Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (6)

Шеста глава

Този следобед, понеже нямаше с какво по-интересно да се заеме или с кого да поговори — дядо Ванс отново се беше скрил в стаята си — Емили започна да чисти. Бърса прах, докато заприлича на сивкав облак. Първо изчисти своята стая. Остави само полилея, защото не намери стълба да го стигне. После мина към другите стаи. Вдигаше щорите и светлината проникваше в ъгълчета, които сякаш не бяха виждали слънцето от години. Отначало се зареди с откривателски дух — преследването на светлината снощи явно беше изострило апетита й за приключения. Изследваше непознати територии, запознаваше се с историята на къщата. Скоро обаче разбра, че историята е тъжна. Откри стая, в която навремето очевидно беше живяло малко момче. Тапетите бяха със сини платноходки, леглото имаше дървена преграда. Дали тук беше живял дядо Ванс като малък? Или е имал брат? Какво тогава се бе случило с него? В друга стая видя легло, два пъти по-дълго от обикновените. Имаше и тоалетна масичка — несъмнено женски полъх. Явно това е била стаята на дядо Ванс и съпругата му. Къде беше тя сега? Къде бяха всички някогашни обитатели на къщата?

Усети клаустрофобия, сякаш миналото я смазва. Искаше да се почувства част от него, но Дулси не й беше разказала нищо. Нищичко. Защо?

Излезе на балкона пред стаята си да подиша чист въздух. Подритна листата и реши да ги измете. Мете, докато пред балюстрадата се насъбра огромна купчина шума. Остави метлата, взе шепа листа и ги хвърли надолу. Миришеха на слама и изглеждаха така, сякаш някой ги бе изрязал от гланцово блокче. Събра още и ги хвърли. Надвеси се да ги погледа как летят. Едва когато се приземиха върху нечия глава долу, осъзна, че някой е застанал на стъпалата пред верандата.

— Джулия! — извика тя. — Здравей!

Джулия й се усмихна. Листата шареха косата й.

— Скучно ти е, а?

— Толкова се радвам, че дойде! Искам да ти кажа нещо.

Изтича надолу и излетя през входната врата, очарована, че е намерила с кого да обсъди снощните събития. Джулия стоеше на верандата — с всичките листа в косите, стиснала два големи хартиени плика.

— Снощи видях отново светлината! — развълнувано обяви Емили. — Не е призрак, Джулия. Подгоних я. Чух стъпките й.

Разкритието не предизвика очакваната реакция.

— Подгонила си я? — удивено попита Джулия.

— Да.

— Емили, моля те, не го прави — меко каза Джулия. — Светлините на Малъби са безобидни.

Преди Емили да успее да попита защо Джулия не е учудена от невъобразимото й откритие, параванът изскърца и дядо Ванс се измъкна от стаята си, привел глава под рамката на вратата.

Беше се преоблякъл. По-рано, когато го бе последвала към ресторанта, където закусваше, носеше други дрехи. Сякаш имаше специално сутрешно и вечерно облекло. Емили почти не бе мигнала след надбягването със светлината през горичката и призори го беше чула да излиза. Решила беше пак да го почака пред ресторанта, за да се приберат заедно. Ала Уин й бе отвлякъл вниманието. Последвала го беше до друг ресторант, където той влезе и се стопи в множеството. Емили се бе прибрала да чака дядо Ванс у дома, ала щом си дойде, той й остави сандвич с яйце на кухненския плот и се скри в стаята си.

— Джулия! — каза Ванс. — Чух ти гласа!

— Нося ви подарък. — Джулия му подаде хартиените пликове и по лицето му се изписа благоговейно изражение. — Реших, че в тази жега едва ли изгаряш от желание да готвиш. Хапнете двамата заедно — многозначително додаде тя.

Емили веднага схвана подтекста. Джулия се опитваше да ги сближи. Емили оценяваше жеста, но не смяташе, че ще донесе кой знае каква полза.

Дядо Ванс обаче занадзърта в пликовете с изненадващ ентусиазъм.

— Хубавичко ще похапнем, Емили! Барбекюто на Джулия е най-доброто в целия град. Заради старата пещ за опушване. Електрическите не вършат същата работа. Вече ми потекоха лигите! Ще ни правиш ли компания, Джулия?

— Не, благодаря. Трябва да вървя.

— Добра съседка си. Много мило от твоя страна.

Ванс изчезна вътре и остави Емили на верандата при Джулия.

— От сутринта не беше излизал от стаята си! — удиви се Емили.

— Барбекюто е неустоимо!

— Ще го запомня.

— Слушай! — продължи Джулия. — Искаш ли в събота да те заведа на езерото Пайни Удс? Там се тълпят връстниците ти през лятото. Ще се запознаеш с някои от бъдещите си съученици.

