Захари Стоянов
Христо Ботйов (21) (Опит за биография)

I

Действието, или по-добре участието на Радецки в похода на нашия войвода, се разделя на две части — на тайна или неволна и на явна и принудена. Границите на тия две половини са ей тука на това място, гдето сме сега. Копаница се казва малкото островче, което Дунавът мие от всяка страна и при което свирна за пръв път рогът на войводата и се развя българският байряк. Тук е средата на пътя между Ряхово и „новата българска станция“ Козлодуй; 10–12 километра е до Ряхово, толкова е и до Козлодуй. Тук спря Радецки, с което довърши първата своя деятелност, и пак тръгна изново под покровителството на зеления български байряк със страшната девиза: Свобода или смърт. Мястото, границата, искаме да кажем, не е току-така от простите и незабележените. Тъкмо там, ни долу, ни горе, са устиетата на двете планински реки Огоста и Скъта, които изтичат от две далечни разстояния, а тука се доближават със своето лъкатушение на съвършено близко разстояние и се давят в колосалния Дунав. Крепостите, лагерът, мостовете и пътищата на римските гарнизони се виждат обиколени от зелената растителност: върби, тополи и елха. Техните задръстени и запушени легла от напора на великата река чули и възприели по гладката си повърхнина звуковете от войводския рог, неговите думи: „На оръжие!“ — и трясъка от сандъците. Но немилостиви били тия две богини на природата, особено по-малката сестра, Скъта. Не обадила тя на дунавския юнак, че ако неговият байряк се развя там, гдето се тя дави и унищожава, ако той ѝ стане гостенин по всичкото ѝ легло, то за отмъщение той трябваше да умре и се съкруши там, гдето се тя ражда в балканска люлка, гдето шумоли и клокочи, гдето е горда, гдето мирише на здравец и на аглика…

Повърнало се статуквото в нашия Радецки, всеки от неговите хора, комуто се пукали преди малко устните, завзел своето място, като почнем от капитанина и свършим до кафеджията. Дала се команда „Vorwärts“ (напред), съживил се той, пак заплющели неговите хвърковати колелета с тая само разлика, че сега царувал и заповядал в неговите стени българският лев.

Преди да тръгне, капитанинът свикал своята команда и съобщил новината, че гостите са хора благородни, български войводи и юнаците му, на българския бряг искат да излязат, затова да им помогне всеки в приготовлението, което има да правят.

— Живейте, братия бугари, и ние сме славяни — извикали матросите.

Бирата, виното и закуските почнали да се леят като на сватба, даром от парахода. Готварническите стаи, които успели да се затворят, се отворили изново и дебелите немкини наизлезли със своите пандишпани и сладка, които наред поднасяли на нашите хъшовчета и им казвали бите. Кафеджията на парахода се случило българче от Панагюрище. То изнесло всичкия свой тютюн и го раздало на момчетата заедно с всичката си сермия кафе и захар. Започнали и представления да стават пред новия капитанин на парахода. Представил се един от машинистите, който преди минута бе натиснат в машината от Инджето, стар далматинец, с бяла брада до пояса.

— Господине капитане! Девет дребни дечица имам, не във Видин да ви закарам, но в Бечу даже, ако желайте — казал той.

— Господине войводо! Съжалете се за нашите дечица, ние сме хора търговци — се изпречили пред войводата находящите се в камарата български търговци, като имали слабостта да предполагат, че Ботйов ще да изведе и тях на козлодуйския бряг.

— Орли ви яли дечицата и вас самите заедно с парите ви! — отговорил войводата с презрение на малодушните поплювковци.

— Ефенди! Това имам, това ти давам — се провряло измежду навалицата едно разтреперано същество и се обадило с гласа на умирающи, като си подавало часовника и пръстена, като се навеждало да целува ръка.

Това същество било едно ефенди или каймакамин с харема, за когото споменахме по-горе. То било убедено 99 на стоте, че животът му е до днес, до тоя час, само не знаело дали в Дунава ще да бъде хвърлено, или просто разсечено. То било разбрало вече, че фантастическите комити, за които се говорело и над път, и на кръстопът, особено по това време, сега попаднал в тяхното царство, на техните ръце.

— Не сме ние като вашите бабаити и черкези да грабим и обираме часовници и пръстени — му отговорил войводата, а после и Войновски. — Ние сме тръгнали да се бием за правата и свободата на своя народ — да го отървем от вашите паши и черкези, а не да убиваме и грабим мирното население, било то българско, или турско. Скрий си ти, ефенди, часовника и бъди спокоен, разкажи на вашите, че комитите са бабаити на бойното поле, а не на кражбата и над беззащитните!

— Бог да ви дава живот и здраве, челеби! — казал той, но пак не му се вярвало.

— Байрякът! Скоро байрякът да се развие, време е вече да заявим своето съществувание още върху течението на великата славянска река — се обърнал и казал войводата на своите адютанти.

