Захари Стоянов
Христо Ботйов (12) (Опит за биография)

VI

От Измаил Ботйов отишел право в Браила. 20–30 жълтици в джеба му така чувствително го бодели, щото той мислел деня и нощя що да прави с тях, в какво да ги употреби? И измислил той дело благородно, дело, за което престъпление би било от негова страна, ако го не захванеше, вместо да ходи с тенджера по балтите и да скита тук-там съвсем безцелно. Той намислил да стане публицист, да си опита силите в полето на журналистиката и литературата, усещал се, че е в състояние да направи това и си изпълни съвестно високата задачата. За пръв път в своя живот, на 10 юни 1871 г., почти месец след избягванието му от Измаил, той издал първия брой на своя политически вестник под заглавие Дума на българските емигранти. Вестникът е напечатан в печатницата на Х. Д. Паничкова, Браила, редактор е Д. Чавдар (псевдонимът на Ботйова). В заглавието стои: „Думата ще да излазя всеки четвъртък. Цената е годишна и предплатена: за Румъния фр. 10, повън фр. 12“. От дясна страна на вестника има мото: „Истината е свята“, а от лява — „Свободата е мила“. Първият член в I брой, който носи заглавие „Наместо програма“, е следующият, който ние заемаме изцяло, за да го чете всеки и си състави понятие за идеите и направлението на редактора.

„Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията и изпълнението на редакторите, почти всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мъка. Нашите редактори в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но тутакси след тези обещания, след тези сладки и медени, вестникът им замязва на голо поле без цел, без характер, на кое наместо обещаните гори читателят вижда някакви си тръне, случайно накачени с безцветни дрипи от разни материи, приготвени за дреха на оголелия народ. И робът, който чака да му покажат враговете на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощ във вековната си инстинктивна борба срещу тях, вижда само пилинките в очите си, увеличени в куб и квадрат, а горите, що тежат на плещите му и възпират дишането му, означени с едни само точици. Тъй едни от враговете му се потулиха, други оставиха, а трети се дору показаха за негови приятели — за патриоти. Такъв е бил Всеобщият български вестник (?), който отначало докрай беше орган на някакви си млади чорбаджии; такъв стана вестникът на волните българи, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див дядо; такъв е и сега недоносеният изтърсак на нашите двигатели на пищеварението — политическият и книжовен вестник «Отечество».“

Този триумвират, който искаше да представя уж мненията и стремленията емиграционни, падна именно затова, защото нямаше нищо общо с емиграцията: първият бягаше от нея, вторий се смееше и подиграваше, а третий от височината на чорбаджилъка си дълбоко я презираше и презира, и всичко това ставаше от туй, че те служеха на някакви си партидки, кои^[1] нито народа познаваха, нито пък народът тях. Всяка от тях викаше, крещеше и проповядваше свобода, всяка насърчаше войводите и емигрантите и в същото време всички бягаха и никому ръка не подаваха; тъй щото думата „хъш“ беше станала дума за укор, за презрение, за недоверие, и тези, що имаха злочестината да я носят, теглеха крайни нужди, като не намираха нийде място за работа, или ако и да намираха, то със сигоранца, че трудът им ще е изяден…

Но „Народност“^[2] и „Дунавска зора“ умряха и погребаха се в самите си идеи, а „Отечество“, ако и да не е още погребано, за кое трябва да благодари влиятелните си агенти, кои по низкопоклонничество към патроните му изполъгали са свят простаци, за да му съберат няколкостотин абонати — но и то е отдавна вече умряло и неговата мъчителна смърт е отвратителната категория, в която се намират „Право“ и „Турция“.

За да не падне и нашата „Дума“, ако ще би и в категорията на споменатите блаженопочишви средновековни рицари, ний ще се въздържим от всякакви обещания и като мислим, че съдържанието на първите два-три броя от вестника ни ще обясни и програмата му, възпираме се само да кажем нещо връх названието му Дума на българските емигранти.

