Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (9)

Глава 8

Карълайн се събуди внезапно, рязко, и загледа озадачено тавана, на който беше изобразено нощно небе с луна, звезди и облаци. После бавно и постепенно си спомни, че се беше преместила едва вчера в малкия апартамент на приятел художник в нюйоркския „Ийст Сайд“. Беше се съгласила да се грижи за апартамента му в следващите шест месеца, които Тимо Санши щеше да прекара в Италия в търсене на нови вдъхновения за изложбата си в Манхатън през май. Късметлията Тимо! Дали самата тя можеше да получи някакво вдъхновение за нов живот? Беше толкова сигурна, че Ню Йорк ще се окаже ключът към новия й живот, но до момент нищо като че ли не вървеше както трябва.

Да пробиеш на „Бродуей“ се оказа дори още по-трудно, отколкото на „Шафтсбъри авеню“ и въпреки че беше завършила наскоро курс по машинопис, нито един продуцент не искаше да я вземе за помощник. И Карълайн си намери работа като продавачка в елегантен бутик на „Парк авеню“. Само че след „Модис“ този й се струваше безкрайно скучен. Богатите му клиенти искаха просто да се превърнат в копия на последните модни фотографии във „Вог“, въпреки че обикновено бяха много по-ниски от моделите, а и често тежаха двайсет паунда повече! Отегчена от техните усилия да превърнат модата в униформа, Карълайн си намери работа като секретарка в малка художествена галерия в „Ийст Сайд“ и там срещна Тимо.

Той беше дребен и крехък на вид, наполовина японец, с гъста и лъскава черна коса и тъмни издължени и тесни очи, скрити зад дебели очила, заради които той виждаше света малко по-различен от останалите хора. Изкривените на една страна многоперспективни цветни форми и пространства, както и графичните му рисунки бяха уникални по рода си, привличаха вниманието и вече му бяха създали международна известност. Но въпреки че се беше сприятелила с Тимо и с някои от художниците, които имаха изложби в галерията, Карълайн беше неспокойна. Обещаха й работа в „Сотби“ на щанд за изделия на изкуството, и тя напусна галерията, но когато обещаната работа не й беше дадена в последния момент, тя с благодарност прие предложението на Тимо да живее в апартамента му, без да плаща наем и да се грижи за него. Това беше огромен късмет, който дойде в момент, когато парите й бяха почти на привършване. Поне беше сигурна, че ще има покрив над главата си и нямаше да се налага да пести за храна. Докато изникне нещо.

Карълайн гледаше нарисуваните от Тимо звезди и се надяваше, че съдбата я насочва в правилната посока и че работата в галерията „Макконъл“ ще се окаже почивката и удобният случай, от които имаше нужда. През целия си живот беше вярвала твърдо и непоколебимо в съдбата и с изключение на един-два провала, като например този с Перикъл Яго, съдбата рядко я беше разочаровала. Тя знаеше, че късметът е просто въпрос на това да бъдеш на точното място в точния момент.

Като се загърна плътно в подарената й от Перикъл копринена пижама, тя потръпна от студ и включи осветлението. Възхити се на множеството малки, прилични на фенери лампи, подредени по дължината на стените, и се замисли за бъдещето си. Все още лелееше глупавата си мечта да работи в театъра и беше готова да започне от самото дъно — да приготвя чая, да изтичва за сандвичи, дори да мие подовете, каквото и да е, само да мине през вратата на театъра. Само да се намереше врата, която да се отвори за нея!

Започна да се разхожда из апартамента и да разглежда работите на Тимо. Просторното антре с неговите сиви и бели плочки по странен начин подсилваше чувството й за самота и връщаше спомените за Перикъл. Побиха я тръпки от мрачните пана и собствените й мисли, и тя погледна през прозореца към снега, който продължаваше да се сипе от небето, мрачно като картините на Тимо. Река Хъдсън беше станала сиво-кафява. Само снощи й се беше сторило, че същите тези прозорци разкриват вълшебно царство, бляскаво украсено от светлините на манхатънските мостове, обещаващо блясък и вълнуващи преживявания.

