Реймънд Фийст
Магьосник (5)

Глава 3
Кулата

Пъг седеше намръщен в постелята си. Огнедрейкът Фантус протегна врат, подканяйки момчето да го почеше зад костните ръбове над очите, но като разбра, че няма да му доставят това удоволствие, се дотътри до прозореца на кулата, изсумтя недоволно, избълва облаче черен дим и отлетя. Пъг не забеляза заминаването на съществото, толкова дълбоко бе погълнат от собствените си грижи. Откакто беше поел службата си като чирак на Кълган преди четиринадесет месеца, всичко, с което се захванеше, сякаш се объркваше.

Излегна се по гръб на постелята и покри очите си с ръка. Усещаше соления морски бриз, лъхащ от прозореца, и слънчевата топлина по краката си. Всичко в живота му бе тръгнало на добре, откакто го взеха за чирак, с изключение на най-важното — самото обучение.

Няколко месеца Кълган се мъчеше с упорство да го научи на основите на магическото изкуство, но винаги имаше нещо, което осуетяваше усилията му. В теорията на заклинанията Пъг се оказа бърз ученик и добре схващаше основните понятия. Но всеки път, когато се опиташе да приложи знанията си, нещо като че ли го задържаше. Сякаш част от ума му просто отказваше да го последва сред дебрите на чародейството все едно, че възникваше някаква преграда, пречеща му да прекрачи определена крайна точка в заклинанието. Всеки път, когато се опитваше, усещаше как се приближава към този предел и като плашлив кон не можеше да се насили да прескочи препятствието.

Кълган отхвърляше с пренебрежение тревогите му с твърдението, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Дебелият магьосник винаги проявяваше съчувствие към момъка и никога не го хокаше, че не се справя по-добре, защото знаеше, че момчето се старае.

Някой отвори вратата и измъкна Пъг от тъжния унес. Той вдигна очи и видя отец Тъли с голяма книга под мишницата. Бялото му расо прошумоля, докато затваряше вратата. Пъг се надигна и седна.

— Пъг, време е за урока ти по писане… — Старецът млъкна, забелязал мрачната му физиономия. — Какво ти е, момко?

Пъг беше обикнал стария жрец на Асталон. Беше строг учител, но откровен. Хвалеше момчето за всеки негов успех също толкова често, колкото го мъмреше за провалите му. Притежаваше бърз ум и свежо чувство за хумор и беше открит за всякакви въпроси, колкото и глупаво да звучаха те на самия Пъг.

Момчето се изправи и въздъхна.

— Не знам, отче. Просто като че ли нещата ми не вървят както трябва. Всичко, което се опитвам да постигна, се превръща в пълна каша.

— Пъг, не може всичко да е толкова черно — отвърна жрецът и сложи ръка на рамото му. — Защо не ми разкажеш какво точно те тревожи, а упражнението по писане можем да отложим и за друг път. — Той придърпа едно трикрако столче, седна и заоправя гънките на расото си. Положи големия том до краката си и загледа момчето.

През последната година Пъг беше поизраснал, но все още си оставаше дребен на ръст. Раменете му бяха започнали да се уширяват малко, а чертите на лицето му да се оформят в облика на мъжа, какъвто предстоеше един ден да стане. Изглеждаше отпаднал и обезсърчен в домашнотъканата туника и панталони, а настроението му бе също толкова посърнало, колкото дрехите, с които бе облечен. Стаята му, обикновено спретната и подредена, представляваше бъркотия от разхвърляни безразборно свитъци и книги и отразяваше безредието на ума му.

Пъг помълча, но след като жрецът не каза нищо, заговори:

— Спомняте ли си когато ви разказах как Кълган се мъчи да ме научи на трите основни заклинания, носещи смирението на ума, за да може магиите да се правят без духовно напрягане? Е, истината е, че овладях тези упражнения още преди месеци. Сега вече мога да доведа съзнанието си до състояние на пълна кротост само за няколко мига и с нищожно усилие. Но стигам само дотук. По-нататък всичко сякаш се разпада.

— Какво имаш предвид?

