Карлос Руис Сафон
Марина (19)

18.

Паднах върху един тинест участък, който се размиваше под проливния дъжд. Ручейчета мръсна вода пълзяха покрай надгробните камъни, влачейки изсъхнали цветя. Ръцете и краката ми потънаха в калта. Изправих се и изтичах да се скрия зад един мраморен торс, издигнал ръце към небето. Каретата бе спряла от другата страна на оградата. Кочияшът слезе. Носеше фенер и бе облечен с пелерина, която го покриваше изцяло. Широкопола шапка и шал го предпазваха от дъжда и студа, закривайки лицето му. Познах каретата. Беше същата, която бе отнесла дамата в черно в онова утро на Френската гара. На една от вратичките й личеше символът на черната пеперуда. Пердета от тъмно кадифе закриваха прозорците. Запитах се дали дамата беше вътре.

Кочияшът се приближи до оградата и обходи с поглед гробището. Аз се притиснах до статуята, напълно неподвижен. После чух подрънкването на връзка ключове. Металическо стържене на катинар. Изругах тихичко. Железата изскърцаха. Стъпки в тинята. Кочияшът се приближаваше към моето скривалище. Трябваше да се махна оттам. Обърнах се да погледна гробището зад гърба си. Булото на черните облаци се разтвори. Луната очерта пътека от призрачна светлина. Галерията от гробници за миг проблесна в мрака. Запромъквах се между надгробните плочи, отстъпвайки към вътрешността на гробището. Стигнах до подножието на един мавзолей. Входът му бе запечатан с вратички от ковано желязо и стъкло. Кочияшът все повече се приближаваше. Затаих дъх и се гмурнах в сенките. Той мина на по-малко от два метра от мен, като държеше фенера нависоко. Когато отмина, въздъхнах с облекчение. Видях го да се отдалечава към самото сърце на гробището и веднага разбрах накъде се е запътил.

Беше лудост от моя страна, но го последвах. Вървях към северното крило на гробището, като се криех между плочите. Когато се озовах там, се покатерих на една платформа, от която имаше изглед към целия участък. На няколко метра под мен светеше фенерът, подпрян от кочияша на безименния гроб. Дъждът се плъзгаше по фигурата на пеперудата, издълбана в камъка, и тя сякаш кървеше. Видях как силуетът на кочияша се наведе над гроба. Извади един продълговат предмет изпод пелерината си — оказа се метална греда — и зачовърка плочата. Преглътнах с мъка, когато проумях какво се опитваше да направи. Искаше да отвори гроба. Щеше ми се да побягна като дявол от тамян, но не можех да се помръдна от мястото си. Използвайки гредата като лост, той успя да отмести плочата с няколко сантиметра. Черният кладенец на гроба бавно се разкриваше, докато накрая плочата се сгромоляса настрани от собствената си тежест и се строши на две. Почувствах под тялото си вибрацията от удара. Кочияшът взе фенера от земята и го повдигна над дълбоката два метра яма. Асансьор към ада. На дъното проблясваше повърхността на един черен ковчег. Мъжът вдигна очи към небето и изведнъж скочи в гроба. За миг изчезна от погледа ми, сякаш земята го бе погълнала. Разнесоха се удари и чух звука от трошенето на стара дървесина. Скочих долу и като пълзях в калта, се приближих милиметър по милиметър до ръба на ямата. Надникнах вътре.

Дъждът се лееше в гроба и дъното му бе започнало да се наводнява. Кочияшът все още беше там. В този миг той тъкмо дърпаше капака на ковчега, който с трясък падна на една страна. Прогнилото дърво и прокъсаният плат останаха изложени на светлината. Ковчегът беше празен. Мъжът го съзерцаваше неподвижен. Чух го да мърмори нещо. Осъзнах, че това е моментът да побягна оттам колкото ми крака държат. Ала щом се раздвижих, бутнах един камък, който падна вътре и удари ковчега. За част от секундата кочияшът се обърна към мен. В дясната си ръка държеше револвер.

Хукнах отчаяно към изхода, като заобикалях надгробни плочи и статуи. Чух кочияша да вика след мен, успял да се изкатери извън трапа. Зърнах оградата и каретата от другата страна. Затичах се натам, останал без дъх. Стъпките на кочияша се приближаваха. Разбрах, че на открито пространство ще ме настигне за броени секунди. Спомних си оръжието в ръката му и отчаяно се заозъртах наоколо, търсейки някакво скривалище. Погледът ми се спря на единствената алтернатива, която имах. Дано, помолих се аз, на кочияша да не му хрумнеше да ме търси там: в багажното отделение в задната част на каретата. Скочих на платформата и се пъхнах вътре презглава. Само след няколко секунди чух забързаните му стъпки, които се приближаваха към алеята от кипариси.

Представих си гледката, която се разкриваше пред него. Пътеката, пуста под дъжда. Стъпките спряха. После заобиколиха каретата. Уплаших се да не би да съм оставил следи, които да издадат присъствието ми. Усетих как тялото на кочияша се покатери върху капрата. Останах неподвижен. Конете изцвилиха. Чакането ми се стори безкрайно. В този миг чух как изплющя камшик и един тласък ме събори на пода на багажното. Бяхме потеглили.

Друсането скоро се превърна в едно рязко вибриране, което разтърсваше вцепенените ми от студа мускули. Опитах се да надникна през отвора на багажното, но ми се видя почти невъзможно да се задържа на крака при това клатушкане.