Няма смисъл да хленча, сгълча сама себе си Карълайн, Ню Йорк е там, навън, и просто я чака! Улови по радиото WNEW и затананика тихо заедно със Синатра, да се ободри и развесели, докато си приготвяше кафе. Прокара длани през късата си къдрава кестенява коса, подскочи няколко пъти, за да засили кръвообращението си, после се протегна и накрая застана на главата си — стойка от упражненията по йога. Усмихна се на отражението си в тъмните стъкла на вратата на кабинета и запя по-силно: „Ще постъпя, както намеря за добре“. Почувства се сто процента по-бодра. Съдбата вече й се усмихваше, беше сигурна в това, а някъде там, в прекрасния и бляскав Манхатън тя ще намери работата, за която мечтае, ако не мъжа, за когото копнее.

 

 

Харисън гледаше през прозорците на офиса си на петнайсетия етаж към бавно падащия сняг и се питаше какво да прави с Джеси-Ан. Откакто беше отворила „Имиджис“ преди два месеца, тя се беше променила от усмихнато и оживено безгрижно момиче в тиха млада жена с отвлечено и далечно изражение на лицето. Когато и да я запиташе нещо за „Имиджис“, като внимаваше да не казва нещо от рода на: „Какво не е наред“, а само нещо като: „Как върви?“, тя винаги се усмихваше ослепително и отговаряше: „Страхотно! Всичко е окей. Справям се чудесно“. Но у него се прокрадваше чувството, че за първи път в живота си Джеси-Ан не казва истината.

Обърна се и се загледа в нейната снимка, поставена в сребърна рамка на бюрото му и започна да преценява промените, които агенцията „Имиджис“ беше предизвикала. Тревожно смръщените вежди и фактът, че никога не обсъждаше нещата с него можеха да означават само едно — тя не намираше моменталното приемане и успех, които беше очаквала. Бедната Джеси-Ан, сърцето го болеше заради нея. Светът на големия бизнес приличаше на дивия свят на джунглата и сега той й показваше безразличието си и борбата за плячка, характерни за него, а тя не беше свикнала да я отхвърлят.

Харисън тревожно закрачи из стаята. Въпреки че всъщност не искаше тя да отвори „Имиджис“, не можеше да понася като я вижда наранена. С ръка върху телефонната слушалка, той се замисли дали да не й се обади и да й каже: „Да обядваме заедно, какво ще кажеш? Да се срещнем в «21», така, както обикновено правеше. Беше сигурен обаче, че е много заета и ще се похвали, че всичко върви много добре.

«О, Джеси-Ан, Джеси-Ан, помисли жално той и поднови краченето си из стаята. Всичко, което искам от теб е да си там, когато се връщам вечер у дома — при теб и Джон… Няма нужда да се доказваш пред мен!»

Допусна, че може би ревнува заради новопридобитата й независимост, но как би могъл да позволи на ревността да го спре да не й помогне? Не й беше предложил помощта си, защото знаеше, че е решена да успее като Джеси-Ан Паркър, не като мисис Харисън Ройл. Щеше да му бъде лесно обаче да изпрати при нея някои от деловите си познати. Трябваше само да направи няколко телефонни обаждания.

Харисън мълчаливо започна да прехвърля картончетата с телефонни номера, поставени на бюрото му. Ако се обадеше, щеше да изведе «Имиджис» на пътя към успеха. А имаше вероятност да загуби Джеси-Ан по този път. Но ако не се опиташе да й помогне, не би могъл да живее със себе си, като знае, че тя е нещастна. По дяволите, всичко, което наистина искаше, бе да си върне старата Джеси-Ан, слънчевото момиче от Монтана, което го поздравяваше с широка сърдечна усмивка и «здравей», когато се прибираше у дома. Духът и жизнеността на Джеси-Ан го бяха пленили дори повече, отколкото красотата й, и ако можеше да й върне духа, трябваше да го направи. Въздъхна, звънна на секретарката си и даде телефонния номер.