— Следващото, което трябваше да науча, бе да възпитам ума си да прави неща, които не са му присъщи, например да мисля само за едно нещо, изключвайки всичко останало, или пък да не мисля за нещо определено, което е много трудно, след като вече са ти казали какво е то. В повечето случаи мога да го постигам, но от време на време имам чувството, че в главата ми се появяват някакви сили, започват да се мятат, да ломят и настояват да правя нещата по съвсем друг начин. Все едно че в главата ми става нещо различно от онова, което Кълган ми е казал, че трябва да очаквам. Всеки път, когато се опитам да приложа едно от простите заклинания, на които ме научи Кълган, като да накарам някой предмет да се задвижи или да се надигна от пода, тези неща в главата ми започват да изпълват ума ми и губя самоконтрол. Не мога да усъвършенствам дори най-простото заклинание. — Пъг усети, че се е разтреперал, тъй като за пръв път говореше за тези неща с друг, освен с Кълган. — Кълган само ми казва да упорствам и да не се тревожа. — Едва сдържайки сълзите си, той продължи: — Имам талант. Кълган твърди, че го е разбрал още при първата ни среща, когато използвах кристала. И вие ми казахте, че имам талант. Но така и не мога да накарам заклинанията да подействат така, както се очаква. Всичко това ужасно ме обърква.

— Пъг — рече жрецът, — чародейството притежава много свойства и ние твърде малко знаем как точно действа то, дори онези от нас, които го практикуват. В храмовете ни учат, че магията е дар от боговете, и ние го приемаме на вяра. Не разбираме как е възможно, но не го оспорваме. Всеки орден си има своя собствена област на магия и никои две не се покриват. Аз съм способен на вълшебство, непостижимо за последователите на други ордени, но никой не може да обясни защо.

— Магьосниците се занимават с друг вид вълшебство и тяхната дейност е твърде различна от нашата в храмовете — продължи отец Тъли. — Много от това, което правят те, ние не го можем. Тъкмо те изучават изкуството на магиката, изследват нейната същност и дейности, но дори и те не могат да обяснят как точно действа магията. Знаят само как да я прилагат и предават това знание на своите ученици, също както Кълган постъпва с теб.

— Опитва се да ми го предаде, отче. Вече си мисля дали не е сбъркал с мен.

— Не смятам така, Пъг. Имам известно познание за тези неща и откакто стана ученик на Кълган, усещам как силата в теб нараства. Навярно ще стигнеш до нея със закъснение, както се е случвало и с други, но съм сигурен, че ще намериш вярната пътека.

Пъг не остана удовлетворен. Не оспорваше мъдростта на жреца, нито правотата на мнението му, но усещаше, че може и да греши.

— Надявам се да сте прав, отче. Просто не разбирам какво не ми е наред.

— Мисля, че знам какво не ти е наред — проехтя глас откъм вратата. Сепнати, Пъг и отец Тъли се извърнаха и видяха Кълган, изправен на прага. Сините му очи се бяха присвили в гнезда от угрижени бръчки, а дебелите сиви вежди образуваха остър клин над месестия нос. Нито Пъг, нито Тъли бяха чули отварянето на вратата. Кълган придърпа дългия си зелен халат и пристъпи в стаята, като остави вратата отворена.

— Я ела насам, Пъг — каза магьосникът и го подкани с ръка. Пъг се приближи до мага и той положи длани на раменете му. — Момчетата, които си стоят в стаите ден след ден, потънали в грижи защо работите им не вървят, никога няма да ги накарат да тръгнат. Този ден ти го давам за отдих. И тъй като е шестък, навън би трябвало да се намерят достатъчно други момчета, които ще ти помогнат в каквато там хлапашка лудория намислите. — Като каза това, той плесна добродушно момчето по тила и го отпрати на бегом по стълбите. После отиде до постелята, седна тежко й погледна жреца. — Момчета — отрони Кълган, клатейки глава. — Направи им някой празник, дай им знака на някой занаят и те вече си въобразяват, че са станали мъже. Но все още са си момчета, колкото и упорито да се опитват, все още се държат хлапашки, не като мъже. — Извади лулата си и започна да я тъпче. — На тридесет магьосниците все още ги смятат за млади и неопитни, но във всички други занаяти на тридесет човек вече е станал калфа, ако не и майстор, и най-вероятно вече си има син, когото подготвя за деня на Подбора. — Той приближи парче свещ до въглените, все още тлеещи в мангала до леглото на Пъг, и после разпали лулата.

Тъли кимна.

— Разбирам те, Кълган. Жречеството също е дейност за хора на почтена възраст. На възрастта на Пъг ми оставаха цели тринадесет години, докато стана клисар. — Старият жрец се приведе напред. — Кълган, какъв е проблемът на момчето?

— Как да ти кажа, момчето си е наред — отвърна отпаднало магът. — Няма никакво обяснение защо не може да изпълни уменията, на които го уча. Това, което постига със свитъци и устройства, направо ме удивлява. Момчето притежава такива дарби в тези неща, че бих се обзаложил, че му е дадено свише да се превърне в могъщ магьосник. Но тази негова неспособност да използва вътрешната си мощ…

— Смяташ ли, че можеш да намериш решение?

