Карлос Руис Сафон
Марина (29)

28.

Пристигайки, заварихме леглото на Марина празно и без чаршафи. Нямаше и помен от нейните вещи и от дървената катедрала. Докато се обърна, Жерман вече бе хукнал да търси доктор Рохас. Последвах го. Открихме го в кабинета му; изглеждаше така, сякаш не беше спал.

— Получи рязко влошаване — каза ни той без заобикалки.

Обясни ни, че предната нощ, едва няколко часа след като сме си тръгнали, Марина получила пристъп на дихателна недостатъчност и сърцето й спряло за трийсет и четири секунди. Реанимирали я и сега се намирала в отделението за интензивни грижи. Не била в съзнание, но състоянието й било стабилно и Рохас вярваше, че щяла да излезе от интензивното след по-малко от двайсет и четири часа, макар че не искаше да ни дава лъжливи надежди. Забелязах, че вещите на Марина, нейната книга, дървената катедрала и коприненият халат, който не бе успяла да сефтоса, стояха на лавицата в кабинета му.

— Мога ли да видя дъщеря си? — попита Жерман.

Рохас лично ни придружи до интензивното отделение. Марина беше уловена в една мрежа от тръби и стоманени съоръжения, която изглеждаше по-чудовищна и по-реална от изобретенията на Михаил Колвеник. Лежеше като един най-обикновен къс месо в прегръдката на чудесии от месинг. В този миг съзрях истинското лице на демона, който бе измъчвал Колвеник, и проумях неговата лудост.

Спомням си, че Жерман избухна в плач и че аз напуснах това място, тласкан от неудържима сила. Тичах ли, тичах, останал без дъх, докато не се озовах на шумни улици, гъмжащи от безименни лица, чужди на моето страдание. Видях около себе си един свят, за който съдбата на Марина нямаше никакво значение; една вселена, в която нейният живот бе просто капка вода сред вълните. Тогава се сетих за едно-единствено място, където бих могъл да отида.

Старата сграда на Лас Рамблас все така тънеше в мрак. Доктор Шели отвори вратата, без да ме познае. Жилището бе заринато с боклуци и излъчваше неприятна миризма на вехто. Докторът се взираше в мен с безумен поглед. Придружих го до кабинета му и го настаних да седне до прозореца. Отсъствието на Мария се усещаше болезнено. Цялото високомерие и злонравие на доктора се бяха изпарили. Сега бе просто един нещастен старец, самотен и отчаян.

— Отнесе я — каза той, — отнесе я със себе си…

Почтително го изчаках да се успокои. Най-сетне вдигна поглед и ме позна. Попита ме какво искам и му го казах. Той ме изгледа внимателно.

— Не е останал ни един флакон от серума на Михаил. Всичките бяха унищожени. Не мога да ти дам нещо, което нямам. Но даже и да го имах, щях да ти направя мечешка услуга. И ти щеше да допуснеш грешка, прилагайки го върху твоята приятелка. Същата грешка, която допусна и Михаил…

Тези думи минаха покрай мен. Ние имаме уши само за онова, което искаме да чуем, а аз исках да чуя друго. Шели издържа на погледа ми, без да мигне. Помислих си, че моето отчаяние му е познато и му навява плашещи спомени. За мое учудване осъзнах, че ако зависеше от мен, още същия миг щях да поема по пътя, избран от Колвеник. Никога повече нямаше да го осъждам.

— Територията на човешките същества е животът — каза докторът. — Смъртта не ни принадлежи.

Почувствах се ужасно уморен. Исках да се предам, ала не знаех на какво. Обърнах се, за да си вървя. Преди да изляза, Шели ме повика отново.

— Ти беше там, нали? — попита ме той.

Кимнах.

— Мария умря в мир, докторе.

Очите му блестяха, плувнали в сълзи. Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Благодаря.

Никога повече не го видях.

В края на същата седмица Марина дойде в съзнание и излезе от интензивното. Настаниха я в една стая на втория етаж, която гледаше към квартал Орта. Беше сама. Вече не пишеше в своята книга и едвам успяваше да се надигне, за да види почти завършената си катедрала на прозореца. Рохас поиска разрешение да проведе едни последни тестове. Жерман се съгласи. Той все още хранеше надежда. Когато Рохас ни съобщи резултатите в кабинета си, гласът му секна. След продължилата с месеци борба, докторът рухна пред фактите, докато Жерман го придържаше и го потупваше по раменете.

— Нищо повече не мога да направя… Нищо повече… Простете ми… — стенеше Дамиан Рохас.

Два дена по-късно отнесохме Марина обратно в Сариа. Лекарите вече не можеха да сторят нищо за нея. Сбогувахме се с доня Кармен, с Рохас и с Лулу, която се късаше от плач. Малката Валерия ме попита къде отнасяме моето гадже, прочутата писателка, и дали тя вече няма да й разказва приказки.

— Вкъщи. Прибираме си я вкъщи.

Напуснах интерната един понеделник, без да предупредя и без да уведомя когото и да било къде отивам. Дори не ми мина през ум, че отсъствието ми ще се забележи. Малко ме беше грижа за това. Моето място беше до Марина. Настанихме я в нейната стая. Катедралата й, вече завършена, й правеше компания на перваза на прозореца. Това бе най-добрата сграда, която някога съм конструирал. Жерман и аз се редувахме да бдим над Марина двайсет и четири часа в денонощието. Рохас ни бе казал, че тя няма да страда, че просто ще угасне бавно като свещ на вятъра.

Марина никога не ми бе изглеждала толкова красива, както в онези последни дни в голямата къща в Сариа. Косата й бе поизраснала отново, още по-лъскава от преди, изпъстрена с бели нишки сребро. Дори и очите й блестяха по-силно. Аз почти не излизах от нейната стая. Исках да изживея всеки час и всяка минута, които ми оставаха с нея. Често прекарвахме цели часове прегърнати, без да говорим, без да се движим. Една нощ — беше четвъртък — тя ме целуна по устните и ми прошепна на ухото, че ме обича и че каквото и да стане, ще ме обича вечно.

На следващата сутрин си отиде тихо, точно както бе предсказал Рохас. На развиделяване, с първите лъчи на зората, Марина стисна силно ръката ми, усмихна се на баща си и пламъкът в очите й угасна завинаги.

Предприехме последното пътуване с нея в стария „Тъкър“. Жерман шофираше мълчаливо, докато стигнахме до плажа, точно както преди месеци. Беше сияен ден и ми се искаше да вярвам, че морето, което Марина толкова обичаше, се е пременило в празнични одежди, за да я посрещне. Паркирахме сред дърветата и слязохме до брега, за да разпръснем праха й.

На връщане Жерман, който се бе прекършил вътрешно, ми призна, че няма сили да шофира до Барселона. Изоставихме неговия „Тъкър“ сред боровете. Едни рибари, които минаваха по шосето, се съгласиха да ни закарат до гарата. Когато пристигнахме на Френската гара в Барселона, се навършваха седем дена от моето изчезване. Имах чувството, че са изминали седем години.

Сбогувах се с Жерман с прегръдка на перона. До ден-днешен не ми е известно накъде пое той и каква бе по-нататъшната му съдба. И двамата знаехме, че вече не бихме могли да се погледнем в очите, без да съзрем в тях Марина. Видях го как се отдалечи като един щрих, стопил се върху платното на времето. Малко след това един цивилен полицай ме разпозна и ме попита не се ли казвам Оскар Драй.