Карлос Руис Сафон
Марина (28)

27.

През следващите седмици Жерман Блау се превърна в най-добрия ми приятел. Щом свършех училище в пет и половина следобед, веднага изтичвах при възрастния художник. Отивахме с такси до болницата и прекарвахме вечерта с Марина, докато медицинските сестри не ни изхвърлеха оттам. При тези разходки от Сариа до булевард „Гауди“ осъзнах, че зиме Барселона може да бъде най-тъжният град на света. Историите на Жерман и неговите спомени постепенно станаха и мои.

По време на дългите чакания в унилите болнични коридори той ми разправи съкровени неща, които не бе споделял с никого освен със съпругата си. Разказа ми за годините, които бе прекарал край своя учител Салват, за брака си и за това, че бе преживял загубата на жена си единствено благодарение на компанията на Марина. Сподели с мен съмненията и страховете си; животът го бе научил, че всичко, което смятаме за сигурно, е обикновена илюзия, и че има твърде много уроци, които не си струва да се учат. Аз също за пръв път разговарях свободно с него, говорех му за Марина, за моите мечти на бъдещ архитект — и то в такъв момент, когато вече бях престанал да вярвам в бъдещето. Говорех му за самотата си, за това, че преди да ги срещна, все ме глождеше усещането, че някак случайно съм се залутал в този свят. Споделих колко се боях, че ако ги изгубех, това усещане щеше да се завърне. Жерман ме слушаше с разбиране. Той знаеше, че моите слова са само опит да си изясня собствените си чувства, и ме оставяше да си изливам душата.

Пазя дълбоки спомени за Жерман Блау и за дните, които прекарахме заедно в неговия дом и в коридорите на болницата. И двамата знаехме, че единственото, което ни свързваше, бе Марина, и че при други обстоятелства никога не бихме разменили и една дума. Винаги съм мислел, че благодарение на него Марина бе станала такава, каквато бе, и не се съмнявам, че и малкото, което съм постигнал аз, го дължа на него в по-голяма степен, отколкото бих искал да призная. Пазя неговите съвети и думи, заключени на сигурно място в раклата на паметта ми; убеден съм, че някой ден ще ми послужат да намеря отговор на собствените си страхове и собствените си съмнения.

През онзи месец март валеше почти всеки ден. Марина описваше историята на Колвеник и Ева Иринова в книгата, която й бях подарил, докато десетки лекари и асистенти влизаха и излизаха с все нови и нови тестове и анализи. Именно тогава си спомних обещанието, което веднъж бях дал на Марина във въздушната железница, и запретнах ръкави, за да й построя катедрала. Нейната катедрала. От библиотеката на интерната си набавих една книга за катедралата в Шартр и се залових да нарисувам отделните части на модела, който смятах да конструирам. Най-напред ги изрязах от фин картон. След хиляди опити, които почти ме убедиха, че никога не бих могъл да проектирам дори най-проста телефонна кабина, поръчах на един дърводелец на улица „Марженат“ да изреже елементите от тънки дървени плоскости.

— Какво си се захванал да майсториш, момче? — питаше ме той заинтригуван. — Радиатор ли?

— Не, катедрала.

Марина следеше с любопитство как строях нейната малка катедрала на конзолата на прозореца. Понякога пускаше шеги, заради които не можех да мигна по цели нощи.

— Не си ли даваш много зор, Оскар? — питаше тя. — Ще рече човек, че очакваш да умра още утре.

Моята катедрала скоро стана популярна сред останалите пациенти в стаята и техните посетители. Осемдесет и четиригодишната доня Кармен от Севиля, която заемаше страничното легло, току ми хвърляше скептични погледи. Характерът й бе толкова силен, че можеше да разбие цели армии, а задникът й бе с размерите на „Сеат“ 600^[1]. Командореше персонала, без да си поплюва. През живота си се бе подвизавала като черноборсаджийка, вариететна певица, танцьорка на фламенко, контрабандистка, готвачка, продавачка на монополизирани стоки и какво ли още не. Бе погребала двама съпрузи и три деца. Около двайсет души — внуци, племенници и други роднини — идваха да я видят и да й засвидетелстват почитта си. Тя ги поставяше на място, като им казваше да не я залъгват с бабини деветини — те били за глупаците. Все ми се струваше, че доня Кармен се бе родила в неподходящ век; ако беше живяла по времето на Наполеон, той нямаше да премине отвъд Пиренеите. Всички присъстващи — с изключение на нейния диабет — споделяхме това мнение.

