Реймънд Фийст
Магьосник (16)

Глава 14
Нашествие

Тежки бяха пролетните дъждове тази година.

Военните действия се затрудняваха от непрестанната дълбока кал. Щеше да остане все така влажно и хладно още почти цял месец, след което щеше да настъпи краткото горещо лято.

Херцог Брукал Ябонски и лорд Боррик стояха край отрупаната с карти маса. Дъждът барабанеше по покрива на централната част на командния павилион. От двете му страни бяха изпънати още две шатри, предназначени за отдих и спане на двамата благородници. Шатрата бе изпълнена с пушека от фенерите, подсилен от лулата на Кълган. Магьосникът се бе оказал ценен съветник на херцозите и чародейната му помощ — от голяма полза. Можеше да долавя предстоящите промени на времето, а вълшебният му взор можеше да засича някои от маневрите на цуранските части, макар и не често. А и след толкова много четене на всякакви книги бе и доста вещ познавач на тактиката и стратегията.

Брукал посочи най-новата карта, изпъната на масата.

— Завзели са този пункт, ето тук, и още един — тук. Държат укрепен пост ето тук… — посочи друг участък на картата — въпреки всичките ни усилия да ги изтикаме. Изглежда също така, че се придвижват по определена линия, оттук… дотук. — Пръстът му очерта линия покрай източния хребет на Сивите кули. — В тази работа има някаква целенасочена схема, но проклет да съм, ако мога да предположа какво предстои. — Старият херцог изглеждаше уморен. Боевете се видеха с прекъсване вече от над два месеца, а нито една от страните не получаваше видимо превъзходство.

Боррик заоглежда картата. Червени петна отбелязваха известните им укрепени пунктове на цураните: траншеи, защитавани от поне по двеста души. Подозираха също така, че има и второ ешелонни отряди за подкрепление, чието приблизително разположение беше отбелязано с жълти петна. Известно беше, че всяка атакувана позиция бързо получава подкрепления, понякога за броени минути. Сините петна показваха местоположението на предните постове на Кралството, въпреки че повечето сили на Брукал бяха разставени по хълма, на чието било се намираше командната шатра.

Докато чакаше тежката пехота и инженерните части да пристигнат от Илит и Тир-Сог, за да изградят и поддържат отбранителни съоръжения, Кралството водеше предимно мобилна война, понеже по-голямата част от събраната войска беше конница.

— Изглежда, че тактиката им си остава същата — съгласи се херцогът на Крудий. — Вкарваш малка част, окопаваш се и държиш. Не позволяват на нашите части да нахлуят, но и не ги преследват при оттеглянето. Има схема. Но и аз не разбирам замисъла им.

Влезе часови.

— Ваши превъзходителства, отвън чака един елф, иска да го приемете.

— Доведи го — каза Боррик.

Часовият дръпна входното платнище и елфът влезе. Червено-кафявата му коса се беше сплъстила, от наметалото му по пода на шатрата се стичаше вода. Новодошлият се поклони на херцозите.

— Какви са новините от Елвандар? — попита Боррик.

— Кралицата ви изпраща поздрави. — Той бързо се обърна към картата и посочи прохода между Сивите кули на юг и Камен връх на север — същия проход, който сега войските на Боррик се опитваха да запушат откъм източния му край. — Пришълците от другия свят придвижват много войници през този проход. Стигнали са до границите на елфските лесове, но не се опитват да нахлуят. Срещнаха трудности. — Пратеникът се ухили. — Аз лично водих неколцина наши в палава гонитба половин ден. В бягането не отстъпват на джуджетата. Но в гората им отстъпват. — Той отново насочи вниманието си към картата. — От Крудий се получи известие, че външните патрули водят малки схватки, но около самия замък няма нищо сериозно. Няма сведения за активни вражески действия от Сивите кули, Карс или Тулан. Изглежда, че засега се задоволяват да се окопават по протежение на този проход. Вашите сили на запад няма да могат да се съединят с вас, защото вече не могат да пробият.

— Какви според вас са силите на чуждоземците? — попита Боррик.

— Не е известно, но само по това трасе видях няколко хиляди. — Пръстът му очерта линия по северния край на прохода, от елфските лесове до кралския лагер. — Джуджетата от Камен връх засега са оставени на спокойствие, стига да не се опитват да пробият на юг. Пришълците спират и тях.

— Има ли някакво сведение, че цураните използват конница? — попита Боррик.

— Нито едно. Всички доклади съобщават само за пехота.

— Преценката на отец Тъли, че не познават конете, изглежда, се потвърждава — каза Кълган.

Брукал взе четчица, топна я в мастилото и нанесе информацията на картата. Кълган застана зад него и погледна над рамото му.

— След като си отпочинете, отнесете поздравите ми на своята господарка и пожеланията ми за добро здраве и благополучие — каза Боррик на елфа. — В случай, че изпратите бегачи на запад, моля предайте същото съобщение и на синовете ми.

Елфът се поклони.

— Както желае милорд. Тръгвам за Елвандар веднага. — Той се обърна и излезе от палатката.

— Мисля, че схващам — каза Кълган и посочи новите червени петна по картата. Те образуваха груб полукръг през прохода. — Цураните се опитват да удържат този участък, ето тук. Тази долина попада в центъра на кръга. Предполагам, че се опитват да задържат всеки, който се опитва да се приближи до нея.

Двамата херцози изглеждаха озадачени. Боррик каза:

— Но с каква цел? От военна гледна точка там няма нищо ценно. Като че ли просто ни подканят да ги натикаме в тази долина.

Изведнъж Брукал ахна.

— Това е предмостие! Представете си го като преодоляване на река. Те имат преден пункт тук, от тази страна на разлома, както го нарича магьосникът. Разполагат със запаси само колкото хората им могат да пренесат със себе си. Нямат достатъчен контрол над района, за да си осигуряват продоволствие, затова им се налага да разширят зоната под техен контрол и да струпат резерви, преди да предприемат офанзива.

Боррик се обърна към магьосника.

— Кълган, ти какво мислиш? Това е повече по твоята част.

Магьосникът огледа картата, сякаш се опитваше да разгадае информацията, скрита в нея.

