Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (32)

32.

Мисля, че вече описах обстановката в бар „Ухилената стрида“. В случая са важни само две особености, за да разберете какво стана трийсет секунди след появата на Лу Бауман. Първата особеност е черната врата, водеща право към пристанището, а втората — старата лодка, която е окачена на вериги на тавана и е пълна с празни бутилки и кутии.

Не споменах третата особеност, защото тогава ми се стори абсолютно несъществена. Телефонът. В дъното на бара. До черната врата. В мига, в който Карол съзря Лу Бауман и изпищя, телефонът иззвъня. Сали вдигна слушалката. Търсеха мен.

— Хичкок! — извика Сали.

Кейт току-що се бе скрила под масата. Станах и тръгнах към бара. И това привлече вниманието на Бауман, който се насочи към мен и изрева:

— Копеле!

Тъй като бях по-близо до онзи край на бара и имах по-дълги крака, аз стигнах до телефона с около пет крачки. Бауман трябваше да прекоси целия бар, но така и не успя да го стори.

Героят на мига беше Еди Велвит. Дори не я бях забелязал, че седи там, защото тя се бе превърнала в кръчмарска мебел и се бе сляла с интериора. Погледът на Лу Бауман беше убийствен. Еди изливаше остатъка от бирата в чашата си, когато разяреният бик мина покрай нея. Стигнах до бара и спокойно взех слушалката от Сали.

Еди хвърли празната бутилка в лодката. Обаждаше се леля Били.

— Хич, търси те един тип. Спомена, че ще се отбие в „Стридата“. Но…

Така и не чух останалото. Всичко стана много бързо. Чух, че веригите се откъсват от тавана. Разхвърча се мазилка. И после се чу силен трясък.

Лодката се стовари върху бара и отчасти върху Еди и Лу Бауман. Стотиците бутилки се строшиха и парчетата се разпръснаха във всички посоки. Едно от шишетата ме удари по главата, друго — в устата. Сали ожесточено размахваше ръце, за да се предпази от канонадата. Нещо прасна Франк точно между очите и той се строполи на пода. Другите посетители в бара избегнаха преките попадения, но бяха блъснати от останалите, които отскочиха назад от експлозията. После нещо като ударна вълна ги повали на земята. Видях, че Карол падна.

Еди Велвит и Лу Бауман пострадаха най-много. Двамата лежаха на пода, заровени под празните бутилки и кутии. Ще ви дам само три секунди, за да си представите картината, защото само толкова време беше нужно на Лу Бауман да се съвземе. Той се размърда. Носът му кървеше, а над лявото око имаше рана. Устата му също беше разкървавена. Наистина усещаше вкуса на кръвта. Но аз видях, че Бауман иска още кръв. Моята.

Действах, без да разсъждавам. Вероятно ми помогнаха дългогодишните наблюдения върху способността за мълниеносна мобилизация на Сали.

— Сали! — изревах аз. — Вратата!

И тя веднага разбра какво имам предвид.

Сали заобиколи бара и отвори черната врата.

С едната си ръка сграбчих Бауман за яката, а с другата — за колана. Опитът му да стане, подхлъзвайки се върху бутилките, го засили към черната врата. Пък и аз му помогнах. И така, горе-долу трийсет секунди, след като влезе в „Ухилената стрида“, Лу Бауман успя да излезе оттам.

Но, уви, нямаше време да се порадвам на мига.

— Кейт! Карол! Да тръгваме!

Кейт вече бе изскочила от скривалището си, а Карол се измъкваше от телата, които я бяха затрупали.

— Хайде! По-живо!

Докато си проправях път сред бутилките и кутиите, спрях за миг да погледна Еди. Тя още не бе помръднала.

— Разкарай се! — изкрещя Сали.

Обърнах се и видях, че тя ритна с тежката си обувка Бауман по челото и отново го блъсна във водата. Кейт, Карол и аз хукнахме навън.

— След мен! — едва поемайки си въздух, изрекох аз.

Прекосихме площада и се завтекохме в галерията на Джулия. Беше затворено. Прозорците бяха тъмни.

— По дяволите! — възкликнах аз, после си спомних, че тази вечер има репетиция. — Елате!

След минута тримата бяхме в безопасност в „Джипси Плейхаус“.