 

 

«Имиджис» се намираше на «Трето авеню» между няколко занемарени сгради. Агенцията също не представляваше нещо особено, беше просто още една празна сграда, но имаше високи тавани и много пространство. А прясно боядисаната лъскава синя врата с неоновия надпис «Имиджис» над нея беше олицетворение на новия живот на Джеси-Ан.

Стените на нейния офис бяха боядисани в бяло. На тях изпъкваха таблата, оградени от яркочервени рамки, които чакаха снимките на нейните нови лица — онези, които все още трябваше да открие. Имаше диван във футуристичен стил, изработен от сива стомана и кожа, и два удобни тапицирани стола. На току-що боядисаното в синьо бюро бяха поставени няколко яркочервени телефона, от които тя щеше да провежда всички онези международни разговори, които щяха да запазват място на нейните модели във «Вог» и всички важни модни кампании.

Седнала зад новото си лъскаво бюро, тя гледаше купа бели квадратни пликове, на които беше напечатано името й и адресът на «Имиджис» с малки и спретнати червени букви. Бяха станали общо шестнайсет досега и, след отварянето на първите два, тя нямаше нужда да отваря останалите, за да разбере какво пише в тях. Съдържанието им беше жестоко и повтарящо се. И я плашеше.

Който и да ги изпращаше, той знаеше всичко за «Имиджис» — и то още преди агенцията да е отворила и започнала бизнеса си. Още първия ден я чакаше едно такова писмо. Беше помислила, че е от Харисън, който най-вероятно й пожелава късмет… Но беше същата мръсотия, напечатана в червено… А сега имаше и още нещо. Той не само я заплашваше, този път той споменаваше и Джон!

Ти не си достатъчно добра, за да бъдем майка. Трябва да умреш, за да може детето ти да бъде отгледано в чистота и невинност… Приближавам се към теб. Никога няма да узнаеш кога ще се появя. Време е за отмъщение и ножът е в ръката ми.

Тя погледна със страх към спуснатите завеси на прозорците, внезапно осъзнала, че е съвсем сама. Изпаднала в паника, грабна телефонната слушалка и набра номера на Харисън. После, още преди другият телефон да е успял да звънне, остави с трясък слушалката обратно. Беше първият й ден в бизнеса, а първото нещо, което щеше да направи, беше да потърси помощта на Харисън. Можеше да си представи как Рахел щеше триумфално да каже «Нали ти казах, остави я сама само един ден и тя вече ще е изпаднала в беда… Ако Джеси-Ан си беше у дома при детето си, където й е мястото, това нямаме да се случи!».

«Рахел да върви по дяволите!», помисли си тя и с огромно усилие преглътна сълзите си. Вече години наред живееше с тези глупави писма и щеше сама да се справи с тях. Вдигна отново телефонната слушалка, но този път набра номера на детективската агенция «Ман и Ко».

— Имаме работа с патологичен и обсебен от мания ум — каза й Джак Халоран от детективската агенция. — Но фактът, който ни тревожи в момента, е промяната в тона на писмата. Преди сте получавали помия, но не и заплахи. Тревожим се, защото този път явно е склонен към насилие. Мисис Ройл, искам да премислите решението си да не казвате на съпруга си.

— Не — отговори решително тя. — Няма да тревожа Харисън с това. Все пак получавах такива писма дълго преди да го срещна. Това си е мой проблем и не искам и той да се тревожи.

Халоран въздъхна, завъртя писмото в ръцете си и прочете отново пасажите, които уловиха погледа му.

— «Ти трябва да бъдеш прободена с остри ножове — така, както други бяха прободени заради теб» — цитира на глас той. — «Не си достатъчно добра, за да бъдеш майка, затова трябва да умреш.» «Време е за отмъщение и ножът е в ръката ми.»

Гласът му постепенно заглъхна, а тя го гледаше с разширени от страх очи.

— Не искам да кажа, че тези заплахи са сериозни, мисис Ройл, но вие сте омъжена за виден бизнесмен и може би това е довело до промяната в тона на писмата. Преди това авторът, изглежда, се е задоволявал с обиди, макар и изключително мръсни. Хайде, помислете пак, нима не трябва да кажете на мистър Ройл?