— Нищо не знаем за приложеното тук чародейство. Не знаем с каква скорост могат да прехвърлят запаси и хора, защото никой досега не е бил свидетел на появата им. Възможно е да им е нужен голям участък, какъвто тази долина предлага. Или има някакво ограничение във времето, през което могат да прехвърлят войските си.

Херцог Боррик се замисли.

— В такъв случай може да се направи само едно нещо. Трябва да изпратим разузнавателна група, за да разберем какво правят.

Кълган се усмихна.

— Ще отида аз, ако ваша светлост позволи. Войниците ви едва ли ще добият и най-смътна представа какво виждат, щом е свързано с магия.

Брукал понечи да възрази, като погледът му обходи обемистата фигура на магьосника, но Боррик го отряза.

— Не се подвеждай по външността му. Той язди като истински воин. — Обърна се към Кълган. — Най-добре ще е да вземеш със себе си Пъг. Ако един от двама ви падне, другият да може да се върне и да донесе вестите.

Това не зарадва Кълган, но не можеше да отрече, че е разумно. Херцогът на Ябон каза:

— Ако нанесем удар по Северния проход, а веднага след това в ето тази клисура и привлечем силите им там, една малка бърза група ще може да пробие ето тук. — Посочи малък проход, навлизащ в южния край на долината откъм изток.

— Планът е доста дързък — каза Боррик. — Но пък доста дълго си поиграхме досега с цураните на позиционна война, държейки фронта стабилен. Съмнявам се, че ще го очакват.

Магьосникът предложи през остатъка от вечерта да отдъхнат. Притвори за малко очи, след което увери двамата херцози, че дъждът скоро ще спре и утрешният ден ще бъде слънчев.

 

 

Пъг лежеше увит в одеялото и се мъчеше да задреме. Мийчъм седеше до огъня, приготвяше вечерята и се мъчеше да я опази от лакомия търбух на Фантус. Огнедрейкът беше намерил благодетеля си преди седмица, предизвиквайки крясъците на смаяните войници, докато пикираше над палатките. Само властните викове на Мийчъм попречиха на един от стрелците да промуши с половин разкрач дълга стрела палавия дрейк. Кълган се беше зарадвал, че вижда отново любимеца си, но така и не можа да обясни как го е намерило съществото. Дрейкът се беше насочил право към палатката на Магьосника, доволен, че ще спи до рамото на Пъг и ще си отмъквало някой къс храна под бдителния поглед на Мийчъм.

Щом магьосникът влезе и свали прогизналото от дъжда наметало, Пъг стана.

— Утре една малка група трябва да навлезе дълбоко в територията на цураните, да премине през кръга на отбраната им около една малка долина и да проучи какво готвят. Двамата с Мийчъм ще дойдете с мен в това пътуване. Искам да имам приятели до себе си и зад гърба си.

Новината възбуди Пъг. Мийчъм му беше отделил много часове за тренировки с меча и щита и старата му мечта да бъде войник се беше върнала.

— Държа меча си остър, Кълган.

Мийчъм изсумтя презрително, а магьосникът го изгледа мрачно.

— Добре, Пъг. Но с малко късмет би трябвало да ни се размине без бой. Ще тръгнем с малък отряд от по-голяма част, която ще отвлече вниманието на цураните. Ще навлезем бързо в тила им и ще проучим какво крият. После ще препуснем колкото се може по-бързо назад, за да донесем вестите. Слава на боговете, че са без коне, иначе изобщо нямаше да можем да извършим толкова дързък удар. Ще трябва да преминем бързо през тях, преди да са се усетили.

— Може би ще успеем да вземем и пленник — промълви с надежда момчето.

— Де този късмет — вметна Мийчъм. Цураните бяха доказали, че са свирепи бойци, готови да загинат, но не и да се оставят да ги пленят.

— Може би ще успеем да разберем защо са дошли в Мидкемия — подхвърли Пъг.

Кълган се замисли.

— Почти нищо не ни е ясно за тези цурани. Къде ли се намира това място, от което идват? Как се прехвърлят от своя свят в нашия? А както и ти изтъкна, най-мъчителният въпрос е защо идват? Защо са решили да завладеят земите ни?

— Метал.

Кълган и Пъг извърнаха очи към Мийчъм, който бъркаше яхнията с голямата дървена лъжица, поглеждайки с едно око Фантус.

— Те нямат метал и искат да вземат нашия. — След като Кълган и Пъг го изгледаха неразбиращо, той поклати глава. — Мислех, че вече сте се досетили, затова не смятах за нужно да ви го казвам. — Той остави лъжицата и измъкна от постелята си някаква светлочервена стрела. — Спомен — каза той и им я протегна да я разгледат. — Вижте острието. Същият материал, от който са направени мечовете им, някакъв вид дърво, втвърдено като стомана. Събрах много неща, донесени от войниците, и не съм видял и една вещ, направена от тези цурани, която да съдържа какъвто и да било метал.

Кълган беше поразен.

— Но разбира се! Намерили са някакъв начин да се прехвърлят от своя свят в нашия, изпратили са съгледвачи и са се натъкнали тук на земя, богата на метали, които на тях им липсват. Ето защо изпращат нашественическа армия. Това също така обяснява защо я съсредоточават във висока долина сред планините, вместо в горите по-долу. Тя им осигурява свободен достъп до… рудниците на джуджетата! — Той подскочи. — Тичам да уведомя херцозите. Трябва да известим джуджетата да се пазят от възможни нападения над мините си.

След като Кълган профуча през входа на палатката, Пъг приседна замислен. След малко отрони:

— Мийчъм, а защо не се опитват да търгуват?

Мийчъм поклати глава.

— Цураните ли? Според това, което съм видял досега, момчето ми, спокойно мога да се обзаложа, че идеята за търговия изобщо не се е пръквала в главите им. Те са много войнствена пасмина. Тези проклетници се сражават като шестстотин вида демони. Ако имаха и конница, щяха да изтласкат тази войска тук чак до Ламът, а после сигурно щяха да подпалят града и да го сринат. Но ако можем да ги изтощим, както го е намислил старият булдог, като само ги дразним, докато се уморят, след известно време ще се оправим с тях. Виж какво стана с Кеш. Изгубиха половин Босания в полза на Кралството на север, щото Конфедерацията просто изтощи империята с непрекъснатите бунтове на юг.

