Реймънд Фийст
Магьосник (8)

Глава 6
Съветът на елфите

Пъг се наведе от прозореца.

Въпреки проливния дъжд, завалял рано заранта, из двора на замъка цареше суетня. Освен неизбежното шетане, предшестващо идването на важни гости, се добавяше и новостта, че тези гости ще са елфи. Дори редките посещения на някоя пратеник елф от кралица Агларана предизвикваха огромно любопитство, защото елфите рядко рискуваха да пътуват на юг от река Крудий. Елфите живееха настрани от човешкото общество и хората смятаха обичаите им за странни и пълни с вълшебства. Бяха живели в тези земи дълго преди идването на хората в Запада и съществуваше мълчаливо споразумение, че въпреки всякакви претенции на Кралството, елфите ще си останат свободен народ.

Окашляне накара Пъг да се обърне. Кълган, задълбочен над един дебел том, му даваше знак с очи да се върне към заниманията си.

— Ще имаш предостатъчно време да се дивиш на елфи, момче, и то само след няколко часа. После ще ти остане малко време за учене. Трябва да свикнеш да използваш най-полезно времето си.

Фантус допълзя и положи главата си в скута на момчето. Пъг го почеса разсеяно по костния ръб над окото, взе книгата си и се зачете. Кълган му беше поставил задача да формулира общите свойства на заклинания, описани от различни магьосници, надявайки се, че така ще задълбочи разбирането му за естеството на чародейството.

Кълган беше на мнение, че заклинанието на Пъг срещу тролите е било плод на силен моментен стрес. Надяваше се, че проучването на изследванията на други магьосници ще помогне на момчето да преодолее спънките, които му пречеха в обучението.

Пъг хвърли поглед към наставника си. Кълган бълваше внушителни облаци дим от дългата си лула и не показваше никакви признаци на умора от предния ден. Дори сърдито беше настоял момчето да използва тези часове за учене, вместо да седи бездейно и да чака пристигането на кралицата на елфите и нейната свита.

— Кълган?

— Да, Пъг?

— Много по-добре ще работим с теб, ако можехме по някакъв начин да поддържаме огъня за топло, но да изкараме пушека навън. — С пушека от мангала и лулата на мага, стаята беше потънала в гъста синкаво-синя мъгла.

Магьосникът се изсмя гръмко.

— Прав си. — Кълган притвори за миг очи, ръцете му се развъртяха свирепо и той тихо и напевно изреди няколко заклинания. Скоро държеше в ръцете си голяма сфера от бяло-син пушек. Занесе я до прозореца и я изхвърли навън, а въздухът в стаята стана чист и свеж.

Пъг поклати глава и се засмя.

— Благодаря ти, Кълган. Но в главата ми се върти по-просто решение. Какво ще кажеш да направим комин?

— Невъзможно е, Пъг — отвърна Кълган, седна и посочи стената. — Ако бяха направили комин, когато са строили кулата, чудесно. Но да се опитваме да извадим камъните оттук през моята стая и чак до покрива, ще е трудно, да не кажем скъпо.

— Нямах предвид комин през стената, Кълган. Нали знаеш как топилнята в ковачницата има каменен свод, отвеждащ топлината и пушека през тавана? — Магьосникът кимна. — Е, ако някой ковач може да ни направи метален свод и метален комин, който да отвежда пушека до покрива, няма ли да е същото?

Кълган се замисли за миг.

— Не виждам защо да не стане. Но къде ще сложиш този комин?

— Ето там. — Пъг посочи два камъка вляво над прозореца. Бяха лошо закрепени още при строежа на кулата и сега между тях зееше пукнатина, през която вятърът нахлуваше с вой в стаята. — Този камък може да се извади — каза той и посочи левия. — Проверих го. Хлабав е. Коминът може да тръгне над мангала, да завие тук — младежът посочи едно място във въздуха над мангала и на равнището на камъка — и да излезе оттук. Като замажем около него, ще пази и от вятъра.

Кълган изглеждаше впечатлен.

— Идеята е новаторска, Пъг. Може и да стане. Ще поговоря с ковача утре сутринта и ще видя какво мисли той по въпроса. Чудно как никой не се е сетил досега.

Доволен от себе си, че му е хрумнало за комина, Пъг отново се залови със заниманията си. Препрочете пасажа, задържал погледа му преди малко, озадачен от някаква двусмислица. Накрая пак погледна магьосника и рече:

— Кълган.

— Да, Пъг?

— Ето пак. Магьосник Лутън тук използва същия трик като Марсъс, за да разстрои въздействието на заклинанието върху изричащия го, насочвайки го към външна цел. — Той остави големия том разтворен, за да не изтърве мястото, и вдигна друг. — Но Доркъс ето тук пише, че използването на този трик вреди на заклинанието, като увеличава вероятността то да не подейства. Как е възможно да има толкова много противоречия по природата на този единствен конструкт?

Кълган присви очи за миг и изгледа ученика си, после се отпусна назад и отправи във въздуха син облак дим.

— Това само доказва предишните ми думи, момко. Въпреки цялата суетност, които ние маговете може би проявяваме заради своя занаят, в него всъщност има твърде малко научна подреденост. Чародейството е сбор от народни мъдрости и умения, предавани от майстор на чирак от самото начало на времето. Опит и грешка, опит и грешка — това е бил пътят. Никога не е правено усилие магизмът да се подреди в някаква система, със закони, правила и аксиоми, които да са разбираеми и приемливи за всички. — Той загледа Пъг замислено. — Всеки един от нас е като дърводелец, който прави маса, но всеки от нас си избира различно дърво, различни триони, някои използват клечки и дибли, други използват пирони, трети длабове и зъбци, някои туткал, други не… накрая имаме маса, но средствата за нейната направа не са едни и същи във всички случаи. Това, за което говориш, най-вероятно е повече подсказ за ограниченията на всеки един от тези почтени мъдреци, които ти изучаваш, отколкото някакво предписание как да се правят магии. За Лутън и Марсъс трикът е подпомагал градежа на заклинанието; за Доркъс — той е пречил.

— Разбирам примера ти, Кълган, но така и няма да разбера как всички тези магьосници са могли да правят едно и също, но по толкова различни начини. Разбирам, че всеки един от тях е искал да постигне своята цел и е намирал различни средства, но в начина, по който са го правили, нещо липсва.

Кълган го изгледа заинтригувано.

— И кое е това липсващо нещо, Пъг?

Момчето се замисли.

— Ами… не знам. Като че ли очаквам да намеря нещо, което да ми каже: „Ето така трябва да се направи, това е единственият начин“, или нещо подобно. Глупаво ли е?

Кълган кимна.

— Мисля, че вече те познавам достатъчно добре и те разбирам. Ти притежаваш много добре подреден ум, Пъг. Разбираш логиката далеч по-добре от мнозина, дори от хора, много по-възрастни от теб. Виждаш нещата по-скоро като система, отколкото като безразборно множество от събития. Навярно в това се крие част от проблема ти.

Лицето на Пъг издаде любопитството му и Кълган продължи.