На Емили й стана приятно, че я канят някъде. Възрастните дами, които бе чула сутринта, навярно грешаха. Ще съумее да се приспособи тук.

— Добре. Разбира се.

— Чудесно! До утре тогава. Сега върви да поговориш с дядо си.

Без да спомене повече светлините, Джулия й помаха и изтича надолу по стъпалата.

Емили се обърна и влезе в къщата. Размисли дали да не се прибере в стаята си и да остави дядо Ванс да похапне на спокойствие, но реши да пробва още веднъж. Пред прага на кухнята дочу как вратата на сушилнята се захлопва. Ванс излезе от съседното помещение, където се намираше пералнята. След поредната проверка на сушилнята. Странно занимание, при условие че същия следобед човек от градската перачница се отби да вземе торбата с мръсни дрехи, оставена на верандата.

Ванс видя Емили и се закова на място.

— Емили… — прочисти гърло той. — Тапетите в стаята ти промениха ли се вече?

— Да се променят? Как така?

— Случва се понякога. От само себе си.

Все едно говореше на малчуган. Луната е направена от кашкавал. Пожелай си нещо, ако видиш падаща звезда. В стаята ти има вълшебни тапети. Емили си помисли, че дядо й я смята за малко момиченце и се опитва да я развесели.

— Не, люляците са си там. Но ще ги наблюдавам — отвърна шеговито тя.

— Добре — кимна сериозно Ванс.

Възцари се мълчание. Емили се озърна и забеляза, че дядо й е оставил пликовете в ъгъла на масата.

— Сега ли ще вечеряш? — попита Емили.

— Така смятах. Искаш ли да хапнем заедно?

— Имаш ли нещо против?

— Никак даже. Седни.

Той извади чинии и прибори от чекмеджетата и ги сложи върху масата. Настаниха се един срещу друг и извадиха всичко от пликовете — предимно стиропорени кутии с различни размери плюс няколко питки за хамбургер и две парчета кейк.

Ванс отвори кутиите. Невероятно дългите му пръсти блуждаеха несръчно и леко потреперваха.

— Какво е това? — попита Емили, щом надникна в най-голямата кутия. Вътре имаше купчина суховато на вид накълцано месо.

— Барбекю.

— Това не е барбекю — възрази Емили. — Барбекю е хотдог и хамбургери, изпечени на грил.

Ванс се засмя. Емили се усмихна в отговор.

— Ха! Какво богохулство! В Северна Каролина барбекю означава свинско печено, дете! На хамбургерите на грил тук им викаме „пикник“ — обясни той с неочакван ентусиазъм. — В Северна Каролина се предлагат два вида сосове за барбекю — „Лексингтън“ и „Източна Северна Каролина“. Ето, виж! — Той развълнувано намери кутията със соса, протегна се да й покаже и неволно разля малко върху масата. — „Лексингтън“ е сладък доматен сос. Някои го наричат червен сос. С него се залива накълцана или нарязана свинска плешка. Ресторантът на Джулия предлага барбекю в стил „Лексингтън“. Но много заведения в града се придържат към традицията на Източна Северна Каролина. И обикновено използват месото на цялото животно. Независимо от стила обаче, всички сервират като гарнитура царевични бухти и нарязано зеле. И ако не греша, за десерт имаме парчета кейк „Млечен път“. Джулия прави най-добрия „Млечен път“ в града.

— Като шоколадовото десертче?

— Да. Шоколадовите десертчета се стопяват и се смесват с маслото. Означава „Добре дошъл“.

Емили погледна към кухненския плот, където още стоеше кейкът на Джулия от вчера сутринта.

— Мислех, че ябълковият пай означава „Добре дошъл“.

— Всички сладкиши означават „Добре дошъл“ — отвърна дядо й. — Е, освен кокосовите. Кокосов кейк и пържено пиле се подаряват, когато някой е починал.

Емили го изгледа странно.

— Както и задушени броколи — добави той.

Тя го проследи как взима кутията с барбекю и пъха накълцано месо в питката. Поля го със соса и прибави зеле. Затвори хамбургера и го сложи в чинията й.

— Сандвич с печено месо, стил „Северна Каролина“!

— Благодаря.

Емили взе усмихнато чудноватия сандвич. Дядо й беше наистина мил човек. Приятно й беше да е край него. Караше я да се чувства съвсем миниатюрна, да осъзнава, че светът е нещо далеч по-голямо от нейните проблеми, от скръбта й.

— Много мило от страна на Джулия.

— Тя е чудесна. Баща й би се гордял с нея.

— Тъкмо говорехме за светлините на Малъби — подхвана Емили с надеждата дядо Ванс да остане по-заинтригуван от разкритието й от Джулия. — Виждам ги нощем.

