Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (7)

Седма глава

Езерото Пайни Удс отговаряше напълно на името си — намираше се сред гъст пръстен от борови гори. Изглеждаше като тъмносиня купа с вода, която всеки момент може да се преобърне и да се разлее в околността. Джулия паркира стария си черен пикап „Форд“, принадлежал навремето на баща й, на едно от последните свободни места в претъпкания паркинг над дъсчената пешеходна алея. Отдавна не беше идвала тук. За последен път я беше водил баща й. Преди Бевърли да се появи в живота им. Забравила беше колко е красиво. Когато слязоха от пикапа, ги посрещна какофония от летни миризми и звуци. Мокър пясък, кокосово плажно масло, моторни лодки, детски смях, музика.

— Толкова е шумно! — възкликна Емили. — Още отсега ми харесва!

— Доколкото си спомням, и майка ти обичаше да идва тук. Говореше се, че членовете на Лавровата ложа се събирали в заливчето и по цели лета плажът бил тяхно владение.

Джулия преметна плажната чанта през рамо и поведе Емили през горещия размекнат асфалт на паркинга.

Спуснаха се на дъсчената алея, а оттам — на плажа. Заради плътното множество се наложи да вървят в индианска нишка. Джулия току се обръщаше да провери дали Емили я следва. Усмивката не слизаше от устните на момичето. То спря да се събуе и изтича да я настигне.

Спряха по средата между алеята и заливчето. От тази страна на езерото над плажа се издигаха вили — просторни постройки със стъклени стени с изглед към сияйносините води. Джулия извади две хавлии от чантата и ги постла върху пясъка. Емили заслони очи с ръка и се озърна.

— Тук ли си бяхте уговорили среща със Сойър?

— Не. Защо? — попита Джулия, докато смъкваше белите си панталонки. Остави обаче полупрозрачната блуза с дълги ръкави над червения бански костюм.

— Защото идва насам.

Джулия се обърна рязко и го видя да приближава по плажа. Сойър изпъкваше твърде много, за да се слива с каквато и да било обстановка, ала най-подхождащият му мизансцен беше тук — сред слънчевите лъчи и пясъка. Беше златен. Слънчев крал.

— Красив е — замислено отрони Емили. — Още щом го видях, разбрах, че гласът му ще звучи така. Не знам защо.

— На някои мъже им личи, че са южняци, преди да обелят и дума — каза Джулия, докато с Емили безпомощно — сякаш не могат да отлепят очи — наблюдаваха как Сойър крачи към тях. — Напомнят ти нещо приятно — пикници или бенгалски огньове посред нощ. Южняците ти отварят кавалерски вратата, прегръщат те, когато им крещиш ядосано, и поставят гордостта над всичко. Ала внимавай какво ти говорят. Кадифените им гласове те приласкават да им вярваш дори когато не бива.

— Как така? — заинтригува се Емили.

— Надявам се никога да не разбереш — отвърна Джулия.

— На теб говорили ли са ти така?

— Да — меко отвърна Джулия точно щом Сойър спря до хавлиите им.

— Здравейте, дами.

— Здрасти, Сойър — поздрави Емили и седна.

Джулия се настани на съседната хавлия и пъхна панталонките си в плажната чанта.

— Какво правиш тук?

— О, нямам представа, Джулия… — проточи той. — Ловя мечки?

Тя присви очи.

— Някакъв нов евфемизъм ли е това?

Той не отговори и се отпусна на хавлията точно пред краката й. Тя различи отражението си в слънчевите му очила, когато се втренчи в нея. Какво ли си беше наумил? Защо се държеше толкова свойски? Как дръзва да сяда на плажната й хавлия, току до голите й крака? Нима осемнайсетте години мълчание, докато бе в Балтимор, и осемнайсетте месеца хладна вежливост, след като се завърна, не бяха успели да го обезкуражат?

Явно не бяха.

Само защото каза на Стела, че пече сладкиши заради него.

Глупаво, глупаво, глупаво.

— Сестра ми пристигна в града за почивните дни — каза той. — С дъщеря си са отседнали в семейната вила край езерото. Дойдох да ги видя.