След малко Пъг се отказа да чака връщането на Кълган, изяде си вечерята и се приготви за лягане. Мийчъм на свой ред се отказа да пази храната на магьосника от попълзновенията на дрейка и също си легна.

Пъг остана да лежи в тъмното, втренчен в тавана на палатката и заслушан в барабаненето на дъжда и в лакомото дъвчене на дрейка. Скоро се унесе в сън и засънува един тъмен тунел и изчезваща навътре в него примигваща светлина.

 

 

Дърветата бяха гъсти и въздухът бе натежал от влажна мъгла. Колоната бавно се придвижваше през леса. Конният дозор се връщаше и отпрашваше напред през няколко минути да провери дали цураните не им подготвят засада. Слънцето се бе изгубило високо сред дърветата над главите им и цялата околност беше потънала в зеленикава сивота, през която бе невъзможно да се види на повече от няколко разкрача.

В челото на колоната яздеше млад капитан от армията на Ламът — Вандрос, син на стария граф Ламътски. Вандрос бе един от най-благоразумните и способни млади офицери в армията на Брукал.

Яздеха по двама, Пъг до един войник зад Кълган и Мийчъм. По колоната се предаде заповед да спрат и Пъг дръпна юздите на коня и слезе. Над леката камизола носеше намазан с лой кожен елек с плетена ризница отгоре. Върху нея беше облякъл табард на войските на Ламът, със сива вълча глава върху син кръг в средата. Тежките вълнени панталони бяха затъкнати във високите му ботуши. В лявата си ръка държеше щит, а мечът висеше на колана на бедрото му. Чувстваше се истински войник. Единственото несъответствие беше шлемът, който му беше голям и му придаваше леко комичен вид.

Капитан Вандрос се върна при Кълган и спътниците му и слезе.

— Съгледвачите са забелязали лагер на около половин миля напред. Смятат, че постовите не са ни забелязали.

Капитанът извади карта.

— Ние сме някъде тук. Аз ще поведа хората си и ще атакуваме вражеската позиция. От двете крила ще ни подкрепи конницата на Зюн. Лейтенант Гарт ще командва колоната, с която ще яздите вие. Ще подминете лагера на врага и ще продължите към планините. Ще се опитаме да ви догоним, ако можем, но ако не се съберем утре до изгрев-слънце, ще трябва да продължите сами. Движете се, без да спирате. Не жалете конете, но гледайте все пак да ги опазите живи. На конски гръб винаги ще можете да надбягате тези пришълци, но пеш няма да имате голям шанс да се върнете. Те тичат като демони.

— Стигнете ли до планините, поемете през прохода — продължи Вандрос. — Спуснете се в долината един час след изгрев-слънце. Северният проход ще бъде атакуван призори, така че ако стигнете в безопасност до долината, би трябвало, надявам се, да не срещнете големи пречки до Северния проход. Стигнете ли долината, не спирайте. За нищо. Ако някой от хората падне, ще трябва да го оставите. Задачата е да се донесат сведения на командващите. Сега се опитайте да починете. Сигурно това ще е последната ви възможност за доста време. Нападаме след час.

Той поведе коня си към челото на колоната. Кълган, Мийчъм и Пъг седнаха мълчаливо. Магьосникът не носеше никаква броня, защото според него щяла да пречи на магиите му. Пъг беше по-склонен да повярва, че ще пречи на шкембето му. Мийчъм имаше меч на хълбока като всички останали, но държеше и къс лък. Предпочиташе стрелбата пред близкия бой, макар Пъг да знаеше от дългите часове тренировки, че въртенето на меча не му е чуждо.

Единият час минаваше бавно и Пъг усещаше нарастваща възбуда, тъй като все още бе обладан от детинските си представи за геройска слава. Забравил бе ужаса от битката с Тъмните братя преди да стигнат до Сиви кули.

Подаде се команда и те се качиха по конете. Когато дърветата се поразредиха, набраха скорост и след като стигнаха до поляната, препуснаха в галоп към високите насипи пръст. Пъг успя да види ярко оцветените шлемове на цураните, които тичаха да защитят лагера си.

Земята затрепера под конските копита, понесли се право срещу лагера като гръмотевична вълна. Цуранските бойци стояха зад земните укрепления и мятаха стрели, повечето от които падаха преди да стигнат до атакуващите. След като първото отделение на колоната удари по насипите, второто свърна наляво и обходи лагера под ъгъл. Тук неколцина цурански воини се оказаха пред насипите и бяха пометени като житни класове от сърп. Двама от тях за малко щяха да поразят ездачите с широките си мечове, които размахваха с две ръце, но ударите им не улучиха. Мийчъм, подкарал коня си с колене, свали и двамата с бързите си стрели.

Пъг чу как един от конете изцвили над шумотевицата на боя зад гърба му, след което изведнъж усети, че връхлита в храсталаците, предшестващи леса. Препусна сред дърветата и картината около него заприлича на завихрен калейдоскоп от зелени и кафяви шарки.

Колоната продължи галопа си близо половин час, след което забави скорост, заради умората на конете. Кълган извика на лейтенант Гарет и спряха за малко, за да се ориентират на картата. Ако продължаха да се придвижват бавно през остатъка от деня и през нощта, щяха да стигнат до прохода призори.

Мийчъм надникна над главите на лейтенанта и Кълган, които бяха коленичили на земята, и каза:

— Знам го това място. Идвал съм тук на лов като момче, когато живеех край Хюш.

Пъг се изненада. Мийчъм за пръв път споменаваше пред него за миналото си. Досега той беше предполагал, че Мийчъм е от Крудий, а се оказа, че като малък е живял в Свободните градове. От друга страна, му беше трудно да си представи Мийчъм като момче.

