Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за войната на разлома (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)
Допълнителни корекции
Диан Жон (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома, т.I

I част — Чиракът на магьосника

II част — Майстор магьосник

Издателство „Бард“, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителни корекции: Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Магьосник (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Магьосник
ПоредицаСага за войната на разлома
АвторРеймънд Фийст
ГероиПъг
Томас
МестоположениеМидкемия
Келеуан
Поредна книгапърва
ISBNISBN 954-585-138-4

Магьосник (на английски: Magician) е името, под което е издаден първоначално първия том от „Сага за войната на разлома“ на Реймънд Фийст. Фентъзи-романът е издаден през 1982 г. Това е най-популярната и одобрена от читателите книга на Реймънд Фийст. Впоследствие романът е разделен на две части: „Чиракът на магьосника“ и „Майстор магьосник“.

В книгата са описани приключенията на младежа Пъг и неговия приятел Томас по време на войната на разлома. Историята описана в Магьосник протича в продължение на около 40 години. Действието се развива, както на родната за двамата герои Мидкемия, така и на друг свят - Келеуан.


Глава 33
Завещание

Корабът пусна котва. Мийчъм следеше подготовката на лодката. Маговете горяха от нетърпение да стигнат до острова на Макрос, защото ги измъчваха много повече въпроси от всички останали. Арута също бе обладан от любопитство, след като се бе съгласил с неохота да вземе участие в това пътуване. Установил бе също така, че не изпитва особено желание да участва в траурната процесия, тръгнала от Илит в деня, в който отплаваха. Заровил беше дълбоко в душата си скръбта за баща си и предпочиташе да се справи с нея насаме. Лаури беше останал с Касуми, за да помогне в приспособяването на цуранските войници в ламътския гарнизон, и щяха да се срещнат по-късно в Риланон.

Луам и благородниците му бяха поели за Крондор, придружавайки тленните останки на Боррик и Родрик. Там щяха да се съберат с Анита и Карлайн и след това всички да придружат покойниците в официалната процесия до Риланон, където щяха да бъдат положени за вечен покой в гробницата на своите предци. След традиционния дванадесетдневен траур Луам щеше да бъде коронован за крал. Дотогава всички, които трябваше да присъстват на коронацията, щяха да са се събрали в Риланон. Работата на Пъг и Кълган щеше да приключи съвсем навреме, за да стигнат до столицата.

Лодката беше готова и Арута, Пъг и Кълган се качиха при Мийчъм и шестимата гвардейци, които натиснаха здраво веслата.

Моряците останаха безкрайно доволни, че не се наложи да придружат слизащата на сушата група, защото въпреки уверенията на магьосниците не изпитваха особено желание да стъпят на Острова на чародея.

szvnr_zamuk.png

Лодката спря на песъчливия бряг и пътниците слязоха. Арута се огледа.

— Като че ли няма никаква промяна, откакто бяхме тук.

— Щях да се изненадам, ако имаше — изсумтя Кълган. — Бас държа, че Макрос поддържа къщата си в ред.

— Вие шестимата оставате тук — каза Арута на гвардейците. — Ако чуете вик, идвате веднага. — Принцът тръгна по пътечката, водеща нагоре по хълма, и останалите го последваха мълчаливо. Стигнаха до мястото, където пътеката се раздвояваше, и Арута каза: — Идваме като гости. Дано само не приличаме на натрапници.

Кълган не отвърна нищо — взираше се в замъка. Странната синкава светлина, така ярко видима при предишното им посещение на острова в прозореца на високата кула, сега я нямаше. Замъкът изглеждаше запуснат, без никакво движение или звук. Подвижният мост се оказа спуснат, портите бяха отворени.

— Поне няма да се налага да щурмуваме — отбеляза Мийчъм.