— Искам Харисън да стои настрана — отговори твърдоглаво тя. — Това е нещо, с което трябва сама да се справя.

— Окей — каза той и въздъхна от раздразнение. — Но ще бъдете изключително предпазлива, нали?

Още на следващия ден огромен здравеняга, облечен в дънки и дебело, закопчано догоре яке, на вид също толкова обикновен и незабележим, колкото и всеки работник, дойде, за да се грижи за безопасността й. Понякога той пазеше на заледения тротоар пред агенцията, а понякога сядаше в задния офис, вдигнал крака на масата, пиеше безбройни чашки кафе и някак раздразнително преглеждаше вестниците. Писмата обаче продължаваха да пристигат.

Халоран накрая й каза, че са попаднали в задънена улица и не могат да предприемат нищо, докато този луд човек не се размърда. И Джеси-Ан реши да не обръща повече внимание на писмата. Щеше само да остави Ед Замурски да пази в задния офис. С Ед наоколо се чувстваше в безопасност, но въпреки това не отваряше писмата, защото знаеше, че съдържанието им само ще засили страха й.

Елегантният й офис й се струваше потискащо тих и като бутна встрани пликовете, Джеси-Ан загледа мрачно телефона, чийто звън жадуваше да чуе.

През първата си седмица в бизнеса тя сядаше уверено зад бюрото и набираше номерата на всичките си познати — на всеки изпълнителен директор на рекламна агенция, на всеки известен моден фотограф, дори и на няколко недотам известни, които познаваше, говори с модните редактори на всички списания, каталози и журнали, говори и с всички познати й модели. «Здравей, Джеси-Ан е на телефона, казваше им щастливо. Искам да ви кажа за „Имиджис“.»

Разбира се, всички бяха очаровани, че я чуват, бяха зашеметени от новината й и нетърпеливи да разнесат клюката… Но никой не й се обади повторно. Нито един модел не пристъпи прага й с молбата да бъде записан, мито един фотограф не й се обади, за да поиска услугата на моделите й, макар тя да ги беше уверила, че ще им изпрати точно онзи тип момичета, които искат; от нито едно списание или рекламна агенция не й се обадиха, за да разгледат новите свежи лица, които е намерила. Разбира се, това не беше съвсем вярно. Тя беше като попаднала в капан. Не можеше да продължи да търси нови лица, докато от списанията и рекламните агенции не гарантират работа за тях.

Джеси-Ан въздъхна, пъхна касета в касетофона и затвори очи. Музиката на Моцарт заглуши шумоленето на вестниците, разгръщани от Замурски, и дразнещата му кашлица на заклет пушач. Реквиемът беше в пълно съзвучие с нейното настроение, докато тя мислеше за безрадостното бъдеще на «Имиджис». Дали да не се обади отново на всички — за трети или може би четвърти път? И да стане една от онези, на чиито телефонни обаждания отговарят винаги със: «Съжалявам, няма го днес, да му предам ли съобщението ви?». Джеси-Ан знаеше как става това… Нима самата тя не беше на два пъти причина да бъдат избягвани други хора по този начин?

Непознатият й досега висок и пронизителен звън на телефона прекъсна хода на мислите й, както и тържествените звуци на Моцартовия реквием. Тя подскочи от изненада, изключи касетофона с едната си ръка, а с другата хвана слушалката.

— «Имиджис». Добър ден — каза, стаила дъх.

— Добър ден, Джеси-Ан. На телефона е Стю Стансфийлд.

— Стю! Здравей, как си? — «Никълс Маршъл» беше една от най-големите нюйоркски международни рекламни агенции с офиси в Лондон и Париж, както и в Манхатън, а Стансфийлд беше нейният изпълнителен директор. Беше се срещнала с него на интервюто за момичето представително лице на «Ройл». Неговото обаждане можеше да е само делово.

— Чухме, че си отворила нова агенция за модели, и, както знаеш, ние винаги търсим нови лица.

— Разбира се — отговори тя, като трескаво се питаше къде би могла да намери нови лица.