Волникът продължи:

— През хребета има път — пътека, минаваща между двата по-малки върха. Всъщност малко по-широка от козя пътека, но ако водим конете цяла нощ, ще можем да слезем в долината по изгрев. Пътят е труден за намиране от тази страна, ако не знаеш къде да го търсиш. Откъм долината пък е почти невъзможно да се намери. Готов съм да се обзаложа, че цураните не знаят нищо за него.

Лейтенантът изгледа Кълган въпросително. Магьосникът вдигна очи към Мийчъм, след което каза:

— Може би си струва да опитаме. Можем да оставим знаци за Вандрос. Ако се придвижваме бавно, той би могъл да ни догони преди да сме стигнали долината.

— Добре — реши лейтенантът. — Най-голямото ни предимство е подвижността, така че да продължим движението. Мийчъм, къде ще излезем?

Плещестият мъж се наведе над рамото на лейтенанта и посочи едно петно на картата в южния край на долината.

— Тук. Ако излезем на около половин миля на запад и после свием на север, ще можем да прекосим през средата на долината. — Показваше с пръст, докато обясняваше. — Тази долина е предимно гориста в северния и в южния си край, а по средата има голяма ливада. Точно там би трябвало да са те, стига да са вдигнали голям лагер. Там е предимно открито, така че ако чуждоземците не са ни приготвили някоя изненада, ще можем да минем точно покрай тях преди да са се организирали да ни спрат. Най-рискованото е преминаването ни през горите на север, ако са поставили там охранителни части. Но ако преминем и тях, спокойно ще стигнем до Северния проход.

— Всички съгласни ли са? — попита лейтенантът.

След като никой не възрази, той се разпореди на хората си да слязат и да водят конете си пеш. Мийчъм поведе колоната.

Час преди залез-слънце стигнаха до прохода, или по-скоро до това, което според Пъг Мийчъм с право бе нарекъл „козя пътека“. Лейтенантът постави постове и нареди конете да се разседлаят. Пъг изтри коня си със стиска трева, след което го върза. Тридесетимата войници се заеха мълчаливо с конете и снаряжението си. Пъг усещаше напрежението им. Рейдът около цуранските позиции бе изопнал нервите на войниците до краен предел и сега те с безпокойство очакваха битка.

Мийчъм показа на Пъг как да заглуши дрънченето на меча и щита, увивайки ги с парцали, съдрани от войнишките одеяла.

— Тази нощ няма да лягаме да спим, а нищо друго не отеква из хълмовете така силно, както дрънченето на метал в метал, момче. Освен може би тракането на копита по скалите. — Пъг го изгледа как обу копитата на конете с кожени чорапи, изработени специално за тази цел, които бе носил предвидливо в дисагите си. Слънцето започна да залязва и момчето се отпусна. Изчака в късия пролетен здрач, докато чуе заповедта да оседлават.

Мийчъм и лейтенантът минаха по редицата и повториха указанията си на мъжете. Щяха да се движат в колона по един, с Мийчъм в челото, лейтенантът втори и така до последния войник. Завързаха няколко въжета през лявото стреме на всеки от конете и всеки мъж го стисна здраво и поведе коня си. След като оформиха колоната, Мийчъм тръгна.

Пътеката се издигаше стръмно и на места конете се катереха с усилие. В тъмнината се придвижваха бавно и много внимаваха да не се отклоняват. От време на време Мийчъм спираше колоната, за да огледа пътя напред. След няколко такива спирания пътеката прекоси билото през дълбок и тесен процеп и после тръгна надолу. Час по-късно той се ушири и спряха да си починат. Двама войници бяха изпратени напред с Мийчъм да разузнаят пътя, докато останалите налягаха на земята да изпънат схванатите си крака. Пъг съзнаваше, че умората е колкото от изкачването, толкова и заради усилието да вървят, без да вдигат шум, но от това мускулите на краката му не се чувстваха по-добре.

След почивката, която му се стори твърде кратка, тръгнаха отново. Пъг взе да залита, а умът му до такава степен бе затъпял, че светът наоколо се превърна в безкраен наниз от усилия да премести единият си крак и да го постави пред другия. На няколко пъти конят пред него буквално го повлече, докато той стискаше отчаяно въжето, вързано за стремето.

Изведнъж Пъг осъзна, че колоната е спряла и че се намират в седловина между два малки хълма, с лице към долината. Оттук щяха да са им нужни само няколко минути, докато се смъкнат по склона.

Кълган се приближи до едва крепящото се на краката си момче. На дебелия чародей почти не му личеше да е изпитал някакви трудности при изкачването и Пъг се зачуди какви ли яки мускули се крият под измамните тлъстини отгоре.

— Как се чувстваме, Пъг?

— Ще оживея, надявам се, макар че следващия път бих предпочел да яздя, ако нямаш нищо против. — Говореха много тихо, но въпреки това магьосникът не можа да сдържи смеха си.

— Напълно те разбирам. Ще останем тук до призори. Това означава близо два часа. Съветвам те малко да подремнеш, защото ни чака здрава езда.

Пъг кимна и без повече приказки се изтегна на земята. Подложи си щита за възглавница и още преди магьосникът да се е отдалечил на една крачка, задряма. Изобщо не помръдна, когато Мийчъм дойде да свали кожените терлици от копитата на коня му.

 

 

Леко разтърсване по рамото разбуди Пъг. Имаше чувството, че е притворил очи само преди миг. Мийчъм беше клекнал до него и му подаваше нещо.

— Вземи, момче. Изяж това.

Пъг взе предложената му храна. Оказа се мек хляб с вкус на лешници. След няколко хапки се почувства по-добре.

— Яж бързо — каза Мийчъм. — Тръгваме след няколко минути.

Мъжът го остави и отиде напред при лейтенанта и магьосника, които чакаха до конете си. Пъг дояде набързо къшея и се метна на коня. Краката му бяха отпочинали и след като се намести на седлото, изпита нетърпение да тръгнат.

Лейтенантът обърна коня си към мъжете и каза:

— Ще яздим на запад. След това, по моя команда, свиваме на север. Ще се бием само ако ни нападнат. Задачата ни е да се върнем със сведения за цураните. Ако някой падне, не можем да спираме. Ако се откъснете от останалите, всеки да се връща както може. И не забравяйте: отваряйте си очите да видите колкото може повече, защото всеки от вас може да се окаже единственият, донесъл вести на херцозите. Дано боговете да закрилят всички ни.

