Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (15)

Петнайсета глава

Тази нощ Емили крачеше по тротоара, пъхнала ръце в джобовете на късите си панталонки. Нямаше коли, но тя се ослушваше, поспираше в сенките между уличните лампи и очакваше знак, че Уин е свикал целия град пред естрадата, както беше направила навремето майка й.

Откакто пристигна в Малъби, Емили разбра, че неверието необяснимо как отстъпва на заден план и сега някъде дълбоко в нея се обаждаше глас: „Ами ако е истина?“. Ако съществуват великани, ако тапетите се сменят по своя воля… защо Уин да не може да прави… каквото каза, че може да прави? Ако се окаже истина, значи не става дума за отмъщение. Не става дума за майка й. С всяка следваща крачка все по-силно й се приискваше да е истина.

Стигна Мейн Стрийт и спря на тротоара пред парка. Нямаше никого. Сиво-зелена лунна светлина озаряваше околността, а сенките на дърветата отзад приличаха на криви вещерски пръсти, протегнати през тревата към нея. Тя навлезе в парка и се насили да поеме към естрадата.

Застана на няколко крачки от главното стълбище. Плъзна поглед нагоре към ветропоказателя с полумесец, после се обърна към улицата да провери дали Уин не идва оттам.

— Дойде! Съмнявах се.

Гласът му я стресна. Долиташе сякаш отникъде.

— Къде си? — извика тя напосоки, озъртайки се наоколо.

Сенките си играеха на криеница с нея.

— Зад теб.

Тя се обърна към естрадата. Ръцете й започнаха да треперят. Сви ги в юмруци. Ноктите й се врязаха в дланите. Присви очи и най-сетне различи силует в мрака зад естрадата.

Сърцето й подскочи.

— Не сияеш — рече тя, сякаш го обвиняваше, че е забравил рождения й ден или я е настъпил, без да се извини. Укори се мислено, задето издаде обзелата я обида. Нямаше нищо свръхестествено. Беше съвсем простичко, а колкото по-просто — толкова по-добре. По-разбираемо. Нали затова дойде на срещата! За да му даде възможност да доведе замисъла си докрай и така да изкупи стореното от майка й.

Видя го как става. Белият му костюм изпъкна ярко в тъмнината. Тръгна към стълбите и заслиза бавно. Спря на тревата, на няколко крачки от нея. Тя срещна предизвикателно погледа му. „Давай! — помисли си. — Готова съм“.

След секунда осъзна, че Уин изглежда разтревожен, несигурен. И в този момент около него заискри сияние като разгарящи се въглени. Изглеждаше сякаш е осветен отзад, ала, разбира се, зад гърба му нямаше източник на светлина. Лъчистата топлина извираше от тялото му и го обвиваше в ореол от бяло сияние. Приличаше на среднощно съновидение за дневна светлина. Ореолът изглеждаше като жив — полюшваше се, пресягаше се напред. Беше неописуемо, ужасяващо красив.

Той стоеше неподвижно под вперения й поглед. Раменете му се поотпуснаха, щом разбра, че Емили не се кани да побегне. Не защото не й се прииска. Просто не можеше. Мускулите й бяха замръзнали.

Уин пристъпи към нея. Тя видя как светлината се приближава. После усети познатите нишки топлина. Обикновено я успокояваха, но сега чувството беше съвсем различно, защото виждаше топлината с очите си.

— Спри! — обади се с изтънял, безпомощен глас. Най-сетне съумя да отстъпи няколко крачки, накланяйки се назад, сякаш ще падне, а краката й инстинктивно се придвижиха да я задържат права. — Спри!

Той се закова на място.

— Добре ли си? — попита я, забелязал как залита.

Ама че въпрос! Не, никак не беше добре. Тя се обърна с гръб към него и се сгъна одве. Въздухът не й стигаше.

— Нима нищо страшно, Емили.

— Как го правиш? — попита тя. — Спри го!

— Не мога. Но мога да се скрия от лунната светлина. Ела да поседнеш на стълбите.

— Недей! — предупреди го тя, забелязала през рамо, че пристъпва още по-близо към нея. — Просто се погрижи да изчезне.

Той изтича към сенките зад естрадата. Емили благодарно се запрепъва към стъпалата. Седна, наведе глава и се помъчи да се съсредоточи върху някаква случайно уловена мисъл. „Терминът летологика описва състояние, при което ти убягва необходимата дума“.