— Надявам се. Иначе ще се наложи да го освободя от чирачеството. А за него това ще бъде по-тежко, отколкото ако изобщо не бях го избрал. — На лицето му се изписа искрена тревога. — Смущаващо е, Тъли. Мисля, ще се съгласиш с мен, че притежава потенциал за велик талант. Още когато го видях да използва кристала в колибата ми онази нощ, разбрах, че може би най-сетне съм намерил подходящия си чирак. След като никой майстор не го избра, разбрах, че съдбата е подредила пътищата ни да се пресекат. Но има още нещо в главата на това момче. Нещо, което не съм срещал досега, нещо могъщо. Не знам какво е то, Тъли, но това нещо отхвърля упражненията ми, сякаш те някак са… погрешни… или неподходящи за него. Не знам дали бих могъл по-добре да обясня на какво се натъквам у Пъг. За това нещо просто не съществува обяснение.

— Размислял ли си над това, което каза момчето? — попита го унило жрецът.

— Искаш да кажеш, да не би да съм сбъркал?

Тъли кимна. Кълган махна пренебрежително с ръка.

— Тъли, ти разбираш естеството на магиката също колкото мен, ако не и повече. Твоят бог не е наречен „Оня, що създаде реда“ току-така. Сектата ти е разкрила твърде много неща за порядъка, удържащ тази вселена. Усъмнил ли си се поне за миг, че това момче притежава талант?

— За таланта, не. Но в момента обсъждаме способността му.

— Добре казано, както обикновено. Е, ами тогава имаш ли някаква идея? Да вземем, да речем, да направим от момчето жрец?

Тъли изправи гръб и на лицето му се изписа неодобрение.

— Знаеш, че жречеството е призвание, Кълган — отвърна той троснато.

— Зарежи, Тъли. Просто се пошегувах. — Кълган въздъхна. — И все пак, след като няма призвание за жрец, нито сръчност за магическия занаят, какво да правим с тази негова природна дарба?

Тъли се замисли над въпроса, после каза:

— Мислил ли си за забравеното изкуство?

Очите на Кълган се разшириха.

— Онази древна легенда? — Тъли кимна. — Съмнявам се да има някой жив магьосник, който в един или друг момент да не е разсъждавал над легендата за изкуството в забвение. Ако то наистина е съществувало, би могло да обясни много от недостатъците на нашия занаят. — Той изгледа Тъли с присвити очи, без да скрива неодобрението си. — Но този свят е пълен с легенди. Който камък да обърнеш, ще намериш някоя легенда да клечи отдолу. Аз лично предпочитам да търся смислени обяснения за нашите недостатъци, а не да ги приписвам на древни суеверия.

Лицето на Тъли стана сурово, а тонът му — укорителен.

— Ние от храма не го смятаме за легенда, Кълган! Това се счита за част от разкритата истина, предадена от боговете на първите хора.

Подразнен от тона му, Кълган се сопна.

— Също като представата, че светът е плосък, докато Ролендирк — магьосник, длъжен съм да напомня — не отпрати вълшебния си взор достатъчно високо, за да разкрие кривината на хоризонта, ясно доказвайки, че светът е кълбо! Факт, известен впрочем на всеки моряк и рибар, виждал как платното се появява на хоризонта преди останалата част на кораба още от самото начало на времето! — Гласът му се извиси почти до вик.

Забелязал, че Тъли е уязвен от привеждането на древния църковен канон — между другото отдавна изоставен — Кълган смекчи тона си.

— Не се засягай лично, Тъли. Но недей да учиш стария крадец как се краде. Зная, че орденът ти е един от най-добрите в нищенето на логиката и че половината ти събратя се превиват от смях като чуят как смъртно сериозните млади послушници обсъждат теологични въпроси, решени преди век. Освен това не беше ли легендата за забравеното изкуство все пак ишапийска догма?

Сега дойде ред на Тъли да закове Кълган с осъдителен поглед и да рече с насмешлива досада:

— Все пак образованието ти в религията доста куца, Кълган, въпреки забележителната ти донякъде проницателност във вътрешните дела на моя орден. — Усмихна се леко. — Но виж, за дебатите за благовещението си прав. И все пак повечето от нас ги намират за смешни само защото си спомняме колко болезнено сериозни сме били самите ние като послушници. — Той отново стана сериозен и продължи: — Но сериозно твърдя, че имаш пропуски в образованието. Ишапийците имат странни вярвания, истина е, и са една тесногръда секта, но също така са най-старият известен орден и са всепризнати като върховенстващ храм по въпросите, засягащи деноминационните различия.

