Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (37)

37.

Лу Бауман беше в критично състояние в болница „Юниън Мемориал“. Стаята му се охраняваше от полицията. Но защо ли не се чувствах в безопасност? Инцидентът нямаше да е толкова сензационен, ако не беше самоличността на заподозрения извършител.

Кейт Забриски.

Имах задължения. Погребението беше твърде голямо, за да оставя леля Били да се оправя сама с всичко. На гробището очаквахме да пристигне още по-многобройна тълпа и нямаше начин да се измъкна.

Приключихме с тържеството в двете зали. Колегите на Джеф Симънс и чичо му, който имаше такъв вид, че може би щеше да бъде следващият ми клиент, вдигнаха ковчега на рамене и го понесоха към катафалката. Сам изгаряше от нетърпение да се запознае с Мими Уиг, но за негово съжаление, дребната новинарка зави наляво, а ковчегът — надясно. Несъмнено я викаха в телевизионното студио, за да съобщи вестта за стрелбата по бившия детектив от полицията Лу Бауман. Бях спипал репортера, чийто клетъчен телефон бе иззвънял в залата. Той ми каза, че детектив Забриски се издирва във връзка с произшествието.

Спенсър Дейвис и съпругата му се приближиха до мен.

— Какво става?

— Някой е бил прострелян — отговорих аз.

— Кой?

— Човек на име Лу Бауман. Той беше…

— Знам кой е — прекъсна ме Дейвис. Изражението му беше ужасно обезпокоено. — Има ли заподозрян?

Не му казах кой е.

— Още не е задържан.

И тогава Дейвис хвърли бомбата. Тихата му миролюбива съпруга дори не трепна.

— Кейт Забриски ли е?

Да ме вземат дяволите! Откъде му хрумна това име?

Дейвис сякаш чу неизречения ми въпрос. Вероятно се досети какво мисля, като видя широко отворената ми уста.

— Снощи се срещнах с детектив Забриски — обясни той. — Заловил съм се да разнищя тази история.

— Срещнали сте се с Кейт?

— Да, снощи. В края на деня тя се обади в кабинета ми и ми каза, че трябва спешно да ме види. Между другото, спомена, че иска да ми покаже нещо.

В същия миг Аманда Стюарт мина покрай нас, хвърли ни бегъл поглед и се качи в черната си кола.

— Вижте какво, господин Сюъл — рече Спенсър Дейвис, — питам се дали мога да ви помоля за една голяма услуга. Трябва да се върна на работа и да се оправя с онази история. Чувствам се ужасно неудобно, че си тръгвам по средата на погребението.

Спомних си, че Алан Стюарт не бе изразил подобно съжаление, но не казах нищо.

— Бихте ли придружили Бет до гробището? — попита Дейвис, после се обърна към съпругата си. — Ще ме представяш ли?

Тя кимна.

— Чудесно. Благодаря ти. — Дейвис целуна жена си по бузата, сетне ме потупа по рамото. Това явно беше любимият му жест. — Благодаря, господин Сюъл. Госпожица Забриски ми каза, че й помагате. Оценявам усилията ви. Искам да знаете, че ще направя всичко възможно, за да я подкрепя. Но първо трябва да я намерим. Имате ли представа къде може да е отишла?

— Не.

— Ако се сетите нещо, веднага ми се обадете. Бет ще ви каже домашния ни телефон. Не се тревожете за нищо, господин Сюъл. Ще решим проблема.

Той отново ме потупа по рамото и кимна на телохранителя си Бил. Двамата се качиха в колата. Преди да затвори вратата, Бил ме стрелна с враждебен поглед.

Ковчегът беше натоварен. Сам затвори задната врата на катафалката.

— Всичко е готово, шефе.

Предложих ръката си на Бет Дейвис и тръгнахме.

