Карлос Руис Сафон
Марина (26)

25.

В дните, които последваха опожаряването на Големия кралски театър, студена вълна се спусна над Барселона. За пръв път от много години насам пелена от сняг покри града от пристанището до върха на Тибидабо. Марина и аз прекарвахме заедно с Жерман една Коледа, изпълнена с мълчание и неуловими погледи. Марина почти не отваряше дума за случилото се; започна да ми прави впечатление, че тя избягваше моята компания и предпочиташе да се затвори в стаята си и да пише. Аз убивах времето, като разигравах с баща й безкрайни партии шах в голямата стая край камината. Гледах как навън вали сняг и чаках подходящия момент да остана насаме с Марина. Този момент обаче все не идваше.

Жерман се правеше, че не забелязва какво става, и все гледаше да завърже някакъв разговор, за да ме ободри.

— Марина казва, че искате да станете архитект, Оскар.

Аз кимах, макар че вече не знаех какво искам в действителност. Нощем будувах, подреждайки отново частите на историята, която бяхме преживели. Опитвах се да прогоня от паметта си призраците на Колвеник и Ева Иринова. Неведнъж ми минаваше през ум мисълта да посетя стария доктор Шели, за да му разкажа случилото се. Но не ми достигаше смелост да се изправя пред него и да му опиша как пред очите ми бе загинала жената, която бе отгледал като своя дъщеря, и как бе изгорял най-добрият му приятел.

В последния ден от годината фонтанът в градината замръзна. Боях се, че моите дни с Марина отиват към своя край. Скоро щеше да се наложи да се върна в интерната. Прекарахме навечерието на Нова година на свещи, заслушани в далечните камбани на църквата на Пласа Сариа. Навън все така валеше сняг и ми се стори, че звездите са паднали от небето без предупреждение. В полунощ вдигнахме наздравица с половин уста. Потърсих погледа на Марина, но лицето й се скри в сумрака. През нощта се опитах да анализирам какво бях казал или направил, за да заслужа подобно отношение. Усещах присъствието на Марина в съседната стая. Представях си я как лежи будна като някакъв остров, който течението отнася все по-далече. Почуках на стената с кокалчетата на пръстите си. Напразно — нямаше отговор.

Опаковах вещите си и написах една бележка. В нея се сбогувах с Жерман и Марина и им благодарях за гостоприемството. Нещо необяснимо се бе прекършило и чувствах, че съм станал излишен. На разсъмване оставих бележката върху кухненската маса и поех към интерната. Докато се отдалечавах от дома, изпитах усещането, че Марина ме наблюдава от прозореца си. Помахах с ръка, надявайки се, че тя ме вижда. Стъпките ми оставиха диря в снега, покрил пустите улици.

До завръщането на останалите ученици оставаха още няколко дни. Стаите на четвъртия етаж представляваха самотни лагуни. Докато разопаковах багажа си, падре Сеги ме навести. Поздравих го с половинчата вежливост и продължих да подреждам дрехите си.

— Чуден народ са това швейцарците — рече той. — Докато другите хора крият своите грехове, те увиват техните в сребърна хартия, добавят им ликьор и панделка и ги продават скъпо и прескъпо. Префектът ми изпрати една грамадна кутия бонбони от Цюрих, а тук няма никой, с когото да си я разделя. Някой ще трябва да ме подпомогне, преди доня Паула да ги е открила…

— Разчитайте на мен — вяло обещах аз.

Сеги отиде до прозореца и се загледа към града, който се простираше под нас като някакъв мираж. После се обърна и ме погледна така, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— Веднъж един добър приятел ми каза, че проблемите са като хлебарките — подхвана той с онзи шеговит тон, който използваше, когато искаше да каже нещо сериозно. — Ако ги извадиш на светло, те се плашат и бягат.

— Мъдър трябва да е бил приятелят ви — рекох.

— Не — отвърна Сеги. — Но беше добър човек. Честита нова година, Оскар.

— Честита нова година, падре.