На последната нова емиграция, коя от ден на ден се умножава с бежанци и изгнаници от вси слоеве на наша народ, ний гледаме като на пръв гранитен камък, който се хвърли сред пладне върху голата тиква на тиранина, като на същ народен протест против общественото му положение между народите — дору и повече, нашият емигрант, като прав и законен наследник на класическия ни хайдутин, приел и опазил е завещаната борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер. Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езика му — за магнати, за шляхта, за йезуити. Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е повета) и към чорбаджият и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.

Който иска да се увери в това, нека вникне в смисъла на нашия хайдушки епос, нека припомни шопското, браилското и дядовото Николово въстание; за нас са доста отношенията на чорбаджийството отвъд и отсам Дунава към днешната емиграция и онези на народа, и обратно. С какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите си прокудени синове и каква антипатия показват неговите изедници — чорбаджиите и по-горното духовенство!

Сами сме били свидетели и сами на себе си сме изпитали това като пропагандист отвъд и емигрантин отсам Дунава… И то само ний ли? Колко други злочести проповедници се продадоха от тези народни пиявици и колко други се укриха и крият в народа! А тука, тука не направиха ли ни вагабонти, шарлатани, чапкъни и всичко, що може да излезе из устата на едни баснословни невежи, каквито са нашите чорбаджии? Или бяхме глухи и слепи, та не видяхме техния пръст и в несполуката на Петрушанското събитие и на решителните приготовления на Желя и Филип Тотя? Нека ни възрази някой на това — с фактове, с живи фактове ще му избодем очите и ще му докажем, че несполуката ни не бе, че идеята за освобождението не е развита у народа, както мислят ивановци и стояновци, частните тези ненародни препятствия. Собствено идеята за освобождение не е никога угасвала у народа и ако неговата емиграция днес за днес приутихна, то тя не е умряла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне от несполуки и изново, с нови сили да се залови за работа и приготви за удари.

Ето с какви убеждения, с какви надежди и мисли ний разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка благородна душа, всеки свестен българин, кой е оставил бащино огнище не за да промени едно робство на друго; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса за нравствено-политическата свобода и да се откликнем на страждущия народ, който зад расата и калимавката посяга връх чалмата на босфорския болван и гледа да ритне и едното, и другото. Откъм Дунава, белия Дунав, е чакал той някога си своите освободители от византийско иго, към Дунава и сега обръща очи! Затова ний трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим. Пък ако е имало досега ръка, коя да ни отбий или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата…

И глас искрен, благороден

в сърца отзив ще намери,

той е станал глас народен,

та врагът ще потрепери!…

Тая програма от първата литературна и публицистична деятелност на нашия херой така ясно говори сама за себе си, така открито характеризира нейния автор, щото нам малко остава да говорим. Чорбаджии, расо, калимавка и пр. били ненавистта народна, а хайдутите, хайдушкият славен епос трябвало да бъде идеалът народни! Епохата тогавашна, духът и душата велика и неспокойна са изображени в тая програма с поетическо наблюдение. В тая програма ние виждаме Ботйова цял-целеничек, какъвто той беше в поемата „Хайдути“, в „Борба“ по-после, в „Моята молитва“, в „Жив е той, жив“ и пр., и пр. читателите, които с нас заедно видяха Ботйова, когато той се бореше по сватбите в с. Задунайка и хранеше вълчета, когато спеше във воденицата с Христа Карловеца и когато се сражаваше с таласъмите в ханчето „Алдракулуй“, едва ли ще да повярват, че същият Ботйов пише горнята програма, в същите тия гърди се е криел тоя огън. Такива биват истинските поети!

