Захари Стоянов
Христо Ботйов (23) (Опит за биография)

I

Във вторник на 18 май, слънцето изгряло нашите юнаци в долината на оходенския мост, 50 километра от Дунава, 5–6 до Милин камък, а 25 до Враца.

Милин камък, като най-висока местност по тия страни, вижда се не само от оходенския мост, но и по-отдалеч, белей се каменният му връх, стърчи конусообразно над зелените габъри и осени.

Дъждът бил вече престанал, денят обещавал, че ще да бъде един от най-добрите, после дъжда никъде облаче се не мяркало, слънце ще да пече от заранта до вечерта, жега ще да владее, вятър не веело отникъде, утринната тишина спомогнала на дружината да чуе някакъв си глух шум, който постоянно се наближавал.

Подир няколко минути всяко съмнение изчезнало за причините на тоя шум: конница черкези от дясна и лява страна се появила, която след къси маневрирания открила огън от конете, захучели винчестерските куршуми! Изотзад по дирите на дружината се показали пак черкези пехота, които се примъквали пълзешката из хендеците. Неприятелите били около 200 души, сляпо и сакато събрано на бърза ръка от околните села. Момчетата видели, че в тяхното число е и оня разбойник старец, когото войводата преди малко отпусна на свобода. Под болестите на жилавото дърво той се втургал най-много.

Първа сериозна среща със заклетия враг. Ботйов изведнъж приел своето величие и настроение на войвода, изгледал решително своите другари и им казал:

— Момчета! Боят ще скоро да се захване… Да покажем, братия, че знаем да умираме за нашето мило отечество!

Това казал той и хукнал през гъстата трева с коня си право към неприятеля от дясна страна на пътя, като си въртял саблята около главата, която блещяла под утринните слънчеви зари. Град куршуми се посипали върху му, които удряли в земята и подхвърляли нависоко корените на тревата. По заповед на Н. Войновски, който е отбирал от военните работи, двама души конници се впуснали да върнат войводата, който на явна смърт отишел да се излага. Той се спрял, изгърмял няколко пъти в редовете неприятелски и се върнал.

Черкезите почнали да налитат, гърмът ставал по-начесто, дало се команда и на дружината да отвори огън, но по-нарядко. Пълзешком тръгнала тя из хендеците на шосето, сам войводата слязъл от коня си и почнал да гърми. От първите още гърмежи видели, че няколко черкези се катурнали от конете си, което въодушевило нашите. Черкезите отстъпят минутно пред гърмежите, а нашите се изправят и тръгват по пътя. А местността от оходенския мост до Баница и до подножието на Милин камък е голо поле.

Около един час и повече следвало така, дружината се уверила, че да продължава пътуванието си по тоя начин, т.е. да гони Враца и нейните гористи околности, е нещо невъзможно, на всеки петдесет крачки ще да се спира и отблъсква нападателите.

Но ето и напреде им село Баница, населено с българи и татари, което отдавна било вече събудено от гърмежите. Може би дружината в пътя си за Враца щяла да премине през него, защото шосето го дели на две, но щом го наближили на 300–400 крачки, обадили се някои пушки отвътре, против тях, разбира се. Тия били татарите, които се наредили покрай плетищата. Тогава дружината си пречупва линията на дясна страна и подминува селото по две съображения: първо, че то било неприятелско, второ, че полите на Милин камък са от тая страна, 700–800 крачки далеч от селото. Момчетата ускорили своя ход, трапища и долища настават вече, не било място за кола, па и не можели те да следват със своите волове вече подир дружината.

Думата ни е за военния „обоз“, който дотука следваше подир дружината. Освободили го, като си взели едно-друго, а уплашените нещастни селяни набързо изпрегнали своите кола и търтили към селото. Нямало нужда да ги освобождават, защото ги чакали други освободители, които коренно щели да им помогнат. Тия освободители били черкезите, които се впуснали подире им и ги съсекли на местата им.