Стигнаха до моста и спряха. Замъкът се издигаше пред тях хладно враждебен. Беше построен от някакъв непознат черен камък. От голямата арка над моста ги гледаха странни същества с рога и крила. Бяха така изкусно изваяни, че изглеждаха като живи. Минаха по моста над дълбокия ров, отделящ замъка от острова. Мийчъм погледна надолу и видя, че ровът стига чак до морското равнище и блъскащите се вълни.

— Толкова добър ров не бях виждал. Добре ще си помисля преди да реша да го щурмувам, докато стрелят по мен от стените.

Влязоха в двора и се огледаха, сякаш очакваха някой да се появи всеки момент от многобройните врати. Не се виждаше и следа от живо същество, въпреки че настланият с камъни двор беше добре поддържан и чист.

След като никой не се появи, Пъг каза:

— Това, което търсим, трябва да е в цитаделата.

Изкачиха се по широките стъпала към главните порти и когато ги наближиха, крилата започнаха бавно да се отварят. Зад тях се видя някаква фигура. В следващия миг фигурата пристъпи напред, на слънчевата светлина.

Мечът на Мийчъм мигом се озова в ръката му, тъй като съществото твърде много приличаше на таласъм. След като го огледа обаче, Мийчъм прибра оръжието. Съществото не направи никакъв заплашителен жест, просто стоеше и ги чакаше.

На ръст беше по-високо от таласъмите, почти колкото Мийчъм. От челото му стърчаха дебели костни израстъци и имаше огромен нос, но иначе чертите му изглеждаха по-изящни, отколкото на таласъм. Две черни очи ги изгледаха, докато продължаваха да се изкачват, последва зъбата усмивка. Главата на съществото беше покрита с гъста черна козина, а кожата му притежаваше бледозеления оттенък на племето на таласъмите, но му липсваше таласъмската стойка със смъкнатите рамене и стоеше изправено, съвсем като човек. Носеше изящно скроена яркозелена туника и също такива на цвят панталони. Краката му бяха обути в лъснати черни ботуши, стигащи до коленете.

Все така ухилено, съществото каза:

— Добре дошли, господари мои, добре дошли. Аз съм Гатис и имам честта да бъда вашият домакин в отсъствието на господаря ми. — В речта му се долавяше леко съскане.

— Макрос Черния ли е господарят ти? — попита Кълган.

— Разбира се. Винаги е било така. Моля, влезте.

Четиримата влязоха след Гатис в просторното преддверие и спряха да го огледат. С изключение на това, че нямаше жив човек, нито обичайните хералдически знамена, преддверието много приличаше на това в замъка на Крудий.

— Моят господар остави изрични указания за вашето посещение, доколкото беше възможно да се очаква, така че съм подготвил замъка за пристигането ви. Ще желаете ли нещо освежаващо? Храна? Вино?

Кълган поклати отрицателно глава. Не беше сигурен що за същество е това, но не се чувстваше много удобно от приликата му със съществата от Тъмното братство.

— Макрос каза, че щяло да има някакво писмо. Бих искал да го видя веднага.

Гатис се поклони.

— Както пожелаете. Моля, елате с мен.

Той ги поведе през дълъг низ от коридори до едно стълбище, виещо се на спирала в една голяма кула. Изкачиха се по стъпалата и скоро стигнаха до заключена врата.

— Господарят ми каза, че ще можете да отворите тази врата. Ако се провалите, значи сте натрапници и ще трябва да се справя с вас сурово.

Като чу това, Мийчъм стисна дръжката на меча, но Пъг сложи ръка на якото рамо на волника.

— Със затварянето на прорива половината ми сила се изгуби — тази, която бях придобил от Келеуан — но това не би трябвало да е сериозно препятствие.

Пъг се съсредоточи върху отварянето на вратата, но вместо обичайното изскърцване и отместване, промени се самата врата. Дървото сякаш се втечни, размаза се и затрептя, и повърхността му доби нови очертания. Заприлича на барелеф със смътните очертания на лицето на Макрос. Беше съвсем като живо, с най-големи подробности и сякаш заспало. После клепачите се отвориха и очите зад тях оживяха. Устата се разтвори и от нея се изтръгна глас, който прозвуча дълбоко и отекващо на съвършен цурански.

