Карлос Руис Сафон
Марина (13)

12.

Цяла нощ не мигнах и само прехвърлях в ума си историята, която бях чул от Бенжамин Сентис. Неведнъж препрочетох известието за смъртта му, надявайки се да открия в него някакъв таен ключ измежду точките и запетаите. Старецът бе скрил от мен, че всъщност той е бил съдружникът на Колвеник във „Вело-Гранел“. Ако останалата част от разказа му почиваше на солидни факти, излизаше, че Сентис трябва да е бил синът на основателя на фирмата — синът, който наследил петдесет процента от акциите, когато Колвеник бил назначен за генерален директор. Това разкритие променяше местата на всички елементи от пъзела. Ако Сентис ме бе излъгал по този въпрос, можеше да ме е излъгал и за всичко останало. Светлината на деня ме завари буден, докато се опитвах да си изясня какво бе значението на цялата история и последвалата я развръзка.

Същия този вторник се измъкнах по време на обедното междучасие, за да се видя с Марина.

Тя сякаш за пореден път бе прочела мислите ми и ме чакаше в градината с един брой от вчерашния вестник в ръка. Един бегъл поглед ми стигаше, за да разбера, че вече бе прочела новината за смъртта на Сентис.

— Този човек те е излъгал…

— И сега е мъртъв.

Марина хвърли поглед към къщата, сякаш се боеше, че Жерман би могъл да ни чуе.

— Я по-добре да се поразходим — предложи тя.

Съгласих се, въпреки че трябваше да се върна в класната стая след по-малко от половин час. Краката сами ни отведоха до парка Санта Амелия, на границата с квартал Педралбес. В сърцето на парка се издигаше имение, реставрирано неотдавна като градски център. В един от някогашните салони сега се помещаваше кафене. Седнахме на една маса до широк прозорец. Марина прочете на глас новината, която аз вече почти бях научил наизуст.

— Никъде не се казва, че става дума за убийство — отбеляза тя не особено убедено.

— А нима е нужно? Човек, който е живял усамотено двайсет години, изведнъж бива открит мъртъв в канализационната мрежа, а отгоре на всичко някой се е позабавлявал да му отреже двете ръце, преди да зареже трупа му…

— Съгласна съм. Това си е чисто убийство.

— Това е даже нещо повече от убийство — продължих аз с изопнати нерви. — Какво е правел Сентис посред нощ в някакъв изоставен тунел на канализацията?

Един келнер, който отегчено бършеше чаши на бара, слушаше разговора ни.

— По-тихо — прошепна ми Марина.

Кимнах и се помъчих да се успокоя.

— Може би трябва да отидем в полицията и да им разкажем онова, което знаем — рече тя.

— Ама ние нищичко не знаем — възразих.

— Навярно знаем малко повече от тях. Преди една седмица някаква тайнствена жена ти изпраща визитка с адреса на Сентис и символа на черната пеперуда. Ти посещаваш Сентис, който отрича да знае нещо за това, но ти разказва някаква чудата история за Михаил Колвеник и фирмата „Вело-Гранел“, замесена в тъмни афери преди четирийсет години. По незнайни причини забравя да ти каже, че той самият е бил участник в тази история, че всъщност е синът на основателя на фирмата — човекът, за когото въпросният Колвеник създал две изкуствени ръце след нещастен случай във фабриката… Седем дена по-късно, Сентис бива открит мъртъв в клоаката…

— И без ортопедичните си ръце… — добавих аз, като се сетих, че Сентис не бе проявил охота да се здрависа с мен, когато ме прие в дома си.

Тръпки ме побиха при спомена за скованата му ръка.

— По някаква причина, когато влязохме в онази оранжерия, ние пресякохме пътя на нещо — казах, мъчейки се да подредя мислите си, — и сега сме се превърнали в част от него. Жената в черно се обърна към мен с тая визитка…

— Оскар, не знаем дали наистина се е обърнала към теб, нито какви са били мотивите й. Дори нямаме представа коя е…

— Тя обаче знае кои сме ние и къде да ни намери. А щом тя знае това…

Марина въздъхна.

— Да се обадим още сега на полицията и час по-скоро да забравим за цялата история — рече тя. — Хич не ми харесва, пък и не е наша работа.