Вихрушката от точици пред очите й най-сетне избледня и тя вдигна глава. Потръпна, обляна в студена пот.

— Не исках да те уплаша — обади се Уин зад гърба й. — Съжалявам.

Тя не посмя да се обърне към него.

— Наблюдава ли ни някой? Заснемат ли какво става? Това ли е целта?

— Не е номер — отвърна той скръбно. — Такъв съм си.

Тя пое дълбоко дъх и изтри чело с опакото на дланта си. Ако беше вярно… разбираше защо местните са били толкова шокирани, когато Дулси е довела чичото на Уин тук през нощта.

Странни и вълшебни приказки наистина.

— Как се чувстваш? — попита той. — Да ти донеса ли нещо?

— Не, просто стой там. — Тя стана бавно и се обърна към естрадата. — Всички в Малъби ли знаят?

— Всички, които са били тук в онази нощ — обади се той откъм мрачината. — Семейството ми се постара никой друг да не го зърне повече.

— Ала хората знаят, че ти си светлината сред дърветата?

— Да. Правя го от малък. Като мнозина от предшествениците ми.

— Защо искаше да ми покажеш?

Той се поколеба, сякаш вече не е съвсем наясно. Внезапно я обзе разкаяние, че го беше предала. Майка й я беше възпитала другояче. Учеше я да приема и да уважава, да се притичва без колебание на помощ.

Целият й живот водеше дотук, а тя се провали. Предаде Уин. Предаде майка си.

Все още витаеше из спиралата на миналото. Чувстваше се уплашена, уплашена за себе си и за Уин, защото знаеше как се бяха стекли обстоятелствата предишния път.

— Все не намирах начин да застана пред хората и да им кажа: „Това съм аз. Приемете ме такъв, какъвто съм“ — наруши мълчанието Уин. — Още щом те срещнах, разбрах, че трябва да ти покажа. Реших, че ще ми помогнеш.

— Как? — попита тутакси тя. — Как да ти помогна? Не ми е ясно.

— Би могла да ме увериш, че сега, след като ме видя, чувствата ти са същите, както през деня. Това е всичко.

Тя изправи рамене и отстъпи към откритата поляна.

— Ела тук, Уин.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той слезе по стълбите и тялото му отново засия. Изглеждаше готов да изтича обратно, ако се наложи. Тя не трепна, макар сърцето й да туптеше припряно.

Когато Уин застана до нея, Емили се протегна и веднага го улови за ръката — да вдъхне кураж и на себе си, и на него. Изненада се, че дланта му беше просто топла както обикновено, а не изпепеляващо гореща.

— Боли ли те? — попита го тя.

— Не.

Емили преглътна. Трепереше. Дали Уин го усещаше?

— Мисля, че е красиво. Най-красивото нещо, което съм виждала.

Той стоеше неподвижно, лъчист като слънце, и се взираше в нея, сякаш е вълшебница. Приведе се и с всеки милиметър сиянието сякаш се протягаше все по-близо до нея. Все едно излизаше от сянка на обляно от слънцето място. Ореолът от светлина ги погълна и двамата, подскачаше игриво и сякаш нашепваше: „Заедно сте, заедно!“. Уин наклони глава.

„Ще ме целуне“, помисли си внезапно Емили. Разбра го незнайно как. Както разбираме, че денят ще е прекрасен, още щом се събудим. Беше си го представяла неведнъж, по-често, отколкото би посмяла да признае, ала някак си винаги по-различно. Очакванията й не се оправдаваха. Ала въпреки това… случващото се бе непонятно съвършено.

Преди да се случи обаче, те отскочиха стреснато настрани, доловили нечии бързи стъпки. Сестрата на Уин тичаше към тях.

— Уин! Какво правиш? — възкликна Кайли, като едва си поемаше дъх. Понечи да спре, но краката й се подхлъзнаха по роената трева. — Татко каза да се прибираш. Незабавно!

Емили и Уин се спогледаха. За пръв път го виждаше толкова разколебан.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Справяме се с последствията и продължаваме нататък. Като предишния път, само че…

— По-добре — довърши тя.

Той я докосна по бузата, усмихна се и се втурна към вкъщи през парка. Емили и Кайли го проследиха как се отдалечава. Беше пленителна гледка!

— Красиво е, нали? — обади се Кайли.

Емили се извърна предпазливо към нея, изненадана от милия й тон.

