Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (24)

24.

На прага на външната ми врата стоеше Кейт, облечена в тънка синя рокля. В ръцете си държеше голяма дървена купа.

— Кускус.

— Кускус?! В моята родина казваме алоха^[1]. Влизай — рекох аз.

Тя извади кафява папка от чантата си, сложи я на масичката ми за кафе и започна да сипва кускус в чиниите. Направих й комплимент за яденето, сетне попитах за папката.

— На Чарли ли е?

Кейт кимна.

— Всяко разследване ли има папка?

— Да. Трябва да се разписваме, когато ги изнасяме.

— От колко време работеше съпругът ти по случая?

— От четири-пет месеца. Както ти казах, отначало той не работеше под прикритие. Но ако човек любопитства и задава твърде много въпроси, ще провали разследването, защото заподозрените ще разберат, че проявява интерес към тях и ще си държат устите затворени.

Кейт непрекъснато поглеждаше папката. Явно изгаряше от любопитство да прочете какво пише там, но в същото време се питаше дали не е по-добре да не знае.

— Държа се глупаво, нали?

— Не. Страхуваш се. Не те обвинявам.

— Добре. Да свършим тази работа.

Двамата се преместихме на дивана. Кейт пое дълбоко въздух и се наведе да отвори папката.

 

 

Очевидно всичко бе започнало, когато колата затънала в калта. Само че в случая не била кола, а влак, който излязъл от релсите. Но вие разбирате какво искам да кажа.

Произшествието станало в Индиана. Влакът пътувал от Балтимор за Айова. Според първия доклад в папката, около дерайлирането нямало нищо особено. Това се случва много по-често, отколкото предполага средностатистическият американец. Защото за повечето дерайлирания на влакове, превозващи стоки и хора, не се съобщава по новините. И за онзи инцидент не казали нищо. Влакът се сблъскал с непредвидени затруднения, когато тръгнал по моста над река Уобаш и четири вагона излезли от релсите и се преобърнали. Три от четирите пренасяли евтина стерео техника. Те не представлявали интерес.

Но четвъртият вагон привлякъл повече внимание. Там имало неколкостотин стоманени варели. На етикетите пишело „силикагел“. Това не е гел, а по-скоро кварцов пясък. Отличителната му характеристика е, че изсмуква влагата от всичко, с което влезе в съприкосновение.

Трийсет и шест варела се отворили, докато се търкаляли по релсите. Но от тях не се изсипал кварцов пясък, а мръсотия. Или по-точно кал — черна, лепкава и смрадлива.

Логичната първа стъпка била да потърсят изпращача или получателя, за да ги информират за дерайлирането и да ги питат какво да правят със стотиците стоманени варела с надпис „силикагел“ и с трите дузини, които съдържали мръсотия. И тогава установили, че на варелите няма информация за източника на така наречения силикагел, а само е отбелязан получателят — склад в депото край Демойн. На етикетите нямало име нито на човек, нито на фирма. Това вече било проблем. А проблемът изтичал в река Уобаш. Направили изследвания на мръсотията, изсипваща се от варелите, и установили, че е токсична.

А това е престъпление.

— Сега се намесва Чарли — каза Кейт.

Тъй като влакът тръгнал от Балтимор, била уведомена тамошната полиция. Обаждането приел детектив Чарли Ръсел. И на него възложили случая. Ръсел започнал да пише доклади. Наред с фактите, които събирал, Чарли описвал и размишленията си. Действайки по една от идеите си, той отишъл в Демойн и посетил склада, където трябвало да пристигнат злополучните варели. И там намерил четиристотин стоманени варела със същите етикети и фалшив „силикагел“, който отравял водите на река Уобаш. Не било необходимо дори да ги отваря, за да разбере, че вътре има лепкава мръсотия. Сто и няколко варела били натрупани в оградената площ извън склада, където се били издули, ръждясали и пробили от природните стихии. И токсините изтичали. „Вонята се носеше във въздуха“ — бе написал детектив Ръсел.

Чарли проверил документите, товарителниците, разписанията и така нататък. За мистериозния товар от Балтимор нямало никаква информация. Произходът на варелите не бил упоменат. Нито собственикът. И тогава детектив Ръсел се заловил да измисля план да извърши разследване под прикритие.

Кейт стана, протегна се и започна да крачи из стаята, докато четеше какви са били причините на съпруга й да мине под прикритие. Вероятно се надяваше, че това е било единственото възможно решение. Защото именно това решение бе довело до присъствието му онази нощ в склада със стоманените варели.

— „Установих, че собственикът на склада, където е трябвало да бъдат доставени варелите, е някой от Балтимор — прочете Кейт. — Железопътните власти в Демойн не знаят почти нищо за склада. Според документите не е използван повече от година. Дали наистина е така? Произходът на товара е неизвестен. Пише само Балтимор. Забележка: вагоните не се товарят сами. И не се закачат сами във влакови композиции. Отлагането на разпитите в Балтимор възпрепятства разследването. Ще се свържа с шофьорите на товарни камиони за незабавно «наемане на работа» в железопътния склад в Спароус Пойнт, Балтимор.“ Не е искал да се занимава с никого от железниците. Само са щели да го излъжат и да прикрият следите си.