Редакцията, администрацията, печатарството и техническата част на вестника се разпределяла на равни части така: Ботйов — редактор; дядо Паничка — печатар; Киро Тулешков Гурбетът — словослагател; а братя Василеви, тютюнджии в Браила — касиери и нещо като гаранти за сигурността на вестника. С една реч, всичко наред. В заглавието добре стои, че вестникът ще да излиза всяка неделя — четвъртък. В практика излазя съвсем противното. Петте броя, които имаме на ръка, са излезли, както следва: първи брой, както казахме — на 10 юни, втори — на 25 същия месец, трети брой — на 8 юли; четвърти — на 17 юли (слава богу); а пети — на 25 август! Редовно си вършил човекът работата, нямало е защо да негодуват абонатите му. В първия и втория брой няма никакво оплаквание относително финансовата част и другите стопански потребности. Но в третия брой под заглавие: „От редакцията“, четем:

„До настоящия трети брой Думата не можа да излязва редовно по причини, че печатаринът, после и словослагателите бяха се поболели (сиромасите, как пък така от един път да ги налегне болест — р.) — и друго — нямахме гарант и покровител. Днес с благодарение известявам, че всичко това се оправи и ний ще следваме редовно, като г-да бр. Василеви от съчувствие към идеите ни приеха длъжността на гарант на емигрантската ни Дума.

Подир това нека някои си интриганти в Браила, на кои като трън в очите е политическият ни вопрос и кои се зарадваха за спиранието на «Свобода» и намръщиха на появяванието на «Думата» — нека пръскат слухове, че ний не ще можем да следваме. Признаваме се, със слаби средства начнахме (то не може де бъде! — р.), но вестникът ни няма разноските на «Свобода» и редакторът му не живее по хотели и не държи цийтори като тези, що пръскат подобни слухове… Свободните хора под всичките меридиани съчувствуват един другиму и нашите емигранти няма да ни оставят да млъкнем“…

После това известие, което има духа на ултиматум, в което с благодарение се обажда на читателите, че „Думата“ е гарантирана и си има вече своя управител, всеки трябва да чака и се надява, че тя тръгва вече редовно. Но само последующият брой IV, както казахме по-горе, се явил навреме — 17 юли — и без оплаквание. А пети — чак на 5 август се отпечатва, и то с такова мършаво съдържание, което ясно показва, като белия ден, че Ботйовото перо е отсъствувало вече. Няма ни едно стихотворение, както е било в I, II, III и IV броеве, гдето ги има по едно и по две; няма никаква статийка, която да пуща искри, с изключение на подлистника „Българските въстания на 1868 г. под войводството на Хаджи Димитра и Стефан Караджа“, разказа „Примери от турско правосъдие“, които са продължение от другите броеве, и подпис Д. Чавдар. Известието даже, турено начело на 5-и брой, в което се обаждат причините на закъсняванието, и то е писано от чужда посредствена ръка. Вместяваме го за любопитство:

„По причина, че редакторът беше яко болен, вестникът не можа да излезе редовно минувшата седмица. Затова и ние съчувствувахме, като не можахме да съобщиме един яко относителен член за неугодието на «Книжевното дружество», неугодие, което действително съществува, как се уже видя в годишното му на 25 юли събрание.“

Подир това известие следва една глупа и преглупа статия с още по-глупо заглавие, наречено „Граждански изглед“, в която се разправя с един варварски стил как Стефан Берон се изправил на крака и подарил на „Дружеството книжевно“ сърцето на Д. Берона, заключено в една обработена отому способу от аржант-плака кутия! Срещат се и такива фрази: „Вот и резоните от тому способу“ и други още русизми и малорусизми, от които заключаваме, че ближните тайнствени приятели на Ботйова, малоруси, като: Иван Иванович, А. Шапченко, Гримарди Флореско и други, са написали и изпълнили 5-и брой от „Думата“.

