Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (13)

Тринайсета глава

Слязоха на пустия плаж и Уин я поведе по стъпалата към просторната веранда на семейната вила. Махна й да седне. Тя го послуша, сви колене и ги обгърна с ръце.

Проследи спокойно как Пени — икономката — им сервира ябълкови бухти. Пени беше шейсет и три годишна вдовица. Отличаваше се с изключителна сдържаност. Но към Уин имаше слабост, а той я обожаваше. Като малък възприемаше нея и вилата край езерото като неделимо единство. Представяше си я как стои нащрек в кухнята денем и нощем, та ако семейството му се отбие тук, да им сготви веднага. За пръв път я видя извън вилата през един от свободните й дни. Той се разхождаше из града с майка си. Забеляза Пени на улицата и си помисли, че е избягала. Разкрещя се на майка си да я догонят и да я върнат. Държа се абсолютно истерично. Ограниченият му кръгозор по онова време му нашепваше, че не може да напусне Малъби заради това, което е. Другите обаче можеха да си тръгват и никога да не се завръщат. Тази мисъл го вцепеняваше от ужас.

С Емили закусиха в мълчание, което не беше напълно спокойно. Той я изнервяше, а тя нарушаваше душевното му равновесие. Усещаше тревога — сякаш вземаше повече, отколкото му се полага. Но не съумяваше да устои. Цял живот се бе примирявал с непроменимото, както твърдеше баща му, и се насилваше да не копнее по свободата, която другите имаха. Положението трябваше да се промени. Не искаше да следва правила, създадени за отминали времена. Срещата с Емили проясни хоризонта. Тя щеше да му помогне. Да изличи клеймото. Ако дъщерята на Дулси Шелби го приеме такъв, какъвто е, семейството му ще бъде длъжно да се съобрази. Емили беше първата стъпка от един изцяло обновен начин на живот.

На този етап не смееше дори да си помисли, че е възможно да греши. Трябваше да излезе прав. Задължително.

След закуска останаха на масата и тихо съзерцаваха как слънчевите лъчи прогонват утринната мъгла. На плажа заприиждаха хора, вдигна се глъчка.

— Често ли идваш тук през лятото? — наруши тишината Емили, вперила поглед в една лодка, стрелкаща се из езерото пред диря от кипнала като пяна вода.

Уин търпеливо беше дочакал тя да подхване разговор.

— Посещаваме вилата целогодишно. Тя ни е като дом далеч от дома. Но подлудяваме Пени. Тя обича да действа по график, а ние винаги се появяваме неочаквано. Като тази сутрин.

— Струва ми се, че не й е неприятно. Изглежда си й любимец.

Усмивката й му подейства като свеж полъх. Манипулираше я. Знаеше го. Ала за пръв път усети колко лесно тя би могла да му отвърне със същото. Трябваше да се сприятели с нея, за да изпълни замисъла си. Не бе предвидил появата на другите чувства. Една усмивка и забравяше какво е възнамерявал да каже. Знаеше само, че Емили е много по-различна от очакванията, породени от всички истории, които беше чувал за майка й. Беше пленителна и сладка… и имаше най-интересната коса на света. Изглеждаше като постоянно убежище на закачливи ветрове. Беше обаятелно немирна.

В последвалата тишина усмивката й се стопи, а ръцете й се вдигнаха към косата.

— Да не би да имам нещо на главата?

— Не, съжалявам. Просто си мислех за косата ти.

Тя го погледна учудено.

— Мислеше за косата ми?

Повтаряше се историята от виенското колело, когато съвсем бе изгубил ума и дума. Този път не биваше да се разсейва.

— Да. Не. Искам да кажа, питах се дали я носиш пусната.

Тя поклати глава.

— Тъкмо израства и е съвсем безформена.

— Колко къса беше преди?

— Много къса. Мама се подстригваше късо. Аз също. Но преди година започнах да я пускам.

— Какво те подтикна да поискаш да си различна?

— Винаги съм искала да съм като нея. Тя беше прекрасен човек — пламенно отвърна Емили и се обърна с гръб към водата. — Просто примерът за подражание беше почти непосилен.

Не се получаваше. Трябваше някак си да преодолеят смущението.

— Да се поразходим — предложи той и стана.

Оставиха си обувките до столовете и слязоха по стъпалата пред верандата. Натопиха крака в езерото. Не разговаряха много, но сега беше добре. Крачеха ритмично един до друг и свикваха да са заедно.

