Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (11)

11.

Библиотеката в консерватория „Пийбоди“ е зашеметяваща — уютно, правоъгълно помещение, издигащо се все по-нависоко със зрелищни стълби от ковано желязо от двете страни. Тесни пътечки водят до рафтовете с книги. Таванът е от цветен витраж — осмоъгълник в млечнобяло с парченца от ослепително яркозелено, синьо и кървавочервено, оградени с черна паяжина от калай. Ако гаврътнеш няколко чашки и присвиеш очи, ще видиш цял квартал в Ню Орлиънс — жени с кърпи на главите и широки памучни рокли, които са се облегнали на перилата на балконите си и разговарят или сочат нещо в двора долу — прасе, гонещо куче, или ченге, преследващо котка, или само лъчите на топлото слънце, прогонващо сенките от ъглите. Не разбирам нищо от музика, затова нямам представа какви книги има на безкрайните редици. Но помещението е страхотно и придава класа на всички функции, за които го дават под наем собствениците на консерватория „Пийбоди“. Определено не е безлична хотелска зала.

Джоуел Хъчинсън го бе избрал за първия коктейл на предизборната кампания на Алан Стюарт.

Хъч и аз стояхме на входа. Библиотеката беше пълна с най-верните хора на Алан Стюарт — мъже и жени в елегантни облекла. Всички се усмихваха, бъбреха и държаха чаши. Сред светилата разпознах Харлан Стилман, сенатор от Източното крайбрежие. Стилман говореше бавно, разсъждаваше бързо и беше хитър като дявол политик, който беше в Сената от сто и петдесет години, плюс-минус няколко. Привърженик на старата школа. Проницателен и авторитетен играч. Влиянието му беше огромно. Политик, който може да накара и мъртъвците да гласуват.

Представителният възрастен мъж напълни лулата си и я запали. В днешно време пушенето е забранено почти навсякъде, но кой би се осмелил да направи забележка на Харлан Стилман? Русокосото маце с тяло във формата на цигулка, увиснало на ръката му, беше или любовницата, или внучката му. Не бих се обзаложил кое от двете. Направих комплимент на Хъч за квартета, който свиреше класическа музика.

Хъч не се изненада, че ме вижда, както очаквах.

— Радвам се да те видя отново, Хич. Търсиш още безплатни наденички, а?

Засмях се. Но той вече се съсредоточаваше върху красивата жена до мен.

— Здравей, Кейт.

— Как си, Джоуел?

— Не ми плащат, за да се оплаквам. А ти?

— Освен че ме принудиха да дойда тук, добре съм.

— Би трябвало да гледаш на това като на привилегия.

Кейт се обърна към мен.

— Разбра ли, това е привилегия.

— Не знам какво е привилегия — отбелязах аз. — Може би да получиш намаление за ковчега, когато ти дойде времето?

Хъч се ухили на Кейт.

— Пак се започна. Тази малка привилегия не изглежда ли по-добре?

— Да, Джоуел, купонът ти несъмнено е по-приятен от погребение — монотонно рече Кейт. — Няма да споря с теб.

Разговорът явно доставяше удоволствие на Хъч.

— Хайде, Кейт, спори с мен. Това е едно от нещата, които правиш най-добре.

— Да ти го начукам, Джоуел.

Кейт гневно се отдалечи от нас и се смеси с тълпата. Очите ми я проследиха. Тя се насочи право към бара.

— Вие двамата се познавате, а?

— Кейт Забриски ме мрази и в червата — засмя се Хъч.

— И аз така си помислих.

— Много й се събра. Не знам дали четеш вестници, но преди шест месеца Кейт изживя звездния си миг.

Поклатих глава. Не знаех нищо по въпроса.

— Кейт Забриски стана герой. Но славата не й се отрази добре. По разбираеми причини. Но това е нейна работа. Откакто съм с Алан, се опитвам да я накарам да се появи в медиите. Тя е истинска придобивка за кампанията му.

— Сериозно?

— И още как. Жените я уважават, а мъжете искат да я чукат.

— Завиждам на умението ти да подбираш думите.

— Хей, не се вкисвай, Хич. Знаеш какво искам да кажа.

— Току-що го каза.

