Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (17)

17.

Мъжките ризи са направени за жени. Гол мъж, който е облечен в женска рокля и носи две чаши кафе, съвсем не изглежда като гола жена в мъжка риза. Наречете го клише на мъжката фантазия, ако щете, но не ми пука. Аз съм човек. При това мъж. И докато отмятах завивките, за да сторя място на Кейт Забриски, аз не можех да реша за кое по-напред да й направя комплимент — за уханието на кафето или колко добре й стои ризата ми. Опитах се да спомена и двете.

— Изглеждаш толкова добре, колкото приятно ухае кафето.

— Обзалагам се, че го казваш на всички жени, които ти носят кафе в леглото.

— Може би. Но с другите вероятно се опитвам само да спечеля червени точки. А на теб го казвам съвсем сериозно.

Тя се усмихна.

— Имаш сантиментално изражение, Сюъл.

— След полов акт ставам сантиментален. Изкушавам се да заключа вратите и да запазя завинаги този миг.

— Много мило. Мога да те въртя на малкия си пръст, така ли?

Протегнах ръка и докоснах бедрата й.

— Предпочитам да ме въртиш между тях.

— Не си съставяй погрешно мнение за мен, само защото те целунах на първата ни среща.

— Не е заради целувката.

— Между другото, ти си виновен за всичко.

— Защо?

— Позата ти на оръдието беше много предизвикателна.

— Да, вярно.

Кейт се наведе и остави на пода чашата си.

— Онова сантиментално изражение след половия акт изчезна.

— Да. И сега усещам грохот преди половия акт.

— Грохот?

— Да.

— Сигурен ли си, че не е стомахът ти? Не си ли гладен? Мога да те нахраня.

И аз оставих чашата си на пода.

— Убеден съм.

— Да ти кажа ли какво включва менюто?

— Вече надникнах.

— Добре тогава. Казвай си поръчката.

 

 

Събудих се късно сутринта. Косите на Кейт гъделичкаха носа ми. Ръката ми беше под гърба й. Ходеше ми се до тоалетната. Внимателно протегнах левия си крак, но после мигновено трябваше да застана неподвижно, защото прасецът ми заплашваше да се схване. Лакътят ми беше изтръпнал. Кейт спеше. На лявото й рамо имаше малък белег. Забелязах, че ризата ми е на пода. Отпред имаше голямо петно от кафе.

Съвършените преживявания никога не се повтарят. Снощният секс и сутрешните ни закачки вече потъваха в забрава и скоро щяха да останат само спомен. Но в момента трябваше да се изпишкам.

Кихнах и кракът ми се схвана.

Кейт се стресна и се събуди.

— Какво правиш, по дяволите?

— Нищо.

— Господи!

Изгарям от любопитство да знам колко може да продължи един меден месец.

— Трябва да отида до тоалетната — едновременно казахме Кейт и аз.

— Първо дамите — добавих аз.

— Благодаря — каза тя и ритна кафеника, докато отиваше в банята, после гневно се вторачи в мен.

— Какво има?

— Нищо — отговори Кейт и влезе в тоалетната.

А хората се чудят защо живея сам.

 

 

Небето беше покрито с тъмни, лилаво-сини облаци. Хладен ветрец развяваше завесите в хола на Кейт. Разнесе се гръмотевица и започна да вали проливен дъжд.

Кейт и аз се бяхме облекли и бяхме възвърнали самоконтрола си. Предложих да си тръгна, но тя настоя да остана.

— Трябва да поговорим.

Обадих се на леля Били, за да проверя дали има мъртъвци, които трябва да погреба. Нямаше. Звъннах и на Джил Ванс, но ми отговори телефонният секретар. Оставих съобщение, че съм катастрофирал със самолет в Андите, но мулетата са тръгнали и ще пристигна навреме за утрешната репетиция, обаче ще пропусна днешната.

— Това пък какво беше? — попита Кейт.

— Участвам в пиесата „Нашият град“. Играя ролята на помощник-режисьора. Успях да се измъкна и да не уча репликите си, затова днес няма да съм необходим.

— Актьор ли си? Актьор и погребален агент?

— Свиря и на хармоника. Аз съм ренесансова личност.

— Виж ти.

Продължаваше да вали. Кейт бе запалила единствената лампа и в стаята беше много уютно.