Неколцина от войниците промърмориха молитви към различни богове, но главно към Тит, бога на войната, след което потеглиха. Колоната се спусна по склона и скоро стигна равното на долината. Слънцето вече обагряше хребета зад гърба им и околността се окъпа в розово сияние. В подножието на хълмовете прегазиха малко поточе и навлязоха сред голо пространство, обрасло с висока трева. Далеч напред се виждаше група дървета и други — на север. В северния край на долината във въздуха бе надвиснала сивкава мъгла от пушека на лагерни огньове. Значи врагът бе там. Ако се съдеше по дима, съсредоточената там войска трябваше да е голяма. Пъг се надяваше Мийчъм да се окаже прав и че всички ще са разставени на открито, където кралските войници имаха сериозна възможност да ги надбягат.

След малко лейтенантът предаде заповед по колоната и възвиха на север. Поеха в лек тръс, за да пестят силите на конете, докато все още не се налага да препускат.

На Пъг му се стори, че вижда някакви цветни петна сред дърветата напред, но не беше сигурен. Когато стигнаха гората, сред дърветата се разнесоха викове. Лейтенантът извика:

— Забелязаха ни! Препускай в галоп и плътно един до друг!

Той пришпори коня си и целият отряд се понесе с тътен през дърветата. Пъг видя, че конете отпред завиват наляво, и извърна своя да ги последва. Оставаше му само да се надява, че конят му вижда по-добре от него самия, иначе можеше да се натресе в някое дърво.

Конят, обучен за бой и бързоног, се носеше между стволовете и Пъг започна да вижда цветни проблясъци между клоните. Цуранските воини тичаха да прихванат конниците, но не успяваха — конният отряд се носеше през леса по-бързо, отколкото цураните смогваха да предадат вестта от една част на друга, за да реагират. Пъг си даде сметка, че това предимство няма да продължи много дълго: вълнението, което предизвикваха, беше твърде голямо, за да не разбере врагът какво става.

След лудото препускане през дърветата отново излязоха на гол участък. Няколко цурански воини се бяха изпречили на пътя им в очакване. Конниците нападнаха и повечето защитници се пръснаха, за да не попаднат под копитата на животните. Един обаче остана на мястото си въпреки ужаса, изписан на лицето му, и заразмахва с две ръце широкия си меч. Един от конете изцвили и ездачът му беше изхвърлен от седлото, когато мечът посече десния крак на коня.

Над рамото на Пъг звънна стрела — като разгневена пчела. Той се приведе ниско до врата на коня, за да смали колкото може целта за стрелците зад себе си. Пред него един от войниците падна от седлото си — червена стрела бе пронизала врата му.

Скоро се озоваха извън обхвата на лъковете и поеха към един насип, вдигнат през стар път, водещ от мините на юг. Зад него притичваха стотици фигури в ярки цветове. Лейтенантът даде знак на конниците да го заобиколят от запад.

Щом се разбра, че ще заобиколят заграждението и няма да го нападнат, неколцина цурански стрелци се изкатериха на редута и се затичаха да препречат пътя на конниците. След като се озоваха в обхвата на лъковете им, въздухът се изпълни с блясъка на червени и сини стрели. Пъг чу, че още един кон изцвили, но не успя да види нито поразеното животно, нито ездача му.

Навлязоха сред нова група дървета. Лейтенантът дръпна юздите на коня си за миг и ревна:

— Оттук нататък дръж право на север. Почти сме стигнали до ливадата. Прикритие няма да има, разчитай само на скоростта. Навлезем ли в горите на север, продължавай, без да спираш. Нашите сили би трябвало да са пробили там и ако успеем да се измъкнем през онези гори, всичко ще е наред.

По описанията на Мийчъм горите бяха с дълбочина около две-три мили. Оттам оставаха още три мили до открития участък, след който започваше Северният проход.

Забавиха до ходом, та конете да отпочинат. Виждаха приближаващите ги отзад малки фигури на цураните, но те така и нямаше да могат да ги застигнат, щом конете препуснеха отново. Пред себе са Пъг забеляза дърветата на гората — издигаха се все по-високо с всяка изминала минута. Усети с вътрешните си сетива очите, които трябваше да се крият зад тях, дебнещи ги в очакване.

— Стигнем ли до обхвата на лъковете, препусни с всички сили — извика лейтенантът.

Пъг видя, че войниците заизваждаха мечове и лъкове, и измъкна меча си от ножницата. Почувства се неловко с оръжието, стиснато в дясната ръка, и подкара в тръс към дърветата.

Изведнъж въздухът се изпълни с летящи стрели. Пъг усети, че една забърса шлема му и изкара сълзи на очите му. Подкара коня си напред слепешком, мъчейки се с мигане да прочисти погледа си. Държеше щита в лявата ръка и меча в дясната и докато взорът му се проясни, се озова сред гората. Бойният му кон реагира на натиска на коленете му и пое уверено през леса.

Някакъв облечен в жълто войник изскочи иззад едно дърво и замахна с все сила към младежа. Той пое удара на меча с щита си и лявата му ръка изтръпна от болка. Замахна надолу към войника, но той отскочи и ударът го пропусна. Пъг пришпори коня напред преди войникът да е успял да заеме позиция за нов замах. Гората наоколо закънтя от звуците на битката. Младежът едва успяваше да различава другите конници сред дърветата.

Още на няколко пъти се натъкна на цурански бойци, опитващи се да преградят пътя му. Веднъж един се опита да сграбчи юздите на коня, но Пъг го отпрати да се търкаля по тревата с един удар върху подобния му на гърне шлем. Всичко това му заприлича на някаква налудничава игра на криеница с войниците, изскачащи иззад почти всяко дърво.

Рязка болка го ощипа по дясната буза. Той се опипа с опакото на ръката, стиснала меча, докато се провираше през леса, и усети влага, а когато отдръпна ръката си, видя кръв по кокалчетата на пръстите си. Изпита смътна почуда, че не бе чул изсвистяването на забърсалата го стрела.