— Напротив, наша работа е, още откакто решихме да проследим дамата от гробището…

Марина отклони поглед към парка. Две деца си играеха, опитвайки се да пуснат хвърчило. Без да откъсва очи от тях, тя бавно промълви:

— Какво предлагаш в такъв случай?

Отлично знаеше какво си бях наумил.

 

 

Слънцето залязваше зад църквата на Пласа Сариа, когато двамата с Марина поехме по Пасео де ла Бонанова в посока към оранжерията. Бяхме проявили благоразумието да вземем фенер и кутия кибрит. Свихме в улица „Ирадиер“ и навлязохме в усамотените пасажи, които граничеха с железопътната линия. Тътенът на влаковете, които се изкачваха към Валвидрера, се процеждаше през горичката. Не след дълго намерихме уличката, където бяхме изгубили дамата от поглед, и оградата на оранжерията, скрита в дъното.

Килим от окапала шума бе застлал паважа. Лепкави сенки се простираха край нас, докато си пробивахме път през бурените. Вятърът свиреше в гъсталака и ликът на Луната се усмихваше в пролуките между облаците. С падането на нощта бръшлянът, който покриваше оранжерията, ми заприлича на грива от змии. Заобиколихме постройката и намерихме задния вход. Пламъкът на една кибритена клечка разкри символа на Колвеник и „Вело-Гранел“, обрасъл с мъх. Преглътнах с мъка и се обърнах към Марина. Лицето й излъчваше мъртвешко сияние.

— Твоя беше идеята да се върнем тук… — рече тя.

Запалих фенера и червеникавата му светлина заля прага на оранжерията. Хвърлих един поглед, преди да вляза. На дневна светлина това място ми се бе видяло злокобно. Сега, през нощта, ми се стори като сцена от някакъв кошмар. Снопът лъчи разкриваше извити релефи сред останките. Вървях, следван от Марина, като осветявах напред с фенера. Влажният под скърцаше под нозете ни. До ушите ни достигна зловещото потракване, което издаваха дървените фигури, когато се допираха една до друга. Огледах савана от сенки в самото сърце на оранжерията. За миг се зачудих дали механизмът с окачените фигури бе останал издигнат или свален, когато си бяхме тръгнали от това място. Погледнах Марина и ми стана ясно, че и тя си мислеше същото.

— Някой е бил тук след нас… — рече тя, сочейки силуетите, които висяха на половината разстояние от тавана.

Море от крака се поклащаше там. Студена вълна плъзна по тила ми и аз осъзнах, че някой бе идвал в оранжерията, за да спусне фигурите по-ниско. Без да се суетя повече, отидох при писалището и подадох фенера на Марина.

— Какво търсим? — тихо попита тя.

Посочих й албума със старите фотографии. Взех го и го пъхнах в чантата, която носех на гърба си.

— Този албум не е наш, Оскар, не знам дали…

Не обърнах внимание на протестите й и коленичих, за да инспектирам съдържанието на чекмеджетата на писалището. Първото бе пълно с всевъзможни ръждясали инструменти, ножове, остриета и триони с похабени зъбци. Второто беше празно. Малки черни паяци тичаха по дъното му, търсейки убежище в цепнатините на дървото. Затворих го и си опитах късмета с третото чекмедже. То се оказа заключено.

— Какво става? — чух Марина да шепне разтревожено.

Взех един от ножовете от първото чекмедже и се опитах да насиля ключалката. Зад гърба ми Марина държеше фенера нависоко, наблюдавайки танцуващите сенки, които се плъзгаха по стените на оранжерията.

— Ще успееш ли скоро?

— Спокойно. Ще стане след минутка.

Напипах с ножа краищата на ключалката. Заех се да дълбая около контура й. Сухото, прогнило дърво лесно поддаваше на натиска ми и се цепеше с дрезгав пукот. Марина се наведе до мен и остави фенера на пода.

— Какъв е този шум? — попита тя изведнъж.