В другия край на стаята бе Исабел Льоренте — една дама с излъчване на манекенка, която говореше съвсем тихичко и сякаш бе излязла от някое модно списание отпреди войната. По цял ден се гримираше и си нагласяше перуката пред едно огледалце. От химиотерапията главата й бе гола като билярдна топка, но тя бе убедена, че никой не знае това. Научих, че била избрана за мис Барселона през 1934 г. и че на времето един от кметовете на града лудеел по нея. Вечно ни разправяше, че имала роман с един страхотен шпионин и той всеки момент щял да дойде да я избави от това ужасно място, в което я държали затворена. Доня Кармен всеки път подбелваше очи, щом чуеше тази история. Никой не посещаваше Исабел, а на нея й стигаше само да й кажеш колко е красива, за да се усмихва цяла седмица. Един четвъртък следобед в края на март отидохме в стаята и заварихме леглото й празно. Исабел Льоренте бе починала същата сутрин, без да даде време на своя кавалер да я избави.

Четвъртата пациентка в стаята бе Валерия Астор, момиченце на девет години, което дишаше благодарение на трахеотомия. Винаги ми се усмихваше, щом влезех в стаята. Майка й стоеше при нея през цялото позволено време, а когато трябваше да напусне помещението, спеше в коридорите. Всеки ден сякаш остаряваше с един месец. Валерия винаги ме питаше дали моята приятелка е писателка и аз отговарях — да, и при това известна. Веднъж ме попита — никога няма да разбера защо — дали не съм полицай. Марина често й разказваше истории, които измисляше в момента. Валерия най-много обичаше истории за призраци, принцеси и локомотиви — в този порядък. Доня Кармен слушаше тези приказки и се смееше от сърце. Майката на Валерия, чието име все не мога да си спомня — отслабнала и непретенциозна до отчаяние жена — изплете един вълнен шал за Марина в знак на признателност.

Доктор Дамиан Рохас се отбиваше в стаята по няколко пъти на ден. С течение на времето той ми стана симпатичен. Открих, че преди години е бил възпитаник на моя интернат и че насмалко не е станал семинарист. Имаше ослепителна приятелка, която се казваше Лулу. Тя все ходеше с миниполи и с едни черни копринени чорапи, от които на човек му секваше дъхът. Лулу идваше да види доктора всяка събота и често се отбиваше при нас, за да ни поздрави и да попита дали онова говедо, гаджето й, се държи добре. Аз винаги се изчервявах като домат, щом тя ме заговореше. Марина все ме поднасяше, задето зяпах глупашки приятелката на доктор Рохас. Той и Лулу се ожениха през април. Когато лекарят се върна от краткия си меден месец в Менорка седмица по-късно, изглеждаше слаб като вейка. Сестрите се заливаха от смях, само като го погледнеха.

В продължение на няколко месеца това бе моят свят. Часовете в интерната бяха само интерлюдия, която минаваше покрай мен. Рохас проявяваше оптимизъм относно състоянието на Марина. Казваше, че тя е силна и млада и че лечението дава резултати. Жерман и аз просто не знаехме как да му се отблагодарим. Подарявахме му пури, вратовръзки, книги, че даже и една писалка „Монблан“. Той протестираше и твърдеше, че просто си върши работата, но и двамата знаехме, че работеше повече часове от който и да е друг лекар от персонала.

В края на април Марина качи някой килограм и цветът й донякъде се възвърна. Правехме малки разходки по коридора, а когато времето се позатопли, излизахме за кратко в двора на болницата. Тя все пишеше в книгата, която й бях подарил, въпреки че не ми даваше да прочета нито ред.

— Докъде стигна? — питах я аз.

— Ама че глупав въпрос.

— Глупаците задават глупави въпроси. Умните им отговарят. Е, докъде стигна?

Никога не ми казваше. Долавях, че за нея бе от особено значение да опише историята, която бяхме преживели заедно. При една от нашите разходки в двора ми каза нещо, от което косата ми настръхна.

— Обещай ми, че ако стане нещо с мен, ти ще довършиш историята.

— Не, ти ще си я довършиш — отвърнах аз, — а освен това ще трябва да ми я посветиш.