— Религиозните войни, ще рече — изсумтя насмешливо Кълган.

Тъли пренебрегна забележката.

— Ишапийците се грижат за съхранението на най-древното познание и история на Кралството и притежават най-богатата библиотека. Посещавал съм библиотеката в храма им в Крондор и мога да те уверя, че е впечатляваща.

Кълган се подсмихна и му отвърна с леко снизходителен тон:

— Както и аз, Тъли, и съм опасъл рафтовете в абатството на Сарт, които са десет пъти повече. За какво става дума?

Тъли се наведе към него и заяви:

— Става дума за следното: каквото и да ми твърдиш за ишапийците, когато те изтъкнат, че нещо е исторически факт, а не плод на легендарно знание, обикновено ще те затрупат с древни томове, за да докажат твърдението си.

— Не — отвърна Кълган и с пренебрежителен жест отмахна намека на Тъли. — Не подценявам вярата ти, както и на всеки друг човек, но не мога да приема тази глупост за забравените изкуства. Може би искам да повярвам, че Пъг ще се окаже по-настроен за някой друг аспект на магичното, който ми е непознат, да речем нещо, свързано с духовно вещерство или с илюзията — области, за които честно си признавам, че не са ми много познати — но не мога да приема, че той никога не ще изучи до съвършенство своя занаят, защото отдавна изчезналият бог на вълшебството е загинал по време на Войните на хаоса! Не, това, че съществува неизвестно нам познание, го приемам. В нашия занаят има твърде много пропуски, за да си позволи човек дори да си помисли, че разбирането ни за магичното е близо до пълнотата. Но ако Пъг не може да научи магията, то е само защото аз съм лош учител.

Тъли го изгледа сърдито, изведнъж осъзнал, че магьосникът дори не допуска недостатъците да се крият в Пъг, а не в самия него.

— Държиш се глупаво. Ти си надарен човек и ако аз бях открил таланта на Пъг, не бих могъл да си представя по-подходящ учител за момчето от теб. Но не можеш да се виниш за това, че не знаеш на какво трябва да бъде учен той. — Кълган понечи да възрази, но Тъли го прекъсна. — Остави ме да довърша. Това, че нещо ни липсва, е понятно… Но ти като че ли забравяш, че е имало и други като Пъг, необуздани таланти, неспособни да овладеят заложбите си, други, които са се проваляли като жреци и магьосници.

Кълган запуфтя с лулата си и се навъси съсредоточено. След което изведнъж се изкикоти. Тъли го изгледа рязко. Кълган махна небрежно с лулата.

— Тъкмо ми хрумна, че ако един свинар не успее да научи сина си на фамилното призвание, може да припише неуспеха си на гибелта на бога на свинете.

Очите на Тъли се разшириха при тази граничеща с богохулство мисъл, но после той също се изсмя, макар и малко насила.

— Виж, това, е подходящо за диспутите за благовещението! — Двамата мъже се смяха дълго и при това със смях, който смекчи тягостното напрежение. Тъли въздъхна и се надигна. — Все пак не отхвърляй напълно това, което ти казах, Кълган. Пъг може да се окаже един от тези необуздани таланти. И може би ще се наложи да се примириш и да го оставиш на воля.

При тази мисъл Кълган поклати тъжно глава.

— Отказвам да повярвам, че съществува толкова просто обяснение за всички провали, Тъли. Както и за затрудненията на Пъг. Причината за неуспеха се крие у хората, а не в естеството на вселената. Винаги изпитвам чувството, че неуспехите ни с Пъг са в неразбирането на подхода към него. Може би ще е добре да ме посъветваш да му потърся друг учител, да го дам на някой, който по-добре ще ожъне плодовете на неговите заложби.

Тъли въздъхна.

— Вече казах какво мисля, Кълган. Друго освен казаното не мога да те посъветвам. Все пак, както се казва, лош учител е по-добре от никакъв учител. Как щеше да се развие момчето, ако никой не беше избрал да го учи?

Кълган скочи.

— Какво каза?!

— Казах: как щеше да се развие момчето, ако никой не беше избрал да го учи?

Очите на Кълган сякаш помътняха, вперени в празното, и той запуфтя свирепо с лулата.

— Какво има, Кълган? — попита Тъли.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Кълган, — но ти като че ли току-що ми подхвърли една идея.

— Каква идея?

Кълган махна с ръка.

— Казах, че не съм съвсем сигурен. Дай ми време да помисля. Но разсъди над въпроса си и сам се запитай: как първите магьосници са се научили да използват силата си?