— Разбира се, ще ни бъде невъзможно да използваме нови лица за главните си рекламни кампании — продължи Стю, — но можем да предложим работа по каталози, а ти знаеш, че това е добър старт за новите модели. Ако можеш да ни изпратиш подходящите момичета, Джеси-Ан, ние ще се радваме да ги използваме.

Внезапно тя почувства увереност, че знае точно за кой каталог става дума.

— Искаш да кажеш, за каталога на «Ройл»? — запита го едва чуто.

— Разбира се, Джеси-Ан. Струва ми се, че имаме добра възможност да го запазим в кръга на семейството — отговори весело Стю. — И не мога да се сетя за никого другиго, който би могъл по-добре да координира нещата. С твоя прословут нюх и способностите ти, всички ние тук в «Никълс Маршъл» сме сигурни, че този път ще излезе страхотен каталог. Сигурен съм, че няма нужда да ти казвам колко е важно да се познава бизнесът… Говорим за четиристотин или петстотин страници.

— Знам, Стю. Спомням си вашите каталози — отговори тя много тихо.

— Става въпрос да се намери най-подходящият човек за тази работа, а ние сме сигурни, че това си ти.

— Благодаря, Стю. Оценявам това — отговори тя учтиво, като си водеше бележки в чистия бял бележник, който използваше за първи път, докато Стю я запознаваше с естеството на работата. — Благодаря отново — каза тя тихо, когато той свърши с подробностите. — Ще ти се обадя в края на седмицата, за да ти кажа какво мога да направя.

Значи така било! Харисън е разбрал, че не може да си пробие път сама, и е решил да я спаси. Бузите на Джеси-Ан горяха от смущение. Беше толкова сигурна, че ще може да се справи! По дяволите, не искаше да бъде задушена от корпорацията «Ройл»!

Сълзи на гняв и поражение се стичаха по лицето й, докато премисляше отново и отново обаждането на Стю Стансфийлд. Той очевидно говореше за много пари, но дори и така тя не можеше да приеме работата. Не искаше да се изкачва по стълбицата на успеха с помощта на Харисън. Пък и, призна поражението си тя, не разполагаше с нови модели, които да предложи, нямаше и представа каква е работата по съставянето на цял каталог.

Май след всичко това щеше да се окаже, че Рахел Ройл е била права, помисли си тя, потискайки с усилие хлипанията си. Рахел беше толкова самодоволна и усмихната, когато идваше да види Джон през последните няколко дни, човек можеше да се обзаложи, че предусеща нейното поражение. «Какво бих могла да направя?», питаше се Джеси-Ан и бършеше сълзите си с бяла копринена кърпичка. Дали да приеме само модната страница или да свърши всичко сама? Мисис Ройл осигурява моделите за каталога на «Ройл» — това ще натрие носа на онази стара кучка Рахел!

 

 

— Съжалявам, мис! — извика шофьорът на таксито и стресна Карълайн, която си мечтаеше за успех на Бродуей. — Цялото «Трето авеню» е задръстено от коли. Мисля, че ще стигнете по-бързо, ако вървите.

Като се загърна плътно в голямото си жълто палто от дебел мъхест вълнен плат, Карълайн решително се противопостави на ледения вятър, който бушуваше по приличните на каньони, издълбани всред небостъргачите, улици на Ню Йорк. Забърза по «Трето авеню» в търсене на агенцията «Макконъл». Момичето, което й даде указания по телефона, й каза да търси малка уличка, почти тясна алея, прокрадваща се между китайски ресторант и зеленчуков магазин, чийто собственик е италианец. Но вятърът запращаше снега в очите й и тя не можеше да я открие. Мина три пъти покрай един и същ блок, когато най-после съзря онова, което търсеше. Или поне така мислеше.

