Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (4)

Четвърта глава

На другата сутрин Уин наблюдаваше от прозореца на спалнята си как Ванс Шелби крачи по тротоара към търговската част на Мейн Стрийт. От научна гледна точка беше интересен екземпляр. Уин обаче избягваше да гледа научно на нещата. Отдавна беше отвикнал да изисква доказателства от околните, а те му отвръщаха със същото. Ванс Шелби приличаше на богомолка, физиологично пригодена да граби, да крие, да пази. Интересът на Уин към Емили нямаше да му допадне. Жалко, но неизбежно.

— Уин! — викна баща му отдолу. — Светло е. Излизай!

Уин излезе от стаята си и закрачи по дългото мраморно стълбище към фоайето, където го очакваше баща му. Макар да му додяваха понякога, вече не роптаеше толкова срещу тези сутрешни разходки по мъжки. Морган Кофи обичаше да излиза при изгрев-слънце и да поздравява пръв собствениците на магазини и туристите. Откакто Уин навърши пет, той го вземаше на обиколките си за поддържане на репутация. Навярно с възпитателна цел. Да покаже на Уин какво му предстои. Всяка сутрин посещаваха различен ресторант, където Морган заговаряше всички. Уин се радваше на възможността да се измъкне от вкъщи още при първите слънчеви лъчи. А спътникът му беше малката цена, която плащаше за това удоволствие.

— Готов ли си? — попита го Морган пред входа.

— Ако кажа „не“? — отвърна Уин, щом баща му отвори вратата.

Морган изгледа Уин — от червената папийонка до обувките.

— Изглеждаш готов.

— Значи сигурно съм.

Морган пое дълбоко дъх, възпирайки гневния изблик.

— Недей да остроумничиш — предупреди сина си.

Уин също усети, че е твърде рано за конфронтация.

Поеха по тротоара. Ванс беше изчезнал — труден фокус за великан. Тази сутрин Морган бе решил да посетят „Уелчълс Дайнър“. Влязоха, той бързо огледа залата и поведе Уин към масата до вратата. Морган обичаше да поздравява всеки новодошъл. Обичаше пръв да привлича вниманието на туристите. Уин често го наблюдаваше в захлас. За човек, привидно толкова доволен от уединения си живот, Морган Кофи искрено се наслаждаваше на срещите с непознати. И това обнадеждаваше Уин, че доведе ли докрай плана си, баща му ще го разбере. Нали точно това представляваха тези сутрини? Под маската на реклама всъщност печелеха благосклонност.

Уин не можа да определи колко време прекараха в ресторанта — съвсем кратко навярно, понеже още не бяха сервирали закуската им — преди да я види.

Емили мина покрай заведението, вперила очи право напред, загърбила слънцето. Ръцете и краката й бяха дълги. Само по това приличаше на дядо си. Ванс обаче беше непропорционално израснал, а Емили изглеждаше… съвършено.

Уин се обърна да види дали баща му е забелязал. Не беше. Всъщност Морган беше станал, без да го усети. Ръкуваше се е някого в другия край на залата. Уин се взря отново през прозореца, приведен напред, за да проследи Емили. Хвърли последен поглед към баща си, вдигна салфетката от скута си, остави я върху масата, отмести стола назад и тихомълком се измъкна от ресторанта.

Последва Емили от разстояние. Забеляза, че днес е с джапанки, а върху стъпалото й е залепен пластир. Уин спря, когато Емили стигна пейката пред „Джейс Барбекю“. Незнайно защо тя не влезе вътре. Не изглеждаше да й е лошо като вчера сутринта. Не, просто чакаше. Чакаше дядо си да излезе. Жестът излъчваше и обаяние, и смущаваща самота.

На две-три витрини от нея — достатъчно близо да ги забележи — Инес и Хариет Джоунс го застигнаха и поздравиха в унисон:

— Здравей, Уин!

Той задържа погледа й за секунда и после неохотно се обърна към Инес и Хариет. Двете неомъжени сестри живееха в съседство със семейство Кофи на Мейн Стрийт. Ходеха винаги заедно, обличаха се еднакво и носеха една дамска чанта. Преди години, когато семейство Кофи поискаха да направят алея между двете къщи, за да стигат гаража отзад, без да заобикалят по другата пресечка, сестрите се съгласиха, но поставиха условие — всеки трети вторник от месеца да ги канят на по питие. И така, от трийсет години насам веднъж месечно между четири и пет следобед Инес и Хариет Джоунс бяха неизменно присъствие в дневната на семейство Кофи.

— Здравейте, госпожице Джоунс — кимна Уин на Инес. — Здравейте, госпожице Джоунс — кимна на Хариет.

— Забелязахме как гледаш онази хубавица ей там — каза Инес, а на Уин му се прииска да не е чул. Емили чуваше всяка дума.

Хариет пое рязко дъх и стисна ръката на близначката си.

— Знаеш ли коя е тя, сестро?

— Възможно ли е? — стисна я Инес в отговор.

— Да, тя е! — възкликна Хариет.

— Какво ви води толкова рано насам тази сутрин? — попита Уин, за да смени темата.

— Прилича много на майка си, нали? — попита Инес.

— Несъмнено!