— Споменах ти, че ще водя Емили тук днес, но това няма нищо общо с появата ти?

— Би било твърде лесно, нали?

— За теб всичко е лесно, Сойър.

— Не всичко. — Преди да успее да му отговори, той посочи някъде зад гърба й. — Ето я племенницата ми Ингрид.

Джулия и Емили се обърнаха и видяха как симпатично червенокосо момиче свърна към тях и приближи. Джулия смътно си спомняше, че сестрата на Сойър беше червенокоса.

— Това е Джулия Уинтърсън — представи я Сойър на момичето.

Ингрид се усмихна.

— Познавам те по розовия кичур. Виждам те понякога в града, когато идваме с мама — обясни тя. — Харесва ми, между другото.

— Благодаря — рече Джулия. — Това е Емили. Пристигна наскоро в Малъби.

— Няколко деца са организирали парти в заливчето. Поканиха ме да отида. Ще попитам мама. Искаш ли да дойдеш, Емили?

Емили я изгледа с недоумение.

— С каква цел е?

— Моля?

— Някакъв клуб по интереси ли е?

— Парти е — повтори Ингрид и изгледа въпросително Емили, преди да поеме отново. — Връщам се след минутка.

Емили сякаш все още недоумяваше.

— Усложняваш нещата — засмя се Джулия и я потупа по ръката. — Трябва само да кажеш: „Много бих искала!“.

— Виж как — обади се Сойър. — Джулия, искаш ли да те изведа на вечеря в понеделник?

— Много бих искала! — прие играта Джулия. — Ето! Лесно е, нали? Малко забавление. Не си ли ходила на парти в предишното училище?

— Е, помагах на мама да организира приеми. Обикновено благотворителни. А някои клубове в училище отбелязваха с прощални тържества края на учебната година.

— Що за училище си посещавала?

— „Роксли“. Само за момичета. Мама помогна да го основат. Главната му цел е да възпитава социална активност и глобално самосъзнание. Доброволните дейности са част от учебния план.

От живота на Дулси сякаш наистина беше излязло нещо добро. Емили бе споменавала и преди, че майка й се е включвала активно в много инициативи. Колкото и невероятно да звучеше, Дулси явно се бе променила след раздялата с Малъби.

— Е, това парти не си поставя никаква цел. То е само за забавление.

Емили я погледна колебливо.

Джулия се засмя отново.

— Всичко ще бъде наред. Аз ще те чакам тук, когато пожелаеш да се прибереш у дома. Бъди спокойна.

Ингрид се върна и попита:

— Готова ли си, Емили?

Емили стана, усмихна се — насила, както Джулия веднага усети — и пое с Ингрид.

— Кой би повярвал, че Дулси ще успее да възпита толкова мило дете? — обади се Сойър.

— Симпатично момиче, нали?

— Много си грижовна към нея. И не, не съм изненадан.

Джулия сви неспокойно рамене, осъзнала, че е останала сама с него и няма как да избяга от темата, която той несъмнено смяташе да повдигне.

— Нуждае се от опора, докато се установи. Помня какво е да си тийнейджър. И повярвай ми, изпитвам дълбока благодарност, че този път съм от другата страна.

Сойър я наблюдаваше мълчаливо. Щеше й се да свали слънчевите очила. Не й харесваше притесненото отражение, което виждаше в стъклата.

Напрежението, което изпитваше, сигурно беше съвсем естествено. Връстниците от юношеството винаги остават пазители на душевните ни терзания и тегоби. В това се състои една от житейските несправедливости — че продължаваме напред, жънем успехи и се чувстваме щастливи, но видим ли някой съученик от гимназията, незабавно си възвръщаме някогашния облик, забравили какви сме сега. Край Сойър тя се превръщаше в предишната Джулия — обърканата дъщеря на човека, не успял да завърши гимназия, който продава барбекю, за да се прехранва. Сойър не предизвикваше тези чувства по никакъв начин, но те неизбежно изплуваха на повърхността. Имаше основания да го обвинява за много неща, но не и за това.

— Защо не си свалиш блузата? — наруши мълчанието той.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета. — Не получи отговор и добави: — Знаеш защо.

Пресегна се към плажната чанта за бутилка вода, но Сойър я улови за ръката.