Двамата потънаха в мълчалив размисъл. През прозореца долиташе момчешка врява — децата играеха на двора.

 

 

Всеки шестък на момчетата и момичетата, работещи в замъка, им се разрешаваше да изкарат следобеда както на тях им харесва. Момчетата, на чирашка възраст и по-млади, бяха шумна и палава тумба. Момичетата слугуваха на дамите в замъка, почистваха и шиеха, а също така помагаха в кухнята. Всички те работеха пълнодневно през цялата седмица, от изгрев до залез, че и повече, но… на шестия ден от седмицата се събираха в двора на замъка, недалече от градината на принцесата. Повечето момчета играеха някаква грубовата игра на гоненка, включваща улавянето на здраво натъпкана с парцали кожена топка в единия край на двора. Това занимание се придружаваше от викове, ритници и дори юмручен бой. Всички обличаха най-старите си дрехи, защото не минаваше без късане и петна от кръв и кал.

Момичетата на свой ред сядаха до ниската стена, отделяща градината на принцесата, и се отдаваха на клюки за дамите в двора на херцога. Виж, те почти винаги обличаха най-новите си поли и блузки и косите им блестяха от миене и ресане. Двете групи най-старателно си даваха вид, че не се забелязват — и еднакво неубедително.

Пъг се втурна натам, където играта бе в разгара си. Както обикновено, Томас се оказа в центъра на крамолата, русата му коса се развяваше като знаме, крясъците и смехът му надмогваха останалия шум. Сред всичките тези лакти и ритници гласът му ехтеше дивашки весел, сякаш болките от ударите правеха надпреварата още по-ценна. Момъкът тичаше през гъстата гмеж, риташе топката нависоко във въздуха и се мъчеше да избегне краката на онези, които се опитваха да го спънат. Никой не беше съвсем сигурен как е възникнала тази игра, нито какви точно са правилата й, но момчетата я играеха със стръв като на бойно поле, също като бащите им преди години.

Пъг, изтича на игралното поле и подложи крак на Рулф тъкмо когато той се опитваше да удари Томас отзад. Рулф се срина сред камара момчешки тела и Томас се отскубна. Затича се към вратата, пусна топката пред себе си и със силен шут я вкара в преобърнатата каца, записвайки точка за отбора си. Докато останалите момчета надаваха радостни възгласи, Рулф се изправи, бутна настрани едно от хлапетата и застана пред Пъг. Изгледа го с гняв изпод дебелите си вежди и изсъска:

— Още веднъж го направи и ще ти счупя краката, пясъчен кривун!

Пясъчният кривун беше една порода птица, известна с много лошия си нрав и не на последно място с навика си да снася яйцата си в чужди гнезда, така че другите птици да отгледат потомството й. Пъг не можеше да остави такава обида без последици. Още повече че цялото му безсилие през последните няколко месеца напираше да избие.

Той скочи към Рулф, хвана го с лявата си ръка за врата, а с десния си юмрук го халоса право в лицето. Чу се как носът на Рулф изпращя. След миг двете хлапета вече се търкаляха по земята. По-голямата тежест на Рулф започна да си казва думата и скоро той възседна гърдите на Пъг и заудря с дебелите си юмруци лицето на дребосъка.

Томас стоеше отстрани безпомощен, защото колкото и да му се искаше да помогне на приятеля си, момчешкият кодекс на честта бе точно толкова изричен и неумолим, колкото и на всеки благородник. Намесеше ли се на страната на приятеля си, Пъг нямаше да може да преживее позора. Така че Томас само подскачаше около двамата, окуражаваше Пъг и гримасничеше всеки път, когато го удареха, сякаш понасяше ударите върху себе си.

Пъг се опитваше да се извърта под едрия си противник и повечето удари на дебеланкото не улучваха и срещаха пръстта, вместо лицето му, но доста попадаха и в целта, така че Пъг много скоро започна да изпитва необичайно равнодушие към цялата тази процедура. Помисли си колко странно е, че гласовете на всички звучат толкова далечно и че изобщо не го боли от ударите. Пред очите му затанцуваха червени и жълти кръгове. А после усети, че тежестта се надига от гърдите му.

Много скоро образите се фокусираха отново и Пъг видя застаналия над него принц Арута — ръката му здраво стискаше Рулф за яката. Въпреки че не беше толкова як като брат си или баща си, принцът все пак можеше да държи Рулф достатъчно високо, така че пръстите на краката на конярчето едва докосваха земята. Принцът се усмихна мрачно.

