните предложения, доколкото ми позволяваше здравият разум; отпосле приех това предложение открито и честно и им се притекох на помощ, като се убедих, че по-нататъшното ми съпротивление ще бъде безполезно и ще има за следствие едно страшно кръвопролитие на парахода. Аз бях убеден, че тия «посветени на смърт» хора инстинктивно усещаха, че ако и да имаха моментално власт в ръцете си, обаче една грешка, направена от моя страна (за злонамерение, разбира се, не можеше и дума да бъде), можеше да има такива последствия, че не само ще възпрепятствува на излизанието на брега, но можеше даже да докараме работата до сражение борд към борд с някой турски военен кораб и т.н. и тяхното свято дело ще се свърши със загинвание.

Във време на нашето пътувание до Козлодуй Ботйов показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Той тичаше и бързаше насам-нататък из Радецки, навсякъде насърчаваше и поддържаше някои съвършено млади момчета, които бяха дотолкова неопитни с пушките си, че вероятно не знаеха даже как да ги пълнят (няколко пъти се случи, че пушките стреляха и куршумите потъваха горе в тавана).

Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си на българската земя и на синьото слънчево небе. Ние, като военни хора, говорехме си на ухо между себе си, че тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните. На едни той поправляваше чантите и торбите с хляб и ги учеше на онова, което не знаеха, с една реч, той беше навсякъде.

Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът да отиваше да прави едно «partie de plaisir», а не замислен високополитически удар, резултатът на който бил, поне за мене, повече от съмнителен.

Ботйов често се съвещаваше с двама-трима души, на вид много интелигентни хора, които бяха в неговата чета вероятно като офицери. Едно от момчетата му, вижда се работата, бе предназначено за гарнист, та затуй често свиреше със своята тръба. Той му забрани. По едно време той се качи при мене да се научи колко минути остават още до пристанището и по какъв начин ще да излезе четата на брега, като няма понтон.

И всичко това той правеше много бързо, обаче не с тая бързина, която заморява командира и на други повече бърка, отколкото да помага. Съвсем не. Неговата команда беше твърда и ясна и моята собствена команда на вапора не можеше да бъде по-спокойна. Между друго той ми казваше: «Знаете ли, г. капитан, защо ние избрахме вашия параход? Ние знаем и другите и изучихме техните капитани; предпочитахме вашия вапор, че носи името на един славянски генерал, Радецки, което е за нас добро предзнаменование.» Много го радваше и това, че аз, австрийски моряк, говоря славянски и давам команда на матросите по славянски.

Най-после дойдохме до брега. Сега ми предстоеше един труден маньовър. Можахме да дойдем до брега само с носа на парахода, защото колелетата пречеха да се приближим по обикновения начин. Трябваше още когато се спрем, машината да продължава да работи, за да не може водата да повлече вапора, а дъската, турена за слизание на хората, да падне. Много от момчетата, стегнати и с пушки в ръце, приготовляваха се да излизат.

Ботйов с пламнали очи стоеше при мене нависоко и чакаше с нетърпение важния момент. Виждаше се работата, че той беше благодарен от моята команда, защото в същия момент, щом параходът се опря на земята, матросите спуснаха дъската и момчетата минуваха вече на брега. С един благодарен поглед и със силно стисквание ръката, без да ми се обади обаче, той ме остави и бързо слезе из стълбите, а после разтревожено извика нещо на своите хора. Аз намерих това прощавание малко за неделикатно. Но разяснение на това негово поведение скоро ми се даде.

Тука се разигра една твърде безпокоителна сцена, за която аз малко остана да бъда застрелян от един от Ботйовите офицери — разбира се, без моя вина. Това стана така. Когато около 100 души с гарниста, знаменосеца и 2–3 офицери (вижда се работата, че капитанът счита офицери всички тия, които имаха каква-годе униформа, както ги ние описахме вече — р.) бяха вече на брега и се готвеха за рекогносцировка, изненадано се чу глас: «Турци гре, турци гре» (това е бре, както се вижда — р.). И наистина, показаха се няколко фесове помежду голите баири с пушки на рамо.