— Много от това, на което се опитвам да те науча, се основава на система от логика, причина и следствие, но много — не. Все едно да учиш някого да свири на лютня. Можеш да му покажеш как се дърпат струните, но това знание само по себе си няма да го направи прочут трубадур. Твоят проблем е в изкуството, не в науката.

— Мисля, че разбирам, Кълган. — Гласът на Пъг прозвуча обезсърчено.

Кълган се изправи.

— Не го взимай много присърце. Още си млад и храня надежди за теб. — Каза го лековато и Пъг усети хумора.

— Значи не съм пълен некадърник? — каза той с усмивка.

— О, не си. — Кълган изгледа замислено ученика си. — Всъщност имам чувството, че някой ден можеш да използваш логичния си ум, за да усъвършенстваш магиката.

Пъг се сепна. Не беше мислил за себе си като за човек, способен на велики дела.

Под прозореца отекнаха викове и Пъг побърза да надникне в двора. Отряд стражи притичваше през разтворените порти. Пъг се обърна към Кълган.

— Елфите сигурно са дошли! Стражата излиза.

— Добре — каза Кълган. — Привършихме със заниманията си за днес. Все едно, нищо няма да може да те задържи, докато не видиш елфите. Тичай.

Пъг изскочи през вратата и хукна надолу по стълбите. Взимаше стъпалата по две наведнъж, скочи на долната площадка на кулата през последните четири и продължи да тича. Профуча през кухнята и изхвърча навън. Когато заобиколи цитаделата към предния площад, се натъкна на Томас, изправен на една пълна със сено кола. Пъг се изкатери при него, за да види по-добре пристигането над главите на събралия се любопитен народ от замъка.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза му Томас. — Реших, че ще изкараш цял ден затворен с книгите.

— Това не бих го пропуснал — отвърна Пъг. — Елфи!

Томас го сръга закачливо с лакът.

— Не ти ли стигнаха вълненията за тази седмица?

Пъг го изгледа мрачно.

— Щом си толкова безразличен, защо си щръкнал под дъжда на тая кола?

Томас не отговори. Вместо това посочи:

— Виж!

Пъг се обърна и видя как стражите се изпънаха мирно и през портите влязоха ездачи със зелени наметала. Те поеха към главната порта на цитаделата, където ги очакваше херцогът. Пъг и Томас се загледаха с възхита, защото ездачите яздеха най-красивите бели коне, каквито момчетата бяха виждали — при това без никакви седла или сбруи. Конете изглеждаха незасегнати от влагата и козините им леко блестяха — дали заради някакво вълшебство, или беше заради сивкавата следобедна светлина, Пъг не можа да определи. Водачът им яздеше особено величествено животно: много високо, с дълга, вееща се грива и опашка, извита като перо. Ездачите накараха конете да се вдигнат на задните си крака за поздрав и сред тълпата се разнесоха ахкания.

— Вихрогоните на елфите — промълви Томас.

Конете на приказните същества бяха легендарни. Мартин Дълголъкия беше разказвал на момчетата, че живеели в скрити горски поляни край Елвандар. Говореше се, че притежавали интелигентност и им било присъщо вълшебството, и че никое човешко същество не можело да ги яхне. Казваха също, че само същество с кралска елфска кръв може да ги накара да изтърпят ездачи на гърбовете си.

Затичаха се коняри да поемат животните, но нечий мелодичен глас звънко извика:

— Не е нужно!

Гласът бе на първия ездач, яздещ най-високия вихрогон, и беше на жена. Тя скочи пъргаво, без ничия помощ, леко стъпи на земята и отметна качулката на наметалото си, разкривайки гъста като грива рижа коса. Дори сред сумрака на следобедния дъжд косата й като че ли беше прошарена със златисти нишки. Беше висока почти колкото Боррик. Заизкачва се по стъпалата, а херцогът заслиза да я посрещне.

Боррик протегна ръце и пое нейните за поздрав.

— Добре сте ни дошла, милейди. Оказвате на мен и на дома ми велика почит.

Кралицата на елфите отвърна:

— Вие сте изключително любезен, лорд Боррик. — Гласът й беше звучен и удивително чист и прокънтя над множеството така, че всички го чуха. Пъг усети как ръката на Томас го стисна за рамото. Обърна се и забеляза възхитата, изписана на лицето му.

— Красива е — въздъхна по-високото момче.

Пъг отново насочи вниманието си към посрещането. Принуден бе да се съгласи, че кралицата на елфите наистина е красива, макар и не съвсем според човешкото понятие за красота. Очите й бяха големи и светлосини, почти блестящи в сумрака. Лицето й — с фино изваяни черти, с високи скули и волева, но не мъжествена челюст.

Усмивката й беше широка и зъбите й блестяха между почти алените й устни. Носеше малка златна диадема, задържаща косата й и разкриваща правите, леко изострени и без мека част уши, характерни за расата й.

Останалите от свитата също слязоха от конете си. Всички бяха облечени в богати одежди. Туниките и тънките им клинове бяха в ярки, контрастни цветове. Един беше в тъмночервена туника, друг — в бледожълта, с яркозелен елек. Въпреки яркостта на цветовете, дрехите им бяха изящни и фино скроени, но без никакви пищни украси. Бяха единадесет заедно с кралицата и всички си приличаха на външност, все високи, младолики и гъвкави.

Кралицата се извърна към свитата си и изрече нещо на мелодичния си език. Конете на елфите се изправиха на задните си крака за почест, след което препуснаха през портата покрай изненаданото множество. Херцогът покани гостите да влязат и скоро тълпата се пръсна. Томас и Пъг останаха да седят тихо под дъжда.

— И сто години да живея, не знам дали някога отново ще видя жена като нея — тихо каза Томас.

Пъг се изненада, защото приятелят му рядко изразяваше подобни чувства. За миг изпита желание да го нахока заради хлапашката му влюбчивост, но нещо в изражението на Томас му подсказа, че няма да е уместно.

— Хайде — подкани го той. — Ще подгизнем.

Смъкнаха се от колата и Пъг каза:

— По-добре се преоблечи и помоли да ти заемат някой сух табард.

— Защо? — попита Томас, а Пъг му отвърна със заядлива усмивка:

— О? Не ти ли казах? Херцогът иска да присъстваш на дворцовия пир. Иска да разкажеш пред кралицата на елфите какво си видял на кораба.

Томас изглеждаше готов да се дръпне и да побегне.

— Аз? На пира в дворцовата зала? — Лицето му пребледня. — Да говоря? На кралицата?

Пъг го досмеша.

— Лесно е. Просто си отваряш устата и думите излизат.

Томас замахна да го цапардоса, но Пъг се сниши, извъртя се и награби приятеля си отзад. Имаше яки ръце, въпреки че отстъпваше на Томас по ръст, и с лекота надигна приятеля си от земята. Томас се замята и скоро се разсмя неудържимо.

— Пъг, пусни ме.

— Не и преди да си се успокоил.

— Нищо ми няма.

Пъг го пусна.

— Защо ми посегна?

— Защото си нагъл и защото ми го каза чак в последната минута.

— Е, добре. Извинявай, че ти го казах чак сега. Друго има ли?