 

 

На гробището бях малко разсеян. Както бяхме предвидили, дойде внушителна тълпа. Опечалените утъпкаха съседните гробове. Новината за стрелбата по бившия детектив Лу Бауман бе лишила списъка с гостите от някои от най-важните клечки. Но почитателите на Джеф Симънс се представиха добре. Седнах до Бет Дейвис, точно зад госпожа Симънс. Не видях Аманда Стюарт. Тя очевидно не бе сметнала за необходимо да дойде до гроба като представител на съпруга си. Запознах Бет с госпожа Симънс. Утешителните думи на по-младата жена бяха трогателни.

— Желаете ли да ви закарам някъде? — обърнах се към Бет Дейвис, след като погребението свърши.

Тя погледна часовника си.

— Обикновено готвя в кухнята за бедни в Чери Хил. Но вече е късно. Може би ще им помогна да почистят.

— Работите в кухнята за бедни?

— Всеки вторник и четвъртък.

— Шегувате се.

— В квартала има много възрастни хора. С ограничени доходи. Защо питате?

— Ами, ей така.

Бих закарал тази всеотдайна гражданка на края на света, но тя настоя, че е достатъчно да я оставя на ъгъла на Калвърт и Ломбард.

— Оттам ще вземете автобус, нали?

— Да.

Колко ли пъти имам право да гласувам?

Върнах се в кабинета ми и се хвърлих към телефона, който звънеше, когато влязох.

— Господин Сюъл, обажда се детектив Крук.

— Здравейте.

— Добре ли сте? Струва ми се, че сте задъхан.

— Така е… Какво става, детективе? Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Кажете ми къде е детектив Забриски.

— За съжаление, не мога, колкото и да искам.

— Знаете ли какво се случи?

— Чух, че Лу Бауман е бил прострелян.

— Точно така.

— Как е той?

— Още е в операционната. В тялото му има пет куршума.

Пет куршума?

— Ако знаете къде е детектив Забриски, законът ви задължава да ми кажете, господин Сюъл. Пък и така би било най-добре за нея. Надявам се, че смятате да ни сътрудничите.

— Не се заяждайте, детективе. Щях да ви кажа, ако знаех къде е. Много бих искал да знам.

— И аз.

— Можете ли да ми кажете какво се е случило?

— Произшествието се разследва.

— Но защо подозирате, че е замесена Кейт?

Разбира се, вече знаех отговора на този въпрос. И Крук сигурно беше наясно, че знам. Отговорът му обаче ме изненада.

— Имаме свидетел.

— Сериозно?

— Тя твърди, че ви познава. Искате ли да говорите с нея? Тя е в съседната стая. Почакайте.

След двайсет секунди чух гласа на… бившата ми съпруга.

— Хич? Хей, приятелката ти е страхотна с револвера.

— Какво става, Джулия? Крук спомена нещо за свидетел. Ти ли…

— Дълга история, Хич. Полицаите не искат да я разказвам на никого. Поне засега.

— Майната им на полицаите! Какво се случи? Как го видя? Къде стана? Тя добре ли е?

Бях в състояние цял следобед да задавам подобни въпроси.

— Детективът ще затвори, ако започна да ти разказвам. В момента ме гледа строго. — Тя понижи тон. — Косата му е страхотна, нали?

— Виж какво, Джулия, разкарай се оттам и се обади от уличен автомат. Или ела при мен. Трябва да знам какво става.

— С Питър съм.

— И той ли беше там?

По дяволите. Погребвах новинар, а събитията се развиваха на друго място.

— В къщата на Питър сме. Тук се случи. — Чух, че телефонът беше заглушен и после — неясните гласове на Крук и Джулия. Тя каза: „Дреме ми“, после се обърна към мен. — Трябва да затварям, Хич. Мисля, че приятелката ти здравата е загазила. Това не е шибана държавна тайна. Хайде, че детективът побесня.

Изведнъж се чу гласът на Крук.

— Ще дойда да говоря с вас. Не излизайте.