Вече напускахме района на Сариа. Изглеждаше твърде вероятно да си разбия кратуната, ако направех опит да скоча от каретата в движение, тъй че отхвърлих тази идея. Нямах сили да предприемам повече геройства, пък и в действителност исках да разбера къде отиваме, така че се примирих с обстоятелствата. Легнах на дъното на багажното, за да си почина, доколкото бе възможно. Подозирах, че ще ми е нужно да възстановя силите си за предстоящите събития.

Маршрутът ми се видя безкраен. Понеже пътувах като куфар и нямах видимост, струваше ми се, че сме изминали цели километри под дъжда. Мускулите ми все повече се вдървяваха под мокрите дрехи. По-оживените булеварди бяха останали зад нас. Сега се движехме по пусти улици. Надигнах се да хвърля един поглед през отвора. Видях улички, тъмни и тесни като процепи, изсечени в скала. Улични лампи и готически фасади се провиждаха в мъглата. Отпуснах се отново на дъното, озадачен. Намирахме се в стария град, в някоя точка на Равал. Зловонието на преливащи канали се издигаше като полъх от блато. Почти половин час се движихме през сърцето на тази сенчеста Барселона, преди да спрем. Чух как кочияшът слезе от капрата. Само след секунди се разнесе звук от отварянето на врата. Каретата се придвижи с бавен тръс и ние влязохме в нещо, което, съдейки по миризмата, навярно бе стара конюшня. Вратата се затвори отново.

Не смеех да помръдна. Кочияшът разпрегна конете, като тихо им говореше нещо, което не успях да чуя ясно. Тясна ивица светлина падаше през отвора на багажното отделение. Чух да тече вода, после звук от стъпки върху слама. Накрая светлината угасна. Стъпките на кочияша се отдалечиха. Изчаках няколко минути, докато вече чувах само дишането на конете. Тогава се измъкнах от багажното. В конюшнята се стелеше синкав полумрак. Предпазливо се отправих към една странична врата. Озовах се в тъмен гараж с висок таван, уплътнен с дървени греди. В дъното се виждаха очертанията на една врата, която приличаше на авариен изход. Установих, че бравата можеше да се отвори само отвътре. Отворих внимателно и най-сетне излязох на улицата.

Намирах се на някаква тъмна уличка в квартал Равал. Беше толкова тясна, че с разперени ръце можех да докосна сградите от двете й страни. Зловонна канавка течеше по средата на паважа. Ъгълът бе само на десет метра. Отидох натам. Една по-широка улица проблясваше под мъглявата светлина на улични лампи, които навярно бяха на повече от сто години. Видях портата на конюшнята от едната страна на сградата — сива, мизерна постройка. Върху трегера на вратата се четеше годината на построяването: 1888. От този зрителен ъгъл забелязах, че сградата бе само пристройка към едно по-голямо здание, което заемаше цялата пресечка. Това второ здание бе с размерите на дворец. Риф от скели и мръсни брезентови платнища го закриваха като маскировка. Във вътрешността на тази сграда можеше да се скрие цяла катедрала. Безуспешно се помъчих да отгатна какво представляваше тя. Не се сещах за никаква постройка от такъв тип, която да се намира в тази зона на Равал.

Приближих се и погледнах между дървените панели, които покриваха скелите. Плътен мрак забулваше голям конзолен навес в модернистичен стил. Успях да зърна колони и редица прозорчета, декорирани със сложна украса от ковано желязо. Гишета. Арките на входа, които се виждаха по-нататък, ми напомниха портик на приказен замък. Всичко това тънеше в отломки, влага и забрава. Изведнъж разбрах къде се намирам. Това бе Големият кралски театър, великолепният монумент, построен от Михаил Колвеник за съпругата му Ева, която така и не бе могла да дебютира на неговата сцена. Сега театърът се издигаше като колосална порутена катакомба — незаконно отроче на Парижката опера и храма Саграда Фамилия, очакващо своето събаряне.

Върнах се към съседната сграда, в която се намираха конюшните. Входът представляваше черна дупка. В голямата дървена порта бе изрязана малка вратичка, която напомняше вход на манастир — или на затвор. Тя бе отворена и аз се пъхнах във фоайето. В горната му част се виждаше призрачно прозорче до галерия от изпочупени стъкла. Мрежа от въжета за простиране, отрупани с дрипи, се поклащаше от вятъра. От това място лъхаше на нищета, на клоака и на болест. Стените бяха просмукани с нечиста вода от спукани тръби. Подът бе плувнал в локви. Съгледах редица ръждясали пощенски кутии и се приближих да ги разуча. Повечето от тях бяха празни, разбити и без име. Като че ли само една все още беше в употреба. Прочетох името под мръсния налеп.

Луис Кларет-и-Мила̀, 3 ет.

Това име ми се стори познато, въпреки че не се сещах къде съм го чувал. Запитах се дали то принадлежеше на кочияша. Заповтарях си името, опитвайки се да си спомня нещо. Изведнъж паметта ми се проясни. Инспектор Флориан ни бе казал, че в последните години на Колвеник само двама души имали достъп до него и до съпругата му Ева в кулата при парка Гюел: Шели, личният му лекар, и един шофьор, който отказал да изостави работодателя си — Луис Кларет. Затършувах из джобовете си, за да намеря телефонния номер, който Флориан ни бе дал, в случай че се наложи да се свържем с него. Тъкмо ми се стори, че съм го открил, когато чух гласове и стъпки в горната част на стълбището. Побягнах навън.

Щом се озовах на улицата, изтичах да се притая зад ъгъла. След малко един силует излезе през вратата и закрачи под ситния дъждец. Това бе пак кочияшът. Кларет. Изчаках фигурата му да се скрие от погледа ми и последвах ехото от неговите стъпки.