Томас изглеждаше посърнал, явно не заради дъжда.

— Не знам как да се храня в присъствие на знатни особи. Страх ме е, че ще се изложа.

— Лесно е. Просто гледай мен и прави каквото правя аз. Дръж вилицата с лявата ръка и си режи с ножа. Не пий от купите с вода — те са за измиване — и ги използвай често, защото ще се оцапаш от мазнината по ребрата. И гледай да не хвърляш кокалите през рамо на кучетата, и не на пода пред масата на херцога. И не си трий устата с ръкава, а с кърпата на масата, тя е за това.

Двамата тръгнаха към войнишките общежития и Пъг продължи да сипе указания на приятеля си подробностите на изисканото дворцово поведение. Томас остана впечатлен от богатите му познания.

 

 

Томас така и не можеше да реши болнав ли да изглежда, или измъчен. Щом някой погледнеше към него, той тутакси решаваше, че са го хванали в най-тежко нарушение на дворцовия етикет, и видът му ставаше болнав. А когато погледът му се спреше на кралицата на елфите, стомахът му се стягаше на възли и той изглеждаше съвсем измъчен.

Пъг беше уредил Томас да седне до него на една по-отдалечена маса от тази на херцога, въпреки че обичайното му място беше тъкмо на челната маса, до принцесата. Радваше се, че е по-настрана от нея, защото тя продължаваше да показва недоволството си от него. Обикновено му бърбореше за хилядите дребни клюки, от които толкова се интересуваха дворцовите дами, но предната вечер подчертано го бе пренебрегнала, обсипвайки с вниманието си изненадания и явно доволен Роланд. Пъг се учуди на собствената си реакция — смесица от облекчение и голяма доза раздразнение. Облекчението идваше от това, че се е отървал от капризите й, докато умилкванията на Роланд около нея му действаха като неприятен сърбеж, който не може да почеше.

Напоследък Пъг се тревожеше от враждебността на Роланд към него, зле прикрита зад вдървените му маниери. Между тях никога не беше съществувала близост, както между Роланд и Томас, но не беше имало и причина да се карат. Доскоро Роланд просто беше един от тайфата момчета на годините на Пъг. Никога не се беше прикривал зад предимствата на ранга си, когато се случеше да се скара с момчетата от простолюдието, и винаги бе готов да реши спора по най-уместния начин. И тъй като се беше оказал опитен побойник още когато пристигна в Крудий, разприте му с другите момчета обикновено приключваха мирно. А ето че сега беше възникнало това мрачно напрежение между Роланд и него и Пъг усещаше, че му се иска да не отстъпва на Томас в боя — Томас беше единственото момче, което Роланд не можеше да надвие с юмруци, и единствената им свада беше приключила набързо, след като Роланд получи здрав тупаник. А че предстоеше сблъсък между него и младия скуайър, в това Пъг беше толкова сигурен, колкото че слънцето ще изгрее на заранта. Това го плашеше, но настъпеше ли този момент, поне всичко щеше да свърши.

Пъг погледна крадешком към Томас, видя, че приятелят му е затънал до гуша в притесненията си, и отново насочи вниманието си към Карлайн. Принцесата го привличаше, но примамливата й изкусителност се смекчаваше от странното усещане за неудобство всеки път, когато тя се окажеше близо до него. Колкото и за красива да я намираше — черните й кичури и сините й очи палеха в него някакви твърде притеснителни пламъци на въображението, — образите винаги се оказваха някак кухи, безцветни отвътре, липсваше им онова изумруденорозово сияние, присъщо на бляновете му, докато Карлайн все още беше едно далечно, недосегаемо и непознато същество. Напоследък можеше да я съзерцава отблизо и макар за кратко, това правеше идеализацията на разсъжденията му невъзможна. Тя просто се оказваше твърде сложна личност, за да се побере в тесните рамки на доскорошните му безхитростни момчешки мечти. Като цяло проблемът с принцесата го притесняваше, но щом я видеше с Роланд, забравяше всякакви вътрешни противоречия, свързани с нея, и на повърхността избликваха по-малко разсъдъчни, по-първични чувства. Ставаше ревнив.

Пъг въздъхна и поклати глава, угрижен за собственото си нещастие и забравил за мъките на Томас. „Поне не съм сам“ — помисли си той. За явно неудоволствие на Роланд, в момента Карлайн изглеждаше погълната в разговор с принц Калин Елвандарски, сина на Агларана. Принцът изглеждаше на възрастта на Арута или Луам, но също така изглеждаше и майка му, на която човек не можеше да даде повече от двадесет и няколко години. Всички елфи, с изключение на старшия съветник на кралицата, Татар, бяха твърде младолики, а и Татар изглеждаше не по-възрастен от херцога.

Когато пирът приключи и по-голямата част от свитата на херцога се оттегли, херцогът стана, подаде ръка на Агларана и поведе тези, който щяха да участват в съвета, към заседателната зала.

За трети път през последните два дни момчетата се озоваха в залата на херцогския съвет. Този път Пъг се чувстваше по-спокоен, може би заради обилната храна, но Томас изглеждаше по-смутен от всякога. Ако височкото момче беше прекарало целия пир втренчено в кралицата на елфите, то сега, в по-малкото помещение, като че ли се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към нея. На Пъг му се стори, че Агларана забеляза поведението на Томас и се усмихна леко, но не беше сигурен.

Двамата елфи, дошли с кралицата, Калин и Татар, веднага се приближиха до масата, където бяха поставени купата и изделията, взети от цуранския воин, и започнаха да ги разглеждат внимателно.

Херцогът обяви начало на заседанието и двамата елфи седнаха от двете страни на кралицата. Пъг и Томас останаха до вратата, както обикновено.

Херцогът каза:

— Вече ви разказахме какво се случи, всичко, което знаем, а сега имате и доказателства пред очите си. Ако смятате, че ще е от полза, момчетата могат да опишат събитията на кораба.

Кралицата наклони глава, но вместо нея заговори Татар:

— Бих искал да чуя историята от първа ръка, ваша светлост.

Боррик даде знак на момчетата да се приближат. Те пристъпиха напред и Татар каза:

— Кой от вас пръв видя този чуждоземен пришълец?

Томас хвърли поглед към Пъг да покаже, че трябва да говори по-ниското момче, и Пъг каза: „И двамата, ваше благородие“, понеже не знаеше с каква титла да се обърне към елфа. Татар, изглежда, остана доволен от обръщението. Пъг преразказа събитията, без да пропусне нищо от това, което си спомняше. След като привърши, Татар му зададе няколко въпроса, всеки от които накара Пъг да се порови в паметта си, измъквайки дребни подробности, които беше пропуснал.

След като приключи, Пъг отстъпи назад и Татар повтори процедурата с Томас. Томас заговори на пресекулки, видимо притеснен, и кралицата на елфите го дари с щедра усмивка, за да му вдъхне увереност. Това само го обърка още повече и скоро го освободиха.

Въпросите на Татар измъкнаха на бял свят още подробности за кораба, дреболии, забравени от момчетата: противопожарни ведра, пълни с пясък, разхвърляни по палубата, празни поставки за копия, подкрепящи заключението на Арута, че това наистина е бил боен кораб.