Още на два пъти се натъкна на вражески войници и бойният му кон ги изрита настрани. Изведнъж се оказа извън леса и гледката пред него се завихри в пъстър калейдоскоп. Дръпна юздите за миг, за да се огледа. На по-малко от стотина разкрача на запад от мястото, където бе излязъл от гората, се възправяше някакво огромно причудливо съоръжение, дълго около сто стъпки, с колони, високи по двадесет стъпки в двата му края. Около него се бяха струпали няколко души — първите цурани без снаряжение досега. Бяха облечени в черни халати и нямаха никакво оръжие. Въздухът между колоните се изпълваше с треперлива омара като онази, която бе видял в стаята на Кълган, и закриваше гледката към местността отзад. И от това вълнисто сияние излизаше някаква кола, теглена от два тромави сиви шесткраки звяра, ръчкани с остени от двама войници в червени брони. Още няколко коли стояха до съоръжението и се виждаха още няколко от странните зверове: пасяха край колите.

Отвъд странното устройство по моравата се беше проснал огромен лагер с повече шатри, отколкото Пъг можеше да преброи. Флагове със странни символи и ярки цветове плющяха на вятъра високо над тях, а вдигащият се от лагерните огньове пушек защипа ноздрите му с лютивата си миризма.

Още конници заприиждаха през дърветата и Пъг пришпори коня си напред, възвивайки под ъгъл спрямо чудноватия механизъм. Шесткраките зверове надигнаха глави и се отдръпнаха от препускащите коне, влагайки като че ли минималното необходимо усилие, за да отворят път на ездачите.

Един от мъжете в черните роби се затича към конниците. Спря се и застана на място встрани от профучаващите край него коне. Пъг зърна за миг лицето му — гладко избръснато. Устните му леко помръдваха, а очите му се бяха приковали в нещо зад момчето. Чу вик, озърна се през рамо и видя, че един от конниците е паднал на земята, а конят му се е заковал на място като статуя. Докато момчето се извръщаше, няколко от защитниците вече тичаха към падналия конник, за да го пленят. Оказал се най-после оттатък непонятното устройство, Пъг видя няколко безкрайни редици големи, ярко оцветени шатри вляво. Пътят напред беше чист.

Зърна пред себе си Кълган и пришпори коня, за да настигне магьосника. На тридесетина разкрача вдясно видя други препускащи конници. Докато профучаваха напред, Кълган изкрещя нещо на момчето, но какво — Пъг не разбра. Магьосникът докосна бузата си, после посочи към Пъг и момчето разбра, че го пита добре ли е. Пъг му махна с меча и се усмихна, магьосникът също му отвърна с усмивка.

Изведнъж, на стотина разкрача напред, въздухът се изпълни със силно бръмчене и един мъж в черна роба изникна сякаш от въздуха. Конят на Кълган се понесе право срещу него, но мъжът държеше в ръката си някакво непонятно за Пъг устройство и го насочи към магьосника.

Въздухът зажужа. Конят на Кълган изцвили, сякаш посечен със секира. Дебелият магьосник полетя през главата на коня, падна на земята, но с удивителна ловкост се превъртя на кълбо, изправи се и се хвърли върху човека в черния халат.

Въпреки заповедта да не се спира, Пъг дръпна юздите, обърна коня, препусна назад и намери магьосника възседнал гърдите на по-дребния от него човек, всеки от двамата сграбчил китката на другия с дясната си ръка. Пъг забеляза, че двамата са втренчили очи в очи във волеви двубой. Кълган бе обяснявал преди на чирака за тази странна битка със силата на ума. Изискваше огромно съсредоточаване и беше много опасна. Той скочи от коня си, затече се към вплелите се в схватката мъже и удари фигурата в черната роба по слепоочието с плоското на меча си. Мъжът се отпусна в несвяст.

Кълган се изправи и се олюля.

— Благодаря ти, Пъг. Нямаше да му надделея. Не бях срещал досега такава духовна сила. — Кълган извърна очи към гърчещия се на земята кон. — Безполезно е. — Обърна се към Пъг и каза: — Слушай ме добре, защото ще трябва да докладваш на лорд Боррик. По скоростта, с която колата премина през прорива, преценявам, че могат да прехвърлят по неколкостотин мъже дневно, а може би много повече. Кажи на херцога, че ще бъде самоубийство, ако се опитат да пленят машината. Мощта на техните магьосници е твърде голяма. Не мисля, че можем да унищожим съоръжението, което използват, за да поддържат прорива отворен. Само ако имах време да го проуча… Трябва да призове за подкрепления от Крондор, може би и от Изтока.

Пъг сграбчи Кълган под мишницата.

— Изобщо няма да го запомня. Ще яздим двамата.

Кълган се опита да възрази, но беше твърде изнемощял, за да може да се възпротиви на момчето, което го дърпаше към коня си. Без да обръща внимание на протестите на Кълган, Пъг накара насила учителя си да се качи на седлото. Поколеба се за миг, преценявайки, че животното е изтощено, и взе решение.

— Няма да издържи и двама ни, Кълган — извика Пъг и плесна животното по хълбока. — Ще си намеря друг.

Конят се понесе напред, а Пъг се огледа трескаво. Едно останало без ездач животно се луташе объркано наблизо, на по-малко от двадесет стъпки от него, но когато го приближи, то побягна. Пъг изруга, обърна се и се оказа лице в лице с цуранина в черната роба, който тъкмо се изправяше. Изглеждаше замаян и отпаднал и Пъг хукна към него. Само една мисъл се въртеше в главата му: да хване пленник; а ако се съдеше по външността му, щеше да се окаже и цурански магьосник на всичко отгоре. Изненада го и го събори на земята.

Мъжът запълзя заднишком уплашен, докато Пъг надигаше заплашително меча си над главата му. После вдигна ръката си в жест, който Пъг взе за знак, че се предава, и момчето се поколеба. Изведнъж го обля вълна от болка и трябваше да положи неимоверно усилие, за да се задържи на крака. Олюля се и въпреки болката забеляза позната фигура, яздеща към него.