— При положение, че е било дело на хората от железниците — отбелязах аз.

— О, със сигурност са били те. Там Чарли е попаднал на парите. Някой трябва да е натоварил варелите. А друг е трябвало да си затваря очите.

Върнахме се към докладите. Чарли Ръсел бе продължил да ги изпраща редовно, веднъж седмично. Използвайки връзките на полицията с шофьорите на товарни камиони, Ръсел си бе намерил работа като товарач в депото. Отварял си очите на четири и се ослушвал и скоро намекнал пред подходящите хора, че се интересува от „допълнителна работа“. Отначало му предложили да работи на две смени. Той се съгласил и се оплакал на Кейт, че извънредната му заплата се депозира на сметка в градската управа и накрая ще бъде върната на работодателя му. Но останал там, изявявайки желание да спечели допълнително пари и готовност, ако се наложи, да наруши някои правила, за да го стори. После при него отишъл човек на име Ърл Дилоренцо. Името ми беше познато от изрезките от вестници, които ми бе дала Кейт.

— Мъжът на стълбите.

— Да. Дилоренцо. Човекът, когото се предполага, че съм застреляла. Онзи, който Алан посочи като убиеца на Чарли.

Дилоренцо предложил на Чарли друга извънредна работа. Този път нелегална. Завел го в склада в Спароус Пойнт, който бил празен, и му казал да дойде пак след две вечери, в полунощ. В уречения час Чарли видял камион, паркиран в товарното помещение. В камиона имало стотина стоманени варела. Чарли, Ърл Дилоренцо и шофьорът ги разтоварили. Чарли се опитал да зададе няколко невинно звучащи въпроса за варелите, съдържанието и произхода им, но Дилоренцо дал ясно да се разбере, че му плащат да работи, а да не пита. След две нощи пак повикали Чарли в склада. Тримата залепили етикети на барабаните. Силикагел. После ги натоварили на вагона, докаран там. Накрая Дилоренцо дал на Чарли и шофьора по десет стодоларови банкноти, напомнил им, че всичко това не се е случвало и им казал довиждане.

Кейт отново седна на дивана и в продължение на минута не каза нищо. Беше се вторачила в пода. Макар че всъщност се бе вторачила в миналото и виждаше хилядите долара, които бяха дали на съпруга й. Несъмнено го гледаше изпитателно в очите, опитвайки се да разгадае изражението им.

— Това достатъчно ли е? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Хиляда долара достатъчно ли са за такава работа? За две нощи извънреден труд? За нещо очевидно нелегално? Хиляда долара достатъчно пари ли са?

Обърках се.

— Какво всъщност питаш?

— Питам дали Чарли лъже в доклада си. Дали Дилоренцо не му е дал два пъти повече. Или три пъти повече. Чарли неколкократно ми каза, че цялата му заплата и спечеленото от извънредната работа се депозират в сметка на градската управа. Ако Алан ми е казал истината, Чарли действително трябва да е бил корумпиран. Станало е в онзи склад. Ърл Дилоренцо може би му е дал пет хиляди долара. Чарли обявява официално хиляда и прибира останалото. Никой не губи. Детективските заплати не са високи. Ето какво питам. Достатъчно ли са хиляда долара? Правдоподобно ли ти звучи?

— Кейт, не прави това с…

— Не се опитвай да ме успокояваш — прекъсна ме тя. — Нали затова четем докладите, по дяволите. Изнесох папката, за да разбера дали съпругът ми е бил престъпник. Ако се окаже истина, нека да бъде така. Няма да страдам повече, отколкото сега. Единственото ми желание е да разбера истината. Ето защо, моля те, не се дръж снизходително с мен, а ми помогни.

Кимнах.

— Добре.

— Е, как мислиш? Достатъчно ли са хиляда долара? Или са малко?

— Имаш право — отговорих аз. — Трябва да гадаем. На мен ми звучи достатъчно. Цифрата е хубава и кръгла. Чисти хиляда долара. Без данъци. Звучи правдоподобно.

— Сигурен ли си, че не се опитваш да ме успокоиш?

— Искаш да ти кажа нещо, което няма начин да знам.

— Може да са били две хиляди долара. Това също е кръгло число. По хиляда на вечер.

— Кейт… — Не знаех какво да кажа. И Дилоренцо, и Чарли Ръсел бяха мъртви. Откъде можех да знам истината. Кейт съзнаваше това. Виждах го в очите й.

Тя взе доклада, после пак го пусна на масата.

— Тези неща не ми говорят нищо. По дяволите, Хич, как да разбера дали съпругът ми е прибрал в джоба си няколко хиляди долара? Естествено, че няма да го напише в доклада си.

— Хайде да прегледаме останалите — предложих аз. — Може да изскочи нещо.