Задържа я и бавно вдигна ръкава на блузата. С огромно усилие на волята Джулия се овладя да не се отдръпне. Напомни си, че ги е виждал и преди. Мнозина ги бяха виждали. Не можеше да ги крие непрекъснато.

Той прокара палец по белезите. Някои бяха по-тънки от жички, други — плътни и релефни. Сърцето й се сви — мъничко — от стъписващо нежния му жест.

— Кой беше твоята опора, когато беше на нейната възраст, Джулия?

„Ти“.

— Никой. Такава съм си. — Джулия отдръпна ръка. — Не искам да ги пече слънцето. Стават още по-грозни.

— Доверяваше ли се на Бевърли или на баща си?

— Татко не знаеше какво да ме прави. А Бевърли смяташе, че неин дълг е да се грижи за татко, а не да ми бъде майка. Ала тя го убеди да ме изпрати в пансиона. Винаги ще съм й благодарна за това. Едва ли щях да оцелея, ако не бях заминала.

— И броиш дните до следващото заминаване — вметна той.

— Точно шест месеца.

Той полегна на една страна пред нея и подпря глава с ръка.

— Та кога да те взема?

— Да ме вземеш? — попита тя.

Намери бутилката с вода и отпи глътка.

— За срещата ни в понеделник. Прие предложението ми. Имам свидетел.

— Не ставай смешен! — изсумтя Джулия.

— Говоря сериозно.

— Нищо подобно. Сваляй блузите на другите. Чарът ти не ми действа. Имам защитна броня.

— Моля, моля… Нямаш представа какво ще те сполети, ако пусна в ход целия си арсенал.

— Няма да ме уплашиш.

— Напротив. И затова се въздържам. Искам да поговорим, Джулия — додаде той. — Но не сега.

Преобърна се по гръб. Златистите косъмчета по краката и ръцете му засияха като карамелизирана захар.

— Не го решаваш ти — скастри го Джулия.

Той не отговори. Зачака го да си тръгне. Не стана. Нищо чудно да беше заспал.

Тя извади книга от плажната чанта и се отмести възможно най-далеч от него, питайки се каква ли жалка част от сърцето й се радва на близостта му.

Онази част, която винаги щеше да си остане на шестнайсет, вкаменена безвъзвратно, преди всичко да се промени.

 

 

С всяка следваща крачка към залива Емили се изнервяше все повече. Не би му мислила толкова, ако не беше дочула разговора на старите дами. Сега се притесняваше как ще я възприемат останалите. Повтаряше си, че няма причина да не се приспособи. Стига да преодолее временната фаза „новото момиче в града“.

Компанията се беше събрала встрани от брега, на малка закътана полянка под дърветата в дъното на залива. Бяха пуснали музика. Няколко деца държаха пластмасови чаши с освежаващи напитки. Група момчета играеха футбол и се пречкаха в краката на останалите. Имаше и възрастни — единият се въртеше около грила и очевидно играеше ролята на церемониал майстор. Беше висок, общителен мъж с черна коса и бумтящ глас.

Щом се смесиха с тълпата, Ингрид я остави. Емили се отдалечи от шумотевицата и се запъти към края на заливчето. Пое дълбоко дъх. Не биваше да се паникьосва.

Джулия бе споменала, че момичетата от Лавровата ложа се събирали тук през лятото. Личеше си, че мястото открай време е било сборен пункт на местните деца, понеже дънерите на дърветата бяха покрити с издълбани имена и инициали. Един надпис привлече вниманието й — голямо сърце около инициалите Д.Ш. + Л.К. Почуди се дали Д.Ш. не означава Дулси Шелби. Усмихна се. Стана й приятно при мисълта как навремето някое момче е обичало толкова майка й, че е издялало инициалите им в дървесната кора. Иначе майка й не излизаше често с мъже. Малкото й връзки — все краткотрайни флиртове — бяха с мъже, с които се запознаваше покрай работата. Не искаше да се обвързва сериозно. Разговаряше открито с Емили. „Винаги споделяй ясно намеренията и очакванията си, повтаряше й тя. Така няма опасност някой да се почувства наранен“. Доколкото знаеше, баща й беше единствената по-сериозна връзка в живота на майка й и дори тя не беше започнала така. Запознали се по време на акция в защита на делфините. Прекарали десет дни заедно на една лодка. В резултат на бял свят се появила Емили. Две години по-късно баща й загинал в морето, опитвайки се да възпре нелегалния улов на китове. Майка й не се беше омъжила за баща й. Емили не го помнеше и като повечето събития в миналото на Дулси, той си оставаше загадъчна и почти неспоменавана фигура.