Беше ли това само авангардът за една по-силна войска, или само няколко стражари от турските брегови стражи (което после точно се констатира), в тази минута не беше възможно да се определи. По само себе си се разбира, че водителите трябваше да помислят първото предположение и естествено някак да ускорят дебаркирането на всичките свои хора.

Офицеринът, който командуваше излизанието, като видял, че турнахме само една дъска, не можал да разбере, че две не беше възможно да турим при това положение на парахода (дъските не бяха равни), и като приписал всичко това на мое нарочно нежелание, тичал по вапора, търсел ме и викал с разтреперан глас: «Къде е капитанинът? Къде е? Искам да го убия!» Това ми казаха после моите хора. В същото това време изгърмя една пушка от българския форпост. Аз погледнах и видях, че един турски солдатин падна мъртъв на земята. Другите 5–6 души спряха се на една минута уплашени и после избягаха.

Скоро след това дебаркиранието на инсургентите беше свършено. Много от тях, като бързаха да преминат през другата дъска, която беше турната за удовлетворение на сърдития офицерин, паднаха във водата. Матросите им помагаха, додето можеха.

Аз заповядах да им хвърлят на земята останалите дрехи, обуща, муниция и торби, но същият офицерин се обърна и извика към вапора, но сега с много добродушен тон и благодарно движение: «Сега нямаме вече нужда от този хляб, оставихме го там нарочно. Нашите братия ни чакат вече и ни правят пресен хляб!»

Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълместата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение — вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхното свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байряка и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а за да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна. После това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботйов застана на по-високо място и захвана да говори реч, която се продължава две-три минути. След това извика се едногласно: «Урра, да живей България, урра, урра!» — толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат урра и гдето не знаят, казахме помежду си: «Тия българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.»

В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и Радецки, който се беше заровил доста в пясъка, захвана да излиза.

Въстаниците тръгнаха вече в походен марш; но подир няколко разкрача пак се извика:

«Да живей Франц Йозеф!

Да живей Андраши!

Да живей капитанинът!»

Аз слушах тия урра с отложена шапка и като чух своето име, произнесено заедно с толкова други високи хора, нещо, което никогаж не е ставало през живота ми, извиках в отговор: «На добър час!» — и направих няколко движения с шапката си.

В това време Радецки се освободи съвсем и продължи своето пътувание към Лом. В скоро време не бе възможно вече да видим нашите гости и техния войвода, макар и с помощта на биноклите.

Като захванахме плуванието отново и като пристигнахме във Видин, чухме, че инсургентите, всичките до един, били изклани от турците и техните глави донесени в Ряхово. По-после в последния град видяхме един ред саръци близо до агенцията, на които бяха натикнати 17 глави! Сега последния път се видях с българските поборници, които излязоха в неравна борба за свободата на своето отечество — това наше виждание беше страшно! На някои на калпаците имаше турено по един параходен билет от Радецки. Моите хора припомнили някои от тях. Аз не можах да позная никого с бинокъл, а на брега не излязох.

На всичките дрехите бяха хубави, както цивилните, така също и после, когато се облякоха в униформата. Последните особено бяха бляскави. Сините ширити през гърдите им бяха вероятно правени от женска ръка. Тези ширити бяха нещо непрактично и аз се надявах, че Ботйов ще ги унищожи пред битката, защото те даваха добър прицел за неприятелските куршуми.

Ботйов хортуваше изключително български; французки говореше неохотно и недобре, както това се вижда от неговия манифест, който заключава много ортографически погрешки. Тоя манифест написа Ботйов скоро след тръгванието ни от Ряхово, в салона на I класа, и в това време неговите другари, по показванието на келнера, говорели помежду себе си български. Един от келнерите донесъл няколко стъкла бира и забележил, че всеки път, когато той дохожда при масата, Ботйов покривал писаното с попивателна книга. Книгата за манифеста се дала от ресторацията на Радецки с пари (може да е преписвал Ботйов манифеста, защото, както казахме вече, той е съставен в Гюргево — р.).

Ако би се поискал оригиналът на тоя манифест, писан от поета и войводата, за музей или друга някоя национална цел, аз вярвам, че дирекцията на Дунавското дружество би удовлетворила охотно подобно едно искание. Обаче това е мое лично мнение.

