Карлос Руис Сафон
Марина (21)

20.

Следвах дирята на Кларет до една тъмна улица зад катедралата. На ъгъла някакъв магазин за маски привличаше вниманието. Приближих се до витрината и почувствах празния поглед на хартиените лица. Наведох се да ги разгледам. Кларет се бе спрял на двайсетина метра от мен, до една канализационна шахта. Тъкмо се бореше с тежкия метален капак. Когато успя да го отмести, влезе в шахтата. Едва тогава се приближих. Чух стъпки, спускащи се по металните стъпала, и зърнах отражението на лъч светлина. Допълзях до самия отвор и надникнах вътре. Поток от развален въздух се издигаше от шахтата. Останах там, докато стъпките на Кларет заглъхнаха напълно и мракът погълна източника на светлина, който той носеше.

Сега бе моментът да се обадя на инспектор Флориан. Съгледах светлините на една кръчма, която затваряше много късно или отваряше много рано. Заведението бе просто една дупка, която вонеше на вино и заемаше полуприземния етаж на сграда, построена навярно преди не по-малко от триста години. Кръчмарят беше мъж с кисел нрав и малки очички, нахлупил нещо, което ми заприлича на военна барета. Изгледа ме с досада, повдигнал вежди. Стената зад гърба му бе украсена с флагчета на Синята дивизия^[1], картички с изглед от Долината на падналите^[2] и портрет на Мусолини.

— Разкарай се! — сопна се той. — Не отваряме преди пет.

— Искам само да се обадя по телефона. Спешно е.

— Ела пак в пет часа.

— Ако можех да дойда в пет, нямаше да е спешно… Моля ви. Трябва да се обадя в полицията.

Кръчмарят ме огледа внимателно и най-сетне ми посочи един телефон на стената.

— Изчакай да ти дадат линия. Нали имаш пари да платиш?

— Разбира се — излъгах аз.

Слушалката беше мръсна и мазна на пипане. До телефона имаше малко стъклено блюдо с кутийки кибрит, на които бе отпечатано името на заведението и имперски орел. Кръчма „Доблест“, гласеше надписът. Възползвах се от това, че собственикът бе с гръб и тъкмо включваше брояча, и си напълних джобовете с кибритени кутии. Когато кръчмарят се обърна, аз му се усмихнах невинно като младенец. Набрах номера, който Флориан ми бе дал; сигналът прозвуча няколко пъти, но нямаше отговор. Вече започвах да се опасявам, че страдащият от безсъние приятел на инспектора най-сетне е бил приспан от бюлетините на БиБиСи, когато някой вдигна слушалката от другата страна.

— Добър вечер, прощавайте, че ви безпокоя по това време — казах аз. — Трябва спешно да говоря с инспектор Флориан. Много е важно. Той ми даде този номер, в случай че…

— Кой го търси?

— Оскар Драй.

— Оскар кой?

Наложи се търпеливо да повторя фамилията си буква по буква.

— Един момент. Не зная дали Флориан си е вкъщи. Прозорците му не светят. Можете ли да почакате?

Погледнах към собственика на заведението, който бършеше чаши с военен ритъм под безстрашния поглед на Дучето.

— Да — дръзко отговорих аз.

Чакането се проточи безкрайно. Кръчмарят ме гледаше така, сякаш бях избягал престъпник. Опитах се да му се усмихна. Той дори и с око не мигна.

— Бихте ли ми сервирали кафе с мляко? — попитах. — Премръзнал съм.

— Не и преди пет.

— А бихте ли ми казали колко е часът, моля? — поинтересувах се аз.

— Все още не е станало пет — отвърна той. — Наистина ли се обади на полицията?

— На цивилната гвардия, ако трябва да бъдем точни — импровизирах аз.

Най-сетне чух гласа на Флориан. Звучеше енергично, без помен от сънливост.

— Оскар? Къде си?

Разказах му основното с възможно най-голяма бързина. Когато стигнах до тунела на канализацията, усетих, че стана неспокоен.

— Чуй ме добре, Оскар. Искам да ме чакаш там и да не мърдаш никъде, докато не дойда. Ей сегичка ще взема едно такси. Ако стане нещо, бягай! И не се спирай, докато не стигнеш участъка на Виа Лайетана. Там ще питаш за Мендоса. Той ме познава и е надежден човек. Но каквото и да става, чуваш ли, каквото и да става, не слизай в ония тунели. Ясно ли е?

— Абсолютно.

— Идвам след минута.