Момъкът разтърси глава и болката изведнъж изчезна. Мийчъм се носеше към него и Пъг мигновено прецени, че волникът ще може да откара цуранина в лагера на херцога, ако успее да го задържи да не избяга. Затова се извъртя, забравил за всякаква болка, и се хвърли към все още лежащия по гръб пришълец. Очите на магьосника се оцъклиха от изумление като видя, че момчето отново връхлита върху него. Пъг чу гласа на Мийчъм — викаше го, — но не откъсна очите си от цуранина.

Няколко цурански бойци тичаха през моравата на помощ на застрашения маг, но Пъг беше застанал само на няколко стъпки от него, а Мийчъм щеше да стигне до тях само след няколко мига.

Магьосникът скочи на крака, бръкна под халата си, извади някакво малко устройство и го включи. От него се понесе силно бръмчене. Пъг се затича към мъжа, решен да избие устройството от ръката му, каквото и да беше то. Машинката забръмча още по-силно и Пъг — отново чу гласа на Мийчъм, който крещеше името му — се хвърли върху магьосника и го удари с рамо в корема.

Изведнъж светът се взриви на бели и сини светлини и Пъг усети, че пропада през дъгата от цветове в бездна от тъмнина.

 

 

Пъг отвори очи. Всичко сякаш примигваше. После се събуди напълно и разбра, че все още е нощ и че мигането идва от лагерните огньове недалече от мястото, където лежеше. Опита се да седне и разбра, че ръцете му са вързани отзад. До него се чу стон. В сумрачната светлина успя да различи на няколко стъпки от себе си силуета на един от конниците на Ламът. И той беше вързан. Лицето му беше изпито, а от косата над челото му през бузата преминаваше лошо отворена рана, покрита със засъхнала кръв.

Пъг се вслуша в шепнещите зад гърба му гласове, преобърна се и видя двама стоящи на пост цурански войници в сини брони. Между момчето и войниците на тревата лежаха още няколко пленници, а войниците си говореха нещо на своя странен мелодичен език. Единият забеляза помръдването на Пъг и каза нещо на другия, който кимна и бързо се отдалечи.

След малко се върна с още един войник, в червено-жълта броня, с голям гребен на шлема, който нареди на двамата войници да изправят Пъг. Издърпаха го грубо на крака и новодошлият застана пред него и го огледа. Мъжът бе тъмнокос и имаше скосени хлътнали очи, каквито Пъг вече бе видял на бойното поле сред загиналите цурани. Имаше релефно очертани скули, широко чело и гъста тъмна коса. На смътната светлина от околните огньове кожата му изглеждаше почти златна на цвят.

Ако се изключеше ниският им ръст, повечето цурански войници можеха да минат за граждани на много от държавите в Мидкемия, но тези златокожи мъже, както си ги наричаше Пъг, му напомняха на някои кешийски търговци, които беше виждал в Крудий преди години, от далечния търговски град Шинг Лай.

Офицерът огледа облеклото на Пъг, след това коленичи и разгледа ботушите му. Изправи се и изрева къса заповед на войника, който го беше довел. Той отдаде чест, хвана момчето под мишница и го поведе през лагера на цураните.

В центъра на лагера по високи кръстосани пръти висяха големи знамена, разположени в кръг около шатра с внушителни размери. Всички бяха със странни гербове, с другоземни същества, изобразени с ярки цветове. По някои от тях имаше надписи с непознато писмо. Тъкмо към това място водеха Пъг, през стотиците цурански войници, които седяха кротко наоколо, лъскаха коженото си снаряжение и почистваха оръжието си. Някои вдигаха очи и го поглеждаха, но като цяло в лагера липсваше бъркотията, така обичайна за становете, с които Пъг бе навикнал сред войската на своите. Имаше много повече неща, не само яркоцветните знамена, които придаваха на това място необичаен вид — като от друг свят. Пъг се стараеше да забележи и запамети всяка подробност, така че ако успееше по някакъв начин да избяга, да може да докладва на херцог Боррик нещо полезно, но скоро се отказа. Сетивата му се объркаха от толкова непривични за очите гледки. Не можеше да прецени кое е важно и кое — не толкова, сред всичко, което виждаше.

При входа на голямата шатра часовият, който бе довлякъл Пъг дотук, бе спрян от други двама, облечени с черни брони на жълти ивици. След кратка размяна на думи дръпнаха платнището на входа и блъснаха Пъг вътре. Той падна по лице върху дебела купчина кожи и тъкани килими. Надигна леко глава и видя още подобни знамена, провесени по стените на шатрата. Шатрата беше богато обзаведена, с провесени по платнените стени подобни на коприна гоблени, с дебели постелки по пода и разхвърляни по тях пъстри възглавници.

Нечии ръце грубо го вдигнаха и той видя пред себе си няколко мъже, които го оглеждаха с любопитство. Всички бяха с ярки кожени брони и с шлемове с гребени, каквито носеха цуранските офицери, освен двама. Двамата седяха на покрит с възглавници подиум. Първият беше облечен в проста черна роба с отметната качулка, откриваща остро бледо лице с оплешивяло теме: цурански магьосник. Другият носеше пищна роба в оранжев цвят с черно везмо, срязана под коленете и лактите — дреха, предназначена сякаш за отдих. По жилавото му, мускулесто телосложение и няколкото белега по лицето му Пъг прецени, че трябва да е някакъв воин, свалил бойното си снаряжение за през нощта.

Мъжът в черната роба каза нещо на останалите с писклив тон. Никой не му отговори, но мъжът в оранжевата роба кимна. Голямата шатра се осветяваше от единствения мангал до двамата седящи мъже. Длъгнестият пришълец в черната роба се наведе напред и светлината на мангала освети лицето му отдолу, придавайки му демоничен вид. Думите му заизлизаха колебливо и със силен акцент.

— Знам само… малко… от вашата реч. Ти разбира?