В 1876 год., когато Ботйов излезе войвода с 200 души, за да се бие за свободата на България, имаше около 32–34 години, около 1.75 метра ръст, сух, но с яко телосложение. Той беше брюнет като южанин, макар цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестенови, малко завити, не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му много виразителни и понякога блестящи.

Неговите постъпки и разговорът му бяха самоуверени и често повелителни. Стискванието на ръката му беше яко, нещо, което аз опитах самичък.

Търпение нямал много, защото във време на гореописаните преговори за предаванието на парахода, преди още да посочи върху ми с револвер говорещият немски въстаник, Ботйов искаше сам да ме убие. Показа ми се още той човек нервозен, защото при дълго хортувание крилата на носа му неволно трепереха.

Какво казваха турските власти на този бунт? За това имам много да ви съобщя, но нямам сега толкова свободно време.

Във Видин по просбата на австр. консул аз трябваше да се явя на пашата. Облякох се в пълна униформа и влязох в града. Многохилядната тълпа турци, която стоеше струпана и чакаше при скелята, върху ми имаше отправени своите враждебни погледи. Преди да напусна парахода, дадох заповед на секонд капитан Дойми, че ако да види някакво смущение в града, да тръгне немедлено за Оршова, без да ме чака, а само да пази парахода, знамето и пасажерите.

В конака ме чакаха гражданският паша и военният губернатор, впоследствие знаменитият Осман паша, между които ми показаха място да седна. В същото това време някои от моите турски пасажери в унизителна поза даваха сведения за случката на Радецки в съвещателната стая. Пашите ми предложиха да взема 1000 души турски солдати и час по-скоро да ги заведа в Козлодуй, когато същевременно малкият турски параход ще занесе моите пасажери и пощата в Оршова.

Аз не приех това. Нито молби, нито немилостиви погледи и мини, нито принудителното положение, в което се намираше австр. консул, не можаха да надвият на моето съпротивление и турците останаха с техния вапор, който подир 4–5 часа замина за Лом с 80 души солдати, които малко остана да удави.

Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело — беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се трябваше тука. Никакъв страх за отговорност нямаше. Всичките работеха съгласно, за да обяснят на моето началство във Виена, че нямало никаква друга възможност, освен да транспортирам турския аскер в Лом.

Нарушенията на интернационалните договори, закъсняванието на пощата и на пасажерите за трена на железницата, похарчванието на кюмюр и пр. — всичко това беше празни работи. Стига само да имаше мое съгласие.

Малодушието на моя 60-годишен колега, капитанина Зизович, в 1867 год. в Русчук, на парахода «Германия» не причини ли едно възмутително кръвопролитие и двама български поборници за свобода не бяха ли убити и накъсани на парчета от турските солдати?

На подобно нещо аз, благодаря богу, можах да побъркам и ако това се показва малко самохвалство и комично, обаче тогава цяло австрийско правителство и всичкото достойнство на страната се представляваше само от мене.

Подир това аз бях повикан във Виена да се представя във Вънкашното министерство, също и пред тогавашния австро-унгарски генерал-консул в Букурещ, барон Calice да давам обяснения.“

 

 

Иванчо хаджи Димитров, когото видяха читателите, че придружи Ботйова с парахода и замина за Видин, потвърдява думите на капитан Енглендера. На видинската скеля той се бил скрил в кюмюрлюка; но когато потеглил Радецки, спасен вече, капитанинът му казал: „Излизай, свободни сме вече.“

Но на думата си. Един малък преглед станал още от войводата на козлодуйския бряг, гдето дружината била наредена и готова за поход. Тук войводата произнесъл няколко огнени думи и предложил на юнаците да се закълнят върху бащината си земя, че ще да бъдат верни на отечеството си. Клетвата се състояла в това, че всички ще да се покоряват на войводата, ще измрат под байряка, няма да нападат на мирното население и пр. После Ботйов препоръчал Н. Войновски за свой наместник и другите по-видни момчета и тръгнали към голата рътлина под открито знаме. Местността, гдето е излязла дружината, е гола-голеничка поляна, бълхи да гониш по нея, както се е казало. Половин километър е равна навътре ливада, а после се издига голата рътлина, доволно висока, която служи на Дунава като втори бряг. Същата равнина е и към селото Козлодуй, което се пада на източната страна по течението на Дунава, на 5–6 километра разстояние от новата скеля, както я нарича сам Ботйов.