Откъм западна страна на Баница стърчи връх, покрит с гора, висок над селото около 200 метра, а далеч един километър. Тоя връх е източният край на оня гръбнак, в средата на който се издига Милин камък. Западният му край се свършва над селото Чирен. Дължината на целия тоя гръбнак или било е около три километра само. Той образува нещо като полукръг, на който изпъкналостта е към Враца, т.е. към Стара планина, а вглъбнатостта — към Дунава. Почти е покрит с гора, към Дунава прав и стръмен, с по една гора, а към Враца полегат. Той е като първото предградие на Балкана и на нацедената между канарите Враца. От Дунава до него е равна с убийствено еднообразие поляна. Цялата рътлина на общ изглед има форма на редут, откъм северната страна на която трябва да стои и пази притежателят ѝ, а откъм юг да се предполага, че настъпя неприятелят. Но разликата се състои само в това, че северната част е непроходима. Ние ще да се върнем пак към Милин камък, а сега да последваме неговите изненадейни гости.

Тия последните, както казахме, били заставени да шавнат от своя прав път, трябвало да се потърси убежище за тоя ден, дордето настане мракът. Щом се отбили от шосето и дошли под източния край на тоя естествен редут, Войновски изведнъж заповядал да се отделят 40 души момчета и тичешком да вървят и завземат височината. Вижда се работата, че неприятелят не е предвидял това съображение, предполагал е, че нашите ще да изобиколят селото само и пак ще навлязат в шосето, та затуй пренебрегнал височината, която по-скоро можеше да завземе със своята конница. Като видял, че се отделили определените 40 души, тогава се впуснал и той, но късно било вече.

А боят се продължавал, нашите от земята по-добре мерели, отколкото неприятелите от конете. Жителите на Баница разказват, че когато видели да паднат от конете си двама души черкези убити и когато при байряка на дружината изсвирила тръба — кой знае защо, — то те разбрали в какво се състои работата и търтили да се изкрият.

Стражата от 40 души завзела вече височината, а останалите се приближавали към тях заднишком, като стреляли в същото време. Новите позиции изменили и плана на черкезите. Те се възпрели минутно, като видели направлението на нашите, не в тяхна сметка било да ги преследват из гората.

Преди да се влезе в гората, има полянка, заобиколена с високи дървета. Тук дружината залюляла хоро, селяните го гледали и разказват, че се чувало, когато играющите викали: „Иху!“ Няма съмнение, че това хоро е било само напук на врага.

Дотука от нашите паднало едно 17-годишно хлапе, и то по свои погрешки. Наоколо имало ягодки, подир които то се помамва и отчегарява настрана. Един черкезин се впуснал върху му като стрела и с едно замахвание му снел главицата!

Като се качили вече на казаната височина всичките момчета, тогава съгледали средния връх, най-високия от билото. Тоя връх е Милин камък, с който е почетена настоящата глава. Главатарите на четата намерили за добро, че на Милин камък ще бъдат в по-голяма безопасност, и на минутата побързали да го завземат с време. Разстоянието от източния връх до него е около два километра най-много.

От Милин камък се вижда почти всичката околност, накъдето и да се обърнеш: на север се уморява окото от еднообразното поле, което се вижда почти до Дунава. На юг е изпречен Веслец или върхът от врачанските лозя, за който ще да говорим по-нататък. Зад него като прилепен, макар и да е това измама за окото, се синей гордият челопешки връх в Стара планина или Волът, с една реч, вижда се цялата линия на нашия херой и на неговите другари от козлодуйския бряг до самия му гроб, и то по начин строго йерархически. Там, гдето е той издъхнал, върхът граничи с облаците, между които бял орел цепи междината. Там е високо 1800–2000 метра. Веслец, гдето по-предния ден е почивал войводата под хучението на водопада — 800–1000 метра. Милин камък, гдето сега се намираме с читателите, който стои с поменатите две точки на права като свещ линия — 600 метра. Зад него извървяното и познатото вече пространство с точка Козлодуй — 300 метра. Каква последователност! Най-после на югозапад се вижда крайчецът само, една тясна тъсма от заклещената между хълмовете и камъни Враца, обетованата земя, центърът, седалището на главнокомандующия. Далеч е тя най-много 14–15 километра от Милин камък. Така близо се вижда свещеният Балкан, щото с тояга да посегнеш, гдето се е казало, краят ще да го достигне. Както виждате, хубава позиция, но като се разхождаш по нея с бастун, а конят ти или колата си чакат по-долце.