— Въпросът е там, че мога да направя много неща с героизма на едно ченге. Това е хубав аспект. Но Кейт не иска и да чуе.

— Може би не подкрепя Стюарт.

— Нищо подобно. Тя го обожава. Той я направи детектив. Исках да разлепя навсякъде плакати с лика й, но Алан не ми позволи.

— Звучи разумно.

— Е, да. Не спорих. Но Кейт не ме обича.

— Тя е еврейка.

— Няма значение. Но нещо е сбъркана.

— Колко тъжно.

Хъч тръгна към бара, после спря и се върна при мен. Физиономията му беше озадачена.

— Между другото, какво правиш тук с Кейт Забриски?

— Засвидетелствам й уважение.

— Да — ухили се той. — Точно така.

Забелязах Алан Стюарт, който обработваше тълпата, като се заслушваше внимателно какво му казват, а в следващия миг избухваше в гръмогласен смях. Потърсих с поглед Кейт, но не я видях.

— Стюарт бил ли е някога патрулиращо ченге? Всички ли минават по йерархията? Някак не мога да си го представя в синя униформа и да размахва палка.

— Разбира се — отговори Хъч. — Алан Стюарт беше патрулиращ полицай. Започна от улицата и се издигна до върха. Той е трудолюбив и упорит. И не мисля, че ще се задоволи само с поста губернатор на Мериленд. Ще стигне до Белия дом. Времената са благоприятни за хора като Алан Стюарт. Длъжността на губернатор ще бъде само трамплин към по-високо място.

— Хъч, не искам да се заяждам, но шефът на полицията в Балтимор не се ли изсилва малко? Той току-що обяви кандидатурата си за губернатор, а ти вече го гласиш за Белия дом.

— Кого избра Никсън за вицепрезидент, Хич? Неизвестният губернатор на Мериленд, нали?

— Говориш за човека, който не си плащаше данъците и позорно беше изгонен от поста си?

— Алан си плаща данъците. Проверих. — Хъч ме потупа по рамото. — Виж какво, трябва да отида да се подмажа тук-там. Барът е отсреща. Забавлявай се. После пак ще се видим. Радвам се, че дойде.

Той ми стисна ръката и се смеси с тълпата. Забелязах Джеф Симънс, заобиколен от почитатели. Той наистина не приличаше на себе си. Очите му бяха воднисти и не искряха със самоувереността и ентусиазма, които близо две десетилетия го правеха най-популярният говорител в Балтимор. Бях се срещал с него няколко пъти. Майка му и леля ми бяха стари приятелки и често играеха на карти. Били и аз също играехме. Така решавахме кой да поеме следващото погребение.

Най-после видях Кейт, която се връщаше към мен. Пресрещнах я. Тя ми даде чаша.

— Обичаш ли бърбън?

— Отлична детективска работа. Как позна?

— Досетих се, защото съм закоравял пияница.

Чашата й беше пълна с кехлибарена течност на мехурчета.

— Шампанско? — попитах аз.

— Джинджифилова бира. Едно от правилата ми е да не пия алкохол на обществени места.

— Тогава си битов алкохолик.

Тя отпи от бирата, без да откъсва очи от мен.

— Точно така.

Смесихме се с тълпата. Кейт явно не познаваше почти никого от гостите, с изключение на неколцина колеги.

— Радвам се, че се върна — казаха един-двама от тях.

— Бях в отпуск — обясни ми тя, без да добави нищо повече.

Забелязах детектив Крук, който стоеше до рафтовете с книги и оглеждаше гостите. В устата му имаше незапалена цигара. Не разбрах дали ни видя.

— Джоуел обясни ли ти защо се държа толкова приятелски с него? — попита Кейт.

— Спомена, че не искаш да помагаш в кампанията на Стюарт.

— Сериозно?

— Да. Защо? Не е ли вярно?

— Вярно е. Но не ти е обяснил защо не искам да играя по свирката му. Джоуел Хъчинсън е ревнив. Алан ме взе под крилото си, така да се каже. Направих шеметна кариера. Но това е дълга история. Важното е, че приятелят ти от колежа е маниак по контрола. Той иска Алан само за себе си. И неизвестно защо аз го заплашвам. — Тя отново отпи от бирата. — Освен това, ме сваляше и аз му казах да върви по дяволите.