Къде ли можех да отида? Забарабаних с пръсти по бюрото и се опитах да подредя мислите си. Кейт бе простреляла и сериозно ранила Лу Бауман в къщата на Питър Морган. Как бе станало това? Кой с кого се бе конфронтирал? Дали Лу Бауман бе проследил Кейт и се бе опитал да я убие? Или тя бе решила да си разчисти сметките с него, човека, който бе приел пари, за да убие съпруга й? Молех се на Бога да е първото и Кейт да е била принудена да стреля при самоотбрана. Но през тялото ми премина тръпка и аз неволно си представих как Кейт държи с две ръце револвера и изстрелва един… два… три… четири… мили боже, пет куршума! Опитах се да прогоня образа от съзнанието си, но истината не ми даваше покой. Стрелбата по Лу Бауман не беше при самоотбрана. Ако беше така, защо Кейт незабавно не се бе предала? И защо бе стреляла пет пъти? Явно бе настъпил моментът Лу Бауман да плати за престъплението си. Бях сигурен в това. Кейт разчистваше сметки. Бе дошло време за отплата.

И Джулия бе видяла всичко. Как бе станало това? Дали престрелката се бе състояла в къщата на Морган? Или Джулия случайно бе погледнала през прозореца и бе видяла грозната сцена, развиваща се в двора? Но преди всичко, какво бяха правили Кейт и Бауман в къщата на Морган?

Донякъде можех да отговоря на последния въпрос. Дружество с ограничена отговорност „Епоха“. Спомних си смразеното изражение на лицето на Питър Морган предишната нощ, когато бях споменал името „Епоха“, в чийто директорски съвет членуваше развратната му аристократична сестра. Той излъга, че не е чувал за „Епоха“.

Обадих се на „Справки“ и поисках телефона на дружество с ограничена отговорност „Епоха“. Отговориха ми, че няма номер, вписан на такава компания.

— Има издателство „Епоха“ и консултантска група „Епоха“.

Попитах за телефона и адреса на консултантската група. Офисът им беше в центъра на града, а не в Хънт Вали. Но им се обадих. Отговори ми много мил глас, който любезно ме уведоми:

— Ние сме фирма за набиране на персонал.

— А случайно да имате офис в Хънт Вали?

— Не, господине. Но имаме много работни места там.

— А случайно да имате пощенска кутия там?

Това беше глупаво. Губех си времето. Кейт несъмнено бе научила всичко за „Епоха“.

— Доколкото знам, не, господине.

— Името Аманда Стюарт говори ли ви нещо?

— Не, господине.

Затворих и безпомощно огледах стените на кабинета ми. Не ме свърташе на едно място. Трябваше да разсъждавам. Дружество с ограничена отговорност „Епоха“. С какъвто и легален бизнес да се занимаваха, една от ежемесечните им дейности беше да плащат на Лу Бауман за убийството на колегата му. Аманда Стюарт беше в съвета на директорите на фирмата. Тя беше сестра на Питър Морган. Кейт бе простреляла Бауман в къщата на Питър Морган. Трябваше да стигна до извода, че Морган познава Бауман. Замислих се за хубавата къща на Бауман в Хийхоу. И за яхтата му. За лъскавия му нов джип. Тези неща струваха много пари. „Епоха“ явно имаше дълбоки джобове. И започвах да подозирам кой ги пълни.

Протегнах ръка към телефона, за да се обадя отново на „Справки“. Съмнявах се, че домашният номер на Питър Морган е вписан в указателя, но си заслужаваше да опитам. Трябваше да измъкна Джулия оттам.

Телефонът иззвъня в мига, в който го докоснах. Грабнах слушалката.

— Боб ли е?

— Не, съжалявам. Сбъркали сте… Карол?

— Здравей, Боб. Как е положението с оная работа?

Нямах представа какъв би трябвало да е отговорът на този въпрос.

— Ами, както би могло да се очаква — предпазливо отговорих аз.

— Може би искаш да дойдеш да ме видиш, Боб.