— Да — меко отвърна тя.

— Бих желала и аз да съм като него. Той няма ни най-малка представа. — Кайли замълча. — Цял живот съм слушала историята за чичо и майка ти. Мислех, че ще си като нея. Радвам се, че не си.

Кайли се усмихна, сякаш е изрекла похвала. Емили разбра какъв смисъл влага в думите, но никога нямаше да свикне с начина, по който тук възприемаха майка й. Пречупената спирала на историята би трябвало да изличи враждебността. Ала не стана така. Малъби щеше да приеме Емили. Но не и майка й.

— Ще отида да проверя какво става вкъщи. Ще те видя скоро. С Уин, разбира се.

Без сияйния ореол на брат си, Кайли скоро се стопи в мрака. След малко Емили също се запъти към вкъщи.

* * *

Събуди я настойчивото хлопане по входната врата. Седна рязко в леглото. Чувстваше се твърде зашеметена, твърде изтощена да си пусне музика, преди да заспи. Озърна се и новите тапети, обсипани с луни, я стреснаха за миг. И тогава в ума й като потоп нахлуха спомените от предишната нощ.

Той сияеше.

После изневиделица й хрумна: „Почти ме целуна“.

Хлопането продължи и Емили стана. Беше заспала с дрехите и веднага се втурна през вратата надолу по стълбите.

Изненада се, че входната врата е затворена. Ванс обикновено я оставяше отворена, когато излизаше на закуска. Тъкмо прескочи последното стъпало и параванът пред стаята му се отдръпна. Дядо Ванс се появи. По влажната му коса още личаха следите от гребена. Още не беше тръгнал към „Джейс Барбекю“. Колко ли беше часът?

Той не я забеляза. Запъти се към входната врата и я отключи.

— Трябва да поговорим — обади се Морган Кофи от верандата.

Белият му ленен костюм беше изпомачкан, сякаш не го бе свалял цяла нощ. Тъмната му коса, обикновено старателно пригладена с гел, се спускаше на кичури пред челото. Така изглеждаше по-млад, приличаше повече на Уин.

— Морган? — възкликна изненадано Ванс. — Защо си дошъл толкова рано?

— Повярвай ми, и по-рано щях да дойда, но трябваше да изчакам да се зазори.

— Влез. — Ванс отстъпи назад и Морган прекрачи в антрето. — Какво има?

Морган веднага забеляза Емили и застина. Омразата му я блъсна като могъща вълна. Принуди я да отстъпи към горното стъпало.

— Доколкото разбирам, внучката ти още не ти е разказала — махна с глава към нея Морган. Изгледа я толкова остро, че Ванс застана между тях, сякаш да я защити. — Защо изобщо й позволи да дойде тук, Ванс? Не ни ли причини достатъчно злини семейството ти?

— Какво се е случило? — попита Ванс.

— Внучката ти подмами сина ми в парка снощи. Също като миналия път.

— Емили няма никаква вина — обади се Уин откъм верандата. Отвори вратата и влезе. — Аз я помолих за среща. И няма нищо общо с предишния път. В парка бяхме сами с нея.

— Казах ти да не излизаш от вкъщи — отвърна Морган.

— Става дума за мен. Искам да чуя.

Дядо Ванс изглеждаше объркан. Обърна се към нея.

— Емили?

— Мислех, че като отида, той ще ми скрои някакъв номер, за да си отмъсти заради постъпката на мама. Не му повярвах, че сияе. Не му повярвах, когато ми предложи да се срещнем, за да ми покаже.

— Дете, защо отиде, щом си смятала, че ще ти скрои номер? — възкликна удивено Ванс.

— Реших, че така ще поправя…

Ванс вдигна огромната си като тиган длан.

— Стига, стига! Не е необходимо да поемаш ничия вина. Морган, играта приключи.

— Позволяваш й всичко. Също като на дъщеря си.

Лицето на дядо Ванс се изопна. Очевидно се беше ядосал. А ядосаните великани са забележителна гледка.

— Никога не съм си търсил оправдания за Дулси, винаги съм поемал отговорността за постъпките й, винаги съм признавал, че не съумявах да я контролирам. Но ме изслушай добре! Внучката ми не е Дулси и няма да ти разреша да се отнасяш така с нея!

Морган прочисти гърло.

— Ще съм по-спокоен, ако седнеш, Ванс.

Ванс не помръдна.