— Свалял те е?

— Няколко пъти. Ако си забелязал, мъжете не се отказват, след като веднъж ги отхвърлят.

— Кой каза, че съм бил отхвърлян?

— Никой. Само попитах дали си забелязал.

Кейт ме погледна предизвикателно. Поне така ми каза бърбънът в мен. Но може би погледът й не беше предизвикателен. Вероятно ме предупреждаваше да не я свалям. Жалко. Перспективата да постигна успех с детектив от полицията беше много съблазнителна. Разбира се, не знаех дори дали Кейт е омъжена, или има сериозна връзка с някого. Тя не носеше годежен пръстен, но в днешно време това не означава нищо. Все едно, реших да пасувам.

— Искаш да кажеш, че историята за Хъч, благоверният съпруг, е мит?

— Деветдесет процента от благоверните съпрузи са митове — заяви Кейт. — Мъжете са генетично програмирани да изневеряват, да мамят, да лъжат и да…

— Чакай малко. Обиждаш събратята ми, човекоподобните маймуни. Законът на ордата ме задължава да ги защитя.

— На твое място не бих си хабила думите.

— По дяволите, детективе! Да не би да си мъжемразка? Такива момичета развалят купоните.

— Не. Хора като Джоуел Хъчинсън развалят купоните. Според мен първият смъртен грях би трябвало да бъде арогантността. Всички други са простими.

— Не отговори на въпроса ми. Красива мъжемразка ли си?

Кейт подозрително присви очи, но в същото време страните й поруменяха.

— Сваляш ли ме?

— Аз съм вечно надървен, арогантен, човекоподобен мъжкар, програмиран да мами, да лъже и така нататък.

— Не отговори на въпроса ми.

— И ти на моя.

— Тогава сме квит.

Чукнахме чаши. Господи, започваше да става много забавно.

На коктейла ме очакваха две изненади. Първата се появи половин час след остроумния разговор за прегрешенията и недостатъците на мъжете. Бях изпил три чаши бърбън, без да съм хапнал почти нищо, затова вечерта започна да придобива топъл, неясен блясък. Жените станаха по-красиви, а мъжете — не толкова хубави и очарователни като мен.

Но неочаквано съзрях хубав и очарователен мъж като мен. Едва го познах. Той беше мой връстник, може би няколко години по-млад. И с около петнайсет милиона долара по-богат. Мъжът беше красив и смел, досущ Джеймс Бонд, и имаше приятна усмивка. Разбира се, ако някой ми даде петнайсет милиона долара, и моята усмивка ще бъде приятна.

— Внимавай — прошепнах на Кейт. — В папийонката му има скрита камера.

Тя ме изгледа така, сякаш бях откачен, и рече:

— Това е Питър Морган.

Разбира се. Питър Морган. Състезателни коне. Операта. Железницата. Всичко в града беше негово. Дядото беше последният в семейството, който действително е запретвал ръкави и е изкарвал пари с пот на челото. Той бе спечелил богатството си в началото на века, като по цял ден строял железопътни линии. Успехът му осигурил благоденствието на потомците му до ден-днешен. Чувал бях обаче, че Питър Морган, напетият дявол, който току-що влезе в библиотеката, още се занимава с фамилния бизнес. Докато повече от нас си играем с влакчета край Коледната елха, Питър Морган кара своя влак из цялата страна. Междущатският транспорт на стоки сигурно му бе донесъл още мангизи. И хубавата му външност също. Питър Морган бе много известна личност в Балтимор. Покорител на женски сърца.

И тази вечер на ръката му бе увиснала една особено красива жена. Роклята й беше без презрамки и обвиваше тялото с формата на цигулка от едрите гърди до коленете. Имаше и цепка, която щедро разкриваше възхитително бедро. Роклята беше морскосиня, изпъстрена с големи риби и водни кончета. Косите на хубавицата бяха прибрани на кок. Беше си сложила безвкусна, стъклена диадема. На ушите й се поклащаха дълги, лъскави обеци, които вероятно струваха пет долара. И беше боса.

— Изглежда Питър е хванал свободомислеща откачалка — подигравателно подхвърли някой.

— Внимавай — рекох аз и го сръгах в ребрата. — Говориш за свободомислещата ми, откачена бивша съпруга.