Стигнаха заливчето и Емили погледна към мястото, където празнуваха рождения ден на сестра му. Днес две възрастни двойки се излягаха върху шезлонгите си на полянката между дърветата, далеч от множеството и от слънчевите лъчи. Той разбра какво е намислила, преди да направи първата крачка.

Емили се отдалечи безмълвно от водата. Пое право към дърветата. След миг колебание, той я последва. Тя заобиколи възрастните двойки и приближи към дървото, върху което бяха издълбани инициалите на майка й и чичо му. Уин спря да поздрави старците, да ги поуспокои, понеже се взираха странно в Емили. След това застана до нея.

През последните месеци от живота си тя бе преживяла хаос, какъвто той дори не можеше да си представи. Съзираше скръбта й. Усещаше колко самотна се чувства с нея. Това поне му беше познато. Знаеше какво е да не можеш да споделиш с другите, защото нямат база за сравнение. Защото просто няма да разберат.

— Дали децата в гимназията знаят за мама? Каква е била тук? — попита Емили, вперила поглед в дървото.

— Ако родителите им са споменали. Предполагам, че най-лошото е минало. Срещата с татко. Не се тревожи за училището. Не е толкова зле. — Стана му неприятно, че е тъжна. Прииска му се да я разведри. — Разкажи ми за предишното си училище. Липсва ли ти? Уебсайтът оставя впечатление за много… интензивна програма.

Меко казано. Материалите на девическото училище „Роксли“ излъчваха благовидност и политическа коректност, та свят да ти се завие.

Емили сви рамене.

— След смъртта на мама потърсих утеха там, но не я открих. Всичко се въртеше около завещаното ми послание. Повече отвсякога хората настояваха да надяна образа на мама. А аз не можех. Каква ирония на съдбата, нали, че тук се натъквам на същото, само че по различен начин. И не знам кое е по-зле — да се мъча да следвам примера й, или да го оборвам.

— Ами тамошните ти приятели?

— След смъртта на мама ме налегнаха пристъпи на паника. Не исках другите да ги забележат и започнах да се усамотявам.

Той си спомни как седеше на пейката в центъра на Малъби, навела надолу глава. Онази сутрин я наблюдаваше неотклонно и веднага разбра, че нещо не е наред, когато тя спря рязко с пребледняло лице. Разтревожи се и я заговори, макар изобщо да не го беше планирал. И това промени всичко.

— Така ли се чувстваше първия ден, когато се запознахме?

Тя кимна.

— Какво предизвиква пристъпите?

— Паника.

Той се усмихна.

— Е, да, очевидно.

— Обземат ме, когато се притесня и не успея да овладея нахлуващите в главата ми мисли. — По лицето й внезапно се изписа подозрение. — Защо питаш?

— От любопитство. — Тя не отлепи поглед от него, свила вежди над светлосините си очи.

— Защо ме гледаш така?

— На никого не съм разказвала за това — отвърна му така, все едно й е измъкнал думите насила. — Сега знаеш къде ми е слабото място.

— Казваш го така, сякаш не ти е позволено да имаш слаби места. — Той протегна ръка и започна разсеяно да бели кората на дървото. — Всички сме уязвими.

— Дори ти?

— О, да.

Погледна го учудено.

Той продължи да бели кората, докато тя не положи длан върху неговата, за да го спре.

— И няма да ми кажеш?

Той пое дълбоко дъх.

— Сложно е.

— Схващам — отсече тя и се запъти обратно към плажа. — Не искаш да ми кажеш.

Той се затича след нея.

— Не че не искам да ти кажа. По-скоро… трябва да ти покажа.

Тя спря. Едва не се блъсна в нея.

— Покажи ми тогава.

— Не мога. Не мога сега. — Той прокара притеснено пръсти през косата си. — Довери ми се.

— Нямам друг избор, нали?

Тръгнаха към езерото — смълчани отново. После поеха обратно към вилата. Разхождаха се дълго и когато се върнаха, Пени им сервира обяд, без да я подканят. След като нареди върху масата чиниите със сандвичи и плодове, тя застана зад стола на Емили — точно срещу Уин. Усмихна се, посочи към Емили, вдигна палци и се запъти да вдигне телефона.

Той й се усмихна в отговор.