Както стоеше и се взираше в дървото с гръб към партито, ненадейно я завладя странно усещане — сякаш я обвиваха нишки топлина. Отначало се сепна, прииска й се да размаха ръце и да ги отърси, но се възпря, за да не я помислят за смахната. След малко установи, че усещането не е неприятно. Напротив. Затвори очи. Обзе я… умиротворение.

Отвори отново очи и нещо я накара да се обърне.

Зад нея стоеше Уин Кофи.

Носеше дълги плувки, мокри от водата и прилепнали към бедрата му. От косата му се стичаха капки. Миришеше на топла езерна вода.

Тя прочисти гърло.

— Едва те познах без костюма.

Той изви развеселено крайчетата на устните си.

— Този път съм в различен костюм.

— Но без папийонка.

— Затруднява плуването. Пробвал съм.

Очите й се стрелнаха от устните към брадичката, а после към ручейчетата, спускащи се по голите му гърди. Смутено отклони поглед към лицето му. Изглеждаше така, сякаш е излязъл от водата и се е устремил право към нея. Ала как бе разбрал, че е тук? Как би могъл да я види от езерото? Забеляза, че зад гърба му няколко деца ги наблюдават и си шепнат. На Уин очевидно не му правеше впечатление. Той определено се вписваше идеално в обстановката. Интересът му към нея явно не беше безпричинен.

— Всички тук ли учат в Малъби? — попита го Емили.

— Някои прекарват лятото във вилите си край езерото и наесен си заминават — обясни Уин, приковал очи в нея. — Други са местни и учат в Малъби.

— В гимназията?

— Да.

— Наесен постъпвам в подготвителен клас там.

— Знам. Аз също. — Той прокара ръце през мокрите си тъмни коси и ги приглади назад. — Не че ми е неприятно да те видя, но все пак ще те попитам: „Какво правиш тук?“.

— Тук? — учуди се Емили. — Имаш предвид на партито?

— Да.

— Опитвам се да се смеся с тълпата.

— Не става. Готви се.

— За какво?

В същия миг тъмнокосо момиче в оранжев бански костюм застана до Уин.

— Ти си Емили Бенедикт, нали? — попита то с глас, съчетал същата неприязън и любопитство като на Уин, когато се запознаха, ала малко по-остри.

— Да — отговори Уин преди Емили. — Емили, това е сестра ми Кайли.

— Не си поканена — изстреля Кайли. — Ще ми провалиш партито.

— Аз… аз дойдох с Ингрид — обясни Емили, усетила как я залива вълна от смущение.

— Върви си.

Уин най-сетне отлепи очи от Емили и изгледа укоризнено сестра си.

— Не се дръж грубо, Кайли.

— Не съм груба. Говоря сериозно. Искам да си върви.

Кайли посочи зад гърба си. Брат й се обърна и забеляза, че едрият мъж — церемониал майсторът — се отдалечава от грила и бавно крачи към тях.

Уин изруга.

— Хайде!

Стисна Емили за ръката и двамата се шмугнаха покрай дърветата. Когато излязоха на плажа, извън полезрението на множеството в заливчето, Уин спря.

Емили потърка ръка, необичайно затоплена от допира на пръстите му.

— Съжалявам — каза тя, леко стъписана от бързото оттегляне. — Не знаех, че е частно парти.

Стояха с лице един към друг на претъпкания плаж сред пелена от летни шумове.

— Не е.

Отне й секунда да осмисли чутото. Партито не беше частно. Значи тя беше нежелана. Само тя.

— О!

— Още ли не ти е казал дядо ти? — изневиделица изтърси Уин.

— Какво?