Бързо дружината се покачила на високата рътлина, отгдето се вижда всичката местност. С песни и с ентусиазъм потеглила тя по своя път за България вече, сам войводата, който вървял напред, пеел:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари…

Часът бил два и половина или три подир пладне, времето било пролетно, слънцето греело майско, птиците пеели разкошно.

— Момчета, Балканът е още далеч, да се отбием в Козлодуй, да вземем кола и коне, товарът ни е голям — казал Ботйов. — Освен това пътят ни върви през голо поле, колата ще ни служи още и за крепост.

Няма съмнение, че предложението му се приело, момчетата били в такова настроение, щото всяко море им се струвало още до коляно, и в Цариград би приели да влязат, а не само в Козлодуй. Нашият войвода, който възпявал толкова години войводи, хайдути, хъшове и Балкан, сега за пръв път ги виждал. Както ще да видят по-нататък читателите, той не можал тъй скоро да направи разликата между тая действителност и вестникарството. Той не застанал на войводска почва, не станал диктатор в най-силна смисъл на тая дума, водил се по вишегласие и свободно мнение, парламентарно, така да се каже. Всеки ще да разбере колко е била погрешна почвата. Вишегласие, свободна всекиму воля, филантропия и прочее още принципи можат да се съблюдават само тогава, когато се пише уводна статия за вестника.

Дружината се разделила на две отделения. Байрякът, войводата и ония от дружината, които били с хубава униформа, ударили сред селото, а останалите го заобиколили отстрана по върха на рътлината като караул. Селото Козлодуй брои сега около 400 къщи, повече румъни, а по-малко българи и една част цигани. Тогава то било по-голямо, защото имало и 50–60 къщи татари. В бордеите на тия последните влязла най-напред четата. Те се разбягали, без да ги гони някой и без да знаят кой влязва в селото им. Времената да не забравят читателите, които обяснихме вече и които бяха такива, щото всеки мюсюлманин трябваше и насъне да вижда комити, а българинът напротив — клане и московски хора. Едно младо татарче се засрамило да последва примера на своите съотечественици, т.е. да избяга през бордеите. То заседнало там близо до пътя с един стар пищов и изгърмяло един път срещу нашите пътници, па тогава търтило. Излишно е да казваме, че то било съшарено на мястото си още.

Татари бягат, кучета лаят, прах и пепел се вдига из главния път, право в селото, на черковния мегдан, тегли четата със своя байряк. Само нейното извънредно бързание е спомогнало, щото селото да се не разбяга, преди тя да пристигне. Селяните действително чули гръм, шум и видели байряк, но отведнъж не можали да се сетят. Тях остави, но и крадливите черкези, хората, които бяха в Турско вън от всякакви закони, и те не можали да подушат работата. Десетина души от тия последните, от околните села, товарели кукуруз от черковните хамбари, които са сред селото, по пияцата, така да се каже. Дружината, която ги съгледала отдалеч, без да я видят тия, заградила ги и им отворила огън. Гръм на пропала, момчетата жадни и пресни още, отведнъж искат да унищожат своя заклети враг. Повечето избили от черкезите, други ранили, а твърде малко сполучили да избягат. И сам войводата гърмял тука. И сега още дирите на куршумите личат по вратите на тия хамбари.

После тоя гръм, вече в центъра на селото, селяните хукнали да бягат към южната страна, а не към север, гдето Дунавът е бездънен. Втората половина на нашата чета, която заобиколила селото, ги посрещнала и те били принудени да си се върнат пак в селото, но всички се изпокрили, никой се не доближава до хората, които с гръм влезли в селото, които хора убили. Следва още байрякът да върви посред селото с песни патриотически, но само кучетата се доближават да слушат и гледат на скъпите гости. По едно време гледа дружината, че насреща им изскочило едно хлапе, тича като пеперуда, снема си феса от главата и опъва да го къса на парчета, спира се пред войводата и вика, колкото си може:

— Да живейте, братия! Ох, братия, жив ли бях да ви видя и посрещна. Бог и света Богородица да ви поживи, добре, че дойдохте да ни избавите от мръсните кучета!… Моля ви се, запишете и мене, аз ще дойда с вас!