И Джулия се бе озовала на коктейла.

Ексцентричната двойка предизвика вълнение. Комбинацията беше трепач. Пари и изкуство. В това има нещо безспорно сладострастно.

Джулия не беше по-малко изненадана от мен, че ме вижда. Тя ме огледа от главата до петите и каза:

— Хубав костюм.

— Значи това е мъжът, за когото ми каза толкова малко — рекох аз, когато Джулия ме представи на Питър Морган. — Пази ви в тайна.

— Знаеш, че не обичам да се хваля — престори се на свенлива тя, после се наведе към мен и театрално прошепна в ухото ми така, че всички да чуят. — Той е фрашкан с пари.

Стиснах ръката на фрашкания с пари мъж. Той ме погледна право в очите. Изглеждаше дружелюбен, но не ми хареса.

— Приятно ми е да се запознаем, Хичкок.

— Хич и аз бяхме женени за малко — каза Джулия. — Това попречи на приятелството ни и побързахме да се разведем.

— Благодаря ти, че споделяш тази прекрасна история — рекох аз и представих Кейт.

— Като в Забриски Пойнт — отбеляза Питър Морган и обясни, че това е местност в Долината на смъртта.

Очите на Джулия блеснаха. Тя явно се забавляваше.

— Значи сте от Долината на смъртта?

— От Краков съм — безучастно отговори Кейт, после се обърна към Морган. — Аристократи и хора от простолюдието. Разнородна тълпа, а?

Той се изчерви. Очевидно това беше болното му място — че е баснословно богат и член на висшето общество. Кой би предположил?

— Къде са ти обувките, Джулия? — попитах аз. — Кой знае кога са чистили пода.

— Искаше да си сложи чехли, за да подхождат на роклята — обясни Питър Морган. — В колата са.

— Трябва да видиш колата му, Хич. Има размерите на малка държава — рече Джулия и докосна диадемата си. — Харесва ли ти?

— Готина е. Издокарала си се като Пепеляшка на бала. Само дето си загубила кристалните си пантофки.

— Роклята ми е страхотна, нали? Видях я в един бутик и се влюбих в нея.

— Хубава е — рече Кейт.

— Благодаря. И вашият тоалет е хубав — усмихна се Джулия.

— Не е хубав, но все пак благодаря.

Не исках да приключвам този разговор, затова казах на Морган:

— Хей, и вие изглеждате страхотно.

Той се подсмихна, погледна ме подигравателно и хвана Джулия за ръката.

— Беше ми приятно да се запознаем. А сега ще се разходим.

Морган дръпна Джулия, която не устоя и ни махна през рамо. Алан Стюарт ги забеляза и се насочи към тях.

— Искаш ли да си тръгнем? — попита Кейт. — Гледам стълбите там горе и започвам да си мисля как ще хвърля някого оттам. Това е знак, че момичето вече не се забавлява на купона, нали?

Отправихме се към вратата и в същия миг се появи втората изненада. Тя влезе в залата, приближи се до Алан Стюарт и предложи бузата си за целувка. Беше русокоса и поразително красива. Идеални зъби. Съвършена осанка. Самоуверена.

— Струва ми се позната — отбелязах аз.

— Това е съпругата на Алан. И тя от фамилията Морган. Аманда Морган Стюарт. Близначка на Питър.

— Колко е малък светът.

Аманда Стюарт се държеше с всичката грациозност и очарование, които се очакваха от нея в ролята й на бъдеща първа дама на щата Мериленд.

— Не прилича на брат си — казах аз. — Освен може би по зъбите.

— Момчетата и момичетата близнаци не са еднакви.

— Но наистина ми се струва позната — повторих аз. Бях сигурен, че съм я виждал, но не можех да си спомня къде.

— Ами, тя прилича на Грейс Кели. Може би затова ти се струва позната.

Аманда Стюарт се засмя на нещо, което каза съпругът й. Смехът й прозвуча като звън на строшен кристал.

Точно така. Грейс Кели. Жената, която мина покрай мен и влезе в крайградския клуб. Парче лед в топъл ден. Половинката на доскорошната двойка по тенис.

Разбира се, не онази половина, която бе наръгана с нож.