— Не мисля така, Карол.

Тя продължи да настоява.

— Може би искаш да размислиш. Може би това е единственото нещо, което в момента искаш да направиш. Може би дори да е важно. Може би при мен има някой, който иска да те види.

Може би започвах да разбирам намека й. Кейт.

— Може би веднага ще дойда.

— Може би идеята е добра.

Карол затвори.

Хукнах като стрела, изминах две пресечки и стигнах до края на пристанището.

— Карол Шипли — задъхано каза аз на мъжа на рецепцията. — Тя ме очаква.

Той натисна копчето на вътрешния телефон.

— Как се казвате?

— Боб.

— Госпожице Шипли, дошъл е някой си Боб.

— Нека да се качи — чу се гласът на Карол.

Втурнах се нагоре по стълбите. Бях твърде развълнуван и нетърпелив, за да чакам асансьора. Прескачах стъпалата по две-три наведнъж. Много е ефикасно.

Карол ме посрещна на вратата. Беше навъсена.

— Простреляна е и е много твърдоглава.

Тя се дръпна, за да не я прегазя, докато нахлувах в апартамента.

Кейт седеше на дивана. Косите, очите и дори устата й изглеждаха по-тъмни от обикновено. Осъзнах, че това е така, защото кожата й беше бяла като черупката на яйце.

— Здравей, Хич.

Забелязах, че се държи за лявото рамо. Беше облечена в розова фланелка и джинси. На рамото й имаше марля, непохватно прикрепена с лейкопласт.

Приближих се до дивана и внимателно седнах до нея, сякаш Кейт беше порцеланова кукла, поставена на разклатена лавица. Тя губеше битката да прогони страха от очите си. Двамата се вторачихме един в друг. Кейт заговори първа, като дрезгаво прошепна:

— Той мъртъв ли е?

Бавно поклатих глава.

— В операционната е. Говорих с Крук.

— Крук.

— Той ми се обади. Търси те.

— Каза ли му къде съм?

— Не знаех къде си. Карол ми се обади, след като бях говорил с него.

Кейт затвори очи и се облегна назад. След двайсет секунди помислих, че е задрямала, но сетне тя отново отвори очи и ме погледна.

— Той стреля пръв.

— После ще говорим за това. Първо трябва да те заведем на лекар.

Кейт поклати глава.

— Ще се оправя.

— Това е кръв, Кейт. Ние, човешките същества, трябва да я задържаме в телата си.

— Ще се оправя — повтори тя.

Карол стоеше на прага.

— Видя ли какво имах предвид? Много е твърдоглава.

Кейт се усмихна едва-едва. Някъде в пристанището изсвири корабна сирена. Звукът беше далечен, но Кейт се стресна и подскочи, после се присви.

— Дай да видя раната ти — казах аз.

— Ти не си лекар, Хич. Защо искаш да я видиш? Рана от куршум. Адски боли. Но няма да умра.

— Добре. Няма проблем. Е, какво ще кажете, момичета? Да излезем някъде да вечеряме, а?

— Не се сърди — прошепна Кейт.

— Тогава не бъди толкова твърдоглава. Не можеш да седиш тук, когато в рамото ти има куршум.

— Куршумът не е в рамото ми, а мина през него.

— Все едно.

Умълчахме се, после протегнах ръка, махнах косите на Кейт от лицето и ги затъкнах зад ухото й. Или поне се опитах. Половината коси се изплъзнаха и отново паднаха на лицето й. Големите й кафяви очи ме гледаха изпитателно.

— Трябват ти по-големи уши — казах аз.

Неочаквано тя сложи глава на гърдите ми и се разрида. Това беше хубаво за нея.

Карол дискретно излезе от стаята и ни остави сами. Дълго седяхме прегърнати. Кейт промълви: „Съжалявам“ няколко милиона пъти. Не се опитах да я утеша. Беше време да изплаче мъката си. Забелязах, че револверът й е сложен върху едно списание на масичката за кафе. На корицата имаше снимка на известна актриса и шест-седемгодишната й дъщеря. Дулото сочеше към дъщерята. Гледката никак не беше приятна.