Селският учител Младен Павлов било това разпалено хлапе. Ботйов, душата комуто бе в състояние да оценява великото и благородното, силно бил развълнуван от тая първа среща, въобразил си е може би, че тоя случай няма да бъде първи. Той си подал ръката на Младена и го целунал, като заповядал да го въоръжат. Само той можел да разбере какви са и кои са гостите, само той и още един кръчмарин от България тръгнаха с байряка!

— Скоро чорбаджията, братия, той е изедник над изедниците, скоро да отървем селото от него — продължавал да вика Младенчо. — Аз ще ви заведа на къщата му.

Все по пътя, малко по-далеч от хамбарите, е къщата на селския чорбаджия. Отбил се при него войводата с няколко още момчета от дружината. Намерили го скрит в долапа, трепери и държи в ръцете си една торба бели меджидии, правителствени пари, която от него повече трепери. Ботйов дигнал ръка да го убие, но после махнал и казал:

— На дяволите! Не сме дошли да убиваме хора из долапите.

Като излязъл войводата, момчетата плеснали на чорбаджията една-две плесници и му взели торбата с парите, взели му и коня, който бил много добър червен ат. Взели още от селото около десетина коня, между които бил атът и на някого си Юно Приц, румънин и селски богаташ. Ботйов сам ходил на къщата му, сам се качил на ата му. Задигнали и 10–20 кола, на които натоварили своите припаси и дрехи, а конете навъзсядали ония, които не можели да вървят. С една реч, дружината свободна шетала из село, маяла се около половин до един час; даскалът Младенчо ѝ бил ръководител и квартирмайстор. Няколко селяни от по-решителните и по-разбраните се доближили до войводата да видят каква е тая работа, за добро ли, или за зло са дошли гостите.

— Защо са вие боите, братия? Ние сме ваши братия, български бунтовници, за вашата свобода и добрина сме дошли — казал войводата на селяните.

— Ние сме власи, не знаем български — отговорили последните.

На румънски език, който Ботйов знаеше като български, разправил на власите кой е и защо е дошел, държал им нещо като слово. Д. Теодоров, който стоял току до него, казва, че войводата рекъл най-после: „Ние сме хора на московеца.“

На 3 1/2-4 часа вечерта четата излязла от селото и се събрала на края с другото отделение. Тук Ботйов съгледал и се научил, че момчетата взели торбата с парите от чорбаджията, която носел Н. Обретенов като касиер на четата.

— Е, защо ви са тия пари? На панаир отивате? Махвайте ги на дяволите! — казал той и Обретенов, като развръзва торбата и я хваща за едното кьоше, изтърсил на поляната съблазнителния материал.

Някои от момчетата се навели да вземат по няколко, които хвърляли и се замерали с тях: нали е пара пуста, жално им било да ги оставят така мъртвешки, да не ги побарат. Тъкмо що ги хвърлили и подминали, ето че един българин от селото тича гологлав подир четата и пита за големеца.

— Волът ми! С една ръка останах, съжалете се за децата ми! — викал той.

Излиза, че когато гърмели момчетата на татарчето, убили му вола и той дошел да иска да му го заплатят.

— Върни се по дирята ни, ще намериш на поляната повече от 1000 бели меджидии, набери си от тях, колкото желаеш — казали мнозина от момчетата.

Но за вярвание нещо ли е, че бели меджидии се събират по поляната? Ето защо практическият българин не обръщал внимание и следвал да се превива около войводата и да вика: „Волът ми, децата ми!“ Повторили и потретили да го уверят сериозно в истинността на белите меджидии, но той и врат не пречупва даже да се обърне и погледне към поляната, накъдето му сочели. Най-после войводата се принудил и му заплатил 7–8 лири.