Тя пусна класическа музика по радиото и намали звука. Дъждът барабанеше по стъклото на прозореца. Изтегнах се на дивана и започнах да прелиствам списание с материал за тропическите острови. Кейт беше нервна. Накрая оставих списанието и я попитах дали иска да поговорим за изминалата нощ. Тя ми се усмихна мило.

— Не е необходимо.

— Добре. Ако искаш да говорим за нещо, ще бъда в Таити. Обади ми се — рекох аз и отново взех списанието.

— Трябва да поговорим, Хич.

Кейт стана, приближи се до прозореца и се вторачи в дъжда, после пак седна на стола. Надигнах се и хвърлих списанието на масичката за кафе.

— Трябва да ти кажа какво става. Искаш да знаеш, нали?

— Да.

Кейт не добави нищо повече. Сетне неочаквано се разплака. Не ридаеше. Сълзите се стичаха по лицето й.

— Съжалявам. Чакай малко — каза тя и преглътна сълзите. — Би трябвало да се почувствам по-добре.

— Чувстваш ли се по-добре?

— Не.

Кейт се приближи до шкафа и извади видеокасета.

— Готов ли си да се забъркаш в нещо много неприятно и опасно?

Погледнах надписа на кутията.

— Мисля, че преувеличаваш въздействието на „Пинокио“.

— Не е „Пинокио“. Само държа видеокасетата в тази кутия.

Тя сложи касетата във видеото, взе дистанционното управление и седна до мен.

Екранът проблесна няколко пъти. Кейт изключи звука.

Записът започна. Явно беше любителски. Датата и часът просветваха в долния ляв ъгъл на екрана, на който се появи легло. Камерата рязко се насочи наляво. В стаята влязоха мъж и жена. Тя бе навела глава и се подпираше на мъжа, който събу обувките си. Той погледна право в обектива. Явно знаеше, че го снимат.

— Гай Фелоус — казах аз. — Коя е жената?

— Гледай.

Камерата се върна в първоначалното си положение и се фокусира върху леглото. Не виждах лицето на жената, защото гърбът на Гай пречеше. Двамата се целунаха. Жената му помогна да съблече ризата си, без да отлепя устни от него. После заби нокти в рамото му.

— Господи — отвратена измърмори Кейт.

Гърбът на Фелоус изпълни екрана.

— Операторът никак не го бива — отбелязах аз.

— Не е оператор, а Каролин Джеймс.

Гай Фелоус започна да целува жената по шията. Тя отвори очи и погледна към обектива.

— Тя не знае, че я снимат, нали? — попитах аз.

— Не — потвърди Кейт и стана. — Ей сега ще се върна. Не искам отново да гледам всичко това. Можеш да го спреш, ако решиш, че си видял достатъчно. Ще проявя разбиране, ако изгледаш всичко. Има страхотен секс.

Кейт ме докосна леко по рамото и отиде в спалнята, а аз се настаних удобно да гледам. Всъщност, не видях нищо изненадващо. Само неутолим апетит за секс от страна на двамата участници. Камерата не можеше да следи всички подробности и често показваше само нечие бедро или задник. Но понякога даваше в близък план лицето на жената, което изразяваше сладострастие. Изкуших се да включа звука, но знаех какви звуци ще чуя.

След десетина минути натиснах паузата. Жената беше върху Гай. Екранът бе запълнен с тялото й с формата на цигулка.

— Спрях го! — извиках аз.

Кейт се появи на прага.

— Колко продължава записът?

— Още около пет минути.

— Има ли други?

— Да. Само на тази касета са пет-шест.

— Искаш да кажеш, че има и друга видеокасета?

— Да.

— Със същото?

— Да.

— Не знам, но ми се струва прекалено.

— И на мен. Ще гледаш ли още?

— Не. Схванах основната тема.

— Позна ли жената?

— Да.

Отново пуснах записа. Тялото на жената се тресеше, а главата й се мяташе ту наляво, ту надясно. Косите й се развяваха. Профилът й се видя ясно. Малък нос. Високи скули. Лукави, лисичи очи. Спомних си, че за последен път видях това лице по телевизията. Тогава съпругата на шефа на полицията бе погледнала раздразнено камерата. Сега обаче в изражението на Аманда Стюарт нямаше раздразнение. Тя очевидно страхотно се забавляваше. Тенисистът явно чукаше хубаво и госпожа Стюарт се наслаждаваше на всяка секунда.

— Хубава е, нали? — попита Кейт. — Прилича на Грейс Кели.

— Всички казват така. Мисля, че е малко по-едра от нея в бедрата.