Никола Обретенов развързал бялата бохча, която стискал в ръцете си, и прострял знамето върху една маса. Матросите бързо намерили една гладка върлина, върху която се приковало то. Това знаме бе от чист зелен копринен плат, с лев от сърца посред и със сърмени пискюли на двата краища. То беше осветявано през 1875 година в червеноводската черкова; с него Върбан войвода потегли от последното това село за към Търново.^[1] Когато всичко било готово, Ботйов извикал Куруто, сухотънко момче, най-високото по ръст между всичките и известно по своята пъргавина и лекост^[2], комуто подал знамето.

— Куру, прекръсти се и го целуни! С него да паднеш; и умрял вече, душманинът да не може да го изтръгне из ръцете ти — казал Ботйов.

Тържествено Куруто развяло зеления байряк сред парахода. Войводата и свитата му си отложили шапките, а после и момчетата, па най-сетне и хората от парахода заедно с капитанина. „Да живей България!“ — извикала дружината и опряла просълзените си очи върху народния идеал. Димитър Дишлията, стар хайдутин, който по-добре научил своите чувства да се вълнуват от байряк, по-надалеч отишел. Старият хайдутин, най-опитен и най-стар по възраст между всичките, издигнал своята пушка на въздуха и оглушителен гръм се раздал по гладката река, който подплашил где каквато птица имало из балтите и немалко стреснал още пъстрата публика от Радецки. Капитанинът разперил ръце и се обърнал към Ботйова с незадоволствие от тая непредпазлива постъпка. Ботйов от своя страна от само себе си разсърден и от капитанина предизвикан, изправил се над главата на Дишлията със стиснат юмрук.

— Нямаш право, войводо! Тук байряк се отваря, а не вестник. Не само аз, не само момчетата, но и ти трябваше с гръм да поздравите това свято нещо! Тъй правеха едно време всички вехти войводи — отговорил Дишлията с хайдушка гордост.

Ботйов се поколебал и оттеглил, а знамето се ветрее наравно с австрийското.

Капитанинът за още по-голяма сигурност измолил Ботйова да му даде и следующето писмо:

„Долуподписаните удостоверяваме с това, че ние, българските въстаници, със сила принудихме капитанина от Радецки да спре на турския бряг, макар и да няма станция.

За българските въстаници.

Войвода Ботйов“^[3]

На първото извиквание „На оръжие!“ момчетата си взели само пушките, които по предварителна заповед били напълнени още от Румъния. Сега се дала втора заповед — да се облекат вече в хъшовските си дрехи, нещо, което така също се свършило твърде скоро. Поручик Войновски не можал да се стърпи да не похвали дружината, че тя изглежда като редовна войска. Той ги наредил в строй, преброил ги и ги прегледал и им назначил десетници на бърза ръка. Отчете десет души настрана и с поглед избере няколко изпомежду им, когото определя за десетник, като му записва името. Целият персонал от Радецки се разпръснал да помага на момчетата да се обличат и стягат, особено жените келнерици, които с игла и с конци в ръка тичали да шият кому копчетата, кому дрехите, раниците и пр. Всичката дружина, като дома си, насядали по гладките и измити дъски, туряли в ред своята хъшовска униформа. Шапки се хвърляли и с калпаци се заместили, чепици се изували и цървули се предпочитали, палта и панталони се събличали и оставяли в небрежие, паласки и чанти се пълнели с фишеци, всеки бързал по-скоро да бъде готов и по-добро оръжие и припаси да вземе. За да остане скрита тая необикновена и нечута сцена било от неприятелския бряг, било от проходящите по Дунава параходи и кораби, капитанинът, който бил заинтересуван вече в делото, обтегнал бяло покривало (тента) отстрана на Радецки, така щото нашите останали като в харемлик.

Мнозина от дружината не видели или пък забравили може би, но други, в това число и покойният Ю. Кършовски, дневника на когото имаме, казват, че войводата направил преглед на четата още вътре в парахода, щом се те наредили.

— Момчета! — казал той. — Аз съм Христо Ботйов, мен избра революционният комитет да ви бъда войвода, да ви водя в тоя славен поход, да помогнете на своите въстанали братия. Приемате ли ме за ваш войвода?

— Приемаме, приемаме! Да живей Христо Ботйов! — отговорила дружината.

— Вам бе казано, че отивате в Сърбия — продължил войводата. — Това не е истина; ние отиваме в милото си отечество България, ей сега ще да стъпим на окървавената земя, гдето всичко на огън гори, гдето нашите братия ни чакат с отворени ръце. За Сърбия казахме ние, че отиваме, само да си скрием дирите от неприятеля.

Но ония, които тръгнали да мрат, все едно им било в Сърбия ли ще да се извърши тоя акт, или в България, въпрос даже не го направили, всички се обърнали да погледнат брега, накъдето им посочил с пръст войводата.

Понеже момчетата не били още готови, а върховете на зелените брястове от селото Козлодуй се виждали вече, войводата казал на капитанина да върви полека и Радецки се заклатил мързеливо с малък ход, а пасажерите му, нашите, напротив, бързали най-усилено. Откогато се завзел параходът, до брега Козлодуй, т.е. от острова Копаница, всичко се минало най-много около един час.