Татар се облегна назад.

— Никога не сме чували за такъв кораб. В много отношения прилича на други кораби, но не във всичко. Убедени сме.

Сякаш по мълчалив сигнал, думата взе Калин.

— След кончината на моя баща, краля, аз служа като боен вожд на Елвандар. Задължението ми е да оглавявам съгледвачите и патрулите, които бранят поляните ни в лесовете. От известно време се натъкваме на странни явления във Великия лес южно от река Крудий. На няколко пъти нашите бегачи се натъкнаха на човешки следи в изолирани участъци от леса. Намерени са чак до границите на Елвандар, дори при Северния проход край Камен връх. Съгледвачите ни се мъчиха няколко седмици да намерят тези хора, но са видели само следите. Липсвали са всякакви обичайни белези за някоя група за разузнаване или обир. Тези хора са положили голямо усърдие да прикрият присъствието си. Ако не бяха пресекли толкова близо до Елвандар, можеше да останат незасечени, но никой не може да се промъкне толкова близо до дома ни, без да го забележим. Преди няколко дни един от съгледвачите ни забелязал отряд странници да преброжда реката близо до границата на нашите гори. Отрядът се бил запътил към Северния проход. Той ги проследил в полудневен поход, но после ги изгубил.

Фанън вдигна вежди.

— Елф следотърсач да ги изгуби?

Калин килна леко глава.

— Не от липса на опит. Те просто навлезли в една обрасла с гъсталак поляна и не излезли от нея. Той проследил стъпките им до мястото, където изчезнали.

— Мисля, че сега знаем къде са отишли — намеси се Луам. Изглеждаше необичайно сериозен и повече от всякога напомняше за баща си.

Калин продължи:

— Четири дни преди да пристигне вашето съобщение, лично предвождах патрул, който забеляза малък отряд недалече от мястото, където бе засечен първият. Бяха ниски и набити хора, без бради. Някои бяха бели, други тъмнокожи. Бяха десетима на брой и се движеха през леса с голяма тревога; озъртаха се бдително и при най-лекия шум. Но въпреки цялото им внимание нямаха представа, че ги следят. Всички бяха облечени в брони в ярки цветове, червено и синьо, някои в зелено и жълто, с изключение на един в черна роба. Носеха мечове като този на масата и други, неназъбени, кръгли щитове и странни лъкове, къси и двойно, извити.

Алгон се приведе напрегнато.

— Това са вити лъкове, като тези на кешийските воини-псета.

Калин разпери ръце.

— Кеш отдавна е напуснал тези земи, а във времената, когато познавахме империята, те използваха прости лъкове, от тисово дърво или ясен.

Алгон го прекъсна възбудено.

— Те си имат някакъв свой, таен начин да правят такива лъкове от дърво и животински рог. Малки са, но са доста мощни, макар и не колкото дългия лък. Обхватът им е удивително…

Боррик се окашля многозначително, за да спре конемайстора да ги залисва с познанията си в оръжейното дело.

— Ваше височество, бихте ли продължили?

Алгон се изчерви, а Калин каза:

— Следих ги в продължение на два дни. Спряха се на стан, без да палят огън през нощта, и се погрижиха най-старателно да не оставят следи от преминаването си. Всички остатъци от храна и телесни отпадъци бяха събрани в една торба и отнесени от един от групата. Движеха се предпазливо, но не ни беше трудно да ги проследим. Когато стигнаха до края на гората, близо до Северния проход, нанесоха знаци на един пергамент, както правеха няколко пъти по време на прехода. После онзи в черното задейства някакво странно устройство и те изчезнаха. — Групата на херцога се размърда неспокойно. Кълган изглеждаше много притеснен.

— Най-странното нещо обаче беше езикът им — продължи Калин. — Речта им не приличаше на нищо познато нам. Говореха с приглушен тон, но можехме да ги чуваме и думите им бяха съвсем непонятни.

Сега заговори кралицата.

— Като слушам това, се тревожа, защото тези посетители от друг свят явно правят карта на Запада, обхващаща Великия лес, хълмовете на Камен връх, а сега и крайбрежието на Кралството. Още докато се готвехме да ви отговорим, донесенията за тези чуждоземци започнаха да зачестяват. Още няколко техни отряда са забелязани в зоната на Северния проход.

Арута се наведе напред и опря ръцете си на масата.

— Ако прекосят Северния проход, ще намерят пътя към Ябон и Свободните градове. Снеговете в планините скоро ще паднат и те лесно могат да разберат, че през зимата сме отрязани от каквато и да било помощ.

За миг по лицето на херцога пробяга сянка на тревога, надмогнала желязното му самообладание. Но той бързо възвърна спокойствието си и каза:

— Все още разполагаме с Южния проход, а него те може би не са отбелязали на карта. Ако са били в този район, джуджетата най-вероятно щяха да ги забележат, тъй като селцата на Велики кули са много по-широко разпръснати от тези при Камен връх.

— Лорд Боррик — отвърна му Агларана, — аз изобщо нямаше да напусна Елвандар, ако не смятах, че положението е критично. Според това, което ни казахте за империята от другия свят, ако наистина са толкова могъщи, колкото твърдите, то аз сериозно се боя за всички свободни народи на Запада. Въпреки че елфите не изпитват особена любов към Кралството като цяло, храним уважение към хората на Крудий, защото вие сте хора на честта и никога не сте се стремили да разширите владенията си в нашите земи. Готови сме да се съюзим с вас в случай, че тези чуждоземци дойдат като завоеватели.

— Благодаря на владетелката на Елвандар за помощта на народа на елфите, ако започне война — въздъхна Боррик. — Също така сме ви в дълг за съветите, защото сега можем да предприемем действия. Ако не знаехме за тези събития във Великия лес, сигурно щяхме да чакаме бездейно неприятностите, които ни се подготвят. — Той отново замълча, сякаш премисляше следващите си думи. — А съм убеден, че тези цурани ни готвят най-лошото. Разузнаването на чужда и непозната земя бих го разбрал, опита да се разбере характерът и нравите на обитателите й също, но методичното изготвяне на карти от военни може да бъде само подготовка за война.

— Най-вероятно ще дойдат с мощни сили — уморено се обади Кълган.

Тъли поклати глава.

— Едва ли. — Всички очи се извърнаха към него и той продължи: — Не че съм сигурен. Повечето от онова, което прочетох в съзнанието на Ксомич, беше объркано, но около тази империя Цурануани има нещо, което я прави доста различна от всички познати нам държави; има нещо твърде непривично около тяхното чувство за дълг и съюзи. Не мога да ви кажа откъде го зная, но подозирам, че най-напред ще ни изпробват, с нищожна част от силата си. Сякаш вниманието им е насочено някъде другаде, а ние сме само някаква притурка. — Той поклати глава, без да скрива объркването си. — Просто имам това чувство, нищо повече.

Херцогът се изправи и заяви с властен тон.

— Ще действаме. Ще изпратя послания до херцог Брукал Ябонски и отново до Камен връх и Сиви кули.