— Говорех за лицето й.

— Предполагам, че записът е направен не само за да разкрие на света прелестните бедра на Аманда Стюарт.

— Мисля, че е по-важно какво прави с тях. И с кой.

— С кого.

— О, Хич. Има ли значение, по дяволите?

 

 

Гай Фелоус се опитал да изнудва Алан Стюарт. Преди няколко месеца в кабинета на Алан Стюарт се появили десетина снимки, направени от видеозаписа. Образите били мъгляви, но достатъчно ясни, за да взривят кампанията му за губернатор. Фелоус искал сто хиляди долара, срещу които Алан Стюарт щял да получи всички записи на лудориите на дейната си съпруга. Оригиналът бил във Фелоус, а копието — в Каролин Джеймс. Копието беше видеокасетата, която притежаваше Кейт.

Но Алан Стюарт не се хванал на въдицата. Големите хора смачкват дребните насекоми. Никога не става обратното. Гай Фелоус беше хубав и сексапилен. Но конфликтът с хора като Алан Стюарт показваше, че е и глупав. И Алан Стюарт не се беше отказал от плановете си да стане губернатор, докато Гай Фелоус гниеше в пръстта. Това не може да е било част от плановете на тенисиста. Освен ако наистина не е бил адски тъп.

Отначало Кейт не била в течение на нещата, защото била един от лоялните воини на Алан Стюарт, но се досетила какво става.

Шефът на полицията нямал намерение да дава пари на Гай Фелоус. Това било първото и най-лесното решение. Не съществувала гаранция, че Гай Фелоус няма да запази копия на видеозаписите и да изнудва Алан Стюарт до Деня на Страшния съд, който, ако сте забелязали, непрекъснато се отлага. Пък и нямало начин човек като Алан Стюарт да позволи да го командва някакъв тъпанар като Гай Фелоус.

Според Кейт, историята със снимките била пазена в тайна. Знаели само Алан Стюарт и Джоуел Хъчинсън. Старият ми приятел Хъч. Той е роден точно за такива неща. Представих си го как разхлабва възела на вратовръзката си, навива ръкавите на ризата си и разсъждава на глас какво да направят, докато кандидатът крачи из кабинета и измисля стратегии, а в следващия миг проклина съпругата си и Гай Фелоус.

Но дали Хъч би предложил да убият тенисиста? Отново си спомних безумната му усмивка. „Доволен ли си? Сега по-добре ли се чувстваш?“

Дали беше толкова откачен?

Гай Фелоус не си бе направил труда да скрие самоличността си на снимките. Дори да го бе сторил, няколко шамара щяха да убедят Аманда Стюарт да каже името му. Според Кейт, Хъч стигнал до извода, че Гай Фелоус има партньор. Снимките явно били заснети от видеокасета. Нещо повече, различните ъгли и образите в близък план доказвали, че камерата не е била статична, а някой я е контролирал, като правел всичко възможно лицето на Аманда да се вижда ясно. Както и всичко останало от нея. А това вече било проблем.

Нещата около Гай Фелоус били ясни. Но за партньора му?

— Джоуел започна да нарича партньора „Застраховката“ — каза Кейт. — „Не можем да разобличим Гай Фелоус, докато не пипнем и Застраховката.“ Така говореше.

Гай Фелоус не бил изпратил мръсните снимки по пощата. Можело дори да е влязъл в кабинета на Алан Стюарт и да ги е оставил на бюрото му.

Глупав, но дързък мъж. Понякога това е опасна комбинация.

 

 

Следобед дъждът най-после спря. Небето беше сиво, а въздухът — неподвижен. Мисля, че Кейт и аз започнахме да страдаме от първата фаза на клаустрофобия, защото от двайсет часа не бяхме излизали от апартамента й. След бурята въздухът стана топъл и лепкав. Кейт явно нямаше климатична инсталация. Не видях и вентилатор. Седяхме един срещу друг и тя ми разказваше историята си.

— Преди няколко месеца Алан ми се обади и ме помоли да отида при него. Срещнахме се в края на работното време. Той ми предложи питие. И веднага разбрах, че нещо не е наред.

— Защото ченгетата не пият, когато са на работа ли?

Тя поклати глава.

— Защото през последните два месеца взаимоотношенията ми с алкохола се бяха влошили и Алан знаеше това. Ето защо, когато ми предложи питие, инстинктът ми ме предупреди да внимавам. Алан е умен. Мисли каквото искаш за политиката му, но не може да се отрече, че му сече пипето. Той знаеше, че ще надуша опасността и автоматично ще започна да се пазя.

