Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3


Пролог

Телевизионният екран проблясваше ярко в затъмнената стая на Лоринда, а на него се виждаше Джеси-Ан Паркър, с падаща свободно царевичноруса коса и крака, които сякаш нямаха край. Тя спираше за секунда-две, усмихваше се очарователно пред камерите, а после продължаваше да полюшва ханш и бедра, на които моделите от модните парижки колекции стояха безупречно.

Никой никога не би се досетил какво се крие зад тази лъчезарна усмивка, помисли си Лоринда и се приближи до екрана, за да види отблизо жертвата си; никой никога няма да повярва, че този невинен на пръв поглед символ на успеха е всъщност олицетворение на злото. Но тя, Лоринда, знаеше какво е да страдаш заради поквареността на Джеси-Ан Паркър… Макар че тогава двете бяха още деца, които ходят на училище.

„Не е ли великолепно, каза водещият на станция Спринг Фолс, да видим как момичето, родено в нашия град, е успяло да си пробие път на международната модна сцена? Джеси-Ан е на върха вече от няколко години, а ние все още не сме успели да вземем интервю от нея. Предполагам, че й е забавно неспирно да пътува по света и да облича тези прекрасни модни дрехи, за които вие и аз можем само да мечтаем. На никого не стоят по-добре, отколкото на нашата Джеси-Ан. Сигурно и самият Ив Сен Лоран мисли така, както и Карл Лагерфелд и Унгаро. Джеси-Ан може да накара дори чувал да изглежда сексапилно. Но местните хора, тези от Спринг Фолс, твърдят, че Джеси-Ан си е все същото сладко момиче от Монтана, каквото винаги е било…“

Лоринда Мендоса изключи телевизора и остана сама в мълчаливия и безцветен свят. Стаята й беше гола като лаборатория. Подът, покрит с теракота, беше излъскан до блясък и миришеше на дезинфектант. Върху евтиното дървено бюро стоеше много стара пишеща машина, а до нея — стъклен буркан, пълен с химикалки. Лист хартия беше поставен в машината — прецизно, точно по средата. Нямаше пъстра възглавничка на кафявия дървен стол с права облегалка, нито пък мек килим, макар Лоринда да ходеше из стаята боса. Леглото беше същото, двуетажно, което беше използвала и като дете. Беше го купила, защото отначало мислеше, че той ще й позволи да кани други деца да преспиват в къщата й. Но нито едно дете не беше поканено да преспи в къщата на семейство Мендоса през всичките тези години.

Лоринда отпусна глава на възглавниците и затвори очи, замислена за Джеси-Ан. Можеше да си спомни много случки. Те минаваха пред очите й като кадри от филм… Джеси-Ан беше най-популярното момиче и в основното училище, и в гимназията. Разбира се, Джеси-Ан непрекъснато организираше партита с преспиване за приятелите си, но Лоринда никога не беше поканена в тяхната просторна слънчева къща, разположена в единия ъгъл на двора, където двете кучета на семейство Паркър лаеха радостно. Особено ако успееха да прескочат оградата и да се разходят по моравата на съседите. Лоринда и сега виждаше тримата по-големи братя, които се отнасяха със сестра си като с принцеса. И усмихнатата майка, която приготвяше огромни торти, грижеше се зъбите на дъщеря й да израснат в права редица, тя да е винаги красиво и спретнато облечена. Първокласните дънки винаги идеално й прилягаха. Джеси-Ан също така имаше прекрасен баща — висок, рус гигант, който я обожаваше.

Лоринда отвори очи, когато слаб шум наруши тишината. Загледа злобно към заключената врата на спалнята, заслушана в приближаващите стъпки на майка си.

— Лоринда? — Шумното затруднено дишане се чуваше дори през вратата. После бравата се разтърси гневно. — Лоринда? Знам, че си там. Защо не ми отговаряш? — Гласът на майка й се повиши с една октава, но въпреки това вече звучеше несигурно. Лоринда се усмихна. Когато се върна от офиса, остави обичайния пакет, увит в кафява хартия, на масата в кухнята и чудото, каквото и да беше, вече се случваше. Мисис Мендоса щеше да потъне в забравата, за която жадуваше всяка нощ.

Като изръмжа недоволно, майка й се отдалечи по коридора и Лоринда я чу как изпсува, когато се препъна по стълбите. Един ден тя просто ще се претърколи през глава до подножието им и ще потъне във вечна забрава. Но този ден нямаше да настъпи толкова скоро, колкото искаше Лоринда.

Тя никога не пускаше майка си в своята стая. Никой не влизаше в нея вече от години. Понякога й се струваше, че стаята й винаги е била такава — сива, мрачна и самотна, но после се връщаха спомените и започваха отново да я измъчват. Мислеше, че отдавна е намерила начин да се отърве от тях. Старата пишеща машина, винаги чакаща на бюрото, досега беше изпълнявала целта си. Но напоследък миналото се промъкваше неканено в мислите й — дори когато беше на работа — и пречеше на единственото нещо, което й доставяше удоволствие — единственото, което можеше да върши добре. Да бъдеш продавачка в книжарница не беше точно представата за забавление, но след като „болестта“ на майка й я беше накарала да промени плановете си за постъпване в колеж, Лоринда беше намерила в книгите чистата страст на живота си. В математиката имаше студена логика, а такава липсваше в объркания всекидневен живот. Тя беше сигурна, че може да се превърне в един от математическите гении в света, ако беше успяла да продължи образованието си. Но не успя. И то заради Джеси-Ан.

Беше правила плановете си извънредно внимателно през изминалите години, подготвяйки почвата. Не че беше сигурна как ще стане всичко, но поне беше положила началото, като беше приела да работи заедно с бащата на Джеси-Ан в „Газет“, който се отпечатваше в Спринг Фолс. И беше станала незаменима, защото наистина беше добра в работата си. И когато мисис Паркър я беше поканила на кафе, тя беше успяла да се представи като „самотната и героична Лоринда, която се бори и страда, за да издържа бедната си майка“. Това беше постигнало целта си, защото сега мисис Паркър й помагаше и й съчувстваше. И често я канеше на кафе. Лоринда мислеше, че мисис Паркър е истински ангел… Чудеше се колко ли различен щеше да е животът й, ако имаше майка и баща като Паркърови. Но нямаше. А онази кучка, Джеси-Ан, имаше! И точно Джеси-Ан беше тази, която накара света на Лоринда да се срути в краката й.

Седна в леглото и огледа сивата стая, в която започваше да се настанява здрачът. В нея имаше само най-необходимото. Липсваше каквато и да е утеха за окото, за болката. Стаята не предлагаше никакво развлечение, което да излекува раните й. Старият нож на баща й, наточен и излъскан до блясък, чакаше на лавицата, напомняйки целта й… Единствено този нож можеше да удовлетвори жаждата й за отмъщение.

Лоринда се усмихна, защото си представи как телевизионният водещ говори за нея, вместо за Джеси-Ан, като за „местната героиня“ — тя, която ще стане известна. Лоринда също ще стигне до върха. А Джеси-Ан ще бъде мъртва. И всички ужасни спомени ще изчезнат като с магическа пръчка.