— Ще е добре да разберем какво знае народът на джуджетата — каза Агларана.

— Надявах се досега да получа вест от тях, но пратениците ни не са се върнали, нито гълъбите, които взеха със себе си — отвърна Боррик.

— Ястреби навярно — каза Луам. — На гълъбите не може да се разчита винаги, или навярно пратениците така и не са стигнали при джуджетата.

Боррик се обърна към Калин.

— Минали са четиридесет години от обсадата на Каре и оттогава връзката ни с дребосъците е нищожна. Кой властва сега над клановете им?

— Както и тогава, Камен връх е под знамето на Харторн, потекло на Хогар от село Делмория — отвърна принцът на елфите. — Сиви кули веят флага на Долган, потекло на Толин, от село Калдара.

— И двамата са ми познати, въпреки че бях още малко момче, когато вдигнаха обсадата на Тъмните братя при Каре — каза Боррик. — Ще бъдат неустрашими съюзници, ако ни сполети беда.

— А Свободните градове и принцът в Крондор? — попита Арута.

Боррик седна.

— За това ще трябва да размисля, тъй като на изток си имат проблеми, или поне така ми известиха. Тази нощ ще го обмисля. — Той стана отново. — Благодаря на всички за този съвет. Приберете се в покоите си и се отдайте на отдих и почивка. Ще ви помоля да размислите над планове как да се справим с нашествениците, ако се появят, а утре ще се срещнем отново.

След като кралицата на елфите стана, той й предложи ръка и я придружи до вратите, които Томас и Пъг държаха отворени. Момчетата излязоха последни. Фанън поведе Томас към войнишките общежития, докато Кълган стоеше отвън и говореше с Тъли и двамата елфски съветници.

Магьосникът се обърна към чирака си.

— Пъг, принц Калин прояви интерес към малката ти библиотека с магически книги. Ако обичаш, би ли му я показал?

Момъкът се подчини, поведе принца по стълбището към стаята си и му отвори. Калин влезе и Пъг го последва. Заспалият Фантус се събуди и изгледа елфа недоверчиво.

Калин бавно се приближи до дрейка и му каза тихо няколко думи на език, който Пъг не разбра. Фантус се отърси от нервността си и протегна врат, за да позволи на принца да го почеше по главата.

След малко дрейкът загледа Пъг с очакване. Пъг му каза:

— Да, вечерята приключи. Кухнята ще е пълна с остатъци.

Фантус пристъпи до прозореца с хищна усмивка, отвори го с муцуната си, плесна с криле, излетя навън и се понесе към кухнята.

Пъг предложи на Калин столче, но принцът отвърна:

— Благодаря, но вашите кресла и столове не са много удобни за моята раса. Просто ще седна на пода, ако разрешите. Имате си доста необичаен любимец, скуайър Пъг. — И се усмихна. Момъкът изпитваше известна неловкост като домакин на елфски принц в оскъдната си стаичка, но обноските на елфа бяха такива, че той бързо започна да се отпуска.

— Фантус не е толкова домашен любимец, колкото постоянен гост. Той прави каквото си иска. Обичайно е да го няма по цели седмици, но предимно си стои тук. Сега трябва да се храни в кухнята, докато Мийчъм го няма.

Калин запита кой е Мийчъм. Пъг обясни и добави:

— Кълган го изпрати отвъд планините до Бордон с неколцина от гвардията на херцога, преди Северния проход да се е заснежил. Не ми каза защо тръгва, ваше височество.

Калин погледна една от книгите на Пъг и каза:

— Предпочитам да ме наричаш просто Калин, Пъг.

Пъг кимна и попита:

— Калин, какво според теб планира херцогът?

Елфът му се усмихна загадъчно.

— Мисля, че херцогът сам ще ни разкрие плановете си. Предположението ми е, че Мийчъм подготвя пътя в случай, че херцогът реши да тръгне на изток. Най-вероятно ще го разбереш още утре. — Той вдигна книгата, която беше погледнал. — Намираш ли я за интересна?

Пъг прочете заглавието на глас.

— „Трактат за одушевяването на предмети“ от Доркъс? Да, въпреки че ми се стори малко мъглява.

— Добра преценка. Доркъс се изразяваше доста неясно, поне според мен.

Пъг се изуми.

— Но Доркъс е починал преди тридесет години.

Калин се усмихна широко, разкривайки белите си зъби. Светлите му очи засияха под светлината на фенера.

— Разбирам, че знаеш малко за живота на елфите.

— Малко — съгласи се Пъг. — Ти си първият елф, с когото разговарям, макар че може би съм виждал веднъж още един елф, когато бях съвсем малък. Не съм сигурен. — Калин остави книгата настрана. — Зная само онова, което ми е разказвал Мартин Дълголъкия, че вие можете по някакъв начин да говорите с животните, а и с някои духове. Че живеете в Елвандар и околните гори и че почти не напускате земите си.

Елфът се засмя мелодично.

— Почти напълно вярно. Но доколкото познавам нашия приятел Дълголъкия, обзалагам се, че приказките му са били доста пъстри, защото макар да не е измамник, той притежава елфски хумор. — Изражението на Пъг показа, че не го разбира. — Ние живеем много дълго според вашите стандарти. Научаваме се да виждаме смешното в света, понякога в неща, в които хората не виждат нищо смешно. Или можеш да го наречеш просто различен поглед към живота. Мартин е научил това от нас, струва ми се.

Пъг кимна.

— Насмешливи очи.

Калин повдигна вежди въпросително. Пъг обясни:

— За мнозина тук е трудно да общуват с Мартин. По-различен е някак. Чух веднъж един войник да казва, че имал насмешливи очи.

Калин въздъхна.

— Животът за Мартин беше труден. Беше останал сам в много ранна възраст. Монасите на Силбан са добри, грижовни мъже, но зле подготвени да отгледат едно момче. Мартин живееше сред горите като диво зверче, щом се измъкнеше от наставниците си. Веднъж го намерих да се бие с две от нашите деца — на млади години ние не се различаваме особено от хората. С годините той се превърна в един от малкото човеци, които могат свободно да идват в Елвандар. Той е ценен приятел. Но мисля, че на плещите му тежи един особен товар от самота, след като не е напълно нито в света на елфите, нито на хората, а отчасти и в двата.

Пъг видя Мартин в друга светлина и реши, че трябва да опознае по-добре майстора на лова. После реши да се върне към първоначалната тема и попита:

— И вярно ли е това, което ми е разправял?

Калин кимна.

— Донякъде. С животните можем да говорим само както хората, с тон, който да ги успокои, въпреки че сме по-добри от повечето човеци, защото улавяме по-добре настроенията на дивите същества. Мартин притежава отчасти това умение. С духове обаче не говорим. Има същества, за които знаем, че хората ги смятат за духове — дриади, феи, гноми — но те са естествени същества, обитаващи пределите на нашето вълшебство.

— Вашето вълшебство?

