Реймънд Фийст
Магьосник (31)

Глава 29
Решение

Свещеният град празнуваше.

По всички по-високи сгради се вееха знамена. Улиците бяха изпълнени с хора, хвърлящи цветя пред благородниците, които се люшкаха в носилките си към стадиона. Беше ден на всенародно ликуване и кой можеше да изпитва тревога в такъв ден?

Този, който изпитваше тревога, пристигна в стаята с шарка на стадиона и последното отекване на камбаната възвести появата на Великия. Миламбер се помъчи да се отърси от безпокойството си и излезе от стаята на шарките, която се намираше недалече от централната галерия на Великия имперски стадион. Тълпата цурански благородници, шляещи се бездейно, докато игрите започнат, се разстъпи, за да го пропусне по прохода към сектора със седалките за маговете. Той огледа малката група мъже в черни халати и видя Шимоне и Хочопепа, които му пазеха място.

Те му махнаха за поздрав, докато оставяше пътечката, отделяща чародейския сектор от този на Имперската партия, за да отиде при тях. Долу, на откритата арена, няколко същества от подобната на мидкемийските джуджета раса на Цубар — тъй наречената Изгубена земя отвъд Морето на кръвта — се биеха с огромни насекомоподобни твари, приличащи на чо-джа, но лишени от разум. Тъпите дървени мечове и по същество безвредните ухапвания на животинските челюсти правеха битката да изглежда по-скоро комична, отколкото опасна. Простолюдието и дребните благородници, вече заели места, се смееха с удоволствие. Тези състезания поддържаха доброто им настроение, докато най-важните особи на Империята изчакваха да влязат в стадиона. Мудността в Цурануани се превръщаше в добродетел, щом човек стигнеше определено обществено равнище.

— Каква грешка, че толкова закъсня, Миламбер — каза Шимоне. — Преди малко имаше една изключително интересна надпревара.

— Останах с впечатлението, че леенето на кръв тепърва предстои.

Хочопепа, който дъвчеше печени подсладени ядки, каза с пълна уста:

— Така е, но нашият приятел Шимоне е голям привърженик на игрите.

Шимоне поясни:

— Преди малко млади офицери от знатни фамилии се биха с тренировъчни оръжия до пускане на кръв, за да покажат уменията си и да донесат чест за клановете си…

— Да не говорим за тлъстите печалби от тежките облози — вметна Хочопепа.

Шимоне продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Имаше много разгорещен двубой между синовете на Ороналмар и на Кеда. По-хубаво зрелище не бях виждал от години.

Докато Шимоне описваше двубоя, погледът на Миламбер обходи стадиона. Различи малките флагове на Кеда, на Минванаби, Оаксатукан, Ксакатекас, Анасати и други могъщи фамилии на Империята. Забеляза, че знамето на Шинцаваи липсва, и се зачуди. Хочопепа подхвърли:

— Доста угрижен изглеждаш, Миламбер.

Миламбер кимна в съгласие.

— Преди да тръгна за празника, получих съобщение, че вчера във Върховния съвет е внесен проект за реформа в поземлените данъци и премахване на робството за неплатен данък. Съобщи ми го владетелят на Тукламекла и жив да съм, ако можах да разбера защо ми е изпратил писмото, докато не прочетох в края, че той ми благодари за предложените от мен идеи за обществена реформа, каквито този проект цели да осъществи. Този ход ме уплаши.

Шимоне се засмя.

— Ако беше толкова задръстен като ученик, още щеше да носиш белия халат.

Миламбер го погледна неразбиращо и Хочопепа каза:

— Обикаляш насам-натам, държиш речи пред Конгрегацията, непрекъснато опяваш за социалните ни злини, а после седиш като ударен с чук по главата, защото някой взел, че те послушал?

— Това, което казах пред братята ни в Конгрегацията, не беше предназначено да се обсъжда извън нейните зали.

— Колко неразумно — поклати глава Хочопепа. — Някой в Конгрегацията е проговорил пред свой приятел, който не е магьосник!

— Това, което бих искал да разбера аз — каза Шимоне, — е как към тази каша с реформи, поднесена пред Върховния съвет от клана Хунзан, се е добавило и твоето име?

Миламбер се смути, за удоволствие на двамата му приятели.

— Един от младите художници, които работеха по стенописите в имението ми, е син на Тукламекла. Наистина обсъждахме с него различията в културите и социалните стойности между цураните и мидкемийците, но само по повод беседата ни за разликите в стила на изкуството.

Хочопепа вдигна очи към небесата, сякаш да го настави божествената мъдрост.

— Когато чух, че Партията на прогреса — която се води от клана Хунзан, който пък е доминиран от фамилията Тукламекла — е цитирала теб като вдъхновител, едва повярвах на ушите си, но сега вече разбирам, че си се забъркал във всеки проблем, терзаещ Империята. — Той погледна приятеля си с насмешлива сериозност. — Кажи ми, вярно ли е, че Партията на прогреса се кани да се преименува в Партията на Миламбер?

Шимоне се засмя при убийствения поглед, който Миламбер хвърли на Хочопепа.

— Катала намира за много забавно, че се ядосвам от такива неща, Хочо. Ти също може би смяташ, че е смешно, но искам публично да се разбере, че не желая това да става. Просто споделих някои свои наблюдения и мнения, а какво прави с тях кланът Хунзан и Партията на прогреса — не е моя работа.

— Боя се, че ако толкова прочута особа като теб не желае да стават подобни неща, въпросната особа би трябвало да си зашие устата — отвърна му Хочопепа.

Шимоне се разсмя отново и Миламбер усети, че настроението му се оправя.

— Е, добре, Хочо. Ще поема вината. Но не знам дали Империята вече е готова за промените, които смятам, че са й нужни.

— Чували сме вече аргументите ти, Миламбер, но днес не е времето, нито тук е мястото за обществени дебати — каза Шимоне. — Нека всичко си върви по реда. Запомни обаче, че мнозина в Конгрегацията са оскърбени, че се намесваш в неща, които те смятат за политически. И макар аз самият да съм склонен да подкрепя твоите възгледи като свежи и напредничави, имай предвид, че си създаваш врагове.

Прозвучаха тръби и тромпети, възвестяващи влизането на Имперската партия, и разговорите секнаха. Цубарите и инсектоидите бяха изгонени от арената и десетки работници с гребла се разтичаха да подравнят пясъка. Отново отекнаха тръбни звуци и влезе челото на императорската процесия — херолди в имперско бяло. Носеха дълги извити тръби, изработени от роговете на някакъв голям звяр, които се виеха около раменете им и свършваха над главите им. Последва ги отряд барабанчици, които биеха в стегнат ритъм.

Когато се подредиха пред имперската ложа, влезе почетната гвардия на Властелина на войната. Всеки гвардеец беше в броня и щит, изработени от кожа на нийдра, ощавена до бяло. Около гърдите и на шлема на всеки блестеше на слънцето златен ширит. Миламбер чу мърморенето на Хочопепа колко ценен метал е похабен.

След като и те останаха на място, един херолд извика:

— Алмечо, Властелин на войната!

Тълпата стана и избухнаха неудържими възгласи. Придружаваше го личната му свита, която включваше и няколко Черни халата — магьосниците „галеници на Властелина“, както ги наричаха другите в Конгрегацията. Сред тях изпъкваха двамата братя Елгахар и Ергоран.

След това глашатаят извика:

— Ичиндар! Деветдесет и първият император!

Щом младият император влезе, тълпата зарева още по-силно. Придружаваха го жреци от всичките двадесет ордена. Тълпата стоеше права и въздухът гърмеше от възгласите й. Това продължи дълго и Миламбер се зачуди дали народът ще застане на страната на Светлината небесна, ако възникне противоречие между Властелина на войната и императора. Въпреки традиционното благоговение на цураните пред върховната титла, той не смяташе, че Властелинът би отстъпил покорно поста си — нещо нечувано досега в историята — ако императорът се разпоредеше.