— Чакай малко. Нищо не разбирам. Алан Стюарт от лошите ли е, или от добрите?

— От лошите. Категорично.

— Тогава защо ти е предложил питие, след като е знаел, че ще изостри бдителността ти?

— Това е начинът му да се преструва, че изравнява силите. Досущ като шахмат. Алан обича да слага всички фигури на дъската. Да разкрива тактиката си. Сякаш иска да каже: „Ще намеря начин да те принудя да загубиш“.

— Струва ми се адски гадно копеле.

— Не познавам по-гаден. — Кейт стана и се приближи до прозореца. — Желанието му беше да привлече цялото ми внимание. Искаше да знам, че ме е повикал да обсъдим нещо сериозно. И да бъда уязвима. Последното всъщност беше най-важното.

— Ти отказа питието, нали?

— Казах му: „Знаеш, че не искам да пия“. А той ми се усмихна мило и рече: „Да, знам“. Игра на котка и мишка. Алан определяше правилата и ми казваше какви роли играем. Поиска да си взема отпуск. Не ми беше първият. Бях в отпуск, след като съпругът ми почина. Когато Алан ме извика да разговаряме, всъщност бях работила по-малко от месец.

— И защо Алан поиска пак да си вземеш отпуск?

— Показа ми снимките. Не прояви никакво вълнение. Съпругата му приличаше на порнозвезда, а той седеше и ме наблюдаваше, докато ги разглеждам. Каза ми името на мъжа на снимките. Гай Фелоус. После рече: „Мисля, че познаваш красивата ми съпруга“. Каза ми, че жена му взимала уроци по тенис при Гай Фелоус и двамата очевидно имали интимна връзка. Гай Фелоус се опитвал да го изнудва и имал видеокасета. Алан се нуждаел от помощта ми. Гай имал партньор. Докато не установели самоличността му, не можели да предприемат нищо срещу Фелоус.

— „Да предприемат нещо“? Мислиш ли, че това е означавало да го убият?

— Не. Или поне тогава не мислех така. Шефът на полицията не би ме извикал в кабинета си, за да обсъждаме нечие убийство. Не спомена какво има предвид. Вероятно още не знаеше. Само каза, че преди да пристъпи към действие, трябва да намерят партньора.

— И задачата ти беше да намериш партньора?

— Да.

— Но защо е трябвало да излезеш в отпуск?

— Трябваше да се действа тайно. Алан не можеше да пише официални доклади за тази операция. Това би означавало да се заведе досие. И основните факти за съпругата на шефа на полицията, която се чука с учителя си по тенис, щяха да влязат в документацията. Дори при нормални обстоятелства тези неща щяха да са доста неудобни за господин Стюарт. А в светлината на кампанията му за губернатор — това беше изключено. Не трябваше да има досиета. Медиите не биваше да научат нищо. Нито другите кандидати. Всичко трябваше да бъде неофициално. И единственият начин да го направя, беше като си взема отпуск. Така и направих. Изпълних разпорежданията на шефа ми. Отидох и се записах в хубав крайградски клуб. Алан бе уредил всичко. Нямам представа какво им бе казал. Не провериха произхода ми. Нищо. Кейт Забриски от Трийсет и осма улица в Хамптън, член на крайградския клуб в Балтимор. Ако беше жив, баща ми щеше да се пръсне от смях. Останалото беше лесно и, откровено казано, не е твоя работа. Изпълних задачата си. Внедрих се. Установяването на контакта не беше трудно. Гай флиртуваше с всяка жена, която видеше.

— Тогава Аманда Стюарт не е била единствената му… частна ученичка?

— Не, разбира се. Гай чукаше много жени от крайградския клуб. Някои не бяха омъжени, затова можем да ги отпишем.

— Какво искаш да кажеш?

— Като заподозрени. Не забравяй, че говорим за човек, който беше убит.

Мили боже, а аз се мислех за умен. И през ум не ми беше минавало, че някой, който не е свързан с Алан и Аманда Стюарт, може да е искал да очисти Гай Фелоус. Други любовници. Или разгневени съпрузи.

— Той спеше с много други жени. Може би изнудваше и тях. Кой знае? Трябваше да разследвам това. Да не мислиш, че задачата ми беше само да спя с него и да изтръгна името на партньора му? Чувствам се обидена, Хич. Все пак съм детектив.