Пъг кимна и сърцето му силно затуптя, а умът му заработи трескаво. Обучението на Кълган влезе в действие. Най-напред се постара да се успокои и да разсее мъглата, обхванала мозъка му. После изопна почти несъзнателно всичките си сетива, поглъщайки всяка трошица налична информация, отсявайки от нея всяко полезно късче знание, което можеше да усили шансовете му да оцелее. Войникът най-близо до входа като че ли се беше отпуснал и наблюдаваше пленника разсеяно, но Пъг забеляза, че ръката му е само на един пръст от дръжката на зловеща на вид кама на колана му. За миг светлината се плъзна по лъскавата повърхност на една от възглавниците до десния лакът на мъжа в оранжевия халат и открои дръжката на друга, пъхната под възглавницата до дясната му ръка кама.

Мъжът в черното заговори бавно:

— Слушай, защото аз казвам тебе нещо. После ти задава въпроси. Ако ти лъже, умира. Бавно. Разбира?

Пъг кимна. Всичко му беше ясно.

— Този мъж — каза човекът в черно, сочейки към мъжа в късата оранжева роба — е… велик мъж. Той е… висок мъж. Той е… — Човекът изрече дума, която Пъг не разбра. Момчето поклати глава и магьосникът каза: — Негова фамилия велики… Минванаби. Той втори след… — Засуети се да намери подходяща дума, после ръката му описа кръг, включващ като че ли всички присъстващи в шатрата, офицери, ако се съдеше по пищните гребени на шлемовете им. — Мъж, който води.

Пъг кимна и промълви:

— Ваш повелител?

Магьосникът присви очи, сякаш подразнен, че Пъг е проговорил без разрешение, но след миг мълчание каза:

— Да. Наш повелител. Ние всички тук по негова воля. Този е втори след Боен повелител. — Той посочи мъжа в оранжевото, който ги гледаше равнодушно. — Ти си нищо пред този мъж. — Човекът явно се чувстваше обезсърчен, че не може да изрази това, което иска. Ясно беше, че посоченият мъж е някакъв господар, важна особа според мерките на тези хора, и преводачът се мъчеше да го втълпи в ума на Пъг.

Лордът-повелител прекъсна преводача и изговори нещо, след което кимна към Пъг. Плешивият магьосник заклати покорно глава, след което отново насочи вниманието си към Пъг.

— Ти повелител? Лорд?

Пъг се стъписа, след което отговори със заекване, че не е. Магьосникът кимна, преведе и господарят му нареди нещо. Той отново се обърна към Пъг.

— Носиш дрехи като лорд, нали?

Пъг кимна. Туниката му беше от по-фина тъкан в сравнение с домашнотъканата вълна на обикновените войници. Опита се да обясни положението си като член на херцогската дворцова свита. След няколко поредни опита се отказа, примирен със заключението, което, изглежда, си направиха — че е нещо като високопоставен слуга.

Магьосникът вдигна някакъв малък предмет и го подаде на Пъг. Момчето се поколеба за миг, след което протегна ръка и го взе. Оказа се куб, изработен от някакво наподобяващо кристал вещество, прошарено с розови жилки. След като постоя малко в ръката му, кубът започна да се изпълва с меко розово сияние. Мъжът в оранжевата роба даде някаква заповед и магьосникът преведе.

— Този лорд пита колко мъже са преминали до… — Запъна се и посочи с ръка пред себе си.

Пъг нямаше представа къде точно се намира, нито накъде му сочат.

— Не зная къде съм — отвърна момчето. — Бях в несвяст, когато ме доведоха тук.

Магьосникът се отпусна на възглавниците за миг, замисли се, после стана.

— Натам — каза той и посочи под прав ъгъл към указаната преди малко посока — е висока планина, по-голяма от други. Натам — той леко отмести ръката си — в небе има пет огъня, ето така. — Ръцете му описаха фигура. След миг Пъг разбра. Мъжът му сочеше местоположението на Камен връх и съзвездието Петте рубина над него. Намираше се в долината, през която бяха извършили набега. Посочената линия беше тази на изходния им маршрут.

— Аз… наистина не знам колко.

Магьосникът се наведе и погледна отблизо кубчето в ръката на Пъг. То продължаваше да сияе в меки розови багри.

— Добре, ти казва истина.

Едва сега Пъг разбра, че държи някакво устройство, предназначено да показва на похитителите му дали не се опитва да ги мами. Обхвана го отчаяние, понеже разбра, че всяка надежда за оцеляване ще е свързана с някакъв вид измяна към родната му земя.

Магьосникът му зададе няколко въпроса, свързани с броя и състава на войската извън долината. След като повечето от тях останаха без отговор, тъй като Пъг не беше присъствал на заседанията на командващите и нямаше никаква представа за неща от стратегически характер, въпросите станаха по-общи — за обичайните неща в Мидкемия, които, изглежда, будеха у цураните силно любопитство.

Той отговори на всички въпроси. На няколко пъти успя да извърти истината с половинчати отговори, като премълчаваше по-същественото и не казваше нищо, за което не са го попитали. В няколко такива случая беше сигурен, че както повелителят, така и магьосникът се оплетоха в неспособността си да осмислят отговорите му, които се оказваха или непълни, или твърде сложни. Най-сетне повелителят даде знак, че разпитът е приключил, и стражите издърпаха Пъг навън. Магьосникът го последва, застана пред него и каза:

— Мой господар казва: „Аз мисля този слуга — той посочи гърдите на Пъг — … той е… — Запъна се, за да намери подходящата дума. — Той е умен.“ Мой господар няма нищо против умни слуги, защото те работят добре. Но той мисли, че ти твърде умен. Казва да ти предам да внимаваш, защото ти сега роб. Умни роби могат живеят дълго. Твърде умен роб умира бързо, ако… — Отново пауза. След което широка усмивка озари лицето на магьосника. — Ако има… късмет. Да… това е думата. — Той завъртя думата в устата си още веднъж, сякаш искаше да се наслади на вкуса й. — Късмет.

Върнаха Пъг при останалите задържани и той потъна в униние. Огледа се и видя, че неколцина от пленниците са се разбудили. Повечето изглеждаха объркани и обезсърчени. Един плачеше. Пъг извърна очи към небето и видя розовата резка по планинските хребети на изток, предвещаваща настъпващия нов ден.