— Да ви придружа ли до вкъщи? — намеси се Уин. — Натам съм се запътил.

Протегна ръка да ги поведе.

— Доста смело от страна на майка й да я изпрати тук — констатира Инес. — Как е могла да причини това на детето си!

Хариет поклати глава. И двете бяха впили безсрамно очи в Емили.

— Няма да се приспособи тук.

— И как ще я гледа дядо й? Той едва се грижи за себе си!

— Не знам, сестро — рече Хариет. — Не знам…

Уин отново махна с ръка.

— Да вървим, дами!

Инес размаха разкривения си показалец пред лицето му.

— Не заприличвай на чичо си, Уин. Не позволявай това симпатично личице да те заслепи. Каква трагедия! — Сестрите го изгледаха жалостиво. — Зяпай я, колкото си щеш, но стой далеч от нея. Така ще постъпим и ние. За да подкрепим семейството ти. Нали, сестро?

— Така е най-добре.

Те се обърнаха и поеха към дома си, всяка преметнала ръка през своята дръжка на единствената дамска чанта, сякаш влачеха общ хомот.

Уин затвори клепачи, преди да погледне отново към Емили.

Тя изглеждаше смутена. Нищо чудно.

Уин пъхна ръце в джобовете на панталоните си и тръгна към нея, стараейки се да си придаде нехайно и невъзмутимо изражение.

— Здрасти отново!

Тя не отговори. Очите й се стрелнаха към сестрите Джоунс, лъкатушещи надолу по тротоара.

На Уин му беше неприятно от тяхната неделикатност.

— Къде е дядо ти? Видях го по-рано — каза той, за да отвлече вниманието й от тях.

— Вътре — отвърна тя. — Чакам го.

— Вместо да закусиш с него?

— Не знам дали би искал… Реших просто да го почакам. — Опита се безуспешно да го изгледа дискретно от главата до петите. — Винаги ли си толкова официален още от сутринта?

— Семейна традиция. — Той посочи пейката. — Може ли?

Емили кимна.

— Откъде идваш? — попита го, щом седна до нея.

Той кръстоса крака, мъчейки се да прикрие безпокойството и подозрителността. Да омайва околните му беше втора природа, но сега се чувстваше неспокоен. Този път нямаше да е лесно.

— От тук. Аз съм оттук.

Тя се поколеба, сякаш е отговорил на съвсем различен въпрос.

— Не, исках да кажа вчера и днес. Откъде се появи?

— О! Закусвам навън с татко. Всяка сутрин.

— Всички ли закусват на Мейн Стрийт?

— Не всички. Как е кракът ти? — попита Уин, без да поглежда надолу. Вместо това се взираше в невинносините й очи. Емили не оправдаваше очакванията му. Никак.

— Кракът ми?

— Изглежда си го наранила.

Тя обърна леко дясното си стъпало да погледне пластира.

— О! Тичах боса из гората и се ожулих.

— Следващия път се обуй.

Тя вдигна поглед и го видя, че се усмихва.

Присви очи.

— Благодаря. Непременно. Кои бяха онези дами?

Уин въздъхна жално.

— Инес и Хариет Джоунс. Съседки са ми.

— За мен ли говореха?

Той обмисли няколко отговора. Но се спря на:

— Да.

— Познаха ме — каза Емили. — Познавали са мама.

— Да.

— Защо смятат, че няма да се приспособя тук?

Уин поклати глава.

— Ако има смисъл да се тревожиш за тях, ще ти кажа. Обещавам.

— Стори ми се, че не харесват мама.

Той перна несъществуваща прашинка върху ръкава си. Знаеше, че привидно изглежда спокоен, но сърцето му туптеше трескаво.

— Ако искаш да ти разкажа историята, ще го направя. — Как, за бога, да го стори? — Мисля, че е по-добре да узнаеш. Но не съм сигурен, че аз съм подходящият човек. Защо е мълчала майка ти? Поне дядо ти трябваше да ти е казал нещо.

— За какво? Те споменаха чичо ти. С него ли е свързано?

— Да. С теб имаме предистория. — Той се приведе съзаклятнически към нея. — Просто още не знаеш.

Емили наклони любопитно глава.

— Странно звучи.

— Само почакай. Странното предстои.

Закръглена жена в къси панталонки и обувки с високи токчета изтрака по тротоара край тях. Уин и Емили я проследиха как влиза в „Джейс Барбекю“. В този момент Уин зърна, че Ванс Шелби ги наблюдава отвътре. Не че някой от местните би се уплашил от него, но все пак беше притеснително да срещнеш втренчения поглед на толкова едър човек. Дали Ванс разбираше какво прави Уин? Емили не го забеляза и се изненада, когато Уин се изправи рязко и каза:

— Май трябва да вървя.

— Какво? Не, почакай! Разкажи ми историята! За мама и за чичо ти.

— Следващият път. Довиждане, Емили — отдалечи се той.

С усилие на волята се въздържа да не се обърне назад. В последния възможен момент, точно преди да влезе в ресторанта, където бе оставил баща си, се извърна и срещна погледа й.

Нямаше връщане назад.

Основите бяха положени.

Тя изгаряше от любопитство.