Доколкото ние отбираме от позиции, мнението ни е, че Милин камък не е бил в полза на нашите, защото са стоели на челото му, не са можали да се възползуват от северния му гръб, за който казахме, че е непроходим, права перпендикулярна стена е, така щото неприятелят, който се е чакал да дойде от три страни: центъра — юг и крилата — изток и запад, можел е да види всичките. От всяка страна той можел да ги наближи на стотина крачки благодарение на полегатостта на шумките. Нашите са имали само един път — стената на север, през която да отстъпят, трябва да се спущат един по един, а спуснати вече: мери ги колкото щеш, с камъни. Южната страна, т.е. неприятелските позиции, са равни поляни, с кола да ходиш по тях.

Слънцето бележело малки обяд, когато дружината станала стопанин на Милин камък. Неприятеля го нямало още. Щом стигнали момчетата, войводата и Войновски планирали местността и заповядали да се направят три реда шансове от камъци, толкова изобилни тука. Те били уверени, че боят е неминуем тоя ден. Не се излъгали. Черкезката потеря, която ги беше оставила на Баница, се появила откъм селото Мраморен. Гледала, обикаляла и като видяла на какво са място нашите, оставили си конете под баира вързани и налетели от три страни. В тридневното войводско съществувание на Ботйова тук стана най-отчаяната битка, на Милин камък се пада палмата на първенството. Лявото крило командувал Н. Войновски, а дясното сам войводата. Той бил дотолкова непредпазлив в своята ярост, щото няколко пъти го дърпали момчетата да не излиза толкова напред. От много хвърляние иглената му пушка, „Шаспо“, мисля, се сгорещила и дордето изстине, вземал назаем от другите.

— Блъскайте, момчета, Враца се вижда, нашите гърмежи се чуват там, помощта няма да се забави! — викал той.

И момчетата два пъти гръмнат, три пъти се дигнат да погледнат в дефилето врачанско.

— Ах, колко е близо Враца! Защо не побързахме още малко? — се чували гласове.

Между неприятелите освен винчестерски пушки имало и от така наречените черкези, които по своята лекота с една ръка можат да се хвърлят. Според разказите на момчетата черкезите хвърляли с тия пушки теллии куршуми^[1], защото косели върховете на гората и защото, като ударили едно казанлъченче, отрязали му корема като с нож.

После два часа нападание и отблъсквание черкезите спрели малко, направили нещо като съвещание и пак настъпили. Това настъпвание било решително. Гръмнали по един-два пъти и извадили саблите, готови да се втурнат. Войновски избрал една линия момчета, които имали револвери, и ги турил на първо място. Понеже разстоянието от едните до другите било твърде малко — около 80–100 крачки, — то нападателите били принудени да се върнат пред опустошителния огън. Тогава те употребили хитрост, свойствена на тях. Покачили си големите калпаци по шумките, а те самите се свили настрана. Мерят и гърмят момчетата върху тия калпаци, дупчат ги с куршуми, вълна и парчета отскачат нагоре, а калпакът все не пада.

— Измама, стойте, не хвърляйте на калпаците! — извикал Пера.

Извикал той и спасил много фишеци, от които немалко отишли напразно, но си изпатил: един от неприятелските куршуми пронизал дясното му коляно, от което надолу кракът се залюлял като отсечен. Подир него изпищял малко по-настрана поп Сава Катрафилов, един от най-приближените до войводата, както видяха вече читателите. Куршумът го лизнал през двата крака, като им скъсал задните жили. Сам войводата оставил своята линия и се затекъл на помощ при светиня му, видял му страшните рани и ги превързал, с каквото намери, викал още едно момче и го преместили на сянка под едно малко осенче.

— Водица! За бог да прости, водица, че изгорях, жив ще да се запаля — викал свещеникът.

Но где водица на Милин камък, в припека между габъри, меше и дрян? Водица се намира в куза, усоето, там, гдето расте широколистна липа, гладка леска и крехък клен. А слънцето, на което утринната зора бе още благоприятна, както казахме, пече, та се пука дърво и камък. Отникъде ветрец се не обажда ако не за друго, то поне да разгони дима от пушките, който висял над главите на нашите юнаци като венец и лепнел чувствително по изпотените им лица.