Когато шумът взе да стихва, Шимоне каза:

— Изглежда, приятелю Миламбер, животът в усамотение не допада много на Светлината небесна. Не мога да кажа, че го виня — не е приятно да седиш по цял ден без никаква компания освен тълпи жреци и празноглави момичета, избрани само заради красотата им. Сигурно е ужасно досадно.

— Повечето мъже едва ли ще се съгласят с теб — засмя се Миламбер.

Шимоне сви рамене.

— Все забравям, че ти беше доста възрастен, когато се обучаваше, и че имаш жена.

При споменаването на жени Хочопепа направи гримаса и ги прекъсна.

— Властелинът на войната ще направи изявление.

Алмечо се надигна от мястото си и вдигна ръце. Когато стадионът притихна, гласът му прокънтя:

— Боговете се усмихват на Цурануани! Нося ви вест за велика победа над чуждоземните варвари! Разбили сме най-голямата им армия и нашите воини ликуват! Скоро земите, наречени Кралството, ще паднат под нозете на Светлината небесна! — Той се обърна и се поклони почтително на императора.

Новината жегна Миламбер и той понечи да се изправи, но Хочопепа го хвана за ръката и изсъска:

— Ти си цуранин!

Миламбер се отърси от неочаквания шок и се успокои.

— Благодаря ти, Хочо. За малко щях да се забравя.

Отново насочиха вниманието си към Властелина.

— … и като знак за нашето преклонение пред Светлината небесна посвещаваме тези игри на любимия ни император. — Радостен многохиляден възглас огласи стадиона и Властелинът на войната седна.

— Изглежда, императорът не изпитва голям възторг от новината — тихо каза Миламбер на приятелите си.

И наистина, лицето на Императора беше сериозно, дори строго. Хочопепа каза:

— Крие го добре, но мисля, че си прав, Миламбер. Нещо в цялата тази история го безпокои.

Миламбер не отвърна нищо, макар да знаеше достатъчно добре каква е причината: тази победа щеше да осуети мирната инициатива на Синьото колело и щеше да спечели за Властелина на войната повече власт, за сметка на императора.

Шимоне потупа Миламбер по рамото.

— Игрите започват.

Докато вратите на проходите се отваряха да пуснат гладиаторите на арената, Миламбер се загледа в императора. Беше млад, малко над двадесетгодишен, с одухотворено и интелигентно лице. Челото му беше високо, а червеникавокафявата му коса бе оставена да израсте до раменете. Той се обърна, за да заговори с жреца до себе си, а за миг погледите им се засякоха, последва мигновена искрица на разпознаване и Миламбер си помисли: „Значи са ти казали за моето участие в твоя замисъл.“ Императорът продължи разговора си без никаква пауза и никой друг не забеляза кратката размяна на погледи.

— Сега ще видим едно милосърдно зрелище — каза Хочопепа. — Всички ще се бият, докато остане жив един. На щастливеца ще му опростят престъпленията.

— Какви са им престъпленията? — попита Миламбер.

— Обикновени — отговори Шимоне. — Дребни кражби, просия без разрешение на храма, лъжесвидетелство, избягване на данъци, неподчинение на заповед и други подобни.

— А сериозните престъпления какви са?

— Убийство, измяна, богохулство, да удариш господаря си, всички те са непростими престъпления. — Гласът му се извиси, за да надмогне шума на тълпата. — Тях ги пускат военнопленници, които няма да служат като роби. Осъдени са да се бият непрестанно, докато не бъдат избити всички.

Войнишката охрана напусна пясъчния кръг, оставяйки го на затворниците.

— Обикновени престъпници — промърмори Хочопепа. — Няма да е голямо забавление.

Забележката му се оказа точна, тъй като затворниците представляваха жалка гледка. Голи, само с препаски на бедрата, те стояха, стиснали в ръце оръжия и щитове, които им бяха непривични. Много от мъжете бяха стари и болни, като че ли изпаднали в унес и объркани.

Тръбата възвести началото на битката и старите и болните скоро бяха избити. Неколцина от тях изобщо не вдигнаха оръжията си в защита — бяха твърде объркани, за да се опитат да запазят живота си. Само след няколко минути почти половината затворници лежаха мъртви или издъхващи по пясъка. Скоро действието на арената се забави, защото оцелелите гладиатори вече се озоваваха лице в лице с противници с по-равностойна сила и умение. Броят им бавно започна да се смалява и първоначално хаотичният ход на сражението започна да се променя. Понякога, щом единият противник паднеше, надвилият го оставаше неподвижен до другата биеща се двойка, изчаквайки да се счепка с победителя. Често се стигаше и до тристранен бой, което тълпата подкрепяше с бурни възгласи, защото тази лишена от правила кървава сеч водеше до по-голямо кръвопролитие и болка.

Накрая останаха само трима борци. Двама от тях още не можеха да приключат кървавия спор помежду си. И двамата бяха на ръба на изтощението. Третият запристъпва към тях предпазливо, търсейки предимство.

Получи го след няколко секунди. Хванал нож в едната си ръка и меч в другата, той нанесе жесток удар по главата на единия и го събори. Шимоне изсумтя:

— Идиот! Не вижда ли, че другият е по-силен? Трябваше да изчака, докато единият мине в явно превъзходство, и да удари него, като остави за двубоя по-слабия противник.

Миламбер изпита потрес. Шимоне, бившият му учител, беше най-близкият му приятел след Хочопепа. Но ето че въпреки цялото си образование, въпреки мъдростта си, и той виеше от възторг при вида на кръвта на други хора, все едно че беше най-невежият простак, седнал на най-евтината седалка. Колкото и да се опитваше, Миламбер така и не можеше да изпита този дивашки ентусиазъм на цураните пред смъртта на други хора. Извърна се към Шимоне и подхвърли:

— Сигурен съм, че беше твърде зает, за да се занимава с тънкостите на тактиката.

Погълнат от зрелището, Шимоне не долови сарказма му. Миламбер забеляза, че Хочопепа е обърнал гръб на разиграващото се на арената. Лукавият магьосник въртеше глава насам-натам и си отбелязваше наум всеки разговор по каменните скамейки. За него игрите представляваха само поредната възможност да проучи подмолните течения в Играта на Съвета. За Миламбер тази незаинтересованост от смъртта и страданието на арената бе също толкова смущаваща, колкото и ентусиазмът на Шимоне.

Битката скоро приключи, спечелена от мъжа с ножа. Тълпата поздрави победителя с радостни възгласи. Захвърляха монети по пясъка, за да може победителят да се завърне в обществото със скромна сума за начало.

Докато разчистваха арената, Шимоне привика един от глашатаите и го разпита за програмата до края на деня. После се обърна към двамата, явно доволен от чутото.

— Има само няколко единични двубоя, после две специални състезания, отбор затворници срещу прегладнял харулт и бой между пленени мидкемийски бойци и турилски воини. Това май ще се окаже най-интересно.

Изражението на Миламбер издаде, че не е съгласен. Преценил, че моментът е подходящ за въпроса, той каза:

— Хочо, да си забелязал да присъства някой от фамилията Шинцаваи?

Хочопепа огледа амфитеатъра, търсейки с очи фамилните знамена на най-изтъкнатите домове на Империята.

— Минванаби, Анасати, Кеда, Тонмаргу, Ксакатекас, Акома… Не, Миламбер. Не бих казал, че някой от бившите ти… хм, благодетели, е тук. Не че го очаквам.

— Защо?