— Мисля, че момчето получи достатъчно — промълви той с гневно присвити очи. — Не си ли съгласен? — Леденият му тон даде да се разбере, че не пита за мнение. По лицето на Рулф все още се стичаше кръв от първия удар на Пъг. Той издаде някакъв задавен звук, който принцът прие за съгласие. Арута пусна яката на Рулф и момчето падна по гръб, предизвиквайки смеха на зяпачите. Принцът се наведе, помогна на Пъг да се изправи, задържа олюляващото се момче и каза високо:

— Възхищавам се на куража ти, момко, но не можем да позволим да счупят главата на великолепния млад магьосник на херцогството ни, нали така? — Тонът му беше съвсем леко насмешлив, а и Пъг бе твърде зашеметен, за да може да направи нещо друго, освен да стои и да гледа опулен по-младия син на херцога. Принцът леко му се усмихна и го остави на Томас, който вече бе намерил отнякъде влажен парцал.

Докато Томас бършеше лицето му с парцала, Пъг изплува от мъглата и се почувства още по-зле, защото видя принцесата и Роланд — бяха застанали само на няколко крачки. Принц Арута се върна при тях. Да го набият пред очите на момичетата от цитаделата беше достатъчно неприятно; но да го смлати тъпак като Рулф пред самата принцеса, си беше пълна катастрофа.

Пъг направи гримаса в опит да заприлича на някой друг. Томас го дръпна грубо.

— Недей да се кривиш толкова. Не си чак толкова зле. Все едно, повечето от тази кръв е на Рулф. До утре носът му ще прилича на подлютена червена зелка.

— Както и главата ми.

— Нищо й няма на главата ти. Едно посиняло око, най-много двете, и една подута буза. Като цяло, справи се доста добре, но следващия път, когато решиш да се счепкаш с Рулф, изчакай поне да попораснеш още малко.

Пъг изгледа как принц Арута поведе сестра си по-надалеч от мястото на битката. Преди да тръгне след тях Роланд му се ухили широко и на дребосъка му се дощя да умре на място.

 

Пъг и Томас излязоха от кухнята, понесли блюдата си с вечерята. Нощта беше топла и двамата предпочетоха хладината на океанския бриз пред жегата в кухненската умивалня. Седнаха на верандата и Пъг размърда челюстта си. Опита хапка агнешко и остави блюдото.

Томас го изгледа.

— Не можеш да ядеш ли?

Пъг кимна.

— Много ме боли челюстта. — Наведе се и опря лакти на коленете си и брадичка на юмруците. — Трябваше да си сдържа яда. Тогава щях да се справя по-добре.

Томас му отвърна с пълна уста.

— Господин Фанън казва, че един войник трябва винаги да поддържа ума си хладен, иначе ще си загуби главата.

Пъг въздъхна.

— И Кълган казва нещо подобно. Знам няколко упражнения, с които мога да се отпускам. Трябваше да ги използвам.

Томас лакомо налапа следващата огромна хапка.

— Да го тренираш в стаята си е едно. Да го включиш в работа, когато някой те обиди в лицето, е съвсем друго. Аз сигурно също щях да постъпя като теб.

— Но щеше да спечелиш.

— Сигурно. И точно затова Рулф не ми налита. — Държането му подсказваше, че не се надува, а просто казва нещата каквито са. — Все пак се справи добре. Тоя дебелак добре ще си помисли, преди да ти скочи отново, сигурен съм, а в края на краищата нали точно за това беше всичко.

— Какво искаш да кажеш?

Томас остави блюдото си и се оригна. Остана доволен от звука и каза:

— С побойниците винаги е едно и също. Дали ще ги надвиеш, или не, няма толкова значение. Важното е дали ще ги търпиш. Рулф може да е едър, но е бъзльо, въпреки цялата му фукня. Сега ще насочи вниманието си към по-малките момчета и ще тормози тях. Не мисля, че ще ти посегне повече. Цената не му харесва. — Томас се усмихна. — Оня първи удар, дето му нанесе, беше красота. Право в човката.

Пъг се почувства малко по-добре. Томас измери с око недокоснатата му вечеря.

— Това няма ли да го ядеш?

Пъг погледна блюдото си. Пълно беше с горещо агнешко, зеленчуци и картофи. Въпреки разкошната миризма не изпита никакъв апетит.

— Не, вземи го.

Томас вдигна блюдото и започна да се тъпче. Пъг се усмихна. От ядене приятелят му никога не се отказваше. После извърна поглед към стената на замъка.

— Почувствах се такъв глупак…

Ръката на Томас замръзна на път към устата му. Той изгледа Пъг продължително и каза:

— И ти ли?

— Какво и аз?