— Я виж ти — разнесе се отнякъде гласът на Джил. — Бяхме започнали да се чудим какво става.

Сцената беше осветена. Десетина актьори любители седяха на сгъваеми столове и без да помръдват, гледаха вторачено напред. Бях виждал това изражение. Те играеха мъртъвци. Джил бе наредил столовете така, че между тях да има пътека. Все едно бяха в автобус. На мястото на Емили седеше не друг, а Сю Китайката. Тя не се правеше на умряла като другите, а изглеждаше отегчена. Всъщност, играеше себе си. Вдясно стояха останалите членове на актьорския състав, живите, и държаха разпънати черни чадъри. Ключарят от Лутървил ме заместваше на катедрата. Беше си сложил и тропическия ми шлем.

— Всички помислихме, че си ни забравил, Сюъл — каза Джил. — Радвам се, че се върна.

Той седеше в средата на театъра, засенчил с ръка очи. Това беше чиста превземка, защото срещу него не блестяха прожектори.

— Кого си довел?

— Още две тела.

Джил остана много доволен.

— О, добре. Живи или мъртви?

Погледнах Кейт и Карол. И двете едновременно свиха рамене.

 

 

Въпреки всичкото вълнение, Карол заспа по време на репетицията. Джил я бе сложил на едно от местата за мъртъвците, така че това нямаше кой знае какво значение. Спогледахме се с Кейт, която превъзходно се справяше с ролята на един от оплаквачите, защото изглеждаше силно обезпокоена, мрачна и много красива под големия чадър.

После Джил се приближи до мен, за да ме похвали за двамата нови членове на актьорския състав.

— Откъде ги намери, Хичкок?

— Между една скала и място на мъртъвци — съвсем сериозно отговорих аз.

Повиках такси. Взехме шапки от реквизита и тримата отидохме в новото временно жилище на Карол. За момента там беше официалното ни скривалище.

Карол си легна и тутакси заспа на двойното легло.

Кейт и аз трябваше да поразсъждаваме. Направихме го във всекидневната. Както Кейт бе предсказала, Лу Бауман явно бе извършил собствено разследване. Макар че тя ми бе разяснила процедурата, по която ветеранът детектив бе намерил името и адреса ми, аз пак бях изумен.

— Сигурно е имал отлични оценки в училището за детективи.

— Това е рутинна процедура — увери ме Кейт.

Изводът за колоритното завръщане на Бауман в Балтимор беше ясен. За съжаление. И по-отрезвяващ от кафето, което пиех в „Стридата“.

— Той иска да ме убие.

Ако се бях надявал, че Кейт ще отрече заключението ми, щях да остана двойно по-разочарован.

— В момента мисля, че единствената цел в живота му е да те убие. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Хич. Не трябваше да го допускам.

— Не си ме въвлякла. Аз настоях. Забрави ли?

— И все пак, трябваше да кажа не.

— Какво да направя, като никой не може да ми устои?

— Ако питаш мен, здравата си загазил.

Неотдавна ми бяха казали същото. Усмивката изчезна от лицето ми.

Кейт се опитваше да свърже нещата и крачеше по килима. Аз седях. Чувствах се неудобно в коженото кресло.

— Ако съумее да запази хладнокръвие, Лу ще иска да знае как си разбрал за пратката по експресната поща. Убедена съм, че не се е разприказвал в Хийхоу.

— Приятелката му знаеше — напомних й аз.

Кейт поклати глава.

— Не. Знаела е само, че Бауман получава пакети, но не и какво има в тях. Нито защо му ги изпращат. Но това всъщност няма значение. Убедена съм, че Лу се пита кой си. Той познава Карол и предполага, че тя няма представа какво става. Ти я използва, за да вземе парите и задачата й свършва дотам. Но ти… Щом е научил името ти и че си от Балтимор, можеш да се обзаложиш, че се е притеснил. Ето защо дойде тук толкова бързо. Сигурен е, че знаеш нещо. Но не е наясно колко знаеш.

— Искаш да кажеш колко не знам.

— Все едно. Но в момента предимството ни е, че Бауман не може да бъде сигурен каква част от истината знаеш. Той трябва да предположи… или по-скоро да се тревожи, че знаеш всичко. Цялата история. Каквато и да е тя. Това означава, че знаеш с какво се занимава „Епоха“ и че оттам му плащат, защото е убил Чарли.