— Напоследък, изглежда, са изпаднали в немилост пред Властелина на войната. Нещо, свързано с провал при изпълнение на някаква задача, възложена им от него. И освен това чух, че са под подозрение, въпреки че кланът им наскоро изведнъж се присъедини към военните усилия. Кланът Канацаваи е затънал в спомени за отминала слава, а от всички тях Шинцаваи са най-старомодните.

Битките на арената продължиха една след друга, всяка следваща — по-изкусна от предишната, тъй като бойното умение на противниците нарастваше. Скоро приключиха последните двойки. Сега тълпата зашептя в притаено очакване и дори благородниците се смълчаха, защото следващото събитие щеше да е необичайно. Отбор от двадесет борци, мидкемийци, ако се съдеше по ръста им, излязоха под строй в средата на арената. Носеха въжета, мрежи с тежести, копия и дълги криви ножове. Телата им бяха намазани с масло и блестяха под късното следобедно слънце. Мъжете стояха на пясъка привидно спокойни, но войниците сред тълпата различиха скритите белези на напрежението, обичайно за борци преди битка. След минута големите двойни дървени врати на отсрещната страна на стадиона се отвориха и на арената с тътрене излезе шестокрак ужас.

Харултът беше само дълги зъби и остри нокти, с войнствена външност, покрит с дебела като броня кожа и приблизително с размерите на мидкемийски слон. Чудовището се поколеба само докато примигне на светлината, след което връхлетя право срещу групата мъже.

Те се пръснаха пред звяра във всички посоки, стараейки се да го объркат. Харултът, подведен от едностранчивия си разсъдък, подгони един от нещастниците. С три огромни крачки настигна човека, стъпка го и го погълна на две хапки. Другите се прегрупираха зад животното и бързо разгънаха мрежите. Шестокракото чудовище се завъртя по-бързо, отколкото изглеждаше възможно за същество с такова туловище, и отново нападна. Този път мъжете изчакаха до последния миг, хвърлиха мрежите и се разбягаха от пътя му. Мрежите бяха с куки по краищата, за да се закачат в дебелата кожа на звяра. Чудовището се развъртя, за да ги разкъса, оплете се за миг и копиеносците притичаха напред да го покосят. Харултът се завъртя объркан, без да може да прецени откъде идва болката, но копията се оказаха безполезни, тъй като не можеха да пробият здравата кожа на звяра. Схванал бързо, че усилието им е безсмислено, един от мъжете дръпна съседа си и посочи задницата на звяра. Двамата се хвърлиха назад към опашката, която метеше пясъка.

Бързо си казаха нещо и пуснаха копията, докато съществото си избираше нова жертва. То се хвърли напред и тялото на втори човек се озова в челюстите му. За миг чудовището остана неподвижно, докато поглъщаше плячката си, и двамата мъже зад него се засилиха, скочиха и се хванаха за опашката му. В първия миг то като че ли не усети, след което се завъртя бясно, отхвърли втория, описа цял кръг и спря, за да го нагълта. Другият успя някак да се задържи и се възползва от няколкото мига, докато харултът поглъщаше приятеля му, за да се изкатери по опашката на чудовището дотам, където тя се съединяваше с двата задни бута. Със замах от горе на долу той заби дългия си нож между два прешлена, очертани под провисналата кожа. Рискът беше отчаян и тълпата зарева одобрително. Ножът проникна в дебелия хрущял между двата кокала и разкъса гръбначния стълб. Съществото замуча бясно и започна да се върти, заплашвайки да хвърли неканения си ездач, но след малко най-задният чифт крака поддаде. Харултът за миг остана объркан и неподвижен, двата предни чифта крака затеглиха напред да преодолеят тежестта на задните. На два пъти звярът се опита да извърне глава към дребния си мъчител, но дебелият врат му попречи. Мъжът измъкна ножа и пропълзя напред по гръбнака на животното, а в същото време оцелелите копиеносци се втурнаха към него, за да отвлекат вниманието му. На три пъти мъжът едва не отхвърча от гърба на звяра, но успя някак да се задържи и когато се озова малко пред средната двойка крака, пак заби ножа между прешлените. Миг след това централният чифт също рухна и този път мъжът бе отхвърлен от гърба на нещастното животно. Харултът запищя от ярост и болка, но вече беше напълно обездвижен. Борците отстъпиха и зачакаха. Двата гръбначни прореза се оказаха достатъчни, защото след няколко минути харултът се срина, парализиран от болката, поблъска още няколко мига в пясъка с предните си крайници и замря.

Тълпата зарева от възторг пред зрелището, защото никога досега група борци не бе успявала да надвие харулт, без да загуби поне пет пъти повече мъже. В този двубой бяха загинали само трима. Борците стояха на арената, с оръжия, нападали по кървавия пясък от изтръпналите им от умора пръсти. Битката бе продължила по-малко от десет минути, но изразходваната енергия, съсредоточението, потта и страхът ги бяха изцедили дотолкова, че те изглеждаха готови да рухнат от изтощение. Вцепенени и нечуващи възгласите на тълпата, те се затътриха към изхода. Единствено мъжът, който бе нанесъл ударите с ножа, показа някакво чувство — той плачеше открито, пристъпвайки по пясъка.

— Защо според теб този човек е толкова разстроен? — попита Шимоне. — Победата му беше смайваща.

Миламбер отвърна с принудено спокойствие:

— Защото е изтощен и изплашен и защото му се гади от всичко това. — След което добави тихо: — И защото е далече от дома си. — Преглътна в усилие да потисне надигащия се гняв и каза: — Защото знае, че това е без значение. Отново и отново ще излиза на тази арена, за да се бие с други зверове, с други хора, дори с приятели от своята родина, и рано или късно той също ще умре. — Хочопепа се втренчи в Миламбер, а Шимоне като че ли се смути. — За малко и аз можех да бъда сред онези долу — добави Миламбер. — Онези, които се биеха, са хора. Имали са семейства и домове, обичали са и са се смеели. Сега чакат само смъртта си.

Хочопепа разсеяно махна с ръка.

— Миламбер, имаш обезпокоителния навик да приемаш нещата лично.

А Миламбер изпитваше отвращение и гняв от кървавото зрелище, но потисна чувствата си дълбоко в себе си. Беше решен да остане докрай. Трябваше да стане истински цуранин.

Пясъкът бе разчистен и тръбите затръбиха отново, за да възвестят последното зрелище за този следобед. От единия край на арената с широка стъпка излязоха дузина воини с горди лица, облечени в плетени от кожа ризници, с дебели гривни с шипове на китките и с кожени шлемове, увенчани с пъстри пера. Миламбер никога не беше виждал лично хора от тази раса, но разпозна външността им от видението на кулата. Бяха потомците на някогашните горди Змийски ездачи, расата на Турил. В твърдия поглед на всеки от тях се четеше мрачна решимост.

От другия край излязоха в стегнат строй дванадесет воини в яркоцветни имитации на мидкемийска броня. Собствените им метални ризници, изглежда, бяха сметнати за твърде скъпоценни и в същото време — за твърде неугледни за зрелището и цуранските занаятчии ги бяха заменили с ярки стилизирани подражания.

Воините на Турил стояха неподвижно и гледаха новодошлите с безмилостно презрение. От всички раси единствено турилците можеха да устоят на воините на Империята и никой не можеше да завладее планинските им твърдини и високи пасища. Бяха притискали с години Империята, докато най-сетне не бе подписан мир. Бяха снажни хора, тъй като не се смесваха с други раси — смятаха ги за по-низши от себе си.