Когато се нахраниха, Емили стана и тръгна към парапета. Очите му се плъзнаха по дългите й крака, по тялото и накрая се заковаха в косите. Като омагьосан проследи как крачка след крачка панделката се спуска от опашката й, изхлузва се от крайчеца на косите и пада върху верандата. Тя сякаш не забеляза.

— Ще ми се да си бях сложила банските — рече Емили. — Щях да се поразхладя във водата.

— Ела вътре. Прохладно е. Ще ти покажа къщата.

Тя се обърна, а Уин се наведе да вдигне панделката.

— Изпусна нещо.

Тя протегна ръка.

— Благодаря.

Ала той пъхна панделката в джоба си.

— Няма ли да ми я върнеш? — попита Емили.

— Очевидно не — отвърна той и влезе в сенчестата дневна.

Тя го последва, припомняйки му правилото за неприкосновеността на личната собственост.

Прекрачи прага и млъкна.

По стените не висяха картини на пясъчни дюни или стари шамандури, както беше навярно в съседните вили под наем с вид на предрешени рибни ресторанти. Семейството на Уин очевидно идваше често тук. Мебелите бяха удобни и поизвехтели от употреба. Пред едната стена имаше плосък екран, а на пода под него се валяха купчини дискове с филми и музика. Явно семейството отбягваше дългите нощни пътувания и прекарваше летата в крайезерната вила.

— По-уютно е, отколкото предполагах — констатира тя.

— Не всички къщи наоколо са лъскави замъци.

Той я поведе към втория етаж и набързо й показа четирите спални там. После се изкачиха в мансардата най-горе. Там имаше само ниско канапе, рафт с книги, телевизор и няколко кашона. Уин й обясни, че никой друг не идвал тук, освен него. Обичал семейството си, но когато всички се събирали във вилата, му се приисквало да си отдъхне от сплотеността им. И се качвал тук. Не харесвал толкова къщата на Мейн Стрийт — със студените мраморни подове и потискащата история. В крайезерната вила обаче по-лесно отбягвал околните.

— Често се крия в тази мансарда — обясни той, докато тя се озърташе наоколо.

Единствената светлина струеше през триъгълните прозорци, следващи наклона на стената в дъното. Розови прашинки се носеха из въздуха.

— Разбирам защо. Излъчва тайнственост. Отива ти. — Тя тръгна към прозорците. — Страхотна гледка.

Той я наблюдаваше от отсрещния край на стаята. Снопове лъчи падаха косо зад гърба й. Тръгна, преди да осъзнае какво прави. Спря точно зад нея, само на няколко сантиметра. Тя го усети и тялото й сякаш се наелектризира.

Измина цяла минута, преди Уин да проговори:

— Умълча се.

Видя я как преглътна.

— Не разбирам как го правиш.

Той се приведе леко. Косата й ухаеше едва доловимо на люляк.

— Кое?

— Допирът ти.

— Не те докосвам, Емили.

Тя се обърна.

— Точно така. Но все едно ме докосваш. Как го правиш? Сякаш има нещо около теб, нещо невидимо отвъд теб. Изглежда необяснимо.

Той се стъписа. Никой досега не го беше усещал. Тя го усети.

Почака да й каже нещо, да обясни или да отрече. Но той не можеше. Нито едното, нито другото. Пристъпи край нея и застана до прозореца.

— Навремето всичко това е принадлежало на твоето семейство — рече.

Тя се поколеба, преди да приеме смяната на темата.

— Всичко?

— Цялото езеро и районът около него. Семейство Шелби натрупало състояние, продавайки го парцел по парцел. — Той посочи към дърветата в далечината. — Горите от другата страна все още принадлежат на дядо ти. Милиони долари потенциална печалба. Татко иска дядо ти да му продаде една част. Идеята не му дава мира.

— Защо?

— Семейство Кофи винаги е държало да има тежката дума в развитието на Малъби. Строителство, бизнес проекти и прочее…

— Защо? — повтори Емили.

— Защото Малъби е нашият дом. Години наред семейството ми е смятало, че само тук може да живее.

— Така ли е всъщност?

Той я погледна.

— Наистина ли искаш да узнаеш?

Моята слабост.

— Да. Искам, разбира се.

Това беше. Нямаше връщане назад. Ще й каже. А после ще трябва да й покаже.

— Мъжете от семейството страдат от особен… недъг.

Тя го изгледа объркано.

— Какъв недъг?

Той се отдалечи към отсрещния край на стаята.