— Никой не се чувства спокоен край мен. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

— Настоявам да стои далеч от сина ми.

— Отдавна следя как синът ти обикаля из гората зад къщата ми. Проблемът не е Емили — натърти Ванс.

Морган изгледа гневно Уин.

— Не можеш да ми забраниш да се виждам с нея — заяви Уин.

— Не извлече ли някаква поука от историята с чичо ти? — попита го Морган.

— Научих, че е нужна смелост да обичаш някого, когото семейството ти не одобрява.

— Не си влюбен в това момиче — скептично отбеляза Морган.

Емили не отлепяше очи от Уин. Нима наистина беше влюбен в нея? Уин обаче се взираше в баща си. Сблъсъкът на воли продължаваше.

— Нейното семейство е отговорно за самоубийството на брат ми — каза Морган. — Нищо ли не означава това за теб?

— Сам го е решил — отвърна Уин.

Емили се изненада от спокойния му тон. Морган Кофи беше силен човек. Уин обаче не му отстъпваше. Почуди се дали Морган го усеща, дали го разбира. Невероятният характер на Уин до голяма степен беше наследен от баща му.

— Смятам, че не бива да пренебрегваме саможертвата му. Той ни е разкрил възможност да живеем нормално тук.

— Моят живот не е нормален след случилото се! Майка ти така и не ми прости, задето не бях й казал.

— И настояваш да последвам твоя пример? Аз реших да й покажа. Не исках да я държа в неведение. И не настъпи краят на света. Тя не ме отритна, татко. Не става дума за теб и за мама. За Дулси и за Лоугън. А за мен и за Емили. Съвсем различна история.

Ванс наруши последвалото мълчание:

— Остави ги да живеят без нашето бреме, Морган.

Ала Морган не възнамеряваше да се предава. Посочи към Емили.

— Дъщеря ти подмами брат ми да дойде в парка онази нощ. Тя съсипа всичко.

— Смири се, Морган! — предупреди го Ванс. — Ще повторя за последен път — внучката ми не е Дулси и няма да ти позволя да й стоварваш греховете на майка й.

— И как смяташ да постъпиш?

Ванс пристъпи към него.

— Ще кажа истината. Вие предпочетохте да представяте себе си и Лоугън за жертви и аз не се намесих, понеже Дулси ме помоли. Тръгна си с пълното съзнание, че ще обвинят нея. Тръгна си, за да ви улесни. За пръв път в живота си прояви себеотрицание.

Емили, която не отлепяше поглед от Уин, сега извърна рязко глава.

— Какво говориш, дядо Ванс?

— Да вървим, Уин! — бързо се обади Морган.

— Не, искам да чуя!

— Лоугън си имаше проблеми дълго преди Дулси да се изпречи на пътя му — продължи Ванс. — Беше правил няколко опита за самоубийство. Знаели сте само вие. Но Лоугън споделил с Дулси. Бяха влюбени. Поне Дулси беше влюбена в него. За пръв път я виждах такава. Дълбаеше инициалите им върху всяка дървена повърхност в града.

— Почакай! Мама ли е издълбала сърцата? — попита Емили. — А не Лоугън?

Той кимна.

— Беше като омагьосана. Беше силно момиче, винаги налагаше волята си, ала към Лоугън проявяваше неподозирана нежност. Пред останалите той се държеше свенливо, но насаме я контролираше както никой друг. С пълното съзнание, че ще я вбеси, той й казал, че не могат да бъдат заедно, понеже семейството му не я одобрява. Обяснил й, че пазят твърде много тайни и не биха му позволили да се ожени за кого да е. Намекнал обаче, че има изход. И Дулси покани всички на така нареченото си представление, убедена, че е уловка, че така предоставя възможност на Лоугън да се яви през нощта пред цялото гражданство. Смятала, че така символично ще изрази обичта си към нея. Нямала представа, че мъжете от семейство Кофи не излизат през нощта заради сиянието. Мислела, както всички нас, че това е поредната чудатост, която ги отличава от другите и ги извисява над средната класа в Малъби. Всъщност аз още помня как някои богати фамилии не излизаха през нощта, за да подражават на клана Кофи.

— Тя не му е изиграла номер? — прекъсна го Емили.