— Нашето вълшебство е част от съществото ни. То ни е вековно наследство, позволяващо да живеем в мир с нашите лесове. Там ние живеем като всички други, трудим се, ловуваме, грижим се за своите градини, веселим се по празници, учим младите. Времето в Елвандар тече бавно, защото мястото е нестареещо. Ето защо помня, че съм говорил с Доркъс, тъй като въпреки външността ми аз съм на над сто години.

— На сто… — Пъг поклати глава. — Бедният Томас, толкова се отчая, когато разбра, че си син на кралицата. Сега ще е неутешим.

На лицето на Калин затанцува усмивка.

— Момъкът, който беше с нас в заседателната зала?

Пъг кимна. Калин каза:

— Не за първи път майка ми въздейства по такъв начин на човешко същество, въпреки че по-възрастните мъже могат да прикриват по-лесно въздействието.

— Нали нямаш нищо против? — попита Пъг в желанието си да защити приятеля си.

— Не, Пъг, разбира се, че нямам. Всички в Елвандар обичат кралицата и е всепризнато, че красотата й е ненадмината. Не ме изненадва, че приятелят ти е очарован. След кончината на моя баща, краля, не един благородник от вашата раса е идвал, за да поиска ръката на Агларана. Сега, след като траурът й свърши, тя може да си вземе друг съпруг, ако пожелае. Едва ли ще бъде от вашата раса, защото макар да е имало няколко такива брака, те са голяма рядкост и обикновено завършват тъжно за нашия вид. Тя ще живее много повече човешки промеждутъка, ако такава е волята на боговете.

Калин огледа стаята и добави:

— Вероятно твоят приятел Томас ще надрасне чувствата си към великата владетелка на елфите. Също както вашата принцеса ще промени чувствата си към теб, струва ми се.

Пъг се почувства неловко. Беше му любопитно какво си бяха говорили Карлайн и принцът на елфите по време на вечерята, но изпитваше неудобство да попита.

— Забелязах, че двамата с нея говорихте дълго.

— Аз очаквах да срещна някой герой седем стъпки висок и с мълнии, танцуващи по раменете. Изглежда, си избил орда троли с едно махване на ръката.

Пъг се изчерви.

— Бяха само два, при това всичко стана случайно.

Веждите на Калин се дръпнаха нагоре.

— Дори два е сериозен подвиг. Помислих си, че момичето си съчинява. Бих искал да чуя тази история.

Пъг му разказа за случката. Когато свърши, Калин каза:

— Това, което чух, е необичайно, Пъг. Малко знам за човешката магия, но достатъчно, за да преценя, че това, което си направил, е точно толкова странно, колкото твърдеше Кълган. Елфското вълшебство е доста различно от човешкото, но ние разбираме нашето по-добре, отколкото вие вашето. Никога не бях чувал за такъв случай, но ще ти споделя следното. Понякога, в моменти на силна нужда, може да се получи вътрешен зов, който да предизвика сили, дремещи дълбоко в нас.

— Дотолкова и сам съм се досещал, но щеше да е добре да разбере малко повече какво се случи — отвърна Пъг.

— Това може би ще дойде с времето.

Пъг погледна госта си и въздъхна дълбоко.

— Бих искал да разбера и Карлайн също.

Калин сви рамене и се усмихна.

— Кой може да разбере чуждия ум? Смятам, че за известно време ти ще си обектът на вниманието й. След това може би ще я отвлече друг, навярно младият скуайър Роланд. Той, изглежда, е покорен от нея.

— Роланд! Този… досадник — изсумтя Пъг.

Калин се усмихна разбиращо.

— Значи и ти обичаш принцесата?

Пъг вдигна очи нагоре, сякаш търсеше напътствие от някоя по-висша сила.

— Наистина я харесвам — призна той с тежка въздишка. — Но не знам дали точно по този начин. Понякога ми се струва, че я обичам — особено когато Роланд обикаля около нея, — но друг път — не. С нея мислите ми се замъгляват, а и винаги като че ли й казвам не каквото трябва.

— За разлика от скуайър Роланд — подхвърли Калин.

Пъг кимна.

— Той е отгледан и възпитан като благородник. Знае какво да каже и как. — Пъг въздъхна замислено. — Мисля, че изпитвам неприязън към него повече от завист, отколкото заради нещо друго. Кара ме да се чувствам като някой невъзпитан глупак с две каменни буци за ръце и три пъна за крака.

Калин кимна разбиращо.

— Не се смятам за голям специалист по човешките нрави, Пъг, но съм прекарал достатъчно време с хора, за да знам, че чувствата ви са избирателни. Роланд те кара да се чувстваш недодялан само защото ти му позволяваш. Бих рискувал да допусна, че младият Роланд може да се чувства точно като теб, ако ролите ви се разменят. Недостатъците, които виждаме у другите, никога не ни се струват толкова ужасни, колкото тези в самите нас. Роланд би могъл да ти завижда заради прямотата и честността. Така или иначе, това, което направиш ти или направи Роланд, няма да има никакво влияние върху принцесата, докато тя си държи на своето. Тя си те представя в романтична светлина също както твоят приятел нашата кралица. Дори да се окажеш безнадежден грубиян, тя няма да се отърси от това свое отношение, докато не се окаже готова. Допускам, че си мисли за теб като за своя бъдещ консорт.

Пъг зяпна за миг, след което отрони:

— Аз… Съпруг на владетелка?

Калин се усмихна.

— Младите често са твърде загрижени за неща, които ще се уредят след години. Подозирам, че нейната убеденост по този въпрос се дължи не по-малко на твоята неохота, отколкото на вярната й преценка за теб. Тя, като повечето деца, просто иска това, което не може да има. — С приятелски тон елфът добави: — Само времето ще реши този проблем.

Пъг наведе глава угрижен.

— Олеле, в каква каша съм се забъркал. Половината момчета в цитаделата си мислят, че са влюбени в принцесата. Само ако знаеха колко ужасно е, когато е истина. — Той стисна очи за миг. — Главата ме боли. Мислех си, че тя и Роланд…

— Той може да е просто инструмент, с който да предизвиква интереса ти — каза Калин. — Тъжното е, че това, изглежда, предизвиква неприязън между двама ви.

Пъг кимна умислено.

— Така изглежда. Като цяло Роланд не е лош. Повечето време бяхме приятели. Но откакто ме издигнаха в ранг, той не крие враждебността си. Опитвам се да преодолея това, но то като че ли се просмуква през кожата ми. Може би трябва да се опитам да поговоря с него.

— Това ще е разумно. Но не се изненадвай, ако не възприеме думите ти. Той със сигурност е омаян от чара й.

Пъг вече получаваше главоболие от темата и споменаването за „чарове“ му даде повод да попита:

— Би ли ми разказал повече за елфските вълшебства?