— Кой е първият дълг?

Без да се замисли, Пъг отговори:

— Да служа на Империята.

Ликът се размаза и се стопи в повърхността на вратата, и когато не остана и следа от него, вратата се отвори настрани. Прекрачиха през прага и се озоваха в кабинета на Макрос Черния — просторна стая, заемаща цялата горна част на кулата.

— Доколкото разбирам, имам честта да посрещна господата Кълган, Пъг и Мийчъм? — каза Гатис. — После изгледа четвъртия член на групата. — А вие трябва да сте принц Арута? — След като те кимнаха, той продължи: — Господарят не беше сигурен, че ваше височество също ще дойде, въпреки че го предполагаше. Но беше сигурен, че другите трима господа ще дойдат. — Той направи широк жест към стаята. — Всичко, което виждате, е на ваше разположение. Ако ме извините, ще се върна с посланието за вас и с нещо освежаващо.

Гатис излезе и четиримата заоглеждаха стаята. С изключение на една гола стена, откъдето очевидно наскоро бяха махнали някаква библиотека или бюфет, цялата стая беше обкръжена с високи рафтове, от пода до тавана, всички отрупани с тежки томове и свитъци. Пъг и Кълган за момент направо се парализираха в колебанието си с кое по-напред да започнат.

Арута разреши този проблем, като пристъпи към един рафт, на който лежеше голям, навит на руло пергамент, вързан с червена лента. Той го свали и го постави на кръглата маса в средата на стаята. Разгъна го и от единствения широк прозорец на стаята проникна слънчев лъч и го освети.

Кълган се приближи до него да види какво е намерил и възкликна:

— Това е карта на Мидкемия!

Пъг и Мийчъм също се приближиха и застанаха зад Кълган и Арута.

— И то каква карта! — възкликна принцът. — Никога не съм виждал такава. — Пръстът му се заби в един голям къс суша в средата. — Вижте! Тук е Кралството. — В малък участък на картата с наклонени букви беше изписано Островното кралство. Под него се виждаха по-големите граници на Империята на Велики Кеш. На юг от нея ясно се очертаваха държавите на Кешийската конфедерация.

— Най-хубавата от всички, които съм виждал — каза Кълган. — Малцина от Кралството са стигали до Конфедерацията. За нейните граждани знаем единствено чрез Империята и от разказите на малцината дръзки капитани, стигали до техните пристанища. Не знаех дори имената на всичките държави, а за самите тях — нищо.

— Само за миг научихме толкова неща за своя свят — каза Пъг. — Вижте само колко малка част от този континент е Кралството. — Той посочи голямата полоса на Северните земи на север от Кралството и надалече простиращата се суша под Конфедерацията. Над целия континент с големи букви беше изписано: Триагия.

— Изглежда, нашата Мидкемия е много по-голяма, отколкото сме си представяли — промълви Кълган и посочи другите масиви суша отвъд морето. Бяха обозначени с имената Виниет и Новиндус. Върху всеки от тях бяха нанесени градове и държави. Показани бяха и две големи островни вериги, също заселени. Кълган поклати глава. — Имало е слухове за търговци от много далечни земи, стигали до търговските центрове на Кешийската конфедерация, или за пирати от Островите на залеза, но това е само мълва. Не е чудно, че никога не сме чували за тези места. Само някой изключително смел капитан би могъл да тръгне с кораба си към толкова далечен пристан.

Гатис се върна с поднос с гарафа и четири чаши за вино.

— Господарят ми нареди да ви предам, че можете да се насладите на гостоприемството на неговия дом колкото пожелаете. — Сложи подноса на масата, наля вино, после извади един свитък от туниката си и го връчи на Кълган. — Нареди ми също така да ви предам това. Аз ще се оттегля, докато се запознаете с посланието на господаря. Ако ви потрябвам за нещо, просто изречете името ми и ще дойда веднага. — Той се поклони и излезе.