Томас се изсмя.

— Срам те е, защото принцесата видя как Рулф те смлати.

Пъг тръсна глава.

— Не ме е смлатил. Дадох му да разбере!

— Ето! Знаех си. Принцесата е.

Пъг се сви примирено.

— Може и така да се каже.

Томас не отговори нищо и Пъг го изгледа крадешком. Приятелят му бързаше да довърши вечерята му. Най-сетне Пъг отрони:

— Надявам се, че не си я харесал и ти?

Томас сви рамене и отвърна между хапките:

— Нашата лейди Карлайн е много хубава, но аз си знам мястото. Все едно, хвърлил съм око на друга.

— Коя? — запита Пъг, изпълнен с любопитство.

— Не казвам — отвърна му Томас с хитра усмивка.

Пъг се изсмя.

— Неала е, нали?

Ченето на Томас увисна.

— Как разбра?

Пъг си придаде загадъчен вид.

— Ние, магьосниците, си имаме начини.

Томас изсумтя.

— То пък един магьосник! Толкова си магьосник, колкото аз съм рицар-капитан на кралската армия. Кажи де, как разбра?

Пъг се засмя.

— Няма нищо странно. Всеки път, когато я видиш, се надуваш и се перчиш като петле.

Томас го изгледа притеснено.

— Не мислиш, че го е забелязала, нали?

Пъг се подсмихна като добре нахранен котарак.

— Не е, разбира се. — Замълча. — Ако е сляпа или ако другите момичета не са й го казали вече поне сто пъти.

Лицето на Томас посърна.

— И какво според теб си мисли?

— Знае ли човек какво си мислят момичетата? Доколкото схващам, на нея май й харесва.

Томас се втренчи умислено в блюдото.

— Ти някога помислял ли си да си вземеш жена?

Пъг замига като заслепен от ярка светлина бухал.

— Аз… не, не съм. Не знам дали магьосниците се женят. Май не се женят.

— Както и повечето войници. Майстор Фанън казва, че един войник, който мисли за семейството си, не мисли за работата си… — Томас се умълча.

— Което, изглежда, не пречи на сержант Гардън и на някои други войници — каза Пъг.

Томас изсумтя, сякаш тези изключения само потвърждаваха възгледа на мечемайстора.

— Понякога си мисля какво ли ще е да си имам семейство.

— Че ти си имаш семейство бе, глупак. Аз съм сиракът тук.

— Жена имам предвид, чукан такъв. — Томас го изгледа така презрително, че сякаш му каза: „Като си толкова тъп, що ли живееш“. — И деца един ден, не майка и баща.

Пъг сви рамене. Разговорът се насочваше към области, които го притесняваха. Никога не се беше замислял над тези неща, тъй като не проявяваше толкова нетърпение да порасте като Томас. Отвърна само:

— Е, все някой ден ще се оженим и ще си имаме деца, ако така ни е писано.

Томас го изгледа много сериозно, така че опитът на Пъг да омаловажи въпроса не мина.

— Представял съм си някоя малка стаичка някъде из замъка и… Не мога само да си представя кое ще е момичето. — Той пак задъвка. — Има нещо, което не е наред, струва ми се.

— Не е наред ли?

— Сякаш има още нещо, което не разбирам… Не знам.

— Е, щом ти не го разбираш, аз как да го разбера? — каза Пъг.

Томас изведнъж смени темата.

— Ние сме приятели, нали?

Пъг се изненада.

— Разбира се, че сме приятели. Ти си ми като брат. Родителите ти се отнасят с мен като със свой син. Защо ми задаваш такъв въпрос?

Томас остави блюдото и каза угрижено:

— Не знам. Просто понякога ми се струва, че всичко това някак си ще се промени. Ти ще станеш магьосник, сигурно ще тръгнеш да пътуваш по широкия свят, да се срещаш с други магьосници в далечни страни. Аз ще стана войник, обвързан със своя повелител. Вероятно няма да видя нещо повече от малка част от Кралството, при това само като ескорт в личната гвардия на херцога, стига да имам късмет.

Пъг се разтревожи. Никога не беше виждал Томас толкова сериозен по какъвто и да било повод. По-голямото момче обикновено първо се разсмиваше и като че ли нищо не можеше да го притесни.

— Не ме интересува какво си мислиш, Томас — каза Пъг. — Нищо няма да се промени. Каквото и да стане, ще си бъдем приятели.

Томас се усмихна.

— Надявам се, че си прав.

Двете момчета се загледаха в звездите над морето и светлините на града, обрамчени като картина от портите на замъка.