Тръбите прозвучаха отново и през тълпата премина вълна от възбуден шепот. Един херолд извика с ясен глас:

— Тъй като тези бойци от конфедерация Турил са нарушили мирния договор между своите държави и Империята, вдигайки се на война срещу войниците на императора, те са отхвърлени от собствения си народ, който ги е обявил извън закона и ги е предал за наказание. Те ще се бият с пленниците от света на Мидкемия. Всички ще се сражават докрай, докато не остане само един.

Тълпата закрещя одобрително.

Тръбите проехтяха отново и борците се престроиха в карета едни срещу други. Мидкемийците се присвиха с насочени оръжия, но турилците останаха изправени, с изопнати в непокорство лица. Един от тях пристъпи напред и спря пред най-близкия мидкемиец. Заговори му рязко, с изпълнен с презрение тон, и му посочи с широк жест арената.

Миламбер усети как лицето му почервеня от гнева, който започна да се надига отново в него заради това, което виждаше пред себе си. И в Мидкемия се провеждаха игри — беше чувал за тях, — но те нямаха нищо общо с това. Мъжете, които се биеха в Крондор и по други места в Кралството, бяха професионалисти, изкарващи си прехраната в зрелищни двубои до проливането на първата капка кръв. Понякога имаше и дуели до смърт, но в тях винаги ставаше дума за лично разчистване на сметки. Докато това тук представляваше безумно прахосване на човешки живот, за да се погъделичка страстта на отегчените, на преситените от търсене на нови и нови доказателства, че собственият им живот има някаква стойност. Миламбер се огледа и изпита погнуса от израженията по лицата на хората наоколо.

Турилският войн продължи да говори бързо, а мидкемийците го гледаха и постепенно нещо в поведението им намекна за промяна. Допреди малко стояха напрегнати и готови за бой. Сега изглеждаха почти отпуснати. Турилецът продължи, сочейки към тълпата, изпълнила амфитеатъра.

После един мидкемиец, висок и с широки рамене, пристъпи напред, сякаш се канеше да заговори. Турилецът застана нащрек и издигна меча си, готов за удар. Зад него прокънтя глас и друг воин допълни нещо, в което се съдържаше насърчителна нотка. Първият турилец видимо се отпусна.

Мидкемиецът бавно свали шлема си, откривайки изнуреното си слабо лице, обрамчено от влажна, сплъстена черна коса. Той огледа арената, споходен от шепота и недоволния ропот на тълпата пред неочакваното поведение на воините, след което кимна отсечено, пусна меча и щита си на пясъка, обърна се и каза нещо на съратниците си. Останалите бойци на арената последваха примера му и скоро всички оръжия изпопадаха от ръцете им.

— Това ще приключи с касапница — промълви Шимоне. — Турилците няма да се бият със сънародниците си, а изглежда, не желаят да се бият и с варварите. Веднъж гледах как шестима турилци избиха всички, които пуснаха срещу тях, но после отказаха да се бият помежду си. Когато дойдоха стражите да ги убият, те се сражаваха и ги прогониха. Накрая се наложи стрелците по стените да ги прострелят. Беше пълно безчестие. Тълпата се разбунтува и управителят на игрите беше разкъсан жив. Загинаха над сто граждани.

Миламбер изпита прилив на облекчение: поне щеше да му се спести гледката как сънародниците на Катала и неговите се избиват помежду си. После тълпата започна да крещи неодобрително и да освирква отказващите да им предложат чаканото зрелище бойци.

Хочопепа сръга Миламбер и му прошепна:

— Властелинът на войната не изглежда особено доволен.

Миламбер се извърна и забеляза киселата физиономия на Властелина, който виждаше как подаръкът му за императора се превръща във фарс. Алмечо бавно се надигна от мястото си недалече от Светлината небесна и изрева:

— Нека битката да започне!

Яки стражи, работещи на служба при управителя на игрите, се затичаха към арената и заразмахваха камшици. Обкръжиха стоящите неподвижно борци и ги зашибаха. Миламбер усети, че му се повдига — ударите на биячите разкъсваха оголената кожа по ръцете и краката на турилските и мидкемийските воини. Помнеше добре плясъците на камшика от лагера в тресавището и познаваше ужасния му допир до плътта. Усещаше по тялото си всеки удар върху хората, стоящи долу на пясъка.

Неспокойствието сред тълпата се усили, защото гледката с неподвижните мъже, пребивани с камшиците, не бе това, което бяха дошли да видят. Към имперската ложа заехтяха дюдюкания и освирквания и някои от по-смелите зрители захвърляха отпадъци и дребни монети към арената, за да покажат какво мислят за това забавление. Най-сетне един от стражите изгуби търпение, пристъпи срещу един от турилските воини и го удари през лицето с дръжката на камшика. Преди биячът да успее да реагира, турилецът скочи, издърпа камшика от ръцете му, уви го здраво около гърлото му и започна да го души.

Другите биячи се втурнаха към воина, нападнал другаря им, и започнаха яростно да го шибат с камшиците си. След десетина удара краката му се подкосиха и турилецът рухна на колене, но продължи да души задъхания бияч. Ударите на камшиците заваляха по тялото му, докато кожата му не почервеня от кръв, но той не изпусна жертвата си.

Очите на цуранина се изцъклиха, лицето му посиня и той рухна мъртъв на пясъка. Турилският воин се свлече до него.

Пръв реагира един от мидкемийските воини. Той просто се наведе, вдигна хладнокръвно един от мечовете и прониза един от насилниците. После, като един, турилските и мидкемийските воини се оказаха с оръжие в ръцете и след минута всички стражи по арената бяха избити. И тогава, отново като по команда, пленниците захвърлиха оръжията си на земята.

Миламбер с мъка запази спокойствие пред тази гледка. Нищо друго не можеше да изпита освен възхищение пред тези мъже. Приемаха смъртта, но не и да се избиват един-друг. Сигурно някой от тези мъже беше яздил през клисурата с него по време на набега, за да намерят машината на прорива преди толкова години. Външно Миламбер изглеждаше спокоен, като истински цуранин. Отвътре кипеше.

— Имам лошо предчувствие — прошепна Хочопепа. — Днешните усилия на Алмечо да укрепи положението си пред императора са здраво разклатени. Боя се, че никак не му харесва неохотата на бившите ти сънародници да умрат за удоволствието на Светлината небесна.

Миламбер му отвърна през зъби:

— Проклето да е това удоволствие! — Изгледа Хочопепа с лице, посиняло от гняв, и добави: — Проклети да са всички, които намират удоволствие в такава кървава игра!

— Опомни се, Миламбер! — възкликна Хочопепа.

Без да обръща внимание на думите му, Миламбер се обърна към императорската ложа, където един от капитаните на стражата шепнеше нещо на ухото на Властелина. Миламбер изпита странен прилив на изпепеляваща ярост и за миг потисна внезапния импулс да използва силата си, за да постави Властелина сред онези долу и види как ще се изправи лице в лице с хората, които отказваха да издъхнат примирено по негова заповед.

 

 

— Не, не стрелци — прокънтя гласът на Алмечо. — Тези животни не заслужават смъртта на воини. — Обърна се към един от своите галеници магьосници и му заповяда нещо. Мъжът в черния халат кимна и започна да припява. Миламбер усети как космите по врата му настръхнаха, щом изреченото заклинание започна да действа.

Вълна на нямо страхопочитание заля стадиона, когато хората на арената западаха по пясъка зашеметени и безчувствени. Властелинът на войната изрева:

— Сега ги овържете, вдигнете бесилка и ги обесете пред очите на всички.

Пълно стъписване посрещна думите му, след което през тълпата прокънтяха викове:

— Не!

— Те са воини!

— Това е безчестие!

Хочопепа шумно въздъхна. И заговори — повече на себе си, отколкото на приятелите си.