— По-скоро той й изигра номер. Дулси беше стъписана като всички останали. Лоугън я потърси след това, но тя отказа да разговаря с него. Не знам дали от самото начало е планирал да се самоубие, след като разкрие семейната тайна, или са го обзели угризения, задълбочени навярно от отказа на Дулси. Само близките му знаят това. Аз знам, че той искаше да разкрие истинската си същност. Искаше да покаже на хората.

В съзнанието на Емили веднага изплува паралелът с Уин. Явно мечтата да ги приемат такива, каквито са, отдавна тлееше в семейството му.

Лицето на Морган се бе покрило с яркочервени петна.

— Никой няма да ти повярва. Няма да повярват, че Дулси е невинна. А аз винаги ще твърдя, че тя можеше да го спре. Можеше да го спре да не се качва върху онази естрада. Да се самоубие. Той наистина я обичаше. Подари й тази семейна ценност. — Той посочи към китката на Емили, към верижката с лунен сърп. Емили автоматично я прикри с длан. — Майка ни му я даде, за да я подари на бъдещата си съпруга, както тя я била получила в сватбената си нощ. Неслучайно я е дал на Дулси. Ако се беше влюбил в по-скромно и чувствително момиче, още можеше да е жив. Тайната ни нямаше да бъде разкрита. Животът ни щеше да продължава постарому.

— Емили вече знае истината — спокойно каза дядо Ванс. — Това е важното. Не възнамерявам да я споделям с другиго.

Емили не разбираше защо Морган държи хората да вярват, че брат му е бил подлъган. Може би така приемаше по-леко смъртта му. Или пък семейството не искаше местните да смятат Лоугън за неуравновесен манипулатор. За да не остане сиянието белязано завинаги, а гражданите на Малъби по-лесно да приемат видяното и да им съчувстват. Емили осъзна, че майка й е разбирала това. И е поела вината — първата й крачка към един нов живот.

— И аз няма да кажа никому — заяви Емили.

Морган се обърна към сина си.

— Ще си помисля — каза Уин.

— Ще си мислиш вкъщи. Наказан си да не излизаш.

Морган тръгна към входната врата. Отвори я и зачака Уин. Той обаче застана до Ванс.

— Ако ми разрешиш, бих искал да поканя на среща твоята внучка, след като си изтърпя наказанието.

И протегна ръка.

— Уин! — възкликна Морган.

Ванс изглеждаше не по-малко изненадан от него, ала бавно подаде ръка в отговор.

— Уин! Бързо!

Уин се обърна, но чак след като погледна към Емили, която не беше помръднала от стъпалото, и я попита:

— Ще се видим ли скоро?

Тя кимна. Той й се усмихна окуражително и излезе.

Морган пусна вратата да се захлопне шумно зад гърба му.

Емили и Ванс останаха като заковани, вперили погледи във вратата. На края тя се обърна към дядо си:

— Защо не ми каза истината от самото начало?

— Дулси настоя да й дам дума, че ще мълча.

Изглеждаше изморен. Тръгна към стълбите и се отпусна върху тях като прерязана котва. Емили остана права, но макар и седнал, той пак се извисяваше над нея.

— Лили имаше братовчедка в Сан Диего. Изпратих Дулси при нея. Уредих да учи там. Дадох й голяма сума в брой. Замина в деня преди погребението на Лоугън. Опита се да го превъзмогне, но не успя. След няколко месеца прекъсна училище. После избяга. Две-три години ми изпращаше картички. След това — нищо.

— Защо не я потърси? — попита Емили.

Той сви рамене.

— Защото знаех, че не иска да я намеря. Свържеше ли се с мен, щях да й дам всичко, каквото пожелае. Но тя не го е искала. Само далеч оттук би могла да живее добре, нормално. Далеч от Малъби, от семейство Кофи, от мен…

— Би могла да се върне и да каже истината! — обади се Емили. — И тогава всички щяха да разберат какъв добър човек е станала, как е изкупила вината си.

— Мисля, че е намерила утеха другаде — взря се дядо Ванс в сключените си ръце. — На сбогуване ми каза, че когато има деца, никога няма да ги възпитава по моя начин. Каза, че ще ги научи на отговорност. Че децата й няма да приличат на нея. Успокоявам се с мисълта, че ми е простила. Но не заслужавам прошка. — Той пое дълбоко дъх. — Едно е сигурно — отгледала е забележителна дъщеря.

Емили помълча. После седна до него и отпусна длан върху ръката му.

— Ти също, дядо Ванс — рече тя.

И за пръв път си помисли — може би не беше толкова страшно, че само те двамата го знаят.