Кълган огледа свитъка. Беше запечатан с черен восък, с впечатана в него буква М. Той счупи печата и разгъна пергамента. Зачете го наум, след което каза:

— Да седнем.

Пъг нави голямата карта, сложи я на мястото й и се върна при останалите.

— Слушайте — каза Кълган и зачете на глас.

— „На магьосниците Кълган и Пъг — поздрави. Очаквал бях някои от въпросите ви и съм се постарал да им отговоря възможно най-добре. Боя се, че ще има и други, които ще останат без отговор, понеже много от нещата за самия мен трябва да останат знайни само за мен. Не съм това, което цураните биха нарекли Велик, въпреки че съм посещавал по много поводи техния свят, както е известно на Пъг. Вълшебството ми е свойствено само за мен и е неподвластно на определения с вашите термини за Висши и Низши пътища. Достатъчно е да се каже, че пътувам по много и различни пътища.

Бих могъл да определя себе си като слуга на боговете, въпреки че едно такова определение може да прозвучи суетно. Но каквато и да е истината, пътувал съм до много светове и съм се трудил над много каузи.

За ранния си живот ще кажа малко. Не съм от този свят, а съм се родил в една земя, твърде отдалечена оттук в пространството и във времето. Родната ми планета не се различава много от вашия свят, въпреки че има сериозни причини да се нарече странна според вашите представи.

По-стар съм, отколкото бихте могли да си представите, дори според мерките на елфите. По причини, които самият аз не разбирам, съм преживял безброй векове, въпреки че собствената ми раса е също така смъртна като вашата. Възможно е когато съм навлязъл в изкуството на чародейството неволно да съм си осигурил това свое почти безсмъртие, или пък може да е дар — или проклятие — на боговете.

Откакто станах чародей, съм обречен да зная собственото си бъдеще тъй както другите знаят миналото си. Никога не съм отстъпвал пред това, което знаех, че ми предстои, макар често да съм го пожелавал. Служил съм както на велики крале, така и на прости селяци. Живял съм в най-могъщи градове и в най-затънтени колиби. Често съм разбирал смисъла на своето участие, понякога — не съм, но винаги съм следвал предопределения ми път.“

Кълган спря за миг.

— Това поне обяснява как познаваше толкова много неща. — После продължи да чете.

„От всички мои деяния ролята ми в тази война на разлома беше най-трудната. Никога не съм изпитвал толкова силно желание да се отклоня от предначертания ми път. Никога не съм понасял отговорността за загубата на толкова много живот и скърбя за всичките тези жертви повече, отколкото можете да си представите. Но докато разсъждавате за моето «вероломство», помислете за положението ми.

Не можех да затворя прорива без помощта на Пъг. Беше предопределено войната да продължи, докато той изучи занаята на Келеуан. И въпреки ужасната цена, която трябваше да се плати, помислете за печалбата. Сега в Мидкемия има един, който владее Великото изкуство, изгубено при идването на човека през Войните на хаоса. Ползата от това ще се оцени само от историята, но мисля, че ще е голяма.

Колкото до затварянето на разлома точно когато щеше да се подпише мирът, мога да кажа само, че това бе от съдбоносно значение. Цуранските Велики бяха забравили, че тези пукнатини в тъканта на време-пространството са уязвими за Врага.“ — Кълган вдигна глава изненадан. — Врага? Пъг, тук става дума за нещо, което може би трябва да ни обясниш.

Пъг им разказа набързо каквото знаеше за легендарния Враг и Арута каза:

— Възможно ли е наистина да съществува такова ужасно нещо? — На лицето му се бе изписало неверие.

— Че е съществувало някога, в това няма съмнение, а за същество с такава неимоверна мощ не е невъзможно да си представим, че все още оцелява в дълбините на вселената — отвърна Пъг. — Но от всички разумни основания за действията на Макрос това е последното, за което бих се сетил. Никой в Конгрегацията не е и сънувал за това. Невероятно.

