Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (8)

Осма глава

— Радвам се, че се връщаш — надникна дядо Ванс от стаята си още щом Емили прекрачи прага на входната врата. Изненада се, че излиза сам. Беше се подготвила да го измъкне от убежището му.

— Мислех си, че ще ти трябва кола, за да ходиш до езерото, когато ти се прииска, вместо да скучаеш тук. Имам една. Кола, искам да кажа.

— Дядо Ванс…

— Не я карам. Никога не съм шофирал. С тези крака… Но прадядо ти имаше кола. Ела да ти я покажа.

Какво го прихващаше? Със същия човек ли вечеря в мълчание снощи? Той я поведе през кухнята и се обърна настрани, за да провре широките си рамене през вратата към верандата. Емили го последва в двора и покрай къщата към стария гараж, който изглеждаше неизползван, дори неотварян от векове. Алеята откъм улицата вече не съществуваше и гаражът се издигаше в тревясалия страничен двор като остров, изгубил моста си към сушата.

Ванс отвори вратата на гаража, на слънцето проблеснаха облачета прахоляк, но навътре не се виждаше нищо. Той се пресегна към ключа за лампата. Флуоресцентната тръба заблещука неохотно, забръмча и запримигва жаловито, докато най-сетне реши да освети както трябва колата.

— „Олдсмобил Кътлас“ от 1978-а — обяви дядо Ванс. — Под слоя прах всъщност е кафяв. Ако не ти е неприятно да караш толкова стара кола, ще извикам някого да я прегледа.

Емили огледа съсредоточено олдсмобила.

— Карала ли го е мама?

— Не. Когато навърши шестнайсет, пожела автомобил със сгъваем покрив, та й подарих такъв. — Той помълча. — Ако искаш по-различен, ще го уредя…

— Не — бързо възрази Емили. — Този ми харесва. Изглежда здравеняк.

— Здравеняк, а? На Лили щеше да й допадне.

— Коя е Лили? — погледна го Емили.

Ванс изглеждаше шокиран.

— Лили е съпругата ми, дете — отвърна той. — Майка ти никога ли не я е споменавала?

— Нищо не ми е разказвала. — Емили отметна изплъзналите се от опашката й кичури коса зад ухото. Говори с него. — Дядо Ванс, днес на езерото имаше парти. Оказа се, че са го организирали семейство Кофи. Помолиха ме да си вървя.

Ако възмущението можеше да добие видим образ, то със сигурност щеше да е мъж с великански размери, възправящ се в цял ръст.

— Помолиха те да си вървиш?

— Е, не толкова многословно — обясни Емили, все още смутена от случилото се. — Но ми стана ясно, че семейство Кофи не ме харесва. Е, с изключение на Уин. Така ми се струва поне. Всъщност не съм сигурна.

— Нали те помолих изрично, Емили! — отвърна Ванс. — Да страниш от тях!

Уин предвиди правилно, че дядо Ванс скоро ще я предупреди да го отбягва.

— Помоли ме да страня от светлините на Малъби, а не от семейство Кофи. Не знаех, че не постъпвам добре.

Ванс пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Права си. Не си виновна ти. — Той се втренчи в колата. После изгаси лампата. — Надявах се след толкова години раните да са зараснали.

— Заради мама ли е? — колебливо попита Емили. — Уин ми разказа невероятни неща днес. Че била жестока. Не може да е вярно. Мама беше чудесен човек. Не беше ли такава? Разбирам, че не ти се говори за нея, но моля те, само това ми кажи.

— Дулси беше трудно дете — подхвана дядо й, докато затваряше вратата на гаража. — Беше избухлива и упорита. Енергичността й изтощаваше околните. Но беше и умна, лъчезарна и любознателна — наследство от Лили. Дулси беше на дванайсет, когато почина Лили. — Той отклони очи и ги избърса припряно и смутено. — Не знаех как да се справям сам с нея. Предоставях й всичко, което пожелаеше. Отначало тя ме изпитваше, искаше невероятни неща, за да види докъде ще стигна. Аз никога не казах „не“. И тя притежаваше най-хубавото от всичко. Когато поотрасна, й доставяше огромно удоволствие да дразни онези, които нямаха колкото нея. Понякога наистина се държеше жестоко. Най-често взимаше на прицел Джулия.