За да напусне Ботйов вестника си и да позволи да се пишат в него такива безграмотни и безсъдържателни статии, главната и уважителната причина е била тая, че той е паднал в това време тежко болен, както гласи и самото известие. Болестта му била тифус. Печатарят му дядо Паничка и словослагателят му К. Тулешков разказват, че той заболял, след като изкарал четвъртия брой на „Дума“. Петият излязъл, когато бил вече болен, а шестият, за съществуванието на който ние лично се съмняваме, излязъл уж по-после, и това е то всичкото съществувание на в. „Дума“. За болестта и положението на Ботйова по това време К. Тулешков, който му е служил завинаги като адютантин, разказва… „Той нямаше ни една пробита пара, когато легна болен, нямах аз, нямаха и ония негови другари, които се въртяха около му. Отидох да заложа часа си, но никой не рачи да го приеме (защото е бил много добър по всяка вероятност и от достоверно и неподозрително лице се е залагал — р.). А той болен на умирание и гладен. Най-после отидох при негов един приятел, на Ботйова, комуто известих за критическото положение на последния. Тоя Ботйов приятел, когото като че гледам сега напреде си, щом чу, тръгна с мене заедно и отидохме при един доктор, когото повикахме и го заведохме в стаята на болния. Прегледа го и написа рецепта и като се научи, че болният е бил вестникар и редактор, отказа да иска пари за труда си. Всичко излезе добро, но кой ще да заплати рецептата! Спицеринът приготви лека, но го тури настрана, като се и разсърди още защо не съм му казал, че нямам пари. Какво да правя? Отивам при Ангелакя Савич, но и тоя добродушен и искрен патриот беше изпаднал по това време. Той се трогна и начаса скочи да отиде при Стефан Берон, когото помоли да спаси един млад момък. Берон прати една картичка до спицерина, който даде церовете. Дордето ги вземем, минаха се два-три часа, а онова, което трябваше да се заплати, не надминаваше 2–3 франка…“

Четири броя, но и те са достатъчно да може да се определи и характеризира Ботйов, било неговите политически убеждения по разни въпроси, било литературните му и поетически дарби. За България, както сме казали вече на много места, той желае изтребванието на всичките основи, които прямо или косвено поддържат „босфорския болван“. Чорбаджии, духовенство, мършави вестникари без идея и строга определеност и всякакви други просветители са за него вредителни и пусти елементи. Хайдутите, пред техните идеали и последователи се кланя той само, те трябвало да бъдат знамето на честните емигранти… „Нашият емигрантин, като прав и законен наследник на класическия хайдутин, приел и опазил е завещаната борба с всичките му социални стремления, които са едни от най-хубавите черти на народния ни характер“ — говори той.

В това малко вестниче от три тесни колонки, в четирите му броя, успял да каже и няколко думи за славянската конфедерация, толкова още нова в онова време. За това му е подало повод новопоявившият се сръбски вестник „Югославия“.

„Честитим появяванието на българо-сръбския вестник «Югославия» — говори той… — Идеята за югославянска конфедерация е идея на западните панслависти, в противност на оная на руските, програмата на които се заключава в думите на великия им поет: «Славянските ли реки ще се влеят в руското море, или то ще пресъхне…» Няма славянин, южен или западен, няма свестен човек, кой би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяванието на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга, с история, литература, нрави и обичаи. С химическото сливание на подобни народности става композицията на робството, на яда, кой приима почти цяло столетие болната Полша. Напротив, няма славянин, южен или западен, няма свестен човек, който да не съчувствува на идеята за югославянска конфедерация, коя няма принципа на робството и сливанието на разни народности; а, напротив, сигуранца е за свободно развитие на тия народи, които ще я съставят.

Отскоро се е появила тази идея между южните славяни; но малко е развита тя между наша народ по причини, че му е проповядвана неискрено и с ущърб за целостта му. Германското съединение със свойта деспотическа Прусия и италианското единство със своя Пиемонт и под своя Виктор-Емануил са примери, които плашат наша народ, защото нито Русия е за него Прусия, нито Сърбия — Пиемонт. Югославянската конфедерация трябва да се проповядва и основе на други, свободни начала, тъй щото ни една от народностите да не бъде онеправдана. Прусецът е немец, пиемонтецът — италианец; но нито българинът е сърбин, нито сърбинът — русец…“