— Властелинът отново изтърва нервите си и сега ни чака пълен погром. Това няма да укрепи положението му пред Върховния съвет, нито ще помогне за стабилността на Империята.

Като разгневен, притиснат до стената звяр, Властелинът на войната се надигна от мястото си и всички наблизо се смълчаха, но виковете на по-далечните зрители се усилиха. Според цуранските нрави това унижение беше повече от непоносимо, освен за хора, лишени от всякаква чест. Макар да бяха осуетили забавлението на тълпата, пленниците все пак бяха показали, че са готови да се бият като храбри воини и като такива заслужаваха доблестна смърт.

Хочопепа се обърна да каже нещо на Миламбер, но спря, щом видя лицето на приятеля си. Миламбер не можеше повече да прикрива гнева си, който не отстъпваше на този на Властелина. Усетил, че ще стане нещо ужасно, Хочопепа потърси подкрепата на Шимоне и видя, че той също се е втренчил безмълвно в изкривеното от ярост лице на Миламбер. Хочопепа успя само да промълви:

— Миламбер, недей!

Но робът, превърнал се във велик чародей, скочи, хукна по пътеката и извика на стъписания Хочопепа:

— Погрижете се за императора!

Олюля се от внезапния изблик на чувство, запечатано от толкова години и чак сега избило на воля. Порази го странна и властна увереност. „Не съм цуранин! — призна той пред себе си. — Не мога да участвам в това.“ За пръв път, откакто бе облякъл черния халат, двете му естества се сляха в хармония. Това, което ставаше, беше безчестие според стандартите и на двете култури — нещо, което го изпълни с убийствена решимост, освободена от всякакво съмнение. Освен онези, които седяха около имперската ложа, цялата тълпа крещеше:

— Меча, меча, меча! — Искаха воинска смърт за всеки от мъжете долу. Ритъмът на това несекващо скандиране се сля с пулса на бясно биещото в гърдите на Миламбер сърце и усили почти необузданата му ярост.

Миламбер стигна до пътеката, отделяща магьосниците от имперската ложа, и погледна войниците и дърводелците, които тичаха надолу към арената. Зашеметените мидкемийци и турилци бяха овързани като животни на заколение, а гневът на тълпата бе достигнал опасни висини. Някои от младите офицери от благородните фамилии по долните редици на амфитеатъра изглеждаха готови да извадят мечовете си, да скочат на пясъка на арената и да влязат в схватка заради правото на пленниците да загинат като воини. Бяха храбри противници, а и много от зрителите се бяха сражавали с турилски и мидкемийски войници. С готовност щяха да сразят тези мъже на полето на битката, но не можеха да понесат това унижение на доблестните си врагове.

Черен прилив на гняв, погнуса и скръб обля Миламбер. Умът му закрещя в ярост, въпреки усилията му да я удържи. Главата му се отметна назад и очите му се завъртяха в орбитите си, и както се беше случвало вече два пъти в живота му, огнени скрижали се изписаха в ума му. Дясната му ръка се изпъна напред и от дланта му с взрив се изстреля енергия. Сноп от син пламък, искрящ по-ярко и от слънчевата светлина, полетя надолу и удари сред пясъка между стражите на Властелина. Тела на живи хора се отвяха във всички посоки като листа, пометени от вятър. Мъжете, помъкнали гредите за бесилката, се сринаха на колене от удара, а зрителите по долните редове бяха зашеметени от силата му. Всякакъв шум по стадиона секна и тълпата се смълча потресена.

Очите на всички се извърнаха към източника на мълнията, а тези, които бяха по-близо до чародея, се отдръпнаха инстинктивно. Лицето на Миламбер беше почервеняло от гняв, бялото на очите му лъщеше около черните ириси. Той огледа арената, махна отсечено с ръка и викна:

— Стига!

Никой не помръдна, освен Хочопепа и Шимоне. Те нямаха представа какви са намеренията на Миламбер, но пред лицето на този акт приеха командата му сериозно. Двамата се затичаха към почти зашеметения, но явно очарован император, който седеше прикован на мястото си като всички останали на стадиона, бързо прошепнаха нещо на Ичиндар и миг по-късно мястото на императора се опразни.

Миламбер се извърна наляво, откъдето прокънтя яростен рев:

— Кой смее това!

Озова се срещу Властелина, изправен като разгневен полубог в бялата си броня. Лицето му бе изкривено от не по-малка ярост от тази на Миламбер.

— Аз смея това! — извика в отговор Миламбер. — Това не може да бъде. И няма да бъде! Никога повече няма хора да умират заради забавата на други!

Вбесен, Алмечо, Властелинът на войната на народите на Цурануани, изкрещя:

— И с какво право вършиш това! — Жилите на врата му изпъкнаха ясно, всеки мускул по тялото му се беше изопнал, на челото му беше избила пот.

Гласът на Миламбер се сниши и думите излязоха от устата му грижливо отмерени със сдържан, предизвикателен гняв:

— С правото си да върша това, което намеря за добре. — После се обърна към стоящия наблизо страж. — Онези на арената да бъдат развързани. Те са свободни!

Стражът се поколеба за миг, после древната цуранска традиция каза своето.

— Както заповядате, велики.

— Стой! — извика Властелинът.

Тълпата ахна. В цялата история на Империята не бе имало сблъсък между Велик и Властелина на войната. Стражът спря и Миламбер строго повтори:

— Моите думи са закон. Върви!

Стражът тръгна, а Властелинът на войната изрева гневно:

— Ти нарушаваш закона! Никой не може да освободи един роб!

— Аз мога! Аз съм извън закона! — извика Миламбер.

Властелинът се олюля и залитна назад, сякаш пометен от невидим удар. Никой досега не беше дръзвал да оспори волята му. Никой Властелин на войната никога в историята не бе принуждаван да понесе такъв публичен срам.

Един от магьосниците до Властелина вдигна ръка и посочи Миламбер.

— Обвинявам те като предател и лъжевелик. Ти се стремиш да унизиш властта на Властелина и да хвърлиш Империята в хаос. Ще се разкаеш за тази безочливост.

Мигновено настъпи паника и всички се заблъскаха, за да се измъкнат по-надалече от двамата магьосници. Миламбер изгледа галеника на Властелина.

— Смяташ ли, че силите ти са равни на моите?

Властелинът на войната изгледа Миламбер с нескрита омраза, после, без да отмества поглед от лицето на младия магьосник, заповяда на любимеца си:

— Унищожи го!

Миламбер вдигна ръце напред и ги кръстоса на китките. Мигновено го обкръжи ореол от мека златиста светлина. Другият маг изстреля от ръцете си кълбест сноп от енергия и синкавата огнена топка се удари и се разсипа по златния щит.

Миламбер се напрегна, преизпълнен с гняв. На два пъти в живота си — когато бе нападнат от тролите и когато се бе сбил с Роланд — бе достигал до скритите дълбоко в него кладенци на сила и бе почерпил от тях. Сега той разкъса последните прегради между съзнанието си и тези скрити стихии. Те вече не бяха загадка за него, а извор, от който изтичаше цялата му мощ. За пръв път, откакто се помнеше, Миламбер осъзна напълно какво е и кой е: не Черен халат, ограничен от древното учение на един свят, а следовник на Великото изкуство, майстор, овладял напълно цялата енергия, поднесена му от два свята.

Магьосникът на Властелина го изгледа със страх. Пред него вече не стоеше просто един варварски чародей. Пред него стоеше будеща нямо страхопочитание фигура, чиито очи сияеха от сила.