Кълган продължи четенето.

— „За него всеки такъв прорив е като маяк, привлича ужасяващото му естество през пространството и времето. Могат да минат години преди да се появи, но дойде ли веднъж тук, всички сили на вашия свят ще бъдат подложени на неимоверно изпитание и може би ще се окажат недостатъчни, за да бъде той отблъснат от Мидкемия. Разломът трябваше да се затвори. Причините, поради които реших да осигуря затварянето му с цената на толкова много живот, би трябвало вече да са ви ясни.“

Пъг прекъсна четенето.

— Какво иска да каже с това „би трябвало да са ви ясни“?

— Освен всичко друго Макрос, изглежда, е и добър познавач на човешкия характер — каза Кълган. — Как мислиш, дали би могъл да убеди краля и императора разломът да се затвори при толкова много евентуални изгоди? Може би да, може би не, но във всеки случай щеше да остане човешкото изкушение да се задържи отворен „само за още малко“. Мисля, че той е разбирал това и се е постарал да направи така, че да не остане възможност за избор. — Кълган се върна към четенето на свитъка. — „Колкото до въпроса «какво предстои оттук нататък», не мога да кажа. Моето провиждане на бъдещето стига до взривяването на разлома. Дали това най-сетне ще се окаже предопределеният ми час, или просто началото на някаква нова ера в съществуването ми, не знам. Ако се приеме, че сте били свидетели на моята смърт, решението ми е следното. Всички мои изследвания, с малки изключения, се намират в тази стая. Те трябва да се използват за усъвършенстване на Висшето и Низшето изкуство. Желанието ми е да приемете като дар книгите, ръкописите и томовете, които са събрани тук, и да ги използвате с тази цел. В Кралството започва нова епоха на вълшебство и моето желание е и други да се възползват от трудовете ми. Тази нова епоха оставям във ваши ръце.“

— Подписано е, „Макрос“.

Кълган остави ръкописа на масата.

— Едно от последните неща, които той ми каза, беше, че му се иска да го запомним с добро — промълви Пъг.

Помълчаха малко, после Кълган извика:

— Гатис!

След секунда съществото се появи на прага.

— Да, господарю Кълган?

— Знаеш ли какво съдържа този ръкопис?

— Да, господарю Кълган. Господарят беше съвсем изричен в указанията си. Държеше ние да сме съвсем наясно с изискванията му.

— „Ние“ ли? — попита Арута.

Гатис се усмихна със зъбатата си усмивка.

— Аз съм само един от слугите на нашия господар. На другите им бе наредено да стоят настрана от очите ви, защото имаше опасения, че присъствието им ще ви смущава. Моят господар не споделя повечето човешки суеверия и предпочита да цени всяко същество според заслугите му.

— Какво точно сте вие? — попита Пъг.

— Лично аз съм от една раса, родствена с таласъмите, както елфите са родственици с Тъмното братство. Стара раса сме и сме изчезнали, с изключение на малцина, много преди човеците да се заселят по бреговете на Горчивото море. Онези, които бяха останали, бяха доведени тук от Макрос. Аз съм последният.

Кълган изгледа съществото. Въпреки доста необичайния му вид, в него все пак имаше нещо симпатично.

— А сега какво ще правиш?

— Ще чакам завръщането на господаря и ще поддържам ред в дома му.

— Очакваш да се завърне ли? — запита Пъг.

— Най-вероятно. След ден, след година или след век — все едно. Всичко ще е готово за него, когато се върне.

— А ако е умрял? — попита Арута.

— Тогава ще остарея и ще умра чакайки, но не вярвам. Служа на Черния от много време. Между нас има… разбирателство. Ако е умрял, мисля, че щях да го знам. Той просто… отсъства. Дори и да е умрял, може да се върне. За моя господар времето не е това, което е за другите хора. Ще ми стига да го чакам.

Пъг се замисли.

— Той, изглежда, наистина е властелин на всички магии.

Гатис се усмихна широко.