— За майка ти и чичо ми. Това е причината — той махна с глава към заливчето.

Емили недоумяваше какво общо има прогонването от партито с майка й и чичо му.

— Всъщност се надявах да те срещна, за да те попитам — обади се тя. — Обеща следващия път да ми разкажеш.

— Нима? Следващият път изглеждаше толкова далеч. — След кратко колебание Уин добави: — Чичо ми се самоуби, преди да завърши гимназия.

Сварена неподготвена, Емили не знаеше какво да отвърне. Накрая се задоволи със:

— Съжалявам.

— Самоубил се е заради майка ти.

Обзе я паника. В ума й изплуваха инициалите върху дървото: „Д.Ш. + Л.К.“.

Дулси Шелби и Лоугън Кофи.

— Били влюбени — заобяснява Уин, наблюдавайки я зорко. — По-точно той бил влюбен в нея. Родителите му се помъчили да го разубедят, но той се възпротивил, нарушил дългогодишна традиция. После майка ти го изоставила и разбила сърцето му, сякаш саможертвата му е била безсмислена.

Емили отчаяно се мъчеше да проумее.

— Почакай! Виниш мама за смъртта му?

— Всички я винят, Емили.

— Как така всички?

Усети как извисява глас.

И Уин го забеляза. Той намести колана на плувките си и кръстоса ръце.

— Съжалявам. Трябваше да помисля как да го разкажа по-мило. По-трудно е, отколкото смятах.

— Отколкото смяташе? — възкликна тя. — Смяташе да ме убедиш, че мама е отговорна за самоубийството на чичо ти? Ще те изненадам! Мама беше чудесен човек. За нищо на света не би наранила никого. Никога.

Сякаш предусетил нещо, Уин внезапно хвърли поглед през рамо.

— Татко ме търси. Ела насам.

Той я хвана за ръка и я поведе към боровете отвъд брега.

Босите й крака вдигаха облаци пясък, докато тичаше след него.

— Къде отиваме?

— Да се скрием — отговори той точно щом Емили стъпи върху хладния килим от борови иглички. Ухаеше силно на смола. В ума й изплуваха коледни венци и червени стъклени играчки за елха. Само на няколко крачки от езерото се бяха пренесли в съвсем различен свят, в съвсем различен сезон.

— Нямам обувки — дръпна го тя да спрат.

Той се обърна към нея.

— Май често обикаляш из горите на бос крак.

Тя не се развесели.

— Защо го правиш?

— Може и да не ти се вярва, но се опитвам да ти помогна.

— Да ми помогнеш за какво? — размаха тя ръце тревожно.

— Да се адаптираш.

Емили се намръщи, защото ако да се адаптира към живота тук, означаваше да приеме думите му за майка й за чиста монета, това никога нямаше да се случи.

Преди да се обърне и да поеме обратно към брега, той проговори:

— Така… в основни линии историята е следната — майка ти се славела като разглезено и жестоко момиче. Чичо ми бил наивен и свенлив. Тя се възползвала от чувствата му и го подмамила да разкрие дълго пазена тайна на рода Кофи пред целия град. Просто прищявка. После го отритнала. Съсипан, че я е изгубил и е наранил семейството си, той се самоубил. Тя напуснала града без нито дума на разкаяние. Знам колко ти е трудно да го приемеш. Но това обяснява защо хората тук се държат… така с теб.

— Как?

Тъмните му извити вежди подскочиха нагоре.

— Не си ли забелязала?

Емили се поколеба.

— Забелязала си значи.

Тя поклати глава. Беше му ядосана за думите, но още повече се гневеше на себе си, че стои и го слуша.

— Ти не познаваш мама. Аз я познавам. Не би отритнала никого.

В очите на Уин проблесна съчувствие и топлота. Личеше си, че съжалява, задето думите му са я наскърбили, но не изглеждаше разкаян, че ги е изрекъл. Това ли беше имал предвид, когато спомена, че имат обща предистория?

— Защо да ти вярвам? — предизвикателно попита тя. — Защо изобщо да ти вярвам?

Той сви рамене.

— Сигурно не бива. Сигурно трябва да страниш от мен. Учудвам се, че дядо ти още не те е предупредил. Скоро ще го стори. Помни ми думите.