— Няма нищо, просто дървото на чекмеджето скърца…

Тя постави ръката си върху моите, за да ме накара да спра. За миг ни обгърна пълна тишина. Усетих забързания пулс на Марина върху ръката си. В този момент аз също долових звука — потракването на дървените кукли горе. Нещо се движеше между фигурите, закотвени в мрака. Напрегнах поглед — тъкмо навреме, за да зърна очертанията на нещо, което ми се видя като ръка, извиваща се с кръшни движения. Една от фигурите тъкмо се откачаше, плъзгайки се надолу като пепелянка. В същото време се раздвижиха и други силуети. Стиснах ножа с всички сили и се изправих разтреперан. В този миг някой или нещо дръпна фенера, оставен в краката ни. Сетне се шмугна зад един ъгъл и ние останахме потопени в пълен мрак. Именно тогава чухме онова свистене да се приближава към нас.

Сграбчих моята спътница за ръката и хукнахме към изхода. Докато се опитвахме да се доберем до него, механизмът с фигурите се спускаше бавно, ръце и нозе докосваха главите ни, пръсти се мъчеха да се вкопчат в дрехите ни. Усетих метални нокти на тила си. Чух Марина да крещи до мен, бутнах я пред себе си и се заех да я изтикам през този пъклен тунел от създания, които се спускаха от тъмата. Лунната светлина, която се процеждаше през пролуки в покрова от бръшлян, разкриваше гледката на разбити лица, стъклени очи и зъби от емайл.

С все сила размахах ножа насам-натам. Почувствах как раздра някакво твърдо тяло. Гъста течност напои пръстите ми. Отдръпнах ръката си; нещо теглеше Марина към сенките. Тя извика от ужас и аз успях да видя безокото лице с празни, черни очни кухини на дървената балерина, която бе обвила шията й с пръсти, остри като кинжали. Маска от мъртва кожа покриваше лицето й. Хвърлих се към маската с всички сили и я съборих на пода. Хванах здраво Марина и се втурнахме към вратата, докато обезглавената фигура на балерината се надигаше отново — кукла на невидими конци с нокти, които тракаха като ножици.

Когато излязохме на открито, забелязах, че няколко тъмни силуета са ни препречили пътя към изхода от двора. Затичахме се в обратна посока към една постройка до дувара, който отделяше задния двор от линията на влака. Стъклените врати на постройката бяха зацапани от трупана с десетилетия мръсотия. И затворени. Разбих стъклото с лакът и напипах бравата от вътрешната страна. Тя поддаде и вратата се отвори навътре. Влязохме бързешком. Задните прозорци образуваха две петна от млечна светлина. Паяжината от електрическите кабели на влака се мержелееше от другата страна. Марина се обърна за миг, за да погледне назад. Ъгловати фигури се очертаваха на прага на постройката.

— Побързай! — извика тя.

Озърнах се отчаяно наоколо, търсейки нещо, с което да счупя прозореца. Ръждясалият труп на един стар автомобил гниеше в мрака. Манивелата на мотора лежеше отпред. Грабнах я и заудрях прозореца, като се предпазвах от пороя от стъкла. Нощният бриз ме лъхна в лицето и усетих разваления въздух, който се носеше от гърлото на тунела.

— Оттук!

Марина се надигна да прескочи през разбития прозорец, докато аз се взирах в силуетите, които бавно пълзяха към вътрешността на гаража. Размахах металната манивела с две ръце. Изведнъж фигурите се спряха и отстъпиха крачка назад. Погледнах ги недоумяващо и точно тогава чух онзи лек механичен звук над мен. Отскочих инстинктивно към прозореца в мига, в който едно тяло се откачи от тавана. Разпознах фигурата на безръкия полицай. Лицето му, както ми се стори, бе покрито с маска от грубо съшита мъртва кожа. Шевовете кървяха.

— Оскар! — извика Марина от другата страна на прозореца.

Хвърлих се през разтворената паст на счупеното стъкло. Видях как едно дълго остро парче проби плата на панталона ми. Усетих как сряза кожата ми чисто като с нож. Приземих се от другата страна и болката ме връхлетя отведнъж. Почувствах топла струя кръв под дрехата. Марина ми помогна да се изправя и се помъчихме да прескочим релсите на влака, за да минем от другата страна. В този момент нещо ме сграбчи за глезена и аз паднах ничком върху линията. Обърнах се слисан. Ръката на една чудовищна марионетка се бе вкопчила в крака ми. Подпрях се на едната релса и усетих, че металът вибрира. Далечната светлина на един влак се отразяваше в стените. Чух скърцането на колелата и усетих как земята под тялото ми се затресе.