Риданията на Кейт най-после утихнаха и тя вдигна глава.

Целунах мокрите й очи.

— Е, добро момиче, не е ли време да разкажеш приказка на господин Сюъл?

Тя кимна.

— Какво ще кажеш за едно питие? — Кейт видя, че се колебая и добави: — Много, много те моля. Рамото адски ме боли. Алкохолът ще помогне.

Повиках Карол. Тя подаде глава на вратата.

— Бърбън — рече Кейт.

Плачът й се бе отразил добре. Докато чакахме бутилката бърбън, тя започна да разказва. Прочела данъчните декларации на „Епоха“. Освен Аманда Стюарт, в съвета на директорите имало още две имена. Фирмата не била особено активна. Доколкото Кейт разбрала, „Епоха“ била основана преди няколко години, за да извърши само две сделки. Купили парцел земя и после го продали. Нищо вълнуващо. Но интересното било какво спечелили от инвестицията. Година след покупката на земята в джобовете им се изсипала нищо и никаквата сума от десет милиона долара.

Карол и аз едновременно повторихме цифрата.

— Десет милиона долара?

— Точно така — потвърди Кейт. — За трима души.

— Кои са другите двама?

— Съмнявам се дали си чувал имената им. Мичъл Тъкър и Джо Папас.

Кейт имаше право. Имената не означаваха нищо за мен.

— Кои са те?

— Тъкър е адвокат. Не е известен, с изключение на факта, че е зет на Харлан Стилман.

— Сенаторът Стилман?

— Да. Женен е за най-голямата му дъщеря. Най-бързият и лесен начин Стилман да е встрани, но същевременно вътре в играта.

— А Джо Папас?

— Също адвокат. Завършил е право в университета във Вирджиния. Ходил ли си в Шарлътсвил? Прекрасно учебно заведение. Основал го е Томас Джеферсън. Стаичките на робите още са запазени. Но сега са превърнати в квартири за студенти от висшата класа. Смятат се за престижни.

— И наградата за ирония се присъжда на…

— Познай кой е бил съквартирантът на Джо Папас?

— Изненадай ме.

— Алан Стюарт.

— Нашият Алан Стюарт?

Кейт кимна.

— Идната седмица Джо Папас ще обяви кандидатурата си за вицегубернатор. Къде е уискито, по дяволите?

В същия миг на вратата се потропа. Карол отвори, взе бутилката от ръцете на пиколото, даде му бакшиш и го отпрати. Тя сложи шишето на масичката за кафе, до револвера на Кейт, сетне каза:

— Ще донеса чаши.

Карол тръгна към кухнята и в същия миг на вратата пак се потропа.

— Сега пък какво има? — измърмори тя и отвори.

Всички предполагахме, че ще видим пиколото. Ето защо се втрещихме, когато в апартамента влезе детектив Джон Крук.

— Здравей, Джон — каза Кейт.

Той кимна и започна да й чете правата. Имах чувството, че Кейт се смалява и става все по-дребна и незначителна. Макар че когато я погледнах, тя бе изправила рамене и внимателно слушаше. Крук приключи и я попита дали разбира правата, които току-що й бе прочел. Кейт вдигна брадичка.

— В какво съм обвинена, Джон? В нападение със смъртоносно оръжие?

— Вече не. Обадиха ми се, докато идвах тук. Арестувана си за убийство. Бауман е мъртъв.

Кейт стана от дивана. Скочих едновременно с нея. Сякаш ни дръпнаха едни и същи невидими конци. Само че лицето на Кейт разцъфна в непогрешима усмивка на задоволство.

Крук видя това и повдигна вежди в недоумение.

— Чарли — кратко и ясно обясни тя.

Крук кимна и арестува Кейт Забриски.