Потеглила четата по направлението към Стара планина, т.е. към юг от дунавския бряг. Не ударили през село Гложене, отгдето е по-право за шосето, но се възвили малко към селата Бутан и Букювци на запад. Местността е поле с ниви, почти без никаква гора. Пролетни птици пели и подскачали из зелената трева, сива чучулига се извивала нависоко, трептяла и пресипвала да пее, пеела и дружината. Войводата, възседнал на кон, вървял напред и с пръст сочел на сините старопланински върхове над Враца и над Берковица, които тук-там били напъстрени с бели ивици сняг. Десет години не бил виждал той гърдите на високия Балкан, отдалеч ги поздравлявал, поклон и привет им изпращал, цял-целеничък бил наелектризиран от хубостите на своето отечество, пял и се радвал като дете, ту дружината се обърне, та погледне дали и тя е упоена, ту Балкана. Като дошли в козлодуйските лозя, от могилата, която е край лозята, се надигнал пъдаринът, разбира се, арнаутин.

— Назад, че ви изгарям душата! — извикал той и насочил към четата, към 200-та души, своята тънка гега.

Руският княз дигнал и го свалил на мястото му. Като отишли да го видят що е за човек и да му вземат оръжието, намерили му пушката празна! Сиромахът, той паднал за вярност и точност на своя занаят — пъдарлък, — понеже черешите тъкмо-що зрееха по онова време, а четата вървяла по направление да нагази в лозята. Бог знае дали той се е договедил поне, че комити идат насреща му. Ботйов казал, че ако да би останал жив нещастникът, щял да го награди само за тая му постъпка, че отбегнал празна пушка срещу 200 души бунтовници.

По икиндия стигнала четата с отворен байряк в с. Бутан, чисто българско. Мъжката страна, т.е. помощта, още с време отстъпила из селото, останали само жените, които от най-напред странели, но отпосле, като чули, че гостите говорят на техния език, доближили се, захванали да се кръстят и целуват байряка. Колко тоя последният притежава обаятелна сила; кланят му се безсъзнателно и ония, които хабер нямат от великото му значение! Уморени, момчетата спрели се да отпочинат и сръбнат по една вода. Две циганки, които са интернационалки във всяко отношение, носели вода с по два котла и поили гостите.

— Да ви е живо името, пашалар! Сега, като е българско, не можем ли да вземем тая воденица, която е на един изедник турчин? — изправили се пред четата двама цигани и попитали.

Ботйов и другите почнали да се смеят, от една страна, на циганската наивност, а от друга — на тяхната съобразителност. Завчас те разбрали кой вятър вее. Взели воденицата, която държали 2–3 дена, а после… после бой, щото и земята поревала отдолу им.

От това село се присъединил към четата Марко Печенешки, врачанец, кръчмарин, мисля, второто и последното лице, което последвало нашата чета.

Много е рано още, първият ден, три-четири часа, откак са влезли нашите юнаци в земята, в която са дошли да умрат, но принудени сме да обадим още отсега на своите читатели, че надеждата, святата надежда, се поколеба вече, почва да изчезва огънят, който гореше още тая заран във всичкото свое величие по Дунава, на Радецки и на брега. Онова, което се мислело и въображавало отдалеч, грубата действителност го отрязала като със сърп. Ония, народът, за любовта и доброто на които дошли да си жертвуват младините нашите юнаци, за които поетът-войвода стоял по два деня гладен и спал по пустите воденици, нямало ги, малко искали да знаят кой е дошел. Вода искат — беззащитните циганки излязат на мегдан; за кола казали — няма кой да ги впрегне. Не говорим вече за онова, което са очаквали дружината и техният войвода; да нарамят пушките местните патриоти и да застанат под свещения байряк.

Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертвуваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателната натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, че нима той е от ония хора, които да можат да си скриват чувствата?

— Виждате ли, че народът не иска да ни знае, че той няма никакво известие, че спи мъртвешки! — казал той на Георгя Матева и на Прокопия Дянков. — Това кюлхане, Заимов, ни излъга да направим една непростителна от историята глупост! Но напред! България ще да живее и после нашето загинвание.

После той повикал Апостолова, един от бившите врачански апостоли, и с жестока ирония му обърнал вниманието:

— Аз се чудя, бае Апостолов, как тоя народ се е стърпял досега да бъде рая, а не е въстанал да се хвърли като звяр върху шията на своите тирани? Пък трябваше ли и вие да го разпалвате дотолкова? Малко по-умерени не можахте ли да бъдете? — казал войводата и се усмихнал ядовито.