— Това със сигурност щеше да го разсмее, господарю. Той винаги се оплаква, че му остава да научи толкова много неща и че времето все не му стига. И това от устата на човек, живял неизброими години.

Кълган се надигна от стола си и каза:

— Трябва да извикаме хора, за да отнесат всички тези неща на кораба.

— Не се безпокойте, господарю — успокои го Гатис. — Когато сте готови, просто се върнете на кораба си. Оставете две лодки на брега при заливчето. На следващия ден призори ще намерите всичко натоварено на борда.

— Добре — каза Кълган. — Тогава трябва веднага да започнем с описа на всички тези трудове, преди да започне пренасянето.

Гатис пристъпи към един от рафтовете и се върна с навит на руло пергамент.

— Предвидих нуждите ви, господарю, и съм приготвил списък на всички трудове тук.

Кълган разтвори свитъка и зачете. Очите му се разшириха.

— Чуйте! — каза той възбудено. — Тук има копие на „Вероятности при трансформацията на материята“ на Виталус. — Очите му се разшириха още повече. — И „Темпорални изследвания“ на Спандрик. За този труд се смяташе, че е изгубен преди сто години! — Загледа се в следващите заглавия с почуда. — И стотици томове с името на Макрос на тях. Та това е неизмеримо съкровище.

— Радвам се, че го оценявате така, господарю — каза Гатис.

Кълган така се бе увлякъл, че помоли да му донесат тези томове веднага, но Арута го пресече:

— Чакай малко, Кълган. Хванеш ли се, ще трябва с въже да те теглим, за да те измъкнем оттук. Нека се върнем на кораба и да изчакаме да донесат всичко това. Скоро трябва да тръгваме.

Кълган заприлича на малко дете, на което са му отнели сладкишите, и Арута, Пъг и Мийчъм се захилиха, като видяха нацупената му физиономия.

— Няма причина да се задържаме повече — каза Пъг. — Ще разполагаме с години, за да проучим всичко това след коронацията. Огледай се добре, Кълган. Да не би да се каниш да вдишаш всичко това на един дъх?

— Е, добре — предаде се Кълган.

Пъг посочи рафтовете и възкликна:

— Представете си само! Цяла академия за изучаване на магиката, с библиотеката на Макрос в сърцевината й.

Очите на Кълган заблестяха.

— Аз почти бях забравил заръката на херцога. Място за учене. Няма вече чиракът да се учи от един или друг майстор, а от много. С такова завещание и с това, което сам ще можеш да предадеш, Пъг, ще поставиш чудесно начало.

— Хайде вече да тръгваме, ако изобщо искаме да има начало — подкани ги Арута. — Имаме да коронясваме нов крал, а колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е и двамата да затънете тук до ушите.

Кълган го погледна намръщено, сякаш бяха посрамили доброто му име.

— Добре де, ще взема само някои неща да ги поразгледам на кораба… стига да нямаш възражения.

— Както искаш — отговори Арута с усмивка. — Но моля те, гледай поне да не са прекалено тежки. Трябва да ги домъкнем до лодката, не забравяй.

Кълган се усмихна доволно.

— Разбрахме се. — После се обърна към Гатис: — Би ли ми намерил онези два тома, за които споменах?

Гатис му подаде двата тома, овехтели и многократно препрочитани. Кълган го изгледа изненадано, а Гатис поясни:

— Прецених, че може да стигнете до това разбирателство, и ги свалих от рафтовете, докато го обсъждахте.

Кълган поклати глава и бавно тръгна към вратата с двата тома в ръце. Другите го последваха. Таласъмоподобното същество ги преведе през двора и на моста им пожела лек път.

След като портите на цитаделата се затвориха зад тях, Мийчъм каза:

— Този приятел Макрос май повдигна по пет въпроса за всеки един, на който отговори.

— Прав си — отвърна Кълган. — Но навярно ще разберем още неща от неговите бележки и от други трудове. А може би не — и сигурно така и трябва.