Тия начала и идеи, изказани в тая кратка забележка, най-ясно характеризират Христа Ботйов и като българин, и като славянин, и като човек най-после. Той е гледал още тогава, преди 17–18 години, така на тоя въпрос, както днес гледат вече в отечеството му българските патриоти. Но за тия последните, в сравнение с Ботйова, не съществува почти никаква палма, защото очите им се отвориха от оглушителния гърмеж на факти и събития (1885–1888 г.). Слепи да бяхме ние съвременниците, пак трябваше да си отворим очите и се осветлим по въпроса на славянството — кое именно славянство е спасителното и желателното и от кое пада носът само като се помирише. С Ботйова е въпросът съвсем другояче. На основание на дълбоко изучавание само историята на славянските племена и техния жесток покровител, съгласно своите собствени чувства и патриотически побуждения той можал да отгадае и предвиди онова, което обикновените разбраха само след грубите факти и събития. Така би трябвало и да бъде.

В това време, когато той издаваше своята Дума, във Франция, собствено в Париж, се бяха извършили велики събития. Френските работници в Париж, възползувани от паданието на своя авантюрист император, Наполеон III наречен, дигнаха глава против своите угнетители аристократи, буржоази, чиновници, попове, калугери и пр. Основаха временно правителство, изгориха палата на класическите тирани, събориха паметника на Наполеона I, изклаха лицемерните попове и калугери, с една реч, за свой пай нанесоха пръв удар на старата цезаровска школа. Хората от Версайл-Фавр, Мак-Махон, Тиер и пр. — събраха сили, жандарми, войска и свои верни последователи, удариха на комунарския Париж и след една отчаяна битка станаха му господари. Сеч, огън и кръв, каквито не е виждал ни Батак от башибозуците, ни Дамаска от арапите, се захвана между един и същ народ, между работници и чорбаджии. Дребни деца, наречени петриолчици, се колеха по улиците, ранените се убиваха по болниците с митральози, републиката мина през труповете на около 25 000 сиромаси и поби знамето на своето тържество, след като проводи на заточение още няколко хиляди. Това страшно клане в цивилизования Париж, тая борба между сиромаси и богати едвам-що беше се извършила преди няколко месеца, когато Ботйов почна своята Дума.

Разбира се, че симпатиите на света бяха за версайлското правителство, което въведе в Париж порядъка. Думите комуна и комунари бяха равносилни с някаква си кучешка породица, хора вагабонти, разбойници, плячкаджии и грабители като нашите башибозуци и черкези. „Изгорили най-хубавите палати и паметници, опустошили прекрасния град“ и пр. още охания и ахания се чуваха от всекиго любителя на хубавото. И жителите на града Браила били на такова мнение, т.е. и те не можали да намерят думи, с които да окачествят и изпсуват комунарите. Ботйов правел изключение заедно с тайнствения Флореска. Те ходели от кафене на кафене и други публични заведения, гдето се събирали българи и гдето им минувала думата, за да проповядват и разясняват, че комунарите са спасители на человечеството, мъченици за сиромасите, робите и пр., но глупците не можели още да разберат тая тайна. В такова едно кафене един път едно младо търговче, което се отличавало с това, че знаело да държи добре тефтери и сметки, обадило се и възразило, че парижките комунари са кучета.

— Долу шапките! На колене, подлеци! — извикал разярено Флореско, като плеснал шапката от главата на умното търговче. — На колене, когато говорите за сто хиляди души, паднали за една идея!…

Търговчето се навело, та си взело шапчицата и заедно с другата публика покорно излязло из вратата. Всички се разбягали. Според някои сведения, пак от самия Ботйова, Флореско е бил не само комунист по теория, но се е сражавал на парижките барикади с версайлската войска, а после сполучил да побегне, като си менявал името във всеки град и държава. Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще да спаси света. Когато и хора като Вазова с хрисими характери и с благи души са можали да се увлекат, то всеки може да съди за красноречивото и убедителното слово на Ботйова.

Най-после, ето и самата негова защита на комунарите, напечатана във 2-и брой на Дума, под заглавие Смешен плач:

„Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани — за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици на насущния хляб — плачете! — Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си, и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат на оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвърляйте кал и камъни върху гроба на Домбровски^[3], защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.

Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон в името на цивилизацията и Вилхелм в името на божия промисъл не направиха повече зло, повече варварство в 19-и век, отколкото направи Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човека наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.

Християнството има своите мъченици, доде нарече роба «син божи, син человечески»; има ги и революцията, за да «направи скитника гражданин»; има ги и ще ги има и социализмът, който «иска да направи човека повече от син божи и гражданин — не идеал, а същ човек и от него да зависи градът, а не той от града». Християнството, революцията и социализмът — монархията, конституцията и републиката, — те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.

Училището и само училището, казва баба «Македония», ще избави Европа от социален преврат — училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона — и училището житейско.

Комунистите са мъченици; защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. «И свободата ще има своите йезуити», казва Хайне.

Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи и европейската — за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: «Кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли или хермафродит — звяр или риба?»… И ще бъде ден — ден първий!…“

И тука ние няма да приложим нищо на онова, което казал сам Ботйов за комунарите. В своите горещи симпатии за тях той е доказал, че е човек, че желае за свободата и правата на целия свят, на всичките народности, без да му пречи за това неговата българщина и славянщина. С това той е показал, че е истински поет, че е най-напред човек роден, после българин и тогава славянин. Затуй ще да бъде и велик. И в България желаел ли е той Парижка комуна? Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно. „Полякът, говори той, пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езика му — за магнати, за шляхта, за йезуити. Българинът е съвсем противното.“ За България той желаел политическа свобода и демократическо управление с републиканска форма, ако е възможно, както това същото е желаел и Любен Каравелов, Левски, Кънчев и пр. Школата беше една. В качеството си на революционер за своето отечество, съвременник на Наполеона III, на Александра II и на усмиряването на Полша, естествено и логически той трябваше да симпатизира на комунистите във Франция и на нихилистите в Русия. Егоизъм, фанатизъм в патриотизма би било от негова страна, ако той мразеше само султан Абдул Азиза, а защищаваше Лудовик, Наполеона и Александра II, че са по-свободолюбиви монарси. Тая позорна рол би била достояние на посредствените националисти, на православните аскетици и пр., а не и на Ботйова поета. Махни в България турското управление и чорбаджиите или пък само първото, защото чорбаджия без паша и кадия е нищо — ето ти че в България се въвежда цял комунизъм и нихилизъм, какъвто желаели във Франция и Русия.

Ако Ботйов, един руски нихилист и един френски комунист би се срещнали и почнали помежду си такъв един разговор: Ботйов ги кълне и напада, че имат свое народно правителство, своя войска, своя литература, всичко свое и пак се бунтуват и колят, когато трябваше да се съединят и помогнат за изгонванието на султаните и пашите. Защо? — питат събеседниците му. — Защото българският народ страдае и пъшка под турците — ще отговори по всяка вероятност нашият херой. Всеки умен човек, знающи френския и руския народ, да би бил на мястото на комуниста и нихилиста, би запушил устата на Ботйова, защото във Франция и Русия народът е теглил сто пъти повече, отколкото българите. Българинът в турско време е бил господар на себе си, какъвто френецът и русинът не са сънували. Българинът е бил само обиран, бит понякога и псуван, раб политически. Френецът е имал гола свобода, носил е пищов на гол корем, а е гладувал и живял така, както у нас малцина. Нещастният пък русин не е имал и пищов на гол корем. Той е теглил и едното, и другото, той живял по-скотски, отколкото добитъкът на българина. Ако по цяла България се е случвало, щото в годината да отвлекат турците четири-пет момичета, повечето с тяхно съгласие, то във велика Русия това се е вършело съвсем по християнски. Ние можем да наброим от нейните помешчици няколко души, които са обезчестили на своя глава по 50, дору и 80 момичета. Такъв турчин, бей, ага, паша ние не знаем в България. Но що говорим? В Русия са се продавали две момичета за една кучка! Всичко това го е знаел Ботйов, ето защо си е издигал гласа, гдето е робът, тоя негов брат, без разлика на вяра и на народност. Не беше той министър, държавен мъж, консул и пр., та за хатъра и за играта на дипломацията и политиката да мълчи и да се държи в резерва. По-нататък, когато дойдем до втория му политически вестник — Знаме, — ще да поговорим по-напространно за неговите взглядове на различни обществени въпроси и политическите му убеждения като човек, славянин и българин.