Емили се почувства така, сякаш се изкачва нагоре и внезапно пропуска стъпало.

— Мама е обиждала Джулия?

Ванс кимна бавно.

— И не само нея — неохотно добави.

Емили усети как цялото й същество се съпротивлява да повярва. За майка й ли ставаше дума? Та Дулси беше добър, всеотдаен човек. Мечтаеше да спаси света.

— Властваше над приятелите си, думата й беше закон. Вдъхваше им невероятно страхопочитание. Приемеше ли някого, приемаха го и те. Отритнеше ли някого, отритваха го и те. И когато взе под крилото си онова срамежливо, объркано момче Лоугън и нареди на всички да го приемат, те я послушаха.

— Уин каза, че той се е самоубил.

— Вярно е.

Емили замълча, питайки се дали наистина иска да зададе въпроса, който се кани да зададе.

— Има ли нещо общо с това мама?

Зачака, стаила дъх. Накрая дядо й отговори:

— Да.

— Какво е направила? — промълви Емили.

Ванс очевидно се поколеба какво да каже. Вдигна поглед към небето и после попита:

— Какво ти обясни Уин?

— Че Лоугън бил влюбен в мама, но семейството му не я одобрявало. Лоугън нарушил традицията, за да е с нея, ала мама всъщност искала да го подмами да разкрие тайната на рода Кофи.

Ванс въздъхна.

— Семейство Кофи са доста по-общителни напоследък, но по онова време живееха уединено, допускаха малцина в тесния си кръг. Дулси отдаваше голямо значение на социалното положение. Аз я подтикнах, предоставяйки й всичко, което пожелае. Колкото повече имаше, толкова по-щастлива се чувстваше. Залъгваше се, че така надмогва скръбта по изгубената си майка. Семейство Кофи не я допуснаха в социалния си кръг, възненавидяха връзката й с Лоугън и тя се ядоса. Не, разяри се. След смъртта на Лили трудно овладяваше темперамента си. Често избухваше. Семейство Кофи се отличаваха със странна чудатост — никога не излизаха нощем. Все още спазват традицията. Ала Лоугън я наруши заради Дулси. Една нощ тя събра целия град край естрадата в парка. Обяви, че ще им изнесе концерт. Имаше прекрасен глас. Ала вместо да пее, изведе Лоугън на сцената.

Емили мълчеше и чакаше. Историята едва ли свършваше дотук.

— Звучи ми безсмислено — обади се тя. — Той се е самоубил, защото мама го накарала да излезе през нощта? Това ли е голямата тайна? Ама че нелепо! Не съм чувала по-абсурдно нещо.

— Семейство Кофи винаги е отстоявало традициите — каза Ванс. — А Лоугън беше много чувствително, много объркано момче. Самоубийството едва не прогони рода му от града. Ако си бяха тръгнали, отнасяйки състоянието си, Малъби щеше да се разори. Чашата преля. След този случай, след това, което Дулси причини на семейство Кофи, и злощастието, което без малко не навлече на града, никой не искаше да има нищо общо с нея. Тя извърши нещо непростимо и този път моите пари се оказаха безсилни да я спасят.

Едва след няколко крачки Емили осъзна, че отстъпва назад.

— От двайсет години не съм говорил за това — каза Ванс. — Исках да ти го спестя, защото смятах, че е по-добре да не научаваш. Семейство Кофи обаче явно са на друго мнение. Съжалявам.

Емили продължи да отстъпва. Ванс я наблюдаваше безпомощно, сякаш беше съвсем в реда на нещата да го изостави, сякаш бе свикнал да е така. Емили се извърна безмълвно и влезе в къщата.