— Нима? Къде?

— В горичката зад къщата — отговори тя, пресегна се и взе кутията, която й подаваше.

— Ще те помоля само за едно, Емили — сериозно каза дядо й. — Само за едно. Стой далеч от тях.

— Но аз не мисля, че това е призрак — възпротиви се Емили. — Май някой го прави нарочно.

— Нищо подобно. Довери ми се.

Емили не обичаше да спори, въпреки че майка й обожаваше разпалените дискусии. Този път обаче с мъка се въздържа да посочи, че кутията с пластири, която „призракът“ й остави снощи, едва ли е плод на чиста случайност.

— Като малка майка ти ме гледаше със същото изражение — констатира дядо й. — Упорито дете беше моята Дулси.

Той рязко отклони поглед, сякаш се е разбъбрил прекалено. Предишното напрегнато мълчание се възцари отново, присъединявайки се на трапезата с извинение за закъснението.

Емили побутна царевичните бухти в чинията си.

— Защо не искаш да говориш за нея?

Без да я поглежда, той отвърна:

— Чувствам се объркан. Не знам какво да кажа.

Емили кимна, макар всъщност да не разбираше. Може би — като всичко у него — скръбта му беше по-тежка, отколкото на другите, огромна и дълбока като непроницаема бездна. Връзката с дъщеря му очевидно е била сложна. Но пък отношенията на майка й с околните винаги бяха сложни. Дулси имаше тежък характер. Буйна и непостоянна, тя приличаше на облаче парфюм. Стига ти да се пръснеш съвсем малко с него. И после уханието се стопява.

Не биваше да го пришпорва. Зарече се да не се обижда, когато я отбягва. Беше му признателна, че я бе приютил, когато нямаше къде другаде да отиде. Ще разговаря за майка си с другите в града, ще разбере повече от тях. Навярно ще успее да открие още членове на Лавровата ложа. Сигурно ще види отново Уин Кофи и ще го помоли да й разкаже за чичо си и за майка й. Обеща й следващия път да й разкрие историята им.

Тази мисъл й допадаше. Че ще види пак Уин Кофи.

Вечеряха мълчаливо. После дядо Ванс отново провери сушилнята, сякаш нещо можеше да се е появило вътре, докато са се хранили. Не откри нищо и се прибра в стаята си. Емили се качи горе и довърши метенето. След това седна на балкона и зачака светлината.

Така приключи вторият й ден в Малъби.

 

 

По-късно същата вечер Ванс излезе от стаята си да провери за последно сушилнята. Спря и вдигна поглед към стълбището. Шумът беше стихнал. Емили беше приключила с чистенето и се готвеше за сън.

Замисли се колко е странно, че в къщата отново има някого. Почти беше забравил това усещане. Емили раздвижваше въздуха, той вибрираше, сякаш наблизо звучеше музика, но мелодията бе почти недоловима. Изненадваше го пълнотата, която му даряваше присъствието й, и не знаеше как да я изрази. Да бъдеш необходим някому, беше като да бъдеш висок — превръща се в проблем само когато си край другите.

Ванс се извисяваше над останалите деца в детската градина. Това беше първият му спомен за необичайния му ръст. Дотогава, макар да беше възедър за възрастта си, все пак беше най-ниският член на семейството си — всички до един с нормални размери. Отначало в училище някои деца се опитаха да му се подиграват, но скоро разбраха, че не е разумно да предизвикват съперник, който може да ги събори само с повея от размаханата си ръка.

Всичките му близки бяха покойници. Ванс беше единственият жив Шелби, наследник на цялото семейно състояние. Разбираше, че не му се е полагало. Не и цялото — наследството на Шелби, името Шелби. Братята и сестрите му бяха предназначени за велики дела. В семейството му трябваше да има нормални деца. Ала голямата му сестра, за която тапетите в стаята бяха винаги на розови вълнички, се удави на единайсет в езерото Пайни Удс. А на шест малкият му брат падна от къщичката на дървото в предния двор. Родителите му опитаха да си имат още деца. Напразно. Трябваше да се задоволят с Ванс. Ванс, чиито крака бяха толкова дълги, че стигаха дъното на езерото, та нямаше как да се удави, а ръцете му досягаха най-горните клони на дърветата, та не се налагаше да се катери и нямаше опасност да падне.

Родителите му починаха, когато навърши двайсет. Стори му се, че в предсмъртния час по лицата им се изписва разочарование. Великанът щеше да наследи цялото им състояние. Навярно са се питали какво ще прави с него? Никога нямаше да се ожени. Кой би го пожелал?