Думата на българските емигранти се е отличавала още с поетическите произведения на нашия херой. И в четирите броя, които имаме на ръка, има по едно стихотворение, а в някои — в първия брой — две: До моето първо либе^[4] и Делба, посветена на Л. Каравелова. Във втория брой е: На прощаване 1868; в третия: Хайдути; а в четвъртия: Пристанала (посветена на г-ца М. И. Г-ва^[5]). В първия още брой той побързал да обади на своето първо либе Ш… да млъкне, да забрави минало детинство и лудории:

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова —

млад съм аз, но младост не помня.

Пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз — вериги влачех,

та за една твоя усмивка

безумен аз света презирах

и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди…

…

Ти имаш глас чуден — млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси? —

За тоз глас ми копней душата

и там тегли сърце ранено,

там, де е все с кърви облено!…

Четете това стихотворение До моето първо либе, от което заемаме горните откъслеци, и вие ще да видите вътре Ботйова цял-целеничек, заедно с епохата, с всичката своя мрачност, отчаяност и злоба към всичко, щото е доволно, сито, благодарно и има чувства да либи, обича и се увлича. Било едно време, казва той, когато за поглед мил и въздишка плачел; но това време загинало безвъзвратно, роб бил тогаз и безумен. И действително, животът на Ботйов бил вече отровен, нямало за него спокойствие и мирен живот. Още повече. Той забранява и на другите да бъдат весели и доволни, иска целият свят да стане като него, в това число и любовницата му, слабо и некадърно същество.

Велико Попов, така също негов верен другар, разказва, че когато издавал Думата на българските емигранти и боледувал, положението му било такова: Край града имало някой си калоферец, кръчмарин от най-долна степен, гдето се събирали талигаджии, хамали и слуги. В същата тая кръчма живеел и Ботйов, без пара и без кредит. На същата оная маса, гдето си чукали чашите пияните власи и българи, гдето говорели двайсе души, а само той слушал, се пишели ръкописите за Думата, за правото на комунарите и за зверствата на монарсите! Тук се съчинявали и стихотворенията До моето първо либе, Пристанала и пр. и пр. Тук, в тая кръчмица, му било и леглото, нощните покои. Креватът му се състоял от една дъска — пейка, — която деня и вечер до късно служела за сядание на гостите и чак посред нощ, когато тия последните благоволявали да си отидат, тогава той си лягал. Няколко пъти нахоквал тия гости да си излязат и го оставят спокоен, но стопанинът кръчмар се начумерил и дал ултиматум на хероя ни, че неговият живот и хляб излиза от тия пияници, които той пъдел. Много пъти, подпрян на едната си ръка и свит на кълбо — да има място и за други, — четял вестници и книги, а някои от пияните посетители, които са душмани на подобни занятия, правели му различни пакости. Едни му затуляли светлината от малката ламбичка, втори го питали скоро ли ще има война с царя турчаска, трети му казвали поп ли ще да става, та все чете, и т.н. За постелка, покривало и възглавница му служели собствените дрехи и обуща. Когато нямало дърва, запалял вестници и на тях си печал месо! Като стъмвало, рано-рано трябвало да дава аудиенция на своите многобройни адютанти и другари, десет пъти по-голи и по сиромаси от него. Завиждали му, че той спи в кръчма и на дъски, когато те нощували из върбалака и по улиците.

— Хляб, господин Христо — говорели те отчаяно. — Ако и ти не ни помогнеш, то ще да трябва да се нахвърляме в Дунава.