Линията прекъсна.

— Това прави шейсет песети^[3] — незабавно отсече кръчмарят зад гърба ми. — Нощна тарифа.

— Ще ви платя в пет часа, генерале мой — изтърсих аз, без да ми мигне окото.

Торбичките под очите му се обагриха във виненочервено.

— Хей, келеш, боя ли си търсиш? — заплаши ме той, побеснял.

Плюх си на петите, преди той да успее да се измъкне иззад бара с гумената си палка. Щях да чакам Флориан при магазина за маски. Казах си, че сигурно скоро ще се появи.

Камбаните на катедралата отброиха четири часа сутринта. Признаците на умората започнаха да ме връхлитат като гладни вълци. Обикалях в кръг, за да се боря със студа и желанието за сън. Не след дълго чух стъпки по паважа. Обърнах се, готов да посрещна Флориан, но фигурата, която видях, не принадлежеше на стария полицай. Това бе жена. Инстинктивно се скрих, уплашен, че дамата в черно е дошла да ме потърси. Сянката се очерта ясно на улицата и жената мина покрай мен, без да ме забележи. Беше Мария, дъщерята на доктор Шели.

Тя се приближи до устието на тунела и се наведе да надникне в бездната. Държеше в ръката си стъклен флакон. Лицето й блестеше под лунните лъчи, преобразено. Усмихваше се. Мигновено разбрах, че нещо не беше наред. Даже ми мина през ум, че е изпаднала в някакъв транс и е дошла до тук като сомнамбул. Това бе единственото обяснение, за което можах да се сетя. Тази абсурдна хипотеза бе за предпочитане пред други догадки. Реших да се приближа до нея, да я повикам по име, изобщо да предприема нещо. Въоръжих се със смелост и пристъпих една крачка. Едва го бях сторил, когато Мария се обърна с котешка пъргавина и ловкост, сякаш бе надушила присъствието ми във въздуха. Очите й светеха в тясната уличка, а от гримасата, която се изписа на лицето й, кръвта ми се смрази.

— Върви си — промълви тя с непознат глас.

— Мария? — изрекох аз объркан.

Миг по-късно тя скочи вътре в тунела. Изтичах до ръба му, очаквайки да видя потрошеното й тяло. Луната бегло освети шахтата. Лицето на Мария Шели проблясваше на дъното.

— Мария! — извиках аз. — Почакайте!

Спуснах се по стъпалата с цялата бързина, на която бях способен. Силна и тежка смрад ме връхлетя, веднага щом изминах няколко метра. Кръглото светло петно от отвора на повърхността все повече се смаляваше. Изрових кибритена кутийка от джоба си и запалих една клечка. Пред мен се разкри призрачно видение.

Един кръгъл тунел се губеше в мрака. Влага и гнилоч. Цвърчене на плъхове. И безкрайното ехо на лабиринта от тунели под града. На стената се четеше покрит с мръсотия надпис:

ВиКБ/ 1881

КОЛЕКТОР СЕКТОР IV/ НИВО 2 — УЧАСТЪК 66

От другата страна на тунела стената бе рухнала. Подпочвеният пласт бе превзел част от колектора. Можеха да се видят напластените един връз друг различни слоеве от миналото на града.

Съзерцавах труповете на тези някогашни Барселони, върху които се издигаше новият град. В тази обстановка Сентис бе намерил смъртта си. Запалих още една кибритена клечка. Потиснах пристъпа на гадене и изминах няколко метра, следвайки дирята от стъпки.

— Мария?

Гласът ми се превърна в призрачно, смразяващо кръвта ехо; реших, че ще е по-добре да не си отварям устата. Забелязах десетки мънички червени точици, които се движеха като насекоми по повърхността на блато. Плъхове. Пламъкът на клечките, които палех неспирно, ги държеше на разумно разстояние.

Колебаех се дали да навляза по-навътре или не, когато чух един далечен глас. Погледнах за последен път към улицата. Нямаше и помен от Флориан. Гласът долетя отново. Въздъхнах и поех към мрака.

 

 

Тунелът, в който напредвах, ми напомняше чревния тракт на някакъв звяр. Дъното бе покрито с отходни води. Едничката светлина, с която разполагах, идваше от кибритените клечки. Палех ги една от друга и не допусках тъмата да ме обгърне напълно. Докато прониквах все по-навътре в лабиринта, обонянието ми започна да свиква с миризмата на клоака. Забелязах също така, че температурата се повишаваше. Лепкава влага плъзна по кожата, дрехите и косата ми.