През онези няколко дни, които оставаха до началото на учебните занятия, почти не излизах от стаята си. Опитвах се да чета, но думите сякаш бягаха от страниците. С часове висях на прозореца и гледах голямата къща на Жерман и Марина в далечината. Хиляди пъти мислех да се върна там и неведнъж отивах чак до началото на уличката, която водеше към тяхната ограда. Грамофонът на Жерман вече не се чуваше сред дърветата, само вятърът стенеше в голите клони. Нощем отново преживявах случките от последните седмици и накрая се унасях изтощен в трескав и потискащ сън, който не ми носеше отдих.

Започнахме училище след една седмица. Това бяха оловносиви дни със запотени прозорци и радиатори, които капеха в сумрака. Предишните ми другари и тяхната весела глъчка сега ми изглеждаха чужди. Бъбреха за подаръци, празненства и спомени, които не можех и не исках да споделя. Словата на учителите ми минаваха покрай ушите ми. Не ми беше ясно какво значение имат дълбокомислените разсъждения на Хюм или как биха могли да ми помогнат уравненията с производни, за да върна часовника назад и да променя съдбата на Михаил Колвеник и Ева Иринова. Или моята собствена съдба.

От спомена за Марина и за ужасяващите събития, които бяхме преживели заедно, не можех ни да мисля, ни да ям, ни да поддържам свързан разговор. Тя беше единственият човек, с когото можех да споделя мъката си, и нуждата от нейното присъствие стана толкова силна, че чак ми причиняваше физическо страдание. То ме изгаряше отвътре; нищо и никой не бе в състояние да ми донесе облекчение. Превърнах се в сив силует, който бродеше из коридорите. Сянката ми се сливаше със стените. Дните се ронеха един след друг като мъртви листа. Все чаках да получа известие от Марина, някакъв знак, че желае да ме види отново; някакъв обикновен предлог да изтичам при нея и да наруша дистанцията, която ни разделяше и която сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден. Ала този знак така и не дойде. Пропилявах времето, като обикалях местата, които бях посещавал заедно с Марина. Седях по пейките на Пласа Сариа в очакване да я видя…

В края на януари падре Сеги ме повика в кабинета си. Със сериозно изражение и проницателен поглед ме попита какво става с мен.

— Не зная — отвърнах.

— Ако поговорим за това, може би ще успеем да изясним какъв е проблемът — предложи Сети.

— Не мисля — казах аз така рязко, че веднага се разкаях за тона си.

— На Коледа прекара една седмица извън интерната. Мога ли да попитам къде беше?

— Със семейството си.

Сянка помрачи погледа на моя наставник.

— Ако смяташ да ме лъжеш, няма смисъл да продължаваме този разговор, Оскар.

— Това е самата истина — рекох, — бях с моето семейство…

Февруари докара слънцето със себе си. Зимната светлина стопи покривалото от лед и скреж, което бе маскирало града. Това ми вдъхна бодрост и кураж и една събота отидох до дома на Марина. Оградата бе заключена с верига. Отвъд дърветата старото имение изглеждаше по-пусто от когато и да било. За миг ми се стори, че съм полудял. Нима всичко беше плод на въображението ми? Обитателите на това призрачно жилище, историята на Колвеник и на дамата в черно, инспектор Флориан, Луис Кларет, възкресените създания… действащи лица, които черната ръка на съдбата бе свалила от сцената едно по едно… Дали не бях сънувал Марина и нейния вълшебен плаж?

„Спомняме си само онова, което никога не се е случило…“

Същата нощ се събудих с викове, облян в студена пот и без да зная къде се намирам. Насън се бях върнал в тунелите на Колвеник. Вървях след Марина, но не можех да я стигна, докато не я намерих покрита с мантия от черни пеперуди; ала когато отлетяха, след тях остана само празно пространство. Студ. Необяснима загадка. Демонът разрушител, който преследваше Колвеник. Нищото отвъд окончателния мрак.

Когато падре Сеги и моят другар Хота Ефе дотичаха в стаята ми, разбудени от виковете ми, бяха ми нужни няколко секунди, за да ги разпозная. Сеги ми премери пулса, докато Хота Ефе ме наблюдаваше с уплаха, убеден, че приятелят му напълно е изгубил разсъдъка си. Останаха да бдят край мен, докато не заспах отново.

На следващия ден, след цели два месеца, през които не бях видял Марина, реших да отида в къщата в Сариа. Нямаше да мръдна оттам, докато не получех някакво обяснение.