Апостолов дигал рамене. Той се извинявал, че никога тъдява не е стъпвал, че само Враца познава, че преди месец и половина е бил апостол. Но това не успокоило нашия войвода, временно, може да се каже, той добил разочарование.

Реката Огоста е на пътя на дружината близо до Бутан. По причина на големите дъждове през тоя месец тя била непроходима, доволно време се маяла четата на нейния ляв бряг — как да я прегази. Най-после вкарали вътре колата, които взели от селото, и по тях преминали като по мост.

Забравих да кажа, че на пътя им телеграфа между Ряхово и Лом те скъсали на няколко места, свалили и много диреци.

В селото Бутан едно момче от четата скритом се промъкнало в една къща и поискало вино, опънало няколко пъти и заспало. Събудило се чак тогава, когато четата била твърде надалеч. Бягало надолу-нагоре около селото, викало и най-после се е върнало в селото. Крило се три деня по плевниците и из хендеците, дордето най-сетне българите селяни го предали на турците, които го заклали с първо виждание, гробът му и до днес се познава до моста.

След минуванието на Огоста четата се наклонила към коритото на р. Скъта, къде източна страна, гдето е шосето Ряхово — Враца. Без път, през нивята вървели. Мръкнало се вече, когато те се докопали до шосето, слезли тъкмо на моста на Бързинската река, 23 километра от Ряхово, а 50 до Враца. Местността е една от най-хубавите, каквото е въобще леглото на кривата Скъта: мекозелени ливади като кадифе, високи дървета тук-там нарядко и малки купчини от дребна горица, които опасва Скъта в своето лъкатушение. На десния бряг са селата Липница и Галичане. Тук за пръв път, в тъмно вече, се явили отстрана на шосето десетина души черкези с коне, които изгърмели по един път, без да повредят някого, и пак се загубили, но на време само. От гърмежа на пушките се подплашили воловете на една кола, натоварена с припаси, която хукнала от лява страна на пътя и отишла да се не види, или пък сам българинът-коларин е направил това нарочно — да се отърве от тежката кирия. Както и да е, но последният, като тичал подир, черкезите го съсекли и забрали между конете колата, като шибали отчаяно воловете със своите тънки камшици.

Дружината нямала време да се мае, тя предвиждала, че скоро ще да бъде нападната, затова решила да върви цяла нощ, да подмине околните черкезки села Суватите, Добролева (татарско) и Алтимир, мисля, и да доближи до Враца, гдето народът чака с децата си заедно. Има по-близо, отколкото Враца, село Борован, на 43 километра, в което според най-верни сведения 400 души се готвели да минават под байряка на Ботйова. По пътя до това село, или по-добре цяла нощ, десетте души черкези ревностно преследвали нашите юнаци ту от една, ту от друга страна на шосето, ту отпред и отзад, като изгърмявали по един път.

Сполучили да наранят К. Апостолова. Посред нощ стигнали в с. Борован с уморени надежди и любопитство да видят час по-скоро своите нови другари. Мнозина от нашите момчета си въобразявали, че ще да бъдат даже посрещнати. Напусто! Само будните кучета излезли да посрещат, само те натискали около пътя и тракали зъби на 195 души пътници. Шосето преминува посред селото. Дружината се спряла на мегдана пред ханищата, чакала, хлопала по ближните врата, но кучета и пак кучета лаят, няма ни юнаци, ни селяни, ни любопитни поне, дявол ги взел! Где Тракия, где средногорски българин? Сравнете тамошното население, как то посрещаше други подобни на Ботйова.^[2] На всичкия тоя шум и вик отворила се една ближна врата, на която се показал със свещ в ръката един гърбат старец, нарочно може би оставен, защото борованчани са знаели вече много добре какви гости им идат тая нощ. Същия ден още е тръгнал от Ряхово особен куриер, Байчев, същият, когото в 1887 г. русите изнесоха със сандък от софийското консулато, който отивал за Враца, но и по селата съобщил новината.

— Само жени има в селото, мъжете са по работа — казал гърбатият и затръшнал вратата.