Внезапен повей на вятъра разлюля върховете на боровете. Над главите им заваля водопад от зелени и кафяви иглички. Емили гледаше като омагьосана Уин през вихрушката. Кое е това странно момче? Какво иска от нея?

— Каква тайна е разкрил чичо ти? — попита неволно.

Той мълча дълго, сякаш се бореше със себе си. Най-сетне устните му се извиха в цинична усмивка и развалиха вълшебството.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

Охотно разбулваше тайни, но не и своите. Нима имат стойност думите на толкова неискрен човек?

Но те кръжаха из съзнанието й. Ядоса се. Обърна се вдървено и закрачи към езерото. Обратно към лятото.

Откри Джулия, кръстосала крака върху хавлията, вглъбена в книгата си. Сойър лежеше, изтегнат пред нея като голяма оранжева котка.

Джулия вдигна поглед, когато сянката на Емили падна върху лицето й.

— Емили? Какво има? — остави книгата тя.

— Нищо. Искам да се прибера, ако може.

Внезапно й се прииска отчаяно да поговори с дядо си. Той беше единствената й истинска връзка с майка й. Щеше да й каже, че Уин я е излъгал.

Сойър приседна. Свали слънчевите очила.

— Изглеждаш притеснена — констатира той.

— Добре съм.

За по-убедително си залепи и усмивка.

— Сестра ми се държа грубо с нея. Извинявам се — сепна я гласът на Уин иззад гърба й.

Не беше усетила, че я е последвал. Той срещна очите й с тревожно изражение.

Сойър стана. Макар и красавец, изглеждаше внушително, когато се разгневи. На ръст беше колкото Уин, ала доста по-едър.

— Какво й каза сестра ти?

Преди Уин да отговори, Джулия се намеси:

— Вие ли организирахте партито?

— По случай рождения ден на сестра ми.

— Господи! — възкликна Джулия, грабна плажната чанта и бързо натъпка вътре хавлиите, книгата и шишето с вода. Изправи се.

— Не знаех. Хайде, миличка. Да си вървим у дома.

— Мога да я закарам — предложи Уин. — На път ми е. И без това трябва да се прибера преди залез-слънце.

Той протегна ръка и Емили механично я пое. Ала тутакси се сепна и понечи да се дръпне. Уин обаче я стискаше здраво. Дланта му беше топла и суха, сякаш току-що извадена от ръкавица.

— Аз ще я закарам — обади се Джулия.

— Няма проблем…

Сойър пристъпи напред.

— Идеята не е добра, Уин — каза.

Уин се втренчи в Емили и след секунда отрони:

— Мнозинството печели.

Пусна ръката й. Домъчня й за досега му. Какво безумие!

Джулия я обгърна през рамо и я поведе.

— Хайде!

— Да дойда ли с вас? — подвикна им Сойър.

— Не. — Джулия го изгледа мълчаливо и добави: — Но благодаря.

Двете с Емили прекосиха мълчаливо плажа и стигнаха паркинга. Настаниха се върху нажежените от слънцето черни седалки в пикапа и Джулия веднага завъртя ключа. На Емили никак не й се искаше да повярва, ала реакцията на Джулия доказваше, че чутото от Уин е вярно.

— Уин каза, че чичо му се самоубил заради мама — изстреля тя.

Джулия запали двигателя. Очевидно не желаеше да обсъжда темата.

— Не е истина, нали?

— Истина или не, не е трябвало да ти казва — обърна се тя към нея и я докосна по ръката.

Емили едва не се разплака. Иначе приятната майчинска загриженост на Джулия сега я разстройваше.

— Каза, че била жестока — отдръпна ръка тя.

Джулия трепна.

— Дядо ти трябва да ти обясни. Не аз. И определено не Уин. — Взря се в Емили. Цялото й изражение излъчваше съчувствие и искрена добронамереност. — Дълго време ми отне да осъзная едно — сами избираме какво ни определя. Сега навярно не ти звучи особено смислено, но един ден ще разбереш.

Емили кимна неохотно.

— Хайде тогава — Джулия подкара пикапа. — Ще те заведа при дядо ти да поговорите.