Важното беше да не го забравят.

 

 

Ванс се поколеба дали да излезе на закуска тази сутрин, но в крайна сметка се запъти към ресторанта, понеже не искаше да го разпитват защо не е дошъл. Никой не биваше да узнава какво се е случило.

Няколко часа по-късно се прибра изтощен у дома. Умората беше различна от обикновената, която го сломяваше постепенно. Сблъсъкът с Морган го беше разтърсил из основи. Мускулите на врата го боляха, ставите му отказваха да се движат. Чувстваше се повече от готов да полегне и да подремне.

Ала вместо направо в стаята си, той отиде да провери сушилнята.

Не искаше да се гневи на Морган. Рядко се гневеше на другите. Безсмислено беше. Хората, които ни ядосват, рядко се разкайват за стореното. Струва си обаче да се гневим на себе си — така наказваме единствената личност, която би могла да извлече полза от натрупания яд. А той често се ядосваше на себе си.

За много, много неща.

Че се оставя на инерцията. Че витае твърде често в миналото. Че не беше по-добър родител на Дулси. Че вече е пропуснал прекалено много от живота на Емили.

Отвори вратата на сушилнята. Приведе се, сдържайки напиращото стенание. Чувстваше се като джудже, понесло твърде огромно тяло.

Пресегна се навътре, готов да усети гладката, хладна извивка на барабана. Ала пръстите му докоснаха нещо хлъзгаво. Нещо подвижно.

Той отдръпна ръка, залитна назад и тупна на пода.

От сушилнята изскочи голяма жаба.

Ванс се взря стъписано в нея.

Жабата заподскача към вратата на пералното помещение. За секунда му се стори, че ще зърне обувките на Лили. Погледна нагоре с надеждата да я види застанала на прага, засмяна както тогава.

Нямаше никого.

Сведе отново очи и забеляза, че жабата е изчезнала. Тръгна бързо навън и когато мина през вратата, усети лек полъх. Дори косите му се раздвижиха. Ръкавите на ризата му се издуха.

Той затвори клепачи и въздъхна дълбоко.

Лили.

Уханието й витаеше из въздуха. Остана неподвижен дълго време, за да не я изгуби. Поемаше дълбоко дъх, а сърцето му се свиваше, защото при всяко вдишване ароматът избледняваше.

И тя изчезна отново.

Ванс отвори очи и забеляза жабата пред кухненската врата. Тя се обърна и се провря през цепнатината на прага. Последва я механично.

Открехна входната врата и видя жабата да подскача в задния двор. Тръгна след нея. Тя спря пред беседката и се взря в него.

Ванс се поколеба, после се озърна наоколо. Емили очевидно бе идвала тук. Беше подрязала чемшира около беседката. Внезапно си припомни, че и Дулси се грижеше за храстите след смъртта на Лили. Стараеше се с всички сили да поддържа всичко постарому, а беше едва на дванайсет. Той трябваше да я подкрепи, да се погрижи за домакинството, вместо да я засипва с пари. Но се беше разпаднал, а всичко наоколо го последва.

Лили не би искала да стане така. Може би това се опитваше да му каже. Предния път сложи жаба в сушилнята, за да го предупреди да престане да се придържа към миналото, да не се страхува от промяната, от предстоящото.

Не биваше да прахосва времето, което му остава. Трябваше да се погрижи за внучката си.

Пое дълбоко дъх и кимна утвърдително на мълчаливия въпрос на жабата. Добре. Ще се обади на някогашния им градинар. Знаеше, че семейството му още се занимава с озеленяване. Дворът ще грейне. Погледна към къщата. Не приличаше никак на дома, в който беше живяла Лили. Ще намери майстори да стегнат покрива, да боядисат къщата.

Да.

Ще предостави месечна издръжка на Емили. Ще обсъдят дали иска да кандидатства в колеж. Дали не би желала да постъпи в Университета на Северна Каролина, където беше учила Лили? Намираше се съвсем близо до Малъби. Дали след завършването би желала да се установи в Малъби?

Да.

Ще й построи вила на езерото като сватбен подарък.

Ами ако се омъжи за Уин Кофи?

Е, празненството няма да е през нощта. Това поне беше сигурно.

Или пък, имайки предвид характера на Уин, може би щеше да е по тъмно.

Той се усмихна при мисълта как ще изглежда Емили като булка. Сватбената рокля на Лили беше на тавана. Може би Емили ще пожелае да я облече.