Като се примъкнал вече нашият Радецки около голата местност на селото, войводата, капитанинът и други още момчета стоели заедно горе на парахода и разглеждали мястото, где ще да излязат. Капитанинът, който от всичките най-добре познавал леглото дунавско, имал решающи глас, защото важното бе да се намери такава вода, гдето параходът да може да се доближи до сушата, лесно и скоро да стовари своите неканени гости. Радецки оставил обикновения си път, средата и течението, и ударил на ребро към сушата, към българския бряг. Полека-лека и с немска предпазливост — да не се забие в пясъка, което щеше да бъде убийствено, най-много за нашите, защото цял ден не можеха се пренесе, рискуваха да бъдат изгорени с парахода заедно. Двама от матросите с дълги върлини в ръце стоели на преднината, измервали водата и викали нависоко: „Вода добра!“ Капитанинът държал устните си на тръбата, за да извика на машиниста „стоп“, тоя последният държал ръката си готова да спре хода, когато се каже „вода не добра“, всичките наши момчета надничали в Дунава и се интересували.

Капитанинът не се лъгал в своята специалност, той сполучил, намерил вода добра, докарал своя Радецки до самия бряг, на десетина крачки. Турили дъски и съединили сушата, параходът спрял, момчетата запели песен юнашка и патриотическа, всичките се трупат на входа — кой по-напред да излезе. Най-напред излязъл Ботйов, подире му последвал Куруто байрактаринът и четирима души с голи сабли, които вървели да пазят свещеното знаме. Куруто го побил на брега върху българска земя и момчетата от парахода, които стоели още запрени, извикали: „Да живей!“ — и някои потеглили да гърмят, за да поздравят тържествения акт. Войновски стои с гола сабля при входа и пази тишина, защото дружината се трупа един през други, кой по-напред да излезе и застане под знамето. Той вика десетка по десетка да излязват, всеки със своя десетник наред и полека, но едвам може да надвие. Първа и втора десетка били излезли вече и застанали под байряка, когато се подала пограничната турска стража, заинтересувана от необикновеното спирание на парахода, и бързо тича право към байряка. Турци, първата жива душа, която дружината среща в България — кой би бил хладнокръвен! Всички посочили с пръст към тях и наместили своите пушки, без да гледат на дисциплина и команда. Забранило се, изгърмяла само първата десетка и един от турците се повалил на земята пред очите на пътниците и капитанина. Той последният, който учтиво разговарял с Давида, побледнял и направил движение да се тегли вече в неприкосновения Радецки.

Турчинът пада, другарите му бягат наназад към Лом, а дружината тържествува и вика: „Да живей!“ — хвърлят се един през други на сушата, така щото мнозина попадали във водата. Кой как стъпи на сушата, на святата народна земя, наведе се, та я целуне, и тогава вече минува под байряка. Един татарин, който косял сено там наблизо, бяга към селото и носи в прегръдките си едно малко дете. Някои от момчетата теглят да гърмят отгоре му, но войводата вика: „Стойте, дете носи човекът!“

В десетина-петнадесет минути Радецки се освободил от нашите пътници, па и те от него. Той представлявал разбита гемия, нещо необикновено, нещо, което показвало, че той е много видял и патил. 195 чифта обуща, толкова шапки, панталони и палта, где кое било хвърлено, лежали небрежно по неговата повърхност, никой не смее още да тури отгоре им ръка, всеки вижда в тях някакво си престъпление, някаква си необикновеност, при всичко че мнозина казвали на хората от Радецки: „Вземете ги и ги носете за наше здраве!“ Не говорим за счупените сандъци и други частни куфари, които зеели отворени, които веднъж завинаги били оставени от своите стопани. Ония от момчетата, които имали пари в себе си и които чувствували тежко впечатление, като се отделяли от парахода, последната легална почва, раздавали тия пари на матросите и на жените-служанки, прощавали се с тях не без някаква си вътрешна симпатия и трогателност.

— Приказвайте за нас, където ходите — говорели нашите момчета.

— Живейте, братия, да живей България! — отговаряли хората на Радецки и стискали ръцете на нашите.

Който отива да мре за свобода и за право, той вдъхва почитание всекиму. Двамата капитани, нашият и австрийският, отдалеч си отложили шапките един към други и всеки побързал да си завземе мястото. Войводата се изправил при своята наредена на брега дружина под байряка, а капитанинът влязъл в парахода. Набързо дигнали моста, който съединяваше парахода със сушата, широкият комин захванал да бухти, котвите се подигнали на своите дебели синджири, колелетата се заклатили и наш Радецки хвръкнал по течението с такава бързина, щото от комина огън изскачало. Дордето той тръгнал, дружината, с лице обърната към него, представила му почетно оръжие. Когато той тръгнал, тя извикала: „Да живей Франц Йосиф! Да живей капитанинът!“ От парахода им отговорили: „Да живей България и войводата!“

Часът бил един подир пладне, когато Радецки се спрял на брега.