Марина простена, виждайки, че към нас с пълна скорост се приближаваше влак. Коленичи в краката ми и напрегна всичките си сили, за да разтвори дървените пръсти, които ме стискаха. Светлините на влака я връхлетяха. Чух пронизващия вой на свирката. Куклата лежеше неподвижно; не отслабваше неумолимата си хватка. Марина се бореше с две ръце, за да ме освободи. Един от пръстите поддаде. Тя въздъхна. След по-малко от секунда тялото на онова същество се надигна и с другата си ръка сграбчи Марина за лакътя. С манивелата, която все още държах, заудрях с всички сили лицето на инертната фигура, докато разбих структурата на черепа. С ужас установих, че онова, което бях взел за дърво, всъщност бе кост. Имаше живот в това създание.

Грохотът на влака вече беше оглушителен и удавяше нашите викове. Камъните между релсите се тресяха. Светлината на железницата ни обгърна със сиянието си. Зажумях и продължих да удрям от цялата си душа и сърце онази зловеща марионетка, докато не почувствах, че главата й се отдели от тялото. Едва тогава лапите й ни освободиха от хватката си. Търкулнахме се на камъните, заслепени от светлината. Тонове стомана преминаха само на сантиметри от телата ни, изтръгвайки от релсите дъжд от искри. Край нас се разхвърчаха късове от изчадието, димящи като въглени, изскочили от клада.

Когато влакът отмина, отворихме очи. Обърнах се към Марина и й кимнах, за да й покажа, че съм невредим. Изправихме се бавно. Едва тогава ме прониза болката в крака. Марина преметна ръката ми през раменете си и така, с нейна помощ, успях да премина от другата страна на линията. Щом се озовахме там, се обърнахме да погледнем назад. Нещо мърдаше между релсите, блестейки на лунната светлина. Това бе една от дървените ръце, откъснати от колелата на влака. Тя правеше спазматични движения, които ставаха все по-редки, докато накрая замряха окончателно. Без да отроним дума, двамата с Марина се изкачихме през храсталака до една малка уличка, която водеше до улица „Англи“. Камбаните на църквата биеха в далечината.

 

 

За щастие, Жерман спеше в ателието си, когато пристигнахме. Марина тихичко ме заведе до една от баните, за да почисти раната на крака ми на светлината на свещите. Стените и подът бяха облицовани с емайлирани плочки, които отразяваха пламъчетата. В центъра се издигаше огромна вана, закрепена на четири железни крачета.

— Свали си панталоните — каза Марина с гръб към мен, докато тършуваше в домашната аптечка.

— Какво?

— Много добре ме чу.

Изпълних нареждането й и протегнах крака си над ръба на ваната. Разрезът се оказа по-дълбок, отколкото си бях мислел, а кожата по краищата бе добила пурпурен цвят. Усетих, че ми се гади. Марина коленичи до мен и го огледа внимателно.

— Боли ли те?

— Само когато го гледам.

Моята самозвана болногледачка взе едно памуче, напоено със спирт, и го доближи до разреза.

— Сега ще те щипе малко…

Когато спиртът опари раната, стиснах ръба на ваната с такава сила, че навярно съм оставил пръстовите си отпечатъци вдълбани в нея.

— Съжалявам — тихо рече Марина, като духаше върху раната.

— Аз съжалявам още повече.

Поех дълбоко въздух и затворих очи, докато тя продължаваше старателно да почиства порязаното място. Накрая постави върху него пластир, който взе от аптечката. Закрепи пластира с опитна ръка, без да откъсва поглед от това, което правеше.

— Те не преследваха нас — каза изведнъж Марина.

Не ми стана съвсем ясно какво имаше предвид.

— Онези фигури в оранжерията — добави тя, без да ме поглежда. — Търсеха албума с фотографиите. Не биваше да го взимаме със себе си…

Почувствах дъха й върху кожата си, докато ме превързваше с чиста марля.

— За онова, дето стана оня ден на плажа… — подхванах аз.

Марина спря и вдигна очи.

— Нищо.

Тя закрепи превръзката и ме загледа мълчаливо. Стори ми се, че се кани да ми каже нещо, но вместо това просто се изправи и излезе от банята.

Останах сам със свещите и с едни панталони, които не ставаха за нищо.