— Но аз не знам нищо. Ти също. Само предполагаш.

— Хей, и аз имам отлични оценки от училището за детективи. Знам, че не греша. Типовете от „Епоха“ са уредили Бауман в онова живописно градче в Мейн и оттогава всеки месец му пълнят джобовете. Защо? Защото Бауман им е свършил някаква работа. Ясно и просто.

— Но защо не са му платили наведнъж? Защо продължават да му плащат всеки месец?

— Мислих по този въпрос. — Кейт застана пред остъклените плъзгащи се врати и се вторачи в мрака навън. — Имам няколко хипотези.

— Кажи някоя.

— Предполагам, че е за да се застраховат Бауман да си държи устата затворена. Какво би станало, ако му платят наведнъж и той се разприказва? Ще поиска още пари и те ще му ги дадат. Но по другия начин е много по-хитро — всеки месец по пет бона. За да не хапе ръката, която го храни.

— А втората ти хипотеза?

— Не е толкова интересна, но може да е вярна. Големите подкупи се забелязват. Трябва да се отчитат някъде. Хората от „Епоха“ вероятно не могат да рискуват да имат неосчетоводени разходи. Но пет хиляди на месец са дребни пари.

— Тогава мислиш, че става въпрос за богата фирма.

— Искаш ли да чуеш третата ми хипотеза?

— Естествено.

— Лу Бауман е наемник на повикване.

— Наемник?

— Да. Убил е свой колега полицай, платили са му и са го отпратили. В моята професия това се нарича наемен убиец.

— Благодаря, професоре.

— Моля. Сега преставаме да мислим за Бауман като за лошо или корумпирано ченге, а като за наемен убиец. Платиш ли достатъчно, ще убие когото поискаш.

— Тогава не мислиш, че случаят с Чарли е единственият, така ли?

— Нямам представа, Хич. Но не трябва да забравяме, че Лу Бауман е убивал за пари. И получава мангизи всеки месец. Предполагам, че го използват, когато се нуждаят от него. Като се замисля за това, дори ми се струва смешно.

— Защо?

— Ами, Лу Бауман може да ги издаде и те могат да го издадат. Все едно двама човека едновременно извикват „Стой! Не мърдай!“ и насочват пистолети един към друг. Но мисля, че типовете от „Епоха“ определено имат предимство. Които и да са, те вероятно могат да разобличат Бауман, ако се стигне до това. Той е извършителят. А те вече са взели мерки да заличат следите си. Предполагам, че съюзът между тях е коварен. Плащат на Бауман, за да си държи устата затворена, както и за да им бъде на разположение, ако им потрябва. Ето защо ти казах, че той е наемник на повикване. Виж какво, Хич, знаем, че Лу Бауман е застрелял Чарли. Сигурно го е правил и преди. Вече ти казах, че обича да натиска спусъка. Убиването му харесва.

— Тогава сме там, откъдето започнахме.

— Откъде започнахме?

Облегнах се назад в креслото. Изведнъж детективската работа престана да ми се нрави. Исках само красивото момиче и да бъда герой, нищо повече. И да погребвам хора, които са умрели, защото времето им е дошло.

— Лу Бауман няма да напусне града, докато не умра — глухо се изсмях аз. — Трябва да кажа на Били да ми избере парцел.

Кейт не отговори веднага. Тя се приближи до мен и коленичи до креслото. Очите й се разшириха и изпитателно се вторачиха в мен. Устните й се разтвориха…

И после… Ами…

Накрая, останал без дъх, аз отворих очи и се вторачих в плъзгащите се врати. Нощем пристанището изглежда красиво. Светлините на мачтите на яхтите блещукаха. Дори мастиленочерните води бяха внушителни и приличаха на крило на красива нощна пеперуда, спуснало се от тъмното небе.

Но когато Кейт се размърда, плъзна надолу крака, отдръпна се от мен, сложи ръка на гърдите ми и прошепна: „О, Хич, моля те, пази се“, прекрасният миг изчезна. Оскъдната светлина, проникваща в стаята, заблестя по влажната й кожа и се смеси със сълзите й.

Тя отново прошепна: „Пази се“, стана и отиде в банята.

Имах чувството, че съм човек, на когото току-що са поднесли последната вечеря.