Измънках някакво извинение, макар че не бях сигурен за какво се извинявам.

— Чакай да изясним нещата. Шефът ти, Алан Стюарт, по всяка вероятност следващият губернатор на този щат, те повиква в кабинета си и ти казва, че някакъв изнудвач, треньор по тенис, чука жена му и заплашва да направи публично достояние порнографски видеокасети. И като част от задачата ти, Стюарт иска да спиш с онзи тип. Това влиза ли в служебната ти характеристика? Да сервираш кафе и да прелъстяваш заподозрени?

— Не сервирам кафе.

— Съжалявам, но ми се струва, че нещо в цялата тази история показва Алан Стюарт, меко казано, в неблагоприятна светлина.

— Да си ме чул да казвам, че ми беше приятно?

— Аз само…

— Ако обичаш, не подмятай плоски шеги по мой адрес.

— Съжалявам, Кейт, не исках думите ми да прозвучат така. Но не разбирам каква власт може да има Алан Стюарт, че да ти заповядва да спиш с изнудвач.

Тя пое дълбоко въздух и се вторачи навън. Там нямаше нищо интересно. Улица. Коли. Паваж.

После Кейт се обърна към мен. Гневът й бе преминал. Беше бледа и несигурна.

— За това има строги правила, Хич.

— Тогава как… — Млъкнах. Кейт щеше да ми каже. Не беше нужно да я тормозя.

— Разследването беше неофициално. Не се водеше по никакви правила. Имах свободата да правя каквото сметна за необходимо, за да се сближа с Гай Фелоус. Алан ме повика в кабинета си и ми се довери. Помоли ме да науча каквото мога за Гай Фелоус. Поиска го като лична услуга.

— Кейт… това не е ли ужасно голяма лична услуга?

Тя въздъхна.

— Да, така е.

— Не можеше ли да откажеш?

Кейт наведе глава. Едва чух отговора й.

— Бях му длъжница.

Станах от дивана и се приближих до нея. Докоснах ръката й и тя ме погледна в очите. Изглеждаше много уморена.

— Какво му дължеше, Кейт? Колко голяма услуга може да дължиш някому?

Тя се вторачи в лицето ми, но явно не видя онова, което търсеше. После отиде в кухнята и донесе бутилка „Уайлд Търки“ и две чаши.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Моля те да ми налееш питие. Вкъщи съм си, за бога.

— Сигурна ли си, че искаш да пиеш?

— Вече не съм сигурна за нищо, Хич. И това е проблемът. Но може би ако разкажа всичко, ще успея да подредя мислите си. Съжалявам, ако алкохолът ми помага, но в момента е така. Е, ще ме поучаваш ли, или ще ми бъдеш приятел?

Не мислех, че двата избора, които ми предлага Кейт, са единствените. Тя не дочака отговора ми.

— Добре. Аз ще налея. — Кейт седна на дивана и напълни чашите, сетне ме погледна. — Не ме карай да пия сама, за бога. Моля те.

Взех едната чаша. Полагайки усилия, Кейт започна да разказва.

— Причината… Услугата, която дължах на Алан… Излъгах те, Хич. За съпруга ми.

— За престрелката ли?

— Това наистина се случи. Провалилата се засада. Но не стана точно така, както ти казах. Човекът на стълбите не застреля Чарли. Той стреля по мен. Улучи ме в рамото. От това е белегът, за който снощи беше достатъчно учтив да не попиташ.

Беше сутринта, но не спорих.

— Добре. Онзи тип те е прострелял. А другото ченге?

— Лу Бауман.

— Бауман е застрелял онзи тип на стълбите. Това вярно ли е?

— Да.

— Тогава какво пропускам, Кейт?

— Чарли. Пропускаш съпруга ми, който лежеше и умираше от загуба на кръв.

— Но нали току-що каза, че мъжът на стълбите не е стрелял по него.

Кейт взе чашата си и протегна ръка.

— Виждаш ли колко е стабилна? Забелязваш ли, че чашата не трепери? Подготвени сме отлично. Прекарваме часове наред на стрелбището и когато настъпи мигът да извадим пистолетите, ръцете ни не помръдват.

Кейт беше абсолютно права. Ръката й не потрепваше. Тя изпи питието си и остави чашата на масата.

— Мъжът на стълбите не уби съпруга ми. Аз застрелях Чарли — прошепна Кейт.