— Ще изскоча аз с револвер. — Тя отметна косите от рамото си и се наведе, за да прегледа материалите в папката за последните дни на съпруга си. — Господи, това ми е страшно неприятно. После ще пийна нещо. Предупреждавам те отсега.

— Съгласен съм.

— Полага ми се.

След като натоварили вагона, Чарли уведомил властите в Демойн да бъдат нащрек за пристигането на влака. Както и предишния път, информацията за товара била минимална. На фактурите било отбелязано само, че варелите трябва да бъдат разтоварени в склада край Демойн.

Чарли се осмелил да зададе на Ърл Дилоренцо два важни въпроса, на които се надявал да получи отговор. Първият бил дали има шанс отново да го повикат да свърши същата работа. Отговорът бил „да“. Дилоренцо не уточнил кога, но изказал предположение, че ще бъде след около месец.

После Ръсел описваше изводите и хипотезите си дотук. Някъде край Балтимор имало изкопано голямо количество пръст. Земята там била отровена с химични отпадъци. Това било съдържанието на варелите и поради една или друга причина някой бил силно заинтересуван да разкара от Балтимор токсичната пръст. И да го направи без шум, тайно. Ръсел решил да намери източника на отровената земя. Смятал да посети собственика или собствениците на онова място. Това бил ключът към загадката.

Докладите свършваха дотам. Внезапно. Чарли бе напреднал с разследването, но изведнъж нямаше повече доклади. Разбира се, и аз, и Кейт знаехме защо.

Бум!

Двамата се умълчахме. Нямаше какво да кажем. Изпитах желание да протегна ръка и да я прегърна, но не посмях.

Неочаквано Кейт отвори папката и трескаво започна да прелиства страниците.

— Тук нещо не е наред. — Тя грабна няколко доклада и се залови да ги сравнява.

— Какво?

— Виж — задъхано каза Кейт. — Погледни датите. И по-рано забелязахме това. Чарли е бил невероятно стриктен. Всяка седмица е изпращал обобщаващ доклад. В един и същ ден на седмицата. Сряда.

Погледнах докладите и видях, че е така.

— Е, и?

— Чарли беше убит в петък — развълнувано продължи Кейт. — На осемнайсети ноември. Но последният доклад е изпратен на девети ноември, сряда.

— Всички доклади са изпратени в сряда.

— Точно така. Но къде е докладът от шестнайсети ноември, сряда? Не е тук. Единствената сряда, в която не е изпратен доклад. Това не е присъщо за Чарли. В продължение на цели три месеца всяка сряда той е изпращал доклад и после изведнъж… Хич, Чарли е изпратил доклад на шестнайсети ноември. Залагам живота си, че е било така. Няма начин да не го е сторил. И съм сигурна какво е пишело там.

— Мястото.

— Да. Източникът на проклетата отровена пръст, от която някой е искал да се отърве. Чарли го е намерил. И го е написал в доклада си. И докладът е изчезнал. Някой го е взел.

— Но кой? И защо?

Кейт събра докладите и ги сложи в папката. Очите й блестяха.

— Някой се е уплашил. И аз ще разбера кой е той. Когато утре върна папката, ще проверя кой я е взимал последен. Ще разбера кой е откраднал доклада. Този човек мисли, че вече е в безопасност. Но аз отново ще го уплаша.

И после Кейт направи нещо много красиво. Тя подхвърли папката и я ритна. Съвършен фалцов удар. Папката полетя във въздуха и докладите се разпръснаха в цялата стая.

— Ще разбера кой е.

Кейт остана да спи при мен. Беше еластична като стрида, когато се мушна между мен и чаршафа.

 

 

Посред нощ ме събуди някой, който ближеше лицето ми. Не беше Кейт, а Алкатраз. Отворих очи. Кучето радостно изджафка. Наканих се да го попитам какво има, когато чух, че външната врата се хлопна.

Алкатраз обърна глава към вратата и ухото му изплющя по лицето ми. Някои кучета лаят, когато в къщата влиза някой. Моето куче лае, когато някой излиза от къщата.

Измъкнах се от леглото, приближих се до външната врата и я отворих. Вратата на входа се хлопна. Кейт вече беше извън сградата. Хукнах надолу по стълбите, като стъпвах на пръсти, за да не се сгромолясам и да не счупя тъпата си глава. Алкатраз търчеше след мен. Излязох на улицата, но не видях никого. Бледата луна хвърляше малко светлина по въпроса.

В съседната къща светна лампа и на прозореца се появи лице. Алкатраз изджафка. Погледнах се и видях, че съм гол. Алкатраз отново излая. На прозореца се появи второ лице. Макар че бледата лунна светлина беше оскъдна, аз явно представлявах зрелищна гледка. Голяма работа. Може пък всяка нощ да разхождам гол кучето си.

Изправих рамене и си придадох самоуверен вид.

— Седни!

За мое изумление, Алкатраз послушно се пльосна по задник.

После двамата се прибрахме вкъщи.