Качи се в стаята си и спря объркано. Чудеше се какво да прави. Сгреши, че дойде тук. Огромна грешка. Как не бе успяла да разбере, че майка й неслучайно я държи далеч от този град? Нещо странно, необяснимо витаеше тук. Усети го още в самото начало. Тук хората се самоубиваха, задето са нарушили традиция. Да не излизат през нощта. И всички тук помнеха някаква Дулси Шелби, която ни най-малко не напомняше майка й.

Застанала посред стаята, Емили изведнъж дочу едва доловимо пърхане на криле, сякаш не бе сама в стаята.

Озърна се настрани и нагоре и не повярва на очите си. Олюлявайки се леко, се завъртя в кръг.

Върху тапетите по стените вече нямаше люляци.

Бяха ги заменили миниатюрни пеперудки във всякакви цветове и нюанси.

Готова беше да се закълне, че с ъгълчето на очите си видя как някои наистина пърхат с криле. Не образуваха фигури, бяха пръснати буквално навсякъде. Излъчваха стаена енергия, сякаш отчаяно се мъчеха да полетят на свобода. Навън. Далеч от този град.

Емили застана до стената край леглото и положи длан върху тапетите.

Загърбила за миг неверието, тя усети съвсем точно какви са на допир.

Отпусна ръка и бавно заотстъпва към вратата. Втурна се надолу по стълбите. Ванс тъкмо влизаше в кухнята откъм двора.

— Тапетите в стаята — задъхано изрече Емили. — Кога ги смени?

Той се усмихна.

— Първия път е най-трудно. Ще свикнеш.

— Тапетите изглеждат стари. Как им придаде такъв вид? Как успя толкова бързо? Как ги накара да… се движат?

— Не съм го направил аз. Просто се случва. — Той махна като с магьосническа пръчица. — Започна със сестра ми. Никой не знае защо. Става само в тази стая. Ако искаш, премести се в друга.

Емили поклати глава. Твърде много безумия за един ден.

— Не съм малко дете, дядо Ванс. Тапетите не си променят сами шарките.

Вместо да спори, той попита:

— Как изглеждат сега?

Все едно не знаеше.

— Пеперуди. Полудели пеперуди!

— Възприеми стаята като универсална истина — каза дядо Ванс. — Светогледът ни се променя непрекъснато. Зависи от настроението ни.

Емили пое дълбоко дъх и се постара да бъде деликатна.

— Оценявам стремежа ти да постигнеш вълшебно очарование, знам, че ти е струвало много усилия, но този десен не ми се нрави. Може ли да го пребоядисам?

— Няма да стане — сви рамене той. — Майка ти пробва. Боята не се захваща върху тапетите. И няма как да ги свалиш от стената.

Емили замълча. В този град всички държаха на своето. За майка й. За… за проблема с тапетите.

— Искаш да кажеш, че няма начин да се отърва от стаята на настроенията?

— Освен ако не се преместиш в друга.

Емили се облегна на червения хладилник, защото краката изведнъж отказаха да носят тежестта й. Дядо Ванс я изгледа мълчаливо. Тя за пръв път забеляза, че е приведен настрани, сякаш левият хълбок го боли.

— Все още очаквам някой да ми каже, че всичко това е шега — изрече най-сетне тя.

— Познато чувство — прошепна тихо дядо Ванс.

Тя го погледна в очите.

— Подобрява ли се положението с времето?

— Постепенно.

Отговорът не прозвуча успокоително. Но трябваше да се примири с него.

Нима имаше избор? Къде другаде би могла да отиде?

* * *

Преди повече от седемдесет години, по време на февруарското пълнолуние — местните го наричаха Снежна луна — когато езерото Пайни Удс замръзна и водните растения в леда изглеждаха като вкаменелости под нозете на пързалящите се отгоре деца, в къщата до имението на семейство Кофи на Мейн Стрийт лумна пожар.