— Предава се генетично. Мутация. Но е особено силна в моето семейство. Наблюдаваше се у дядо, у чичо. Татко я има. — Той помълча. — И аз.

— Какво?

Той пое дълбоко дъх.

— Наричаме го Сиянието.

Емили не отлепяше поглед от него. Не разбираше.

— Нощем кожата ни излъчва светлина — обясни Уин. Усещането, че за пръв път го казва пред човек извън семейството, бе удивително. Сякаш бреме падна от плещите му. Точно както очакваше. Дори по-добре. Думите бяха изречени, нямаше как да ги върне обратно. Зачака Емили да отвърне нещо. Но тя мълчеше.

— Това си почувствала — припряно додаде той, върна се при нея и доближи длани до лицето й, без да го докосва.

Тя го погледна в очите.

— Искаш да повярвам, че сияеш нощем? — монотонно попита.

Уин отпусна ръце.

— Готова си да повярваш, че съм върколак, но не и това?

— Никога не съм те смятала за върколак.

Той отстъпи назад, окуражавайки се мислено да продължи.

— Предава се от поколения. Предците ми напуснали родината си, за да избегнат гоненията. Хората смятали, че недъгът им е дяволско дело. Плавали по море. Из историческите хроники са пръснати разкази на множество очевидци, зърнали техния кораб. Смятали го за гибелна поличба. Когато пристигнали в Америка, индианците ги нарекли Лунни духове. Установили се тук, далеч от хорските очи. Навремето наоколо имало само разпръснати ферми, но скоро около тях изникнал град. Никой не знаел тайната им. Усетили, че им харесва да не живеят толкова изолирано. Ала историите за гоненията се предавали от поколение на поколение и будели страх у младите. И желание да пазят тайната на всяка цена. Дори в наши дни. Всичко се променило в нощта, когато майка ти придумала чичо да излезе през нощта. През онази лятна вечер той се качил на естрадата пред погледите на целия град и за пръв път всички видели на какво е способен.

— Много заплетена история — заключи Емили.

— Емили, виждала си ме. В задния двор. През нощта.

Тя се сепна.

— Ти ли си светлината? Ти си светлините на Малъби?

— Да.

Той усещаше колко мисли кръжат в ума й, как се опитва да свърже нишките.

— Тогава защо спря да се появяваш?

— Идвам всяка нощ. Но дядо ти седи на кухненската веранда под балкона ти и ми нарежда да си вървя, преди да ме видиш.

— Дядо знае? — извиси глас тя.

— Да.

— Докажи го. — Тя се огледа наоколо и забеляза вратата на килера. Отвори я. Вътре имаше само дъждобран и една водна ска. — Ето, влез тук.

Той приближи и Емили го побутна в килера. Последва го и затвори плътно вратата. Изчака няколко минути в мастиленочерната тъмнина и накрая се обади:

— Ха! Не виждам да сияеш!

— Необходима е лунна светлина — търпеливо обясни той.

Тя изсумтя презрително.

— Е, удобно извинение, няма що.

— Всъщност не е никак удобно…

— Нелепо е — отсече тя и заопипва да намери дръжката на вратата.

— Почакай! — протегна се той да я спре. Ръката му срещна бедрото й и тя застина. — Ела тази вечер на естрадата. В полунощ. Ще ти покажа.

— Защо го правиш? — прошепна тя. — Някакъв сложен план ли кроиш?

Думите й го свариха неподготвен. Ако усещаше, че я манипулира, защо му позволяваше?

— План ли?

— Да отмъстиш за постъпката на мама.

— Не — отвърна той. — Казах ти вече, че не те виня за това.

— Но пресъздаваш онази нощ с мама и чичо ти.

— Красива симетрия, нали?

— Добре де — съгласи се неохотно тя. — Ще дойда.

Той едва се сдържа да не се разсмее.

— Твърде ентусиазирано звучиш!

— Щеше да ми е по-лесно, ако не те харесвах толкова.

— Харесваш ли ме? — Почувства се и развълнуван, и засрамен. Тя не отговори. — Колко? — попита тихо той.

Въздухът се нажежи.

— Достатъчно, за да дойда на срещата през нощта, макар да съм убедена, че си намислил нещо друго, вместо да сияеш в тъмното.

— Не ти ли стига това? — Почувства я как сдържа дъх, усетила колко е близо лицето му до нейното. — Обвързан съм с теб. Не го ли долавяш? От момента, когато се срещнахме. Длъжен съм да ти покажа.