Междувременно малката дървена катедрала растеше и макар доня Кармен да твърдеше, че й напомняла пещта за изгаряне на смет в Сан Адриан дел Бесос^[2], върхът на свода се очертаваше идеално. Жерман и аз започнахме да правим планове да заведем Марина на екскурзия до любимото й място — онзи закътан плаж между Тоса и Сан Фелиу де Гишолс, — веднага щом я изпишеха от болницата. Доктор Рохас, който винаги се придържаше към благоразумието, ни сочеше като приблизителна дата средата на май.

През онези седмици научих, че човек може да живее, кажи-речи, само с надежди.

Доктор Рохас бе убеден, че Марина трябва да прекарва колкото се може повече време в разходки и леки упражнения на територията на болницата.

— Добре ще й се отрази и да се понагласи малко — казваше той.

Откакто беше женен, Рохас бе станал експерт по женските въпроси, или поне така си мислеше той. Една събота ме прати да отида с неговата съпруга Лулу да купим копринен халат за Марина. Това бе подарък от него и той го плати от собствения си джоб. Придружих Лулу до един магазин за бельо на Рамбла де Каталуня, до кино „Александра“. Там продавачките я познаваха. Вървях след Лулу из целия магазин и я наблюдавах как преценява какви ли не находчиви модели дамско бельо, които разпалваха въображението. Това наистина бе много по-стимулиращо, отколкото да играеш шах.

— Дали гаджето ти ще хареса това? — току ме питаше тя, облизвайки ярко начервените си устни.

Не й казах, че Марина не ми е гадже. Почувствах се горд, че някой би могъл да помисли, че имаме връзка. Пък и да купуваш дамско бельо с Лулу се оказа такова опияняващо преживяване, че можех само да кимам безмълвно като някой глупак. Когато разказах това на Жерман, той се разсмя от сърце и ми призна, че и по негово мнение съпругата на доктора е извънредно опасна за здравето. За пръв път от месеци насам го чувах да се смее.

Една съботна сутрин, докато се приготвяхме да отидем в болницата, Жерман ме помоли да се кача в стаята на Марина и да се опитам да намеря едно шише с любимия й парфюм. Докато го търсех в чекмеджетата на скрина, открих на дъното сгънат Лист хартия. Отворих го и веднага познах нейния почерк. Бе писала за мен. Целият лист бе изпъстрен със зачеркнати пасажи. Бяха оцелели само следните редове:

Моят приятел Оскар е един от онези принцове без царство, които минават през света с надеждата, че някой ще ги целуне, за да се превърнат в жабоци. Той разбира всичко наопаки, затова го харесвам толкова. Хората, които си мислят, че разбират нещата правилно, действат наопаки; това най-добре може да го проумее някой леворък като мен. Оскар ме гледа и си мисли, че не забелязвам. Въобразява си, че ще се изпаря, ако ме докосне — и че ако не го стори, той ще се изпари. Поставил ме е на толкова висок пиедестал, че не знае как да се качи при мен. Мисли си, че моите устни са портата към рая, ала не знае, че те са отровени. А пък аз съм такава страхливка, че не му казвам това, за да не го изгубя. Преструвам се, че нищо не забелязвам и че наистина, ама наистина ще се изпаря…

Моят приятел Оскар е един от онези принцове, за които ще е най-добре да стоят далече от приказките и от принцесите, които живеят в тях. Не знае, че е синият принц, който трябва да целуне спящата красавица, за да я събуди от вечния й сън; но това е така, защото Оскар хабер си няма, че всички приказки са лъжи, макар че не всички лъжи са приказки. Принцовете не са сини, а спящите, ако ще и да са красиви, никога не се събуждат от съня си. Той е най-добрият приятел, когото някога съм имала, и ако някой ден случайно срещна Мерлин, ще му благодаря, задето го изпречи на пътя ми.

Прибрах листа и слязох долу при Жерман. Беше си сложил една специална малка вратовръзка и изглеждаше по-оживен от всякога. Усмихна ми се и аз му се усмихнах на свой ред. В този ден слънцето грееше ярко, докато пътувахме с таксито. Барселона бе в празнични одежди, които омайваха и туристите, и тълпите; даже и те се спираха, за да й се полюбуват. Гледката обаче не бе в състояние да заличи тревогата, която онези редове бяха издълбали в ума ми. Беше първи май 1980 г.