 

 

На другата сутрин Пъг се опита да измие лицето си, но установи, че тази задача е твърде мъчителна. Лявото му око беше отекло и съвсем затворено, а дясното — отворено едва наполовина. Огромни синкави буци бяха разкрасили физиономията му, а челюстта му изпука, когато се опита да я размърда. Фантус лежеше на постелята на Пъг и червените му очи блестяха на утринното слънце, което лееше лъчите си през прозореца на кулата.

Вратата се отвори широко и в стаята се намъкна туловището на Кълган, загърнато в зеления халат. Магьосникът спря да огледа за миг момчето, после седна на постелята и почеса дрейка над очите, което предизвика доволно ръмжене дълбоко в гърлото на Фантус.

— Виждам, че вчера не си си губил времето напразно — каза старецът.

— Имах си малка неприятност, господарю.

— Какво пък, боят е област, подходяща за момчетата, също както и за мъжете, но вярвам, че другото момче изглежда също толкова зле. Би било срамно, ако си пропуснал удоволствието да дадеш не по-малко, отколкото си получил.

— Вие ми се подигравате.

— Само малко, Пъг. Истината е, че на младини и аз си навличах драскотини, но времето за момчешките битки мина. Трябва да вложиш енергията си в по-полезни дела.

— Зная, Кълган, но напоследък бях толкова отчаян, че когато оня простак Рулф ми подхвърли, че съм сирак, всичкият гняв, който бях насъбрал, кипна.

— Е, това, че осъзнаваш своята част от вината, е добър знак, че ставаш мъж. Повечето момчета щяха да се опитат да оправдаят действията си и да отрекат вината си за боя.

Пъг придърпа столчето и седна срещу магьосника. Кълган измъкна лулата си и взе да я пълни.

— Пъг, струва ми се, че в твоя случай може би сме тръгнали с обучението ти в грешна посока. — Очите му затърсиха свещ, за да си вземе огън от тлеещите в мангала въглени, и като не намери, Кълган се съсредоточи и лицето му за миг помръкна; след което от показалеца на дясната му ръка лумна пламъче. Той го поднесе към лулата и стаята скоро се изпълни с огромни валма бял дим. Той махна с ръка и пламъчето изгасна. — Полезно умение, ако обичаш да пушиш лула.

— Какво ли не бих дал, за да мога да направя поне това — промълви отвратен от себе си Пъг.

— Та както казвах, може би сме сбъркали посоката. Навярно трябва да обмислим друг подход за обучението ти.

— Какво имате предвид?

— Пъг, в началото на времето първите магове не са имали учители в магьосническото изкуство. Те са развили уменията, които днес сме научили. Някои от древните умения, например подушването на промените във времето или способността да се намира подпочвена вода с помощта на пръчка, произхождат от онези първоначални времена. Мисля за известно време да те оставя да се позанимаваш сам. Проучвай каквото пожелаеш в книгите, които притежавам. Продължавай с другите си занимания, с изкуството на писмото при Тъли, но за известно време няма да те безпокоя с уроците си. Ще отговарям, разбира се, на всеки твой въпрос. Но мисля, че за известно време ще трябва сам да подредиш нещата в главата си.

Съсипан, Пъг попита:

— Толкова ли съм безнадежден?

Кълган се усмихна успокоително.

— Ни най-малко. И преди е имало случаи с магьосници, които в началото са започвали лошо. Не забравяй, че чирачеството ти ще трае над девет години. Не падай духом заради неуспехите си през последните няколко месеца. Между другото, какво ще кажеш да поизучиш ездата?

Настроението на Пъг рязко се промени и той извика:

— О, да! Може ли?

— Херцогът е решил, че би искал някое момче от време на време да язди с принцесата. Сега, след като синовете му пораснаха, имат много задължения и според него ти си подходящ избор за часовете, когато те са твърде заети, за да я придружават.

Главата на Пъг се завъртя. Не само щеше да се учи да язди, занимание присъщо общо взето само на знатното съсловие, но на всичко отгоре щеше да прави компания на принцесата!

— Кога започвам?

— Още днес. Сутрешната литургия почти е приключила.

Беше първоден, или първък, и по-силно вярващите ходеха да се пречистят било в параклиса на цитаделата, било в малкия храм в града. Останалата част от деня се полагаше за лек труд, само колкото да се осигури храна за трапезата на херцога. Момчетата и момичетата получаваха допълнителен полуден за отдих в шестъка, но възрастните отдъхваха само в първоден.

— Иди при конемайстор Алгон. Херцогът му е наредил да започне с уроците ти веднага.

Без повече приказки, Пъг скочи и се понесе към конюшните.