Беше на трийсет и две. Живееше сам и рядко излизаше навън. Тогава срещна Лили. Беше роднина на семейство Съливан. Къщата им беше по-надолу по улицата. Дойде им на гости в почивните дни. Ако трябваше да е цвят, Лили щеше да е светлозелено. Ако трябваше да е аромат, щеше да е свежа хартия. Беше ведра, умна и не се боеше от нищо. Момчетата на Съливан често мятаха топки в двора му и после се състезаваха кой ще дръзне да ги вземе с риск Великана да го изяде. Споделиха приключенията си с Лили. Тя се ужаси. Хвана ги за ушите и ги помъкна към верандата на Ванс, решена да ги накара да се извинят. Когато той се появи на вратата, Лили се смая и ги пусна. Те тутакси си плюха на петите. След няколко часа, понеже Лили не се върна у дома, момчетата захленчиха пред майка си, че Великана навярно я е изял. Майка им тръгна да провери. Забеляза Ванс и Лили, седнали на стъпалата пред верандата, да пият чай и да се смеят. Спря и се върна, усетила, че се случва нещо чудесно. За пръв път чуваше Ванс да се смее така.

Ожениха се, след като Лили се дипломира. Тя преподаваше в началното училище в Малъби, докато забременя. Бяха лъчезарни дни. Лили не позволяваше на Ванс да се застоява у дома. Настояваше да пазаруват заедно, да ходят на кино, да посещават бейзболни мачове. Уединеният му живот досега бе предизвиквал хорското любопитство. Щом престана да се крие вкъщи, Малъби го прие охотно. В град, пълен е чудатости, той беше просто поредната странност. Това прозрение го изпълни с такава благодарност, че той започна да предоставя средства за детски площадки, за военни мемориали и за стипендии.

Едва не умря, когато Лили почина. Дулси беше на дванайсет. Сякаш вечен сняг се спусна над живота им, обричайки целия им свят на студ и тишина. Спаси го само споменът за светлата зеленина на Лили, за смеха й и за непоклатимия й оптимизъм. Нямаше представа как Дулси е преодоляла загубата. И тази вина щеше да го измъчва докрай.

Ванс смяташе, че човек може да понесе такава скръб само веднъж в живота си.

После научи, че е починала дъщеря му.

Когато приятелката й Мери му се обади да му съобщи, че е загинала в катастрофа, Ванс почти не продума. Остави слушалката и се добра някак до стаята на Дулси. Не можа обаче да слезе и цяла седмица наблюдава как тапетите притъмняват — сиви и мокри като буреносно небе. Искаше да умре. Какъв смисъл имаше да продължава? Всичко, което го свързваше с този свят, си беше отишло.

Когато Джулия най-сетне го откри, беше толкова изнемощял от глад, че не можеше да върви. Остана цяла седмица в болницата, където краката му висяха извън леглото и го покриваха с по три чаршафа.

Завърна се у дома и изслуша няколкото съобщения от Мери. Обясняваше му, че Дулси има дъщеря. Която трябва да живее някъде. Тя не можела да се погрижи за нея, понеже се прибирала у дома в Канада. Наела частен детектив да потърси близки роднини на Емили по майчина и по бащина линия. Открили само Ванс.

Беше навикнал да е пасивен. Съзнаваше го. Беше срамежлив заради високия си ръст. Родителите му бяха оставили състояние. Съпругата му обаче беше тази, която го откри като личност. Лили се грижеше за всичко. От дванайсетгодишна Дулси растеше почти съвсем самостоятелно. Сега бе дошъл неговият ред. Налагаше се да поеме нещата в свои ръце.

Засега не успяваше да се погрижи кой знае колко добре за Емили. Майка й не беше й разказвала нито за Малъби, нито за миналото си и Ванс се ужасяваше да не спомене нещо, което Дулси не би желала дъщеря й да узнае. Когато тръгна, тя го закле да запази всичко в тайна. „Не говори за това, настоя Дулси, и може би всичко ще отшуми. Навярно някой ден всички ще забравят“. Беше подвеждал дъщеря си многократно, но този път се зарече да не нарушава дадената дума. Успяваше вече двайсет години. Сега не знаеше как да постъпи. Емили вече беше привлякла вниманието на светлините на Малъби. Внучка му щеше да настоява за отговори.

Влезе в тъмната кухня. Но вместо към сушилнята, се запъти право към задната врата и я отвори. И естествено, както Емили твърдеше, в горичката в задния двор се мяркаше светлина. Стоеше неподвижна, сякаш наблюдаваше къщата.

Ванс излезе на верандата и пристъпи напред. Светлината тутакси изчезна. Откъм балкона горе долетя ахване, после се чуха стъпки. Той слезе от ниската задна веранда и погледна нагоре.

Емили стоеше там и се взираше към дърветата.

Не го видя и Ванс тихо се прибра.

Веднъж бе допуснал грешка.

Нямаше да я повтори.