Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
buba (2016 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Марина

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ИК „Изток-Запад“, 2010 г.

ISBN: 978-954-321-780-9

 

Формат: 16/60/90

Обем: 13 печатни коли

Дадена за печат: ноември 2010 г.

Излязла от печат: ноември 2010 г.

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafón

Marina

История

  1. — Добавяне

7.

През нощта сънувах, че съм уловен във вътрешността на грамаден калейдоскоп. Въртеше го някаква дяволска твар, от която не виждах нищо друго освен огромното й око през лещата. Светът се разпадаше в лабиринти от оптически илюзии, които се рееха край мен. Насекоми. Черни пеперуди. Събудих се рязко с усещането, че във вените ми тече вряло кафе. Това трескаво състояние не ме напусна през целия ден. В училище понеделнишките часове прелитаха като влакове, които не спираха на моята гара. Хота Ефе веднага забеляза, че с мен става нещо.

— Обикновено се рееш някъде в облаците — отсъди той, — но днес направо си напуснал земната атмосфера. Да не си болен?

Успокоих го с вял жест. Погледнах часовника над черната дъска на класната стая. Показваше три и половина. До края на занятията оставаха почти два часа. Цяла вечност. Навън дъждът потропваше по стъклата.

 

 

Когато звънецът удари, аз се изнесох с възможно най-голяма бързина, като оставих Хота Ефе напразно да ме чака за нашата обичайна разходка в реалния свят. Прекосих вечните коридори и излязох. Градините и фонтаните при входа тъмнееха под завесата на проливния дъжд. Не носех чадър, нямах и качулка. Небето бе като оловна плоча. Лампите светеха като кибритени клечки.

Затичах се. Заобикалях локвите, избягвах преливащите водостоци и така стигнах до изхода от двора на интерната. По улицата като от пробита вена се спускаха поточета от дъжд. Измокрен до кости, хукнах по тесните, смълчани улици. Водата шуртеше с грохот в канавките край мен. Целият град сякаш бе потънал в някакъв черен океан. Трябваха ми десет минути, за да стигна до оградата на дома на Марина и Жерман. През това време дрехите и обувките ми вече бяха безнадеждно прогизнали. Здрачът се спускаше на хоризонта като завеса от сивкав мрамор. Като че ли чух някакъв пукот зад гърба си, в началото на уличката. Обърнах се сепнат. За миг изпитах усещането, че някой ме е проследил. Ала там нямаше никого, само дъждът обстрелваше локвите по пътя.

Пъхнах се през оградата. Блясъкът на светкавиците насочваше стъпките ми към жилището. Херувимите на фонтана ме приветстваха. Зъзнейки от студ, стигнах до задната врата към кухнята. Беше отворена. Влязох. Къщата тънеше в пълен мрак. Спомних си думите на Жерман за липсата на електричество.

Чак тогава се сетих, че всъщност никой не ме беше поканил. Вече за втори път се вмъквах в този дом без никакъв претекст. Мислех да си тръгна, но бурята виеше отвън. Въздъхнах. Ръцете ме боляха от студ и едва усещах върховете на пръстите си. Закашлях се като куче и почувствах как сърцето ми пулсира в слепоочията. Дрехите ми бяха залепнали за тялото, студени като лед. „Давам цяло царство за един пешкир“, помислих си аз. Сетне се провикнах:

— Марина?

Ехото от гласа ми се стопи в голямата къща. Осъзнах, че отвсякъде ме обгръща покров от сенки. Единствено сиянието на светкавиците, което проникваше през прозорците, разкриваше бегли картини, проблясвайки като камера.

— Марина? — настоях отново. — Аз съм, Оскар…

Плахо пристъпих навътре в къщата. Подгизналите ми обувки издаваха лепкав звук, докато вървях. Спрях се в салона, където бяхме обядвали предния ден. Масата беше празна, столовете — изоставени.

— Марина? Жерман?

Не получих отговор. Различих в сумрака свещник с дръжка и кутия кибрит върху една конзола. Сбръчканите ми, безчувствени пръсти успяха да запалят пламък едва от петия опит.