Миламбер плесна с ръце над главата си и отекна тътен, от който всичко около него се разтърси. От ръцете му изригна мълния и се задържа високо над главата му. Въртоп от искрящи стихии се завъртя над него и полетя нагоре като стрела. Фонтанът от светлини продължи да изригва, все по-високо и по-висока. После, стигнало до небесата, сиянието започна да се напластява и покри стадиона като огромен саван. Зашеметяващото зрелище продължи кратко, след което небесата сякаш избухнаха, заслепявайки всички, а миг след това небето потъмня и слънцето се скри, сякаш пред него се спусна сивкаво було.

Гласът на Миламбер достигна до най-отдалеченото кътче на огромния амфитеатър:

— Това, че сте живели така от векове, не оправдава тази жестокост. Всички тук днес ще бъдат съдени, защото всички заслужават съд.

Още магьосници побягнаха, опразвайки местата си, но мнозина останаха. По-благоразумните хорица се втурнаха към близките изходи, но повечето зачакаха, решили, че всичко това е само поредното зрелище, замислено за тяхно удоволствие. Мнозина бяха твърде пияни или възбудени от гледката, за да стигне предупреждение на чародея до умовете им.

Ръката на Миламбер описа широка дъга.

— Вие, които се наслаждавате на смъртта и злочестието на други, вижте как сами ще понесете разрухата!

После вдигна ръка над главата си и всичко притихна. Секна дори лекият летен ветрец. А след това той заговори отново и те пребледняха, защото сякаш се бе въплътила и заговорила самата смърт. Думите на Миламбер отекнаха над огромния стадион:

— Треперете, окаяни, че аз съм Сила!

Последва остър, пронизителен звук и самият въздух потръпна от могъщото заклинание.

— Вятър! — извика Миламбер.

Горчив полъх, вонящ на леш, лепкав и гнусен, премина над стадиона и колкото повече нарастваше, толкова повече безмилостна заплаха и скръбно отчаяние носеше. Стана все по-студен и по-студен и дори онези, които бяха студували, проплакаха под хапещата му милувка. Високо над стадиона в сивия сумрак се струпаха облаци.

Вятърът зави, заглушавайки писъците на множеството. Знатни особи се втурнаха да бягат, неспособни да направят нищо друго освен да запълзят през телата на близките си, тъпчейки по-старите и по-бавни от тях. Мнозина рухнаха на колене или бяха пометени от местата си върху пясъка на арената.

Горе се понесоха огромни черни и сиви, носещи буря облаци и сякаш се завихриха над главата на Миламбер. Магьосникът бе погълнат от зловеща светлина, пулсираща от енергия. Стоеше в самия център на вихъра — внушаваща ужас фигура сред мрака. Вятърът запищя свирепо, но гласът на Миламбер сряза писъка му като нож.

— Дъжд!

Заваля студен дъжд и зашиба ужасената тълпа. Дъждът се усили, по-бърз и силен, превърна се в порой, пороят — в потоп. Водната стихия връхлетя безжалостно върху хората, събаряше ги и ги помиташе с неестествена сила. Неколцина успяха да се доберат до проходите, но другите останаха притиснати един до друг в ням ужас.

Други магьосници се опитаха да спрат действието на заклинанията, но не можаха и изпопадаха в несвяст от усилието. Никой не беше виждал досега такъв бяс на дивата стихия. Пред тях стоеше истински господар на магията, способен да владее и подчини на волята си самите елементи на естеството. Магьосникът, който бе предизвикал Миламбер, лежеше проснат на каменната скамейка, примигваше и се мъчеше да въведе някакво подобие на ред в кипящия наоколо хаос. Властелинът на войната се мъчеше да устои на бурята, бореше се да остане прав и непрекършен и отказваше да се подчини на ужаса, обзел всички наоколо.

Миламбер свали ръката си пред гърдите си и я изпъна напред.

— Огън! — извика той и отново всички го чуха.

Облаците сякаш пламнаха. Небесата се взривиха и снопове с ужасни цветове, пламъци с невъзможни оттенъци забушуваха побеснели в тъмата. Раздрани зъбци на мълнии прорязаха небето, сякаш боговете обявиха последния си съд над човечеството. Хората запищяха в див ужас пред побеснялата природа.

И заваля огненият дъжд. Нажежени капки заудряха по ръце и дрехи, лица и наметала. Писъци заотекваха от всички страни, хората напразно се опитваха да загасят огъня, прогарящ плътта им. Още магьосници побягнаха, влачейки изпадналите си в несвяст събратя. Миламбер стоеше сам в сектора на маговете. Миризма на изгоряла плът изпълни въздуха, смесена с киселата воня на страха.

Миламбер кръстоса ръце пред себе си и сведе поглед надолу.

— Земя!

Дълбоко отдолу отекна слаб глух тътен и теренът под стадиона потрепера. Вибрациите се усилиха, въздухът се изпълни със сърдито жужене, сякаш рой гигантски насекоми бе обкръжил арената. После тихият подземен тътен се съчета с ръмженето в смразяваща хармония и земята се раздвижи.

Вибрациите се превърнаха в трусове, после в жестоко, вълнисто, надигащо се движение отдолу. Миламбер стоеше спокойно и непоклатимо, сякаш на някакъв остров. Почвата сякаш се втечни и огромният стадион се разтресе под напора на първични сили. Статуите западаха от пиедесталите си, огромните порти се откъснаха от пантите си с грохота на цепещо се древно дърво и рухнаха върху пясъка. Зверовете в галериите под стадиона, пощурели от земетръса, се замятаха в клетките, втурнаха се през проходите и се понесоха през отворените врати. Замучаха, завиха и зареваха от огнения дъжд. Освирепели от ужас, те връхлетяха върху стъписаните зрители, изпопадали по пясъка, и започнаха да ги избиват. Някой седеше зашеметен и махаше разсеяно с ръка срещу капещия жупел, друг, на няколко стъпки от него, биваше изкормен от някое чудовище, докарано от далечни лесове.

Сега и самият амфитеатър нададе вой, щом древните камъни се раздвижиха, приплъзвайки се един под друг. Устоялият хилядолетия хоросан се превърна в суха прах и стадионът започна да се срутва. Виковете за пощада бяха пометени от воя на вятъра и заглушени от грохота на разрушението. Бесът се усили, все едно че целият свят бе готов да се раздере отвътре. Миламбер отново вдигна ръце, сбра дланите си и отекна най-силният тътен. После изведнъж хаосът секна.

Небето пак стана синьо и ясно и лекият морски бриз отново задуха от изток. Земята си остана както си беше, неподвижна и здрава, а огненият дъжд стана спомен.

Последвалата тишина бе оглушителна. След това се чуха стоновете на ранените и хлиповете на ужасените. Властелинът на войната остана изправен и блед, с прогорена кожа по лицето и ръцете. На мястото на доскорошния водач на Империята стоеше човек, лишен от всякакво чувство освен ужас. Очите му се бяха изцъклили. Устата му се раздвижи, сякаш искаше да проговори, но думи не излязоха.

Миламбер отново вдигна длани над главата си и Властелинът изхлипа от страх и се срина на земята. Магьосникът плесна с ръце и изчезна.

 

 

Следобедният вятър носеше аромата на летни цветя. Катала бе в градината и си играеше на думи с Уилям. Настояла бе двамата да научат езика на родината на съпруга й.

Слънцето се смъкваше на запад и сенките се удължаваха. Не се чу звънът на камбаната, който да възвести пристигането на Миламбер, и Катала се изненада, когато мъжът й се появи на прага на дома им. Усети, че е станало нещо лошо, и бавно се надигна от пейката.

— Съпруже, какво се е случило?

— Всичко ще ти кажа, но по-късно — отвърна й Миламбер. — Трябва да вземем Уилям и да бягаме.

— Тате! — извика момченцето и дръпна черния халат на баща си, за да привлече вниманието му. Миламбер вдигна невръстния си син и го притисна силно до гърдите си, след което му каза:

— Уилям, ще заминем за моята родина. Трябва да бъдеш храбро момче и да не плачеш.