— Нашето вълшебство е древно. То е част от това, което сме и което създаваме. Елфските чизми правят дори човек безшумен, когато върви, а елфските лъкове по-точно улучват целта, защото такова е естеството на чаровете ни. То е вътрешно присъщо за самите нас, за лесовете ни, за творенията ни. Понякога може да му се въздейства от такива, които познават изтънко… тъкачите на чародейства, такива като Татар. Но това не е никак лесно, защото вълшебството ни се противи на въздействие. То е по-скоро като въздуха, който непрекъснато ни обгражда, но е невидим. Но също като въздуха, който може да се усети, щом задуха вятър, то е материално. Нашите гори се наричат омагьосани от хората, защото ние ги обитаваме от толкова дълго, че вълшебството ни е създало загадъчен ореол около Елвандар. Всички, които обитават там, живеят в мир и покой. Никой не може да пристъпи в Елвандар неканен, освен с могъщи средства, и дори далечните предели на елфските лесове причиняват болка на онези, които проникнат в тях със зъл умисъл. Невинаги е било така. Преди много векове сме делили земята си с расата на моредел, онези, които вие наричате „Братството на Тъмната пътека“. След Великия поврат, когато сме ги изтласкали от нашите гори, Елвандар е започнал да се променя и все повече да се превръща в нашето място, в наш дом и същност.

Пъг попита:

— Наистина ли Братята на Тъмната пътека са братовчеди на елфите?

Очите на Калин помръкнаха. Той замълча за миг, след което отвърна:

— Ние малко говорим за тези неща, защото бихме искали много от тях да не са верни. Мога да ти кажа следното: съществува връзка между моредел, онова, което вие наричате „Братството“, и моя на род, въпреки че тя е древна и твърде разтеглена. Съжаляваме, че е така, но те наистина са наши родственици. Понякога, през много дълги периоди, по някой от тях се връща при нас, което ние наричаме „завръщането“… — Тази тема сякаш го притесни много.

Пъг промълви:

— Съжалявам, ако…

Калин махна с ръка.

— Един ученик не трябва да се извинява за любопитството си, Пъг. Просто не ми се иска да говоря повече за това.

Двамата продължиха разговора си до късно през нощта. Пъг беше очарован от елфския принц и в същото време поласкан, че толкова много неща, които той спомена, интересуваха Калин.

Накрая Калин заяви:

— Ще трябва да се оттегля. Въпреки че не ми е нужен много отдих, все пак малко трябва да почина. А смятам, че и на теб ти е нужно.

Пъг се изправи и каза:

— Благодаря ти, че ми разказа толкова много. — После се усмихна малко смутено. — И че поговори с мен за принцесата.

— Имаше нужда да ти го кажа.

Пъг отведе Калин до дългия коридор, в който един от слугите го чакаше да го заведе в покоите му, след това се върна в стаята си и легна да поспи в компанията на мокрия Фантус, който изсумтя възмутен, че е трябвало да лети в дъжда. Фантус скоро заспа. Пъг обаче остана да лежи, втренчен в примигващата светлина от мангала, танцуваща по тавана, и не можеше да заспи. Мъчеше се да изтласка приказките за странните воини от ума си, но образите на ярко облечени бойци, прокрадващи се през лесовете на западните земи, му пречеха.

 

 

На заранта в замъка Крудий цареше мрачно настроение. Слугинските слухове бяха пръснали вестта за цурани, въпреки че подробностите липсваха. Всеки шеташе, наострил уши да чуе поне някой намек за замислите на херцога. Всички бяха единодушни в едно: Боррик Кондуин, херцогът на Крудий, не е човекът, който ще седи в леност и ще чака. Все нещо щеше да предприеме, и то скоро.

Пъг седеше на бала сено и гледаше как Томас се упражнява с меч — въртеше се около едно дървено чучело и нанасяше удари отстрани, после право, отново и отново. Ударите му бяха вяли и най-накрая той захвърли меча с досада.

— Нищо не става. — Дойде и седна до Пъг. — Чудя се какво ли си говорят те.

Пъг сви рамене. „Те“ бяха съветът на херцога; днес момчетата не бяха поканени да присъстват и последните им четири часа минаха мудно.

Дворът на замъка изведнъж се изпълни с тичащи към портите слуги.

— Хайде! — викна Томас. Пъг скочи от балата и се затича след приятеля си.

Заобиколиха цитаделата тъкмо когато почетната стража се строяваше като предния ден. Беше по-студено от вчера, но не валеше. Момчетата се покатериха на същата кола и Томас потръпна.

— Струва ми се, че снеговете ще дойдат рано тази година. Сигурно още утре.

— Ако дойдат, това ще е най-ранният сняг, откакто се помня. Трябваше да си вземеш наметалото. Изпотен си от упражнението и ще измръзнеш.

Томас го изгледа с досада.

— Богове, говориш точно като майка ми.

Пъг заговори, наподобявайки вбесения, висок и носов тон на майка му:

— И не ми идвай после посинял и премръзнал да ми кашляш и кихаш и да ми търсиш утеха, защото няма да я намериш, Томас, сине на Мегар.

Томас се ухили.

— Сега го каза точно като нея.

Големите порти се разтвориха със скърцане и ги накараха да се обърнат. Херцогът и кралицата на елфите изведоха останалите гости. Херцогът хвана ръката на кралицата в приятелски жест за сбогом. После кралицата опря длан на устните си и запя мелодично поредица от слова, не високо, но те се понесоха над шума на тълпата. Слугите, насъбрали се из двора, притихнаха, щом извън замъка се чу тропотът на конски копита.

Снежнобелите коне преминаха през портите на крепостта и се изправиха на задни крака в поздрав към елфската кралица. Елфите ги яхнаха бързо — всеки скочи на гърба на своя вихрогон без ничия помощ. Вдигнаха ръце за поздрав към херцога, извърнаха конете и препуснаха през портите.

Няколко минути всички останаха безмълвни, сякаш не искаха да приемат, че виждат елфи навярно за последен път в живота си. После хората бавно се разпръснаха и се заловиха с работата си.

Томас изглеждаше унесен. Пъг го дръпна и го попита:

— Какво става?

Томас промълви:

— Иска ми се един ден да видя Елвандар.

Пъг го разбра.

— Може би ще го видиш. — После тихо добави: — Но се съмнявам. Защото аз ще стана магьосник, ти войник, а кралицата ще царува в Елвандар дълго след като умрем.

Томас се нахвърли игриво върху приятеля си, пребори го и го бутна на сеното.

— Охо. Така значи. Добре, но все пак един ден ще отида в Елвандар. — Притисна Пъг под себе си и седна на гърдите му. — И когато го направя, ще бъда велик герой, с множество победи над цураните зад себе си. А тя ще ме посрещне като почетен гост. Какво мислиш за това?

— А аз ще бъда най-великият чародей на земята — засмя се Пъг.

Двамата прихнаха. Нечий глас прекъсна играта им.

— Пъг! Ето къде си бил.

Томас се отдръпна и Пъг се изправи. Към тях се приближи едрият ковач Гардел. Гърдите му бяха като буре, беше с рядка коса, но с гъста черна брада. Ръцете му бяха почернели от пушека, а кожената му престилка — прогорена на дупчици. Приближи се до ритлата на колата и опря юмруци на кръста си. — Търсих те къде ли не. Трябва да пробвам оня свод, дето ми го поръча Кълган, на мангала ти.