— Цял ден синя мъгла се мъдреше на Милин камък, под която пукаха пушки — разказват жителите на най-ближното село Мраморен.

Много момчета по съветите на един стар хайдутин държели в устата си куршуми, които смучели и от студенината на които потуляли своята убийствена жажда. Те паднали, не можели да говорят вече, устните им се слепяли като медени пити.

Неприятелите, напротив, бяха в твърде завидно положение относително тая жизнена потребност. В техния лагер се намира студен извор, който тече между два камъка и който е покрит с високи дървета.

Едно козарче, малко момче, което пасяло своите кози в усоите току под Милин камък, подало си главата, полюбопитствувало е може би да погледне, що за гръм е тоя гръм на върха? Дружината го съзряла и Ботйов му се помолил с глас не на войвода, а на страждающи да им обади, има ли тука някъде наблизо вода и може ли им то донесе? Момчето като всяко глупаво момченце, което далеч било да разбере, че прави престъпление, затичало се със своята кратунка там долу между крушака (към северна страна) и донесло една кратуна вода. Ботйов се дотолкова зарадвал, щото му дал една лира бакшиш. А водата той занесъл на ранения свещеник и на други още, които не можели да дишат от жажда.

Боят все продължава, неприятелят прави понякога почивки и отстъпления, но това само с цел да нападне по-одързостено. Дошли му нови сили, положението ставало от минута на минута по-лошо, на 30–40 крачки се приближавали някои отчаяни черкези. Конете с припасите и със спицерията, като по-високи, били избити, убили най-после и коня на войводата, не останал ни един кон здрав, колкото имали в четата; а слънцето далеч още, икиндия няма.

В това време във Враца, към която били обърнато погледите, дигнал се някакъв си дим, а после из пътя към Баница, т.е. към Милин камък, подигнало се прах, като когато вървят много хора. Видели това явление мнозина, видял го и сам войводата. Той погледнал през своя бинокъл и радостно извикал:

— Помощ, момчета! Напред, братия, Враца гори, много народ излезе из града и ни иде на помощ! Напред, ние не сме сами! Удряйте душманите!…

— Да живей България! Да живей войводата! Смърт на тираните! Напред! — се изтръгнали радостни възклицания из гърдите на всичките изгорели от жегата борци.

Досега отчаяни и уморени те рипнали като лъвове из своите позиции и налетели към неприятеля. Гръм, смесен с викове, се раздал по всичките линии на рътлината и черкезите обърнали на бяг пред ненадейната смелост, като са се чудели може би какво стана, защо тия викове, отгде-накъде тая смелост. Момчетата се върнали пак в позициите си и втрещили погледи към спасителната точка. Черкезите от своя страна така също се заоглеждали наоколо, разбрали, че комитите видяха нещо. А във Враца, както ще да видят читателите по-нататък, действително е имало пожар, както и хора, излезли от пътя. Боят пак се продължил, но не толкова отчаяно, не по всичките линии. Момчетата забравили и жажда, и всичко. Изведнъж станали те весели, святата надежда им възкресила убития кураж, почнали те да мечтаят нашироко и високо, както по-преди, когато излязваха из парахода, когато тръгваха. Сам войводата блестял от радост, следвал да се разхожда тържествено и да планира много работи.

— Дотука ние се намирахме собствено в Турция, като в чужда земя — говорел той. — Дотук беше мъчното. От Враца нататък, София, Панагюрище, Копривщица, Етрополе, Карлово, Сливен и в други още много градове, българските знамена се развяват, прогонен е проклетият турчин.

Някои от момчетата почнали и да пеят даже. Малко по малко излезли от Враца хора, т.е. помощта се приближавала към Милин камък, по праха, който се дигал по пътя, се познавал и определял ходът им, защото местността е гора.

Непознатите пътници, се виждало работата, че твърде много бързат, което още повече радвало нашите юнаци, че те изненадейно ще удрят неприятеля откъм гърба.