Уилям издаде долната си устна, защото щом татко му го молеше да не плаче, значи имаше сериозно основание да го направи, но кимна и сдържа сълзите си.

— Нетоха! Алморела! — извика Миламбер и след миг слугите дотичаха в градината. Нетоха спря и се поклони, но Алморела се затича към Катала. Катала бе настояла приятелката й да ги придружи до новия дом на Миламбер, когато той бе взел семейството си от имението на Шинцаваи. Тя беше повече като сестра за Катала и леля за Уилям, отколкото робиня. Веднага разбра, че нещо не е наред, и сълзите закапаха от очите й.

— Вие тръгвате — промълви тя.

Нетоха вдигна очи към господаря си.

— Каква е волята ви, велики?

— Тръгваме — отвърна Миламбер. — Трябва да заминем. Съжалявам.

Нетоха прие вестта сдържано, според цуранския обичай, но Алморела прегърна Катала и се разплака.

— Искам да ви уверя, че съм се погрижил за двама ви — каза Миламбер. — Приготвил съм документи за ден като този. Когато замина, ще намериш всичките ми трудове подредени и описани в кабинета ми. Над писалищната маса, на най-горния рафт, ще намериш свитък с черен печат. Имението давам на теб, Нетоха. — Той се обърна към Алморела. — Зная, че двамата се обичате. В документа, с който имението се прехвърля на Нетоха, има и заявление, с което дарявам свободата ти, Алморела. От него ще стане добър съпруг. Дори самият император не може да пренебрегне документ, носещ печата на един Велик, така че не се тревожи.

На лицето на Алморела се изписа смесица от неверие, щастие и мъка. Тя бавно кимна, че разбира, и го погледна с очи, изпълнени с благодарност.

Миламбер отново се обърна към Нетоха.

— Долното пасище подарявам на Ксанотис. Грижете се добре за останалите в това домакинство, Нетоха. В кабинета ми също така ще намериш няколко пергамента, запечатани с червен восък. Те трябва да бъдат изгорени веднага. Каквото и да направиш, не счупвай печатите, преди да си ги изгорил. Всички останали трудове трябва да бъдат изпратени на Хочопепа от Конгрегацията, с моите най-дълбоки чувства и пожелания дано му бъдат от полза. Той знае как да постъпи с тях.

Алморела отново прегърна Катала, после целуна Уилям. Нетоха каза:

— Бързо, момиче! Все още не си господарка на това имение, а ни чака важна работа. — Хадонрата понечи да се поклони, после промълви колебливо: — Велики, аз… Желая ви всичко добро. — Бързо се поклони и се забърза към кабинета. Миламбер долови влага в очите му.

Алморела, със сълзи, стичащи се по бузите й, последва Нетоха към къщата. Катала се обърна към Миламбер.

— Сега ли?

— Сега. — И докато ги водеше към стаята с шарката, й каза: — Остава още нещо, което трябва да разбера преди да минем разлома. — Прегърна жена си и сина си и със силата на волята си се прехвърли в друга шарка.

Озоваха се в друга стая и когато излязоха през вратата, Катала разбра, че са в дома на господаря на Шинцаваи.

Забързаха се към кабинета на Камацу и отвориха вратата без церемонии. Камацу вдигна очи, подразнен от внезапното нахлуване. Изражението му обаче мигновено се промени, щом видя двамата на прага.

— Велики, какво се е случило? — попита той и стана.

Миламбер набързо му описа събитията през деня и докато слушаше, Катала пребледня. Владетелят на Шинцаваи поклати глава.

— Изглежда, сте задвижил процеси, които завинаги ще променят вътрешния ред на Империята, велики. Дано това не се окаже смъртен удар. Във всеки случай, години ще минат, докато се прецени въздействието им. Партията на прогреса вече предприема стъпки за съюз с Партията на мира. За толкова кратко време наложихте огромно влияние над отечеството ми.

Камацу продължи, без да даде възможност на Миламбер да отговори:

— Макар че не това е важното в момента. Вие, който някога бяхте мой роб, научихте много, но все още не сте цуранин. Длъжен сте да разберете, че Властелинът на войната не може да си позволи такъв позор равнодушно. Най-вероятно ще сложи край на живота си от срам, но онези, които го следват — семейството му, кланът му, подчинените — всички те ще искат смъртта ви. Сигурно вече са наели убийци или магьосници, готови да действат срещу вас. Нямате друг избор, освен да избягате в родината си със своето семейство.

Уилям реши, че точно сега е най-подходящият момент да заплаче, защото въпреки усилията му да прояви смелост, майка му беше изплашена и момчето го усети. Миламбер се извърна от Камацу, каза някакво заклинание и Уилям мигновено заспа.

— Не ме е страх от магьосници, Камацу — каза Миламбер, — но се боя за Империята. Вече знам, че въпреки всички усилия на учителите ми в Конгрегацията, от мен никога няма да стане цуранин. Но наистина служа на Империята. В отвращението си от онова, което видях на арената, се уверих, че всичко, което подозирах от доста време, е вярно. Империята трябва да промени посоката си, иначе е обречена на разпад. Изгнилата, немощна сърцевина на тази култура не може повече да крепи собствената й тежест и като дървото нганги с прогнила сърцевина един ден ще се разпадне под тежестта си. Има и други неща, неща, за които не мога да говоря, неща които научих, докато бях тук, и които ми подсказват, че са нужни големи промени.

— Трябва да напусна, защото ако остана, Конгрегацията, Върховният съвет и цялата империя ще се разцепят — продължи чародеят. — Трудно ми е да напусна Империята, повярвай, но моето заминаване е в интерес на Цурануани. Преди да си тръгна обаче трябва да разбера дали е дошла вест от Лаури и твоя син за стъпките на императора за мир?

— Не. Знаем само, че са изчезнали по време на сблъсък на фронта първата нощ. Хората на Хокану са претърсили района след битката и не са намерили следи от тях, така че предполагаме, че са се измъкнали живи. Оттогава нямаме никаква вест от тях. Други членове на нашата фракция изпитват не по-малък трепет от мен.

— В такъв случай императорът все още не е готов да действа. Надявах се, че ще е скоро, за да можем в безопасност да си заминем в условията на примирието преди съпротивата срещу мен да се е организирала. Но сега, след като Властелинът на войната обяви победа над армията на херцог Боррик, може би никога няма да видим мир.

— Личи си, че не сте цуранин, велики — каза Камацу. — При позора на Властелина и след като вие сте нанесъл погром над игрите, посветени от него на Светлината небесна, сред Партията на войната ще настъпи безредие. Сега кланът Канацаваи отново ще излезе от Военния съюз. Съюзниците ни в Синьото колело ще заработят с двойно по-голямо усилие да наложат примирие във Върховния съвет. Партията на войната е без ефективен водач. Дори Властелинът да се окаже безсрамник и да не се самоубие, той бързо ще бъде отстранен, защото Партията на войната има нужда от силен водач, а Минванаби са амбициозни — от три поколения се стремят към бялото и златото. Но други във Върховния съвет също ще наложат претенциите си. В Партията на войната ще настъпи безредие, а ние ще спечелим време, за да укрепим позициите си, и Играта на Съвета ще продължи.

Камацу изгледа продължително Миламбер.

— Както казах, има хора, които вече кроят как да отнемат живота ви. Тръгнете за родината си веднага. Не се бавете и може би ще успеете да стигнете до своя свят в безопасност. Сигурно на малцина ще им хрумне, че веднага ще тръгнете към разлома. На всеки друг Велик ще му потрябва поне седмица, за да остави дома си в ред. — Той се усмихна на Миламбер. — Велики, вие бяхте като свеж полъх в непроветрена стая, докато стояхте при нас. Жалко, че напускате земята ни, но трябва да тръгнете веднага.