На няколко метра по-нататък видях върху стената да проблясва грубо нарисуван с червено кръст. Имаше и други подобни кръстове. Стори ми се, че виждам нещо да блести на земята. Коленичих да го разгледам — оказа се фотография. Мигновено я познах. Беше една от снимките от албума, който бяхме открили в оранжерията. Имаше и още разпръснати фотографии. Всичките бяха от същия източник. Някои бяха скъсани. На двайсет крачки по-нататък намерих самия албум, напълно разпарцалосан. Взех го и разлистих празните страници. Сякаш някой безуспешно бе търсил нещо в него и от яд, че не го е намерил, бе съсипал целия албум.

Бях се озовал на кръстопът — нещо като разпределителна камера или пункт, в който се събираха няколко канала. Вдигнах поглед и видях, че началото на другия коридор бе точно над мястото, където се намирах. Стори ми се, че различавам някаква решетка. Насочих поредната клечка натам, но един от колекторите изпусна струя мътен въздух, която угаси пламъка. В този миг чух нещо да се движи бавно, докосвайки стените с лепкав звук. Студени тръпки полазиха по тила ми. Намерих нова клечка в мрака и я драснах слепешком, но тя не се запали. Сега вече бях сигурен: нещо живо се движеше из тунелите и това не бяха плъхове. Усетих, че не ми достига въздух. Зловонието на това място безмилостно ме блъсна в носа. Най-сетне ми се удаде да запаля една кибритена клечка. В първия миг пламъкът ме заслепи. После видях нещо да пълзи към мен. От всички тунели. Някакви неясни фигури се влачеха като паяци по каналите. Клечката изпадна от треперещите ми пръсти. Искаше ми се да побягна, но мускулите ми се бяха вцепенили.

Изведнъж лъч светлина проряза сенките, улавяйки бегло видение на нещо, което ми се стори протегната към мен ръка.

— Оскар!

Инспектор Флориан тичаше към мен. В едната си ръка държеше фенерче. В другата — револвер. Когато ме наближи, бързо прокара лъча на фенерчето по всички ъгли. И двамата чухме зловещия шум от оттеглянето на фигурите, които побягнаха от светлината. Флориан бе вдигнал пистолета нависоко.

— Какво беше това?

Поисках да отговоря, но гласът ми изневери.

— Ами ти какво правиш тук долу, дявол да го вземе?

— Мария… — успях да произнеса аз.

— Какво?

— Докато ви чаках, видях Мария Шели да слиза в клоаките и…

— Дъщерята на Шели? — попита Флориан озадачен. — Тук?

— Да.

— Ами Кларет?

— Нямам представа. Проследих дирята от стъпки дотук…

Инспекторът огледа стените, които ни ограждаха. В единия край на галерията се виждаше ръждясала желязна врата. Той свъси вежди и бавно тръгна натам. Аз го следвах неотлъчно.

— Тук някъде ли са открили Сентис?

Флориан кимна мълчаливо, сочейки другия край на тунела.

— Тази мрежа от колектори се простира до стария пазар Борн. Сентис е бил намерен там, но е имало признаци, че тялото му е било довлечено от друго място.

— Нали там се намира старата фабрика на „Вело-Гранел“?

Инспекторът кимна отново.

— Мислите ли, че някой използва тези подземни коридори, за да се придвижва под града, от фабриката до…

— Я дръж фенерчето — прекъсна ме Флориан. — И това.

„Това“ беше револверът. Подържах го, докато той се бореше с металната врата. Оръжието се оказа по-тежко, отколкото очаквах. Сложих пръст на спусъка и го разгледах на светлината. Флориан ми хвърли убийствен поглед.

— Внимавай, това не ти е играчка! Ако правиш щуротии, някой куршум ще ти пръсне главата като диня.

Вратата поддаде. Отвътре ни лъхна неописуема смрад. Отстъпихме няколко крачки назад, борейки се с чувството на гадене.

— Какво, по дяволите, има там вътре? — възкликна Флориан.

Извади една кърпа и покри с нея устата и носа си. Подадох му оръжието, като продължавах да държа фенерчето. Инспекторът разтвори широко вратата с ритник. Насочих лъча към вътрешността. Въздухът беше толкова мътен, че едва се различаваше нещо. Флориан запъна ударника и пристъпи към прага.

— Стой тук — заповяда ми той.

Пренебрегнах нареждането му и се приближих до входа на помещението.