Пъг се смъкна от колата, Томас слезе след него. Тръгнаха след Гардел към ковачницата зад стражевата кула. Якият ковач избоботи:

— Много умна идея е този свод. Блъскам в ковачницата вече трийсет години, ама не съм се сещал за улей над мангал. Като ми го каза Кълган, веднага се захванах.

Влязоха в ковачницата — навес с голяма и малка топилня и няколко наковални с различни размери. Наоколо се въргаляха най-различни неща, чакащи за оправяне — брони, стремена, кухненски ножове и сатъри. Гардел се приближи до голямата топилня и вдигна улея. На ширина беше около три стъпки, толкова висок и с конусовидна форма, с дупка отгоре. Наоколо по пода лежаха метални тръби, изковани много тънко.

Гардел надигна творението си да го огледат.

— Направих го много тънко, с много калай, да е леко, щото ако е тежко, ще падне. — С крака си посочи металните пръти, разхвърляни по пода. — Ще избием няколко дупки в пода и ще сложим ей това за опора. Може да отнеме малко време, докато го наглася, но мисля, че тая твоя шашма ще проработи.

Пъг се усмихна широко. Изпитваше голяма радост, че хрумването му придобива конкретна форма. Чувството беше ново за него и го изпълни със задоволство.

— Кога можем да го нагласим?

— Още сега, ако искаш. Признавам си, че бих искал да видя как работи.

Пъг награби част от тръбите, а Томас останалото, и тримата се запътиха към кулата на магьосника.

 

 

Потънал в дълбок размисъл, Кълган се изкачваше по стъпалата към стаята си. Изведнъж отгоре се разнесе вик:

— Пази се!

Кълган погледна нагоре тъкмо навреме, за да види търкалящия се по стълбите каменен блок. Отскочи настрана, а камъкът се блъсна в стената и продължи надолу по стълбището. Въздухът се изпълни с прахоляк от мазилката и Кълган закиха.

Томас и Пъг се появиха затичани надолу по стълбите. Бяха изплашени, но като видяха, че магът не е пострадал, се успокоиха.

Кълган ги изгледа заканително и попита:

— Какво беше всичко това?

Пъг се сви като изплашена овца, а Томас се опита да се слее със стената. Пъг заговори пръв:

— Опитвахме се да свалим камъка долу на двора, а той взе, че се изплъзна.

— Изплъзнал се? Та той се търкаляше като луд! Защо сте го помъкнали този камък и откъде е той?

— Това е оня, хлабавия, от моята стена — отвърна Пъг. — Измъкнахме го, за да може Гардел да напъха последната тръба. — Кълган, изглежда, все още не разбираше и Пъг продължи: — Заради свода над мангала, не помниш ли?

— Аха — отвърна Кълган. — Сетих се. — Пристигна един слуга да разбере какво е причинило шумотевицата и Кълган го помоли да доведе работници от двора да отнесат камъка. Човекът тръгна и Кълган каза на момчетата: — Е, хайде да го видим това чудо.

Качиха се по стълбите до стаята на момчето и завариха Гардел да намества последната тръба. Когато влязоха, ковачът се обърна и рече:

— Е, какво ще кажете?

Мангалът беше изместен по-близо до стената и сводът стоеше закрепен над него на четири метални пръчки с еднаква дължина. Целият пушек се улавяше от него и се отнасяше през металната тръба. За съжаление дупката на мястото на измъкнатия камък беше доста по-голяма от тръбата, така че повечето пушек се навяваше обратно в стаята от вятъра.

— Какво мислиш, Кълган? — попита Пъг.

— Какво да ти кажа, момче. Изглежда доста впечатляващо, но не забелязвам въздухът да е много по-чист.

Гардел шибна здраво металната качулка с ръка и тя изкънтя с калаен звън. Дебелите мазоли по ръката му го предпазиха да не се опари от нажежения метал.

— Ще стане тя, само да запълня тази дупка, чародеецо. Ще взема малко бича кожа, дето я използвам за щитове за конниците, ще изрежа дупка в нея, ще я напъхам около тръбата и ще я закова за стената. Ще я намажа с малко катран, а топлината ще я изсуши и ще я втвърди. Така ще задържа топлината и няма да пропуска дъжда и вятъра вътре, както и пушека. — Ковачът изглеждаше доволен от произведението си. — Е, отивам да взема кожата. Ей сега ще се върна.

Пъг изглеждаше готов да се пръсне от гордост и Томас споделяше гордостта му. Кълган леко се изкиска. Пъг се обърна към него и като си спомни къде учителят му е прекарал деня, попита:

— Какви са новините от съвета?

— Херцогът изпраща писма до всички благородници на Запада с подробни обяснения за случилото се и с призив да вдигнат в готовност армиите на Запада. Опасявам се, че на писарите на Тъли тепърва ще им се отвори много работа, защото херцогът иска да привършат час по-скоро. Тъли е на разположение, защото му наредиха да остане тук като съветник на Луам, заедно с Фанън и Алгон, докато херцогът отсъства.

— Съветник на Луам? Докато херцогът отсъства? — повтори Пъг неразбиращо.

— Да, херцогът, Арута и аз ще пътуваме до Свободните градове и после до Крондор, да говорим с принц Ерланд. Аз ще изпратя тази нощ съновно послание на един свой колега, стига да успея. Белган живее северно от Бордон. Той ще съобщи на Мийчъм, който би трябвало вече да е там, да ни намери кораб. Херцогът смята, че ще е най-добре да отнесе новините лично.

Пъг и Томас се спогледаха възбудено. Кълган знаеше, че и на двамата им се иска да тръгнат с тях. Да посетят Крондор щеше да е най-голямото приключение в младежкия им живот. Кълган поглади сивата си брада.

— Трудно ще ти бъде да продължиш с уроците си, но Тъли може да ти помогне да доогладиш някой и друг фокус.

Пъг беше готов да се пръсне.

— Моля те, Кълган, мога ли да дойда и аз?

Кълган се престори на изненадан.

— И ти ли? Не бях помислял за това. — Помълча малко, за да усили напрежението. — Ами… — Пъг го гледаше умолително. — … Всъщност защо не.

Пъг изрева и подскочи от радост.

Томас се помъчи да скрие разочарованието си. Изкара насилена усмивка на устните си и се постара да си даде вид, че е щастлив заради Пъг.

Кълган пристъпи към вратата. Пъг забеляза оклюмалата физиономия на Томас.

— Кълган? — Магьосникът се обърна с тънка усмивка на устните.

— Да, Пъг?

— И Томас, нали?

Томас поклати глава, защото нито беше член на дворцовата свита, нито подопечен на вълшебника, но очите му се впиха умолително в Кълган.

Кълган се усмихна широко.

— Мисля, че ще е по-добре да сте заедно, за да чакаме белята от двама ви само на едно място. Томас също. Ще го уредя с Фанън.

Томас ревна от радост и двете момчета се затупаха по гърбовете.

— Кога тръгваме? — попита Пъг.

Кълган се засмя.

— След пет дни. Или по-рано, ако херцогът получи вести от дребосъците. Към Северния път са изпратени бегачи да проверят дали е чист. Ако не, ще минем по Южния.

И излезе, а двете момчета заподскачаха и завикаха от радост.