Когато пожарната пристигна, прозорците на пламналата къща вече бълваха огнени езици. Наложи се шестимата най-силни мъже в града да бутат колата дотам, понеже не успя да запали в студа. Целият град се беше събрал в парка отсреща. Наблюдаваха пожара, увити в одеяла, а над главите им се носеха облаци ледена пара от диханията им. По онова време Ванс беше едва на четири и ръстът му не тревожеше никого от неговите близки. Всъщност тогава баща му се гордееше с едрото си момче. Онази нощ Ванс носеше червена шапка. На върха й беше зашита топка и сестра му, увита в неговото одеяло, я подмяташе игриво напред-назад.

Всички стояха, приковали погледи в жълто-златните и синьо-оранжеви огнени кълба. Сякаш пред очите им оживяваше спомен от лятото, което мрачната, безпощадна зима ги бе принудила почти да забравят. Някои бяха толкова хипнотизирани, толкова зажаднели за по-топло време, закопнели да дойде краят на бодящите стави, на заледените кранове в баните и на сухата кожа, която се лющеше и се ронеше на люспи, че пристъпваха опасно близо до пламналата къща и покритите със сажди пожарникари ги избутваха назад.

Първо го забеляза един, после — втори, скоро цялото множество впери очи не в пламналата, а в съседната къща — имението на семейство Кофи. Слугите, надвесени през прозорците към горящата къща, я обливаха с всякакви течности, попаднали им под ръка, за да опазят имението от пламъците. Хвърляха вода от вази за цветя, сок от буркани с компоти, изливаха дори снежните глобуси от детските стаи и останалото в чашите от следобедния чай.

Съгражданите им ги следяха благоговейно, осъзнали, че семейство Кофи не смята да излезе и верната им прислуга се опитва да ги спаси.

Успяха да потушат пожара и имението остана непокътнато, ако не се броят няколко храста азалия, загинали и без това от студа. На следната сутрин се понесе слух, че докато огънят бушувал до тях, всички членове на семейство Кофи се събрали в приземния етаж на дома си, решени да не излизат, дори това да им струва живота.

Хората отколе знаеха, че Кофи не понасят тъмнината, но едва сега осъзнаха колко сериозно е положението. За пръв път гражданите на Малъби започнаха да се питат: „Дали те всъщност не излизат през нощта, защото не могат?“.

Като малка Дулси много обичаше тази история. Понякога настояваше Ванс да й я разказва по два пъти, преди да заспи. Дулси беше привързана силно към майка си, но към него не проявяваше особен интерес. Може би заради извънредната му предпазливост, докато дъщеря му беше бебе. Тя му се струваше толкова мъничка в сравнение с него. Страхуваше се да не би случайно да я настъпи или да я изгуби в огромните си ръце, когато я вдига. Затова се радваше от дъното на душата си, щом откриеше нещо — като историята за семейство Кофи — което да я заинтригува. Тогава не осъзнаваше, че издига скелето на бедствието. Когато постъпи в гимназията, Дулси вече беше обсебена от семейство Кофи.

Той не искаше Емили да последва примера й.

След като внучката му си легна, Ванс изнесе стол на задната веранда и зачака, стиснал фенерче в едната ръка и стрък детелина за кураж в другата. На небосклона грееше пълната юлска луна — Еленовата луна — времето на младите влюбени.

Светлините на Малъби се появяваха отдавна и за тях се носеха десетки истории. Ала след пожара плъзна мълва, че светлините са духовете на покойниците на семейство Кофи, скитащи се свободно нощем, както приживе не са могли. Мълвата доби популярност и до ден-днешен местните я разказваха на всички пришълци, които се осмеляваха да попитат.

Когато тази нощ светлината се появи в горичката, Ванс стана и включи фенерчето.

— Върви си, откъдето си дошъл — меко подвикна той, уверен, че го чуват. — Знам какво ти причини дъщеря ми. Но няма да получиш Емили.