Най-после помощта се подала през позициите на Милин камък, дошла лице срещу лице с дружината.

— Това е турски аскер! — се чули много гласове измежду нашите, които преминали покрай ушите на всекиго като тръпки.

Да, турски аскер била помощта, която излезе от Враца, както видяхме, която се чакаше с такова нетърпение, която възкреси духовете на нашите борци.^[2] Тя се построила в колони зад гърба на черкезите, изсвирила им тръбата, чули се някои команди от техните началници, а черкезите, ободрени и подкрепени от тая военна сила, спуснали се решително върху позициите на нашите сирачета, боят се захванал сериозно в истинска смисъл на тая дума. Червените войскарски фесове, тяхната тръба и командата им, позната на всичките почти момчета още от детинство, няма нужда да казваме какво тежко и отчаяно впечатление им са произвели. Да тържествуваш преди малко до апогея, че делото ти е блестящо, че Враца е в разположението ти, че тя ти изпраща помощ да си отвориш път, а изведнаж да ти се представят червените фесове, войска царска, за която ти си мислил, че е пропъдена, унищожена вече, такива две противоположни смени в късо време — това е безбожно отравяние на цялата душа, това е нож в сърцето на ония хора, които имат за господар не студения разум и разсъдък, но хвърковатите чувства и идеала. Мрак, униние и дълбоко отчаяние се возцарило в нашия лагер. Всички млъкнали, лицата им приняли гробен цвят, убити погледи се само срещали измежду зелените габърчини и осени, които били неми, но имали прямо съобщение с отпадналата душа, които говорели едно и също: „Изгубени сме!“

Като китка над всичко това, като знак, че царска войска е дошла, като начало на поражение зеленият байряк с лева, който се развявал до това време над главите на борците, рухнал и се повалил на земята, което падение се придружило с грозни и тържествующи викове от позициите на неприятеля. Байрактарят Куруто бил ударен с куршум в корема, паднал на мястото си и извикал. Тая загуба повлияла на Ботйовата поетическа душа твърде силно. Той дал заповед да отковат вече знамето, казал, че от него няма нужда. Едно сливенче го снело и запасало на кръста си. По позициите имало вече натъркаляно убити до десетина души момчета и толкова ранени, които викали и се молели кой за вода, кой за помощ, кой най-после да го добият. Картината е една от обикновените, но на Ботйовата душа се представила най за грозна.

— Няма войводата, какво стана с него? Где е той отишел? — се чули гласове измежду момчетата, при всичко че Ботйов липсвал едвам преди десетина минути.

Потърсили го тук-там, обадили някои, които го видели, че той слязъл в усоето, долу под върха. Под самия връх на Милин камък откъм северна страна виси голяма канара, през която може да се слезе долу почти пълзешком. В дъното на тая канара, 5–6 метра на ниско, има пещера, около която растат липови дървета. В тая пещера намерили Ботйова, М. Цветкова, Апостолов, Обретенов и други, които нарочно отишли да го търсят. И можете ли да си представите какво е търсил тук нашият херой? Облегнат на едната си ръка и замислен, очите му били пълни със сълзи, мрачен и отчаян гледал той в гъстата гора, която се захващала от краката му. Посетителите, които споменахме по-горе, предстъпили към него твърде смутено. Той нито помислил да си скрие от тях чувствата, да им не показва сълзите си. Напротив, като ги видял, още повече заплакал.

— А бе, господин Ботйов, какво е това? — запитали те, при всичко, че добре знаели причините. — Момчетата се оглеждат и питат за вас, страшно е да не напуснат позициите!

Ботйов мълчи и не отговаря, криво и сърдито изглежда Апостолова и Обретенова, бивши апостоли в тая страна.

— И ние сме дошли народ да освобождаваме! — казал той. — Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два деня бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!… Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор — как българският народ е стадо говеда!

Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйов го преварил:

— Махвайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехме във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега освен разбойници!…

Всички мълчели пред тия думи, защото нямало що да възразят. Ботйов си отрил очите и излязъл на позицията с гола сабля, да командува, престорил се на весел, но нима е било възможно да си скрие той истинските чувства? Всички, които го погледнали в лицето, познали го.