Избутали една жена из мрачината, която, като чула, че ѝ се говори български, склонила да донесе няколко пъти вода от ближната чешма и напои каталясалите за вода пътници. Инак те рискували да излязат от селото жадни, при всичко че дълго се скитали да търсят кладенци и чешми из тъмницата. И си заминали те преспокойно от Борован, без да нарушат съня на неговите жители и позициите на скритите по плевниците лъжливи съзаклятници!

Това милосърдие ние никога няма да простим на Ботйова в качеството му на революционер и въобще разрушител. Той не разбирал истинското значение на един практически революционер, той бил огнен и горещ теоретически, в колоните на вестниците. В това отношение той е генерал, неподражаем, а долу на земята, между хората, в действителност, в Борован, той е солдатин, трябвало би да вземе уроци от Бенковски, един от неговите букурещки хъшлаци. Какъвто го знаеме, с каквато цел и тържество мина, той трябваше да запали Борован от четирите кьошета и с нож като говеда да подбере ония лъжци, които били на брой 400 души, които се обещавали, а сега гледали през дупките на плетищата.

Разбира се, че това натяквание на нашия войвода ние го правим по принцип, като излизаме от тая точка на зрение, че критикуваме един бунтовнически главатар, като се туряме всецяло в тогавашната епоха и понятия. Няма съмнение, че практически да палиш села и оставяш на поляната невинни хора е голяма безсмислица, но нима да минеш с 200 души от кол и въже събрани неопитни хора, с по стотина фишеци калпав барут, с които да се противопоставиш на султана, не е сто пъти по-голяма измислица? Чудното е, че мнозина от дружината предложили на Ботйова да подпалят това село, а той се отказал буквално с тия думи:

— Зорлам гюзелик олмаз! Ние трябва да бързаме за Враца, към която твърде лесно можат да ни заградят пътя.

В това обстоятелство и с тия надежди, че във Враца ще да стават чудеса, че в Стара планина има 40 000 души братия, с които навярно е бързал да се съедини и види нашият войвода, оправдан е до известна степен защо така хрисимо е минал Борован.

Между Борован и Баница има вече гора, която дружината нагазила с предпазвание, като си наредила предварително стражите. Без да мигнат, момчетата вървели цяла нощ, десет часа път извървели от козлодуйския бряг, бързали да се докопат до врачанските гористи местности, до които от Борован остава най-много 15 километра. Пукнало се зора, повял планински ветрец, замирисало на букова шума, която подкрепила капналите момчета, заръмял и ситен-дребен дъждец. На разсъмвание минутно почивали те, насядали покрай хендеците на шосето, когато излязъл помежду им един селянин, който си завръщал воловете из оходенската кория. Той разбрал с какви хора има среща и се обърнал, та попитал:

— Где ви е големецът? За бога, ако сте добри хора, елате да ни отървете от един изедник черкезин, който ни е опекъл тая нощ за едно, за друго, ограби ни от колата и катрана.

Действително там наблизо имало пуснат керван от няколко кола. Черкезинът се залостил вътре и няколко часа вече като дома си от кола в кола следвал да обира дрехи, черги, брадви, торби и пр., които вържал на денкове, отнасял ги там някъде из гората и пак се връщал тих и спокоен, а раята му се моли да бъде снизходителен, бои се лоша дума да му каже. Ботйов изпратил няколко души момчета, които скоро се завърнали и водели напреде си негова милост, стар белобрад влъхва, който треперел. Хванали го в една покрита кола на дъното, като развързвал торбите.

— Йок билмез! — отговорил той на войводата, като го запитал последният с какво право обира той сиромасите.

— Отсечете ми един прът да му дам едно „йок билмез“ — казал Ботйов и сам с ръката си стоварил 15–20 сурови дървета по голите плещи на грабителя, когото двама души държели за главата и ръцете. И само това. Представете си, че по заповед Ботйова черкезинът бил пуснат да си отиде по воля и по бога в тая местност, която била пълна с черкезки села, в това положение, когато дружината била преследвана, когато си криела дирите!

— Господ го убил! Нима сме главорези да убиваме отделни хора по пътищата? Това е унижение за нашето знаме — казал той в същото това време, когато черкезинът като стрела хвърчал вече през шумата към своето село!

Человеколюбие и бунтовничество са идеални работи, но да ги четеш по бялата книга, а не и да ги практикуваш в борованската кория.