— Надявам се да дойде денят, в който ще можем да се срещнем отново като приятели, господарю на Шинцаваи, защото двата ни народа могат да научат много един от друг.

Владетелят на Шинцаваи постави ръка на рамото на Миламбер.

— И аз се надявам да дочакаме този ден, велики. Ще се моля за вас. И още нещо. Ако случайно срещнете Касуми на родната си планета, кажете му, че баща му мисли за него. Сега тръгвайте и сбогом.

— Сбогом — отвърна Миламбер, хвана жена си за ръката и се забърза към стаята с шарката. Когато стигнаха до нея, прозвуча звън на камбана и Миламбер избута жена си и сина си зад себе си. Над шарката на пода се появи облак белезникава мъгла и сред нея изникна смаяният Фумита.

— Миламбер! — възкликна той и пристъпи напред.

— Спри, Фумита!

Старият магьосник замръзна на място.

— Не съм дошъл да ти навредя. Вестта за това, което се е случило, стигна до онези в Конгрегацията, които не присъстваха на игрите. Конгрегацията е в смут. Тапек и останалите любимци на Властелина искат живота ти. Хочопепа и Шимоне възразяват в твоя защита. Такова разногласие никога не е имало. Във Върховния съвет Партията на войната настоява да се отнеме независимостта на Конгрегацията по време на война, а Партията на прогреса и Партията на мира са в открит съюз с Партията на Синьото колело. Империята се преобръща с главата надолу.

Старият магьосник изглеждаше видимо посърнал. Изглеждаше по-стар от всякога.

— Мисля, че може би си прав в много свои убеждения, Миламбер. Длъжни сме да въведем промени в Империята, ако не искаме тя да загине, но толкова много промени толкова бързо? Не знам.

— Това, което направих, беше заради Империята, Фумита — каза Миламбер. — Трябва да ми повярваш.

Старият магьосник кимна угрижено.

— Вярвам ти, Миламбер, или поне бих искал. Какъвто и да бъде изходът, на Конгрегацията й предстои много работа, след като нещата се успокоят. Може би ще успеем да вкараме Империята в по-здравословен курс. Но ти трябва да си заминеш бързо. Никой войник няма да се опита да те спре, защото малцина извън Свещения град знаят все още за това, което си направил. Любимците на Властелина обаче сигурно вече те търсят. Ти изненада братята ни на игрите и никой от тях поотделно не би могъл да ти се противопостави, но ако се обединят срещу теб, цялото ти велико могъщество ще се окаже напразно. Ще трябва или да убиеш друг магьосник, или сам да бъдеш убит.

— Да, Фумита. Знам. Трябва да тръгвам. Не искам да убивам друг магьосник, но ако се наложи, ще го направя.

Думите му нараниха стареца.

— А как ще стигнеш до разлома? Не си бил никога в зоната на прехода, нали?

— Не, но ще отида в Града на равнините. Оттам мога да взема носилка.

— Много е бавно. Ще ти отнеме цял час, докато стигнеш зоната. — Той бръкна под халата си, извади транспортиращо устройство и го подаде на Миламбер. — Третото завъртане ще те отведе направо в зоната на прехода.

Миламбер го взе.

— Фумита, смятам да се опитам да затворя разлома.

Фумита поклати глава.

— Миламбер, дори с твоята мощ не мисля, че би могъл. Безчет магьосници са се трудили, за да създадат великия разлом, и удържащите го заклинания са направени само от страната на Келеуан. Машината в Мидкемия служи само за да укрепи местоположението му.

— Зная, Фумита. Скоро ще го разбереш, защото изпратих трудовете си на Хочо. „Загадъчното“ ми изследване бе всъщност задълбочено проучване на енергиите на пространствените пробиви. Сега аз сигурно зная за тях повече от всеки друг магьосник в Конгрегацията. Знам, че това ще бъде отчаяно и може би разрушително действие от мидкемийска страна, но тази война трябва да свърши.

— Тогава прехвърли се на свобода в своя свят и изчакай. Императорът скоро ще поеме нещата в ръцете си, сигурен съм. Властелинът нямаше да понесе по-тежък удар, ако загубеше войната, отколкото този, който ти му нанесе в амфитеатъра. Ако Светлината небесна наложи мир, тогава сигурно ще решим и въпроса с разлома. Изчакай, докато не разберем как ще реагира кралят на предложението ни за мир.

— Значи и ти играеш във Великата игра?

Фумита се усмихна.

— Не съм единственият маг, замесен в играта на политика, Миламбер. Двамата с Хочопепа участваме във всичко това от самото начало. Сега тръгвай, и дано боговете са с теб. Желая ти добър път и дълъг и щастлив живот на твоя роден свят.

 

 

Войникът подскочи. Само допреди миг седеше сам под едно дърво, скрит на сянка от горещото следобедно слънце, а в следващия миг един магьосник с жена и дете изведнъж се появиха пред него. Докато се изправи на крака, те вече пристъпваха към машината на разлома на няколко разкрача от него. Когато стигнаха до машината — платформа с високи дървени колони от двете страни, между които се виждаше проблясващата „празнота“, офицерът, който ръководеше прехвърлянето на войските, застана мирно.

— Всички да се отдръпнат от платформата — нареди магьосникът.

— Както заповядате, велики. — Офицерът подвикна на хората си и те отстъпиха настрани. Миламбер хвана Катала за ръката и я поведе през разлома.

Една стъпка, миг замайване, и те вече стояха сред лагера на цураните в долината на Сивите кули. Беше нощ и лагерните огньове светеха ярко. Посрещнаха ги неколцина офицери.

— Имате ли пленени коне? — попита Миламбер.

Един от офицерите кимна сковано.

— Доведете два, веднага. Оседлани.

— Както заповядате, велики — отговори мъжът и се затича.

Скоро един войник доведе два коня. Беше Хокану. Младият син на Шинцаваи се озърна бързо, докато подаваше юздите на Миламбер, и каза:

— Велики, току-що се получи вест, че на Имперските игри се е случило нещо ужасно. Подозирам, че внезапната ви поява тук има нещо общо с това съобщение. Трябва бързо да си тръгнете, защото в лагера има хора на Властелина и ако те стигнат до същото заключение, трудно е да се прецени какво може да направят.

Миламбер взе Уилям, докато Катала се качваше на седлото с помощта на Хокану, после й подаде сина им и яхна коня си.

— Хокану, преди малко се видях с баща ти. Върни се при него: той има нужда от теб.

— Ще се върна в бащиното си имение, велики. — Младият цуранин се поколеба и добави: — Ако срещнете брат ми, предайте му, че съм жив, защото той не знае.

Миламбер му обеща, обърна се към Катала и хвана юздите на коня й.

— Дръж се здраво за седлото, обич моя. Аз ще нося Уилям.

Скоро оставиха лагера зад гърба си. На няколко пъти ги спираха постове, но Черният халат им заповядваше да ги пропуснат. Яздиха с часове под лунната светлина. Катала понесе всичко това като воините, чиято потомка беше, и Миламбер й се възхити. Никога не беше яздила кон, но го изтърпя, без да се оплаче. Да я поведат от дома й и да я захвърлят изведнъж сред един непознат, тъмен свят, сигурно беше ужасно изпитание, но тя го издържаше с твърдост.

След безкрайна езда някъде пред тях от мрака прозвуча мъжки глас и сред дърветата се раздвижиха тъмни фигури.

— Стой! Кой е там?

Гласът говореше на речта на Кралството. Миламбер дръпна юздите на коня си и извика с облекчение:

— Пъг от Крудий!