Джулия, естествено, ще се погрижи за сватбената торта.

Разсмя се, усетил колко надскача себе си.

Беше достатъчно висок да надзърне в бъдещето, ала много, много отдавна не беше го правил.

Беше забравил колко е светло.

Толкова светло, че едва не го ослепи.

Седем дни по-късно Емили се чувстваше така, сякаш живееше в прозрачен мехур, докато очакваше наказанието на Уин да изтече. Започваше да се пита дали баща му не му е наложил доживотен домашен арест.

Не че нямаше какво да ангажира вниманието й. Ванс внезапно бе изпаднал в треска за домашни подобрения, което беше добре, само дето всяка сутрин тя се събуждаше от тракането по покрива, бученето на сенокосачката в двора и острия мирис на фасадна боя. Попита го закъде се е разбързал и той й отвърна, че дъждовете наближават и иска да ги изпревари.

Същата седмица над Малъби се бе спуснала гореща вълна и Емили не можа да повярва, че дъждовете пристигат. Всеки път обаче, щом слезеше долу, измъчена от жегата, дядо Ванс й казваше да не се тревожи, дъждът скоро щял да ги поразхлади. Когато най-сетне го попита откъде знае, той й обясни, че лакътните му стави предричали безпогрешно. Тя не възрази, защото не искаше да се впуска в обяснения защо дядо й разговаря със ставите си.

Всеки ден, щом той си легнеше да подремне следобед, тя се отбиваше при Джулия и Стела, дори само за да се порадва на прохладата от климатика. Не че извличаше кой знае каква полза. Въпреки жегата Джулия всеки ден печеше сладкиши пред отворения кухненски прозорец. Емили я попита защо и тя й отвърна, че вика някого. Емили не я засипа с въпроси. Достатъчно беше, че Джулия го вярва. Докато тя готвеше, Емили й разказваше за Уин, а Джулия изглеждаше доволна, че Емили вече знае. Емили разбираше, че Джулия е простила на майка й. Напоследък тя явно прощаваше честичко. Вече не излъчваше предишното безпокойство.

Всеки ден в пет следобед излизаше с току-що изпечения кейк точно когато Стела се връщаше от работа. На седмия ден Емили най-сетне попита Стела къде отнася сладкишите Джулия. Отначало предположи, че ги носи в ресторанта, но я загложди любопитство, когато разбра, че Джулия не се прибира вечер.

— Носи ги на Сойър — отвърна Стела.

— Нима ги изяжда всичките? — удиви се Емили.

— Не се безпокой. После изгаря набързо калориите. — Изведнъж лицето на Стела се изкриви шокирано. — Забрави го! Не си го чула. Лоша работа. Трябва да пийна чаша вино. Помни — прави каквото казвам, а не каквото правя.

Емили обичаше да седи на задната веранда със Стела, щом Джулия си тръгнеше, да наблюдава как денят бавно изтлява в залеза и да предвкусва вечерята с дядо Ванс. Понякога Стела й разказваше за майка й. Тя умееше да разказва и се радваше на бурно минало, което си беше великолепно съчетание. Емили никога не долови разочарование от настоящия й живот. Оставаше с впечатлението, че историите й далеч надхвърлят желанието да върне лентата назад и да промени миналото си.

Когато се отправи към вкъщи тази вечер, Емили осъзна, че — ако изобщо беше възможно — жегата още повече забавяше ритъма на Малъби.

Все още имаше много туристи, ала кварталите бяха притихнали. Само бръмченето на вентилаторите или на климатиците пред прозорците на къщите, край които минаваше, нарушаваше тишината. Сякаш всички се бяха снишили и чакаха нещо да се случи.

И то се случи. Същата нощ.

Могъща буря се разрази точно щом се спусна мрак. Налетя толкова внезапно, че Емили и Ванс трябваше да обиколят тичешком къщата, за да затворят прозорците. Препускаха и се смееха весело като деца. После застанаха на предната веранда да погледат водните пелени. Краят на този ден сякаш бележеше финала на историята и Емили ненадейно се натъжи. Не й се разделяше с дядо Ванс. Поиграха карти и разгледаха албумите, пълни със снимки на майка й, които той бе извадил наяве като с магическа пръчица.