Вдигнах нагоре примигващата свещ. Призрачна светлина заля стаята. Тихо поех към коридора, по който бях видял да изчезват Марина и баща й предния ден.

Коридорът водеше към друг голям салон, който също бе увенчан с кристален полилей. Висулките му проблясваха в сумрака като въртележка от диаманти. Къщата бе изпълнена с полегати сенки, които бурята отвън проектираше през стъклата на прозорците. Стари мебели и кресла почиваха под бели чаршафи. Мраморно стълбище водеше към първия етаж. Приближих се до него, чувствайки се като натрапник. Две жълти очи искряха в горната част на стълбата. Чух мяукане. Кафка. Въздъхнах с облекчение. След миг котаракът се оттегли назад в сенките. Спрях се и се огледах. Стъпките ми бяха оставили диря в праха.

— Има ли някой тук? — извиках отново, без да получа отговор.

Представих си какъв е бил този голям салон преди десетилетия, в цялата му прелест — с оркестър и десетки танцуващи двойки. Сега изглеждаше като салона на потънал кораб. Стените бяха покрити с маслени платна. Всичките бяха портрети на една и съща жена. Разпознах я — това бе жената от картината, която бях видял в онази нощ, когато за пръв път се вмъкнах в къщата. Съвършенството и магията на линията, както и светлината в тези картини бяха почти свръхестествени. Запитах се кой ли ще да е художникът. Дори за мен бе очевидно, че всичките творби са дело на една и съща ръка. Дамата сякаш ме наблюдаваше от всички страни. Не беше трудно да се забележи огромната прилика на тази жена с Марина. Същите устни на едно бледо, почти прозрачно лице. Същата фигура, стройна и крехка като порцеланова статуетка. Същите пепелявосиви очи, печални и бездънни. Усетих как нещо се допря до глезена ми. Кафка мъркаше в краката ми. Наведох се и го погалих по сребристата козина.

— Къде е стопанката ти, а?

В отговор той измяука меланхолично. Нямаше никого в къщата. Чувах трополенето на дъжда по покрива. Сякаш хиляди изтъкани от вода паяци тичаха по тавана. Предположих, че Марина и Жерман са излезли по някаква причина, която не можех да отгатна. Във всеки случай не беше моя работа. Помилвах Кафка и реших, че трябва да си тръгна, преди да са се върнали.

— Един от двама ни е излишен тук — прошепнах на Кафка. — И това съм аз.

Изведнъж космите по гърба на котарака настръхнаха като шипове. Почувствах как мускулите му се изопнаха като стоманени въжета под ръката ми и той измяука панически. Тъкмо се чудех какво ли би могло така да уплаши животното, когато я долових. Онази миризма. Смрадта на гниещо животно, която бяхме усетили в оранжерията. Догади ми се.

Вдигнах поглед. Завеса от дъжд забулваше прозореца на салона. Отсреща различих неясните очертания на ангелите във фонтана. Инстинктивно разбрах, че нещо не е както трябва. Сред статуите имаше още една фигура. Надигнах се и бавно пристъпих към прозореца. Един от силуетите се извърна. Вцепених се на място. Не можех да различа чертите, виждах само една тъмна фигура, загърната с наметка. Бях сигурен, че непознатият ме наблюдава — и явно знаеше, че и аз го наблюдавам. Останах неподвижен в продължение на една безкрайна минута. След секунди фигурата се оттегли в мрака. Когато една мълния озари градината, непознатият вече не беше там. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че заедно с него бе изчезнало и онова зловоние.

 

 

Най-доброто, което можах да измисля, бе да седна да чакам завръщането на Жерман и Марина. Идеята да изляза навън не бе особено изкусителна. Бурята беше най-малката беда. Отпуснах се в едно голямо кресло. Трополенето на дъжда и слабата светлина, която трепкаше в големия салон, постепенно взеха да ме приспиват. В някакъв момент чух как ключалката на главната врата изщрака и в коридора се разнесоха стъпки. Събудих се от моя унес и сърцето ми прескочи. Гласове, които се приближаваха по коридора. Сияние на свещ. Кафка изтича към светлината в мига, когато Жерман и дъщеря му влязоха в помещението. Марина ме прониза с леден поглед.