— Пресвети Боже! — чух да възкликва Флориан.

Дъхът ми секна. Гледката, която се разкри пред нас, бе невъобразима. Уловени в мрака, десетки безжизнени, недовършени тела висяха на ръждиви куки. Върху две големи маси бяха нахвърляни в пълен безпорядък някакви странни инструменти: метални части, зъбчати колела и механизми, конструирани от дърво и стомана. Зад стъклена витрина се виждаше сбирка от флакони; имаше също комплект спринцовки и цяла стена, покрита с мръсни и почернели хирургически инструменти.

— Какво е това? — прошепна Флориан напрегнат.

Върху едната маса като зловеща недовършена играчка лежеше фигура от дърво и кожа, от метал и кости. Представляваше дете с кръгли очи на влечуго; раздвоен език се подаваше измежду черните му устни. Върху челото му, белязан с огнено клеймо, ясно се виждаше символът на пеперудата.

— Това е неговата работилница… Тук ги създава… — неволно изрекох аз на висок глас.

И в този миг очите на дяволската кукла се раздвижиха. Тя завъртя главата си. От вътрешностите й се разнесе звук като от навиване на часовник. Почувствах как змийските зеници се вторачиха в моите. Раздвоеният език облиза устните. Тя ни се усмихваше.

— Да се махаме оттук — каза Флориан. — Веднага!

Върнахме се в галерията и затворихме вратата зад нас. Флориан дишаше на пресекулки. Аз дори не бях в състояние да говоря. Той взе фенерчето от треперещите ми ръце и плъзна лъча му по тунела. Докато правеше това, видях как една капка пресече снопа светлина. После още една. И още една. Искрящи алени капки. Кръв. Спогледахме се мълчаливо. Нещо капеше от тавана. Флориан ми даде знак да се отдръпна няколко крачки и насочи лъча нагоре. Видях как лицето му пребледня и уверената му ръка се разтрепери.

— Бягай! — това бе последното, което успя да ми каже. — Махай се оттук!

Вдигна револвера, като ми хвърли един последен поглед. Прочетох в очите му най-напред ужас, а после и онази странна безапелационност на смъртта. Отвори уста, за да ми каже още нещо, но не можа да издаде нито звук. Преди да успее да помръдне и един мускул, някаква тъмна фигура се хвърли върху него и го удари. Прозвуча изстрел и оглушителен трясък отекна в стената. Фенерчето се озова в поток вода. Тялото на Флориан бе запратено срещу стената с такава сила, че отвори процеп под формата на кръст в почернелите тухли. Бях сигурен, че е мъртъв, още преди да се отдели от стената и да рухне на земята неподвижен.

Хукнах да бягам, търсейки отчаяно обратния път. Животински вой изпълни тунелите. Обърнах се. Десетина фигури пълзяха към мен от всички страни. Затичах се така, както не бях тичал през живота си, а невидимата глутница виеше и трополеше зад гърба ми. Не можех да прогоня от ума си образа на тялото на Флориан, врязано в стената.

Вече бях близо до изхода, когато един силует изскочи на няколко метра пред мен и ми препречи достъпа до стълбите. Спрях се като закован. Светлината, която се процеждаше отгоре, ми разкри лицето на един арлекин. Два черни ромба прикриваха стъкления му поглед, а устните от полирано дърво показваха хищни стоманени зъби. Отстъпих крачка назад. Усетих две ръце върху раменете си. Нечии нокти раздраха дрехите ми. Нещо студено и лепкаво се уви около шията ми. Почувствах възела да се затяга, спирайки дъха ми. Зрението ми започна да се замъглява. Нещо ме улови за глезените. Пред мен арлекинът коленичи и протегна ръце към лицето ми. Помислих, че ще изпадна в несвяст. Даже се помолих да стане така. Ала само след секунда онази глава от дърво, кожа и метал се пръсна на парчета.

Изстрелът дойде от дясната ми страна. Грохотът прониза тъпанчетата ми и въздухът замириса на барут. Арлекинът се строполи в нозете ми. Отекна втори изстрел. Натискът върху гърлото ми изчезна и аз паднах ничком. Долавях само наситения мирис на барут. После усетих, че някой ме дърпа. Отворих очи и видях как някакъв човек се надвеси над мен и ме вдигна.

Изведнъж съзрях светлината на деня и дробовете ми се изпълниха с чист въздух. После изгубих съзнание. Спомням си, че в съня си чувах чаткане на конски копита, докато някакви камбани биеха неспирно.