— Трябва да вървя.

Тя отвори вратата. Зашемети ги ослепителна лъчиста пелена. След секунда Емили беше изчезнала.

Настигна я на верандата, докато си слагаше обувките.

— Тази нощ не минавай през горичката. Ела в парка по улицата.

Емили се изправи и дълго го гледа. Той протегна ръка да я докосне, да вдъхне увереност и на нея, и на себе си, ала тя кимна рязко, обърна се и се заспуска припряно по стъпалата към плажа.

Уин я проследи как се отдалечава, пъхна ръце в джобовете и замислено влезе в дневната.

Там се закова на място.

Баща му седеше в големия черен кожен стол до канапето, кръстосал крака.

Уин онемя от изненада. Обикновено усещаше кога баща му го търси. След малко попита:

— Кога пристигна?

— Току-що. Обадих се по-рано да те предупредя да не паркираш пред колата на майка си, понеже утре рано сутринта ще заминат с Кайли за Рейли да пазаруват дрехи за училище. Пени ми каза, че си на плажа. Полюбопитствах с кого. Отвърна ми, че си с момиче. Помолих я да ми го опише. Напомни ми Емили Бенедикт. Но си помислих, че е невъзможно, че си достатъчно разумен.

Явно Пени бе разговаряла с него по телефона. Беше се постарала да прикрие Уин. Безспорно. Беше казала на баща му, че с Емили са на плажа, а не сами във вилата.

— Значи дойде да провериш лично — заключи Уин. Пое дълбоко дъх и добави: — Харесвам я.

— На твоята възраст и аз харесвах едно момиче — подхвана Морган и сключи пръсти. — Казваше се Вероника. И тя беше новодошла в Малъби. Искаше ми се по цял ден да не отлепям поглед от нея. Една сутрин я поканих на кино. Дядо ти разбра. Напердаши ме и ме заключи в стаята ми. Не се появих на срещата и Вероника дойде вкъщи да попита дали съм добре. Дядо ти се държа ужасно с нея. Обясни й, че съм й скроил номер. Тя ме намрази. Но той наложи мнението си.

— Какво мнение?

— Че не сме създадени за нормален живот.

— По същия начин ли се отнасяше дядо с брат ти? — попита Уин и седна на канапето.

— Същите правила важаха и за Лоугън.

Уин не знаеше, че дядо му е пошляпвал баща му. Спомняше си го смътно. Беше много тих човек. Хората говореха, че след самоубийството на Лоугън станал неузнаваем. Сега разбираше защо чичо му и Дулси Шелби са се срещали тайно. Иначе Лоугън е рискувал да бъде напердашен и заключен в стаята си. Звучеше толкова нелепо. Крайните мерки. Играта на криеница. Тайната беше излязла наяве и връщане назад нямаше.

— Сега е по-различно — констатира Уин.

— Казваш го, сякаш положението се е подобрило — отвърна Морган. — Ако изчакаме търпеливо, хората ще забравят видяното и животът ни ще потече в старото русло. Въпрос на време. Понякога се надявам дори майка ти да е забравила.

— Не искам да се връщам в старото русло.

— Нямаш избор. Наказан си да не излизаш от вкъщи. И ти забранявам да се виждаш с Емили.

Баща му го изненада.

— Приисквало ли ти се е някога да кажеш на момичето, което си харесвал?

Морган кръстоса отново крака. Впери мълчаливо поглед във върховете на пръстите си.

— Не — обади се накрая. — Харесвах илюзията. Когато бях с нея, се чувствах…

— Нормален — довърши вместо него Уин.

Морган кимна.

— И с майка ти беше така отначало. После подлъгаха Лоугън да покаже пред всички на какво е способен. С майка ти бяхме женени едва от две години. Всичко се промени. Тя така и не ми прости, задето не съм й казал, а съм я оставил да разбере заедно с другите.

Мъжете от семейство Кофи разкриваха тайната пред съпругите си по различен начин. Ала винаги след сватбената церемония. Безсмислена традиция. Като всички останали. Понякога Уин се питаше дали Морган нямаше да остави майка му в неведение, ако Лоугън не беше разбулил семейната загадка.

— Мама те обича — каза Уин, убеден, че поне навремето е било така.

Морган стана и тръгна към входната врата.

— Обича ме през деня. Всички ни обичат през деня. Повярвай ми, Уин. Опитвам се да ти спести разочарованията.