— Какво правиш тук, Оскар?

Замънках някакви безсмислени фрази. Баща й се усмихна приветливо и ме огледа с любопитство.

— За Бога, Оскар! Та вие сте вир-вода! Марина, донеси му чисти кърпи… Елате, Оскар, сега ще запалим огън, че навън е такова кучешко време…

 

 

Настаних се пред камината с чаша горещ бульон, който Марина ми бе приготвила. Обясних неловко причината за присъствието си, без да споменавам за силуета на прозореца и онази зловеща смрад. Жерман прие обясненията ми на драго сърце и не изглеждаше ни най-малко раздразнен от моето нахлуване в дома, дори напротив. За Марина далеч не можеше да се каже същото. Погледът й просто ме изгаряше. Уплаших се, че глупавите ми приумици да се вмъквам в къщата й сякаш по навик завинаги са сложили край на приятелството ни. През онзи половин час, който прекарахме, седнали пред огъня, тя изобщо не продума. Когато Жерман се извини и ми пожела „лека нощ“, заподозрях, че моята бивша приятелка ще ме изхвърли с ритници и ще ми нареди да не се вясвам повече в дома й.

„Ето, краят се задава“, помислих си. Целувката на смъртта. Марина ми отправи тънка, саркастична усмивка.

— Изглеждаш като мокра кокошка — рече тя.

— Благодаря — отвърнах, очаквайки нещо по-лошо.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?

Очите й искряха на светлината на огъня. Изсърбах остатъка от бульона и сведох поглед.

— Честно казано, не знам… — отвърнах. — Предполагам, че… Ами знам ли…

Плачевният ми вид несъмнено ми помогна, защото Марина се приближи и ме потупа по ръката.

— Погледни ме — нареди тя.

Така и направих. Тя ме наблюдаваше със смесица от съчувствие и благосклонност.

— Не ти се сърдя, чуваш ли? Просто се изненадах да те видя тук ей така, без предупреждение. Всеки понеделник придружавам Жерман, когато отива на лекар в болницата „Сан Пабло“ — затова бяхме излезли. Това не е подходящ ден за гостуване.

Почувствах се засрамен.

— Няма да се повтори повече — обещах аз.

Канех се да разкажа на Марина за странното явление, което ми се струваше, че съм видял, когато тя се засмя лукаво и се наведе, за да ме целуне по бузата. Допирът на устните й бе достатъчен, за да изсъхнат мигновено мокрите ми дрехи. Загубих ума и дума. Марина забеляза, че се опитвам да кажа нещо, но съм си глътнал езика.

— Какво? — попита тя.

Изгледах я мълчаливо и поклатих глава.

— Нищо.

Повдигна вежда, сякаш не ми вярваше особено, но не настоя повече.

— Още малко бульон? — попита тя, като се надигна от мястото си.

— Благодаря.

Марина взе купичката ми и се отправи към кухнята, за да я напълни отново.

Аз останах да седя при камината, очарован от портретите на дамата по стените. Когато се върна, Марина проследи погледа ми.

— Жената, която е нарисувана на всички тези портрети… — подех аз.

— … е моята майка — довърши тя.

Усетих, че навлизам в деликатна тема.

— Никога не съм виждал такива картини. Те са сякаш… фотографии на душата.

Марина кимна безмълвно.

— Сигурно ги е рисувал някой прочут художник — продължих. — Но никога не съм виждал другаде нещо подобно.

Тя се позабави, преди да ми отговори.

— Няма и да видиш. От почти шестнайсет години насам авторът не е нарисувал ни една картина. Тази серия портрети са последните му творби.

— Щом е могъл да изобрази майка ти по този начин, навярно и е познавал много добре — отбелязах аз.

Марина ми отправи продължителен поглед. Почувствах, че това бе същият поглед, уловен завинаги в картините.

— По-добре от всеки друг — отвърна тя. — Бил е женен за нея.