Накрая дядо Ванс обяви, че е изморен, и тя неохотно му пожела лека нощ. Качи се горе и влезе в стаята си. Едва сега осъзна, че е забравила да затвори вратите на балкона. Дъждът се сипеше вътре и подовете бяха плувнали във вода. Бърса ги почти цял час, после подсуши вратите, стените и всички мебели наоколо. Хвърли мокрите кърпи във ваната и съблече подгизналите си дрехи.

Сложи си памучна пижама и се строполи в леглото. Температурата беше паднала рязко и й се стори почти престъпно да се завие само с чаршаф. Дъждовните капки трополяха по стъклата на прозорците като течни монети.

След няколко часа Емили се събуди. Краката й несъзнателно се мъчеха да изритат чаршафа. Всичко беше притихнало, цареше странна тишина, напомняща недовършено изречение. Бурята беше отминала и в стаята беше душно и горещо.

Тя отвори очи и забеляза, че лунните лъчи струят през процепа между завесите пред затворените врати на балкона. Стана бавно и тръгна да ги отвори. Натежали от дъжда, клоните на дърветата почти досягаха пода на балкона. Жежката южняшка нощ се беше завърнала с потискащата си влага, но отраженията на лунната светлина върху мокрите повърхности сякаш хвърляха леден покров наоколо.

Отначало всичко тук й беше съвсем чуждо. Когато пристигна, не предполагаше, че ще го заобича толкова силно.

Много неща не предполагаше, когато пристигна.

Странни и вълшебни неща.

Лунните лъчи се прокрадваха през рамката на вратата и осветяваха стените. Емили внезапно забеляза, че лунните тапети, с които бе съжителствала цяла седмица, са изчезнали. Сега стените бяха обагрени в интересен и трудно различим тъмен нюанс, прорязан от дълги жълти ивици. Сякаш тъмни врати и прозорци се разтваряха, за да пропуснат светлината. Тапетите обикновено отразяваха настроението или събитията в живота й, но какво ли означаваха този път? Че се отваря нова врата и пуска някого на свобода?

Когато най-сетне осъзна смисъла, тя се извърна рязко, обиколи с поглед стаята и го откри.

Уин седеше на канапето срещу леглото й. Беше приведен напред, подпрял лакти на колене, сключил пръсти.

— Наказанието ми изтече в полунощ — каза той.

Сърцето й забумтя. Толкова се радваше да го види.

И въпреки това се почувства неочаквано неловко.

— Значи… значи смяташе да стоиш тук, докато се събудя?

— Да.

Той стана. Дрехите му прошумоляха в тишината. Тръгна към вратите на балкона. Тя бе застанала в квадрата лунна светлина и той спря току пред него, сякаш бе линия, която не можеше да премине.

— За малко да забравя как изглеждаш — каза тя на шега. Лоша шега. Защо се чувстваше толкова напрегната?

Защото той почти я беше целунал.

— А аз през цялото време си припомнях как изглеждаш — сериозно отвърна Уин.

— Навсякъде около мен кънтяха чукове, резачки и косачки. Трудно ми беше да се съсредоточа.

Той я изгледа учудено.

— Оправдаваш ли се?

— И в тази къща няма климатик. Знаеш ли колко е трудно да се съсредоточиш без климатик?

Разбираше, че трябва да спре, но не съумяваше да се овладее.

— Градинарите са отсекли най-дългия клон на дъба пред балкона ти. Този път едва се изкачих.

Думите му най-сетне я свестиха. Тя се втренчи към него.

— Колко пъти си идвал?

— Няколко.

Тя внезапно си припомни деня, когато бе пристигнала в Малъби.

— Когато дойдох тук… гривната ми беше върху масичката…

— Знаех, че пристигаш. Любопитно ми беше. Намерих гривната на алеята пред къщата.

— Вече не се налага да се промъкваш крадешком. Вече няма да се крием, нали?

В отговор той пристъпи в светлината пред нея — толкова близо, че почти се докоснаха.

Отначало не се случи нищо. После, сякаш нажежено до бяло, сиянието грейна около него. Тя вдигна очи. Той я наблюдаваше съсредоточено.

— Излъгах — прошепна тя.

По лицето му се изписа тревога. Понечи да отстъпи назад.

— За кое? — попита.

Тя се протегна и го спря.

— Че съм забравила как изглеждаш. Никога не бих могла да забравя. Никога няма да забравя това. До края на дните си.

Той се усмихна и обгърна лицето й.

И най-сетне я целуна.