Беше благодарна на сградата, която я предпази от вятъра, когато зави зад ъгъла. Огледа се, за да види надписа «Макконъл», но не видя нищо, което поне малко да прилича на художествена галерия. Улицата беше засипана с боклуци и единственото място, което изглеждаше поне малко интересно, беше бялата сграда със синята врата и синия неонов надпис над нея. «Имиджис» пишеше там, без никакво обяснение за какъв бизнес става въпрос, и Карълайн загледа надписа със съмнение. Доколкото можеше да съди от опита си, ставаше дума за първокласен бордей. Но дори и да беше, някой от хората там сигурно щеше да й каже къде се намира галерията «Макконъл». Тя почука леко на вратата и влезе. И се загледа с огромно изумление в познатото лице на Джеси-Ан.

— Мили Боже! — възкликна Карълайн. — Не очаквах да заваря теб тук!

— Познаваме ли се? — запита Джеси-Ан, потупвайки зачервените си клепачи с кърпичката.

— Не, не — каза Карълайн и се усмихна със съчувствие. — Всъщност търсех галерията «Макконъл», но изглежда попаднах не там, където трябва — както винаги, между другото! Ужасно съжалявам — добави тя смутена. — Тръгвам и ви оставям с нещастието ви.

Въпреки сълзите, Джеси-Ан се усмихна.

— Моля ви, недейте — помоли я тя. — Не издържам повече да бъда сама с нещастието си.

— Толкова ли е лошо? — изрази отново съчувствието си Карълайн.

Джеси-Ан кимна.

— Да.

— Знаеш ли какво? — предложи импулсивно Карълайн. — Тук ми се струва много самотно. Ако можеш да ми покажеш къде е галерията «Макконъл» ти гарантирам едно питие, което ще бъде само бяло вино или сода. Да живее съзнанието и различните диети!

Джеси-Ан отново се засмя, стана иззад бюрото си и подаде ръка на Карълайн.

— Джеси-Ан Паркър — каза тя.

— Това сигурно целият свят го знае! — възкликна Карълайн. — Щети кажа нещо. Когато бях в училище, моите гаджета украсяваха стените си с твоите снимки. И сега разбирам защо. Дори с тези зачервени очи, ти си красива. Не че имам нещо против да си толкова красива — добави тя с усмивка, — но трябва да те предупредя, че винаги съм мразила високите момичета.

Огромната фигура на Ед Замурски изпълни рамката на вратата между двата офиса. Загледа смаяно Карълайн. Той беше толкова не на място в безупречния и шик градски офис, колкото и каубой на градинско увеселение, организирано от висшето общество.

— Добре ли си, Джеси-Ан? — запита я той и сви широките си рамене.

— Чувствам се прекрасно, Ед. Ще отида до галерията «Макконъл» с…?

— Карълайн — каза тя с лъчезарна усмивка. — Карълайн Къртни.

Ед Замурски вървеше на няколко метра след тях, а те бързаха по заледените улици към галерията. Като хвърляше нервно погледи през рамо, Карълайн реши, че този огромен мъжага най-вероятно е бодигард на Джеси-Ан… Но защо ли, за Бога, тя има нужда от такъв? Да не би Харисън Ройл да се страхуваше, че съпругата му може да бъде отвлечена или нещо подобно?

Джеси-Ан знаеше, че ще хареса много Карълайн, ако имаше възможност да я опознае. Тя беше най-интересният човек, с когото беше разговаряла от месеци. Последва я в галерията «Макконъл» и се усмихна, когато Карълайн презрително огледа нарисуваните в тъмни цветове маслени картини, образци на абстрактната живопис, които висяха по стените. След това Карълайн твърдо заяви на собственика, че не смята работата при него за приемлива. А после двете с Джеси-Ан отидоха в «Оук рум» на «Плаца», за да изпият по едно питие.

— Опитай се да гледаш на Ню Йорк като турист — посъветва тя Джеси-Ан. Говореше все така весело и игриво. — Много по-забавно е. Хайде, кажи ми, идваш ли често в «Оук рум»? Разбира се, че не. Но, мила моя, погледни само всичките тези мъже!

Очите й се разшириха от удоволствие при вида на толкова много очевидно необвързани мъже, които пиеха бърбън и обсъждаха ужасно важни делови въпроси. Забележката й отново накара Джеси-Ан да се засмее. Без дори да се усети, тя пиеше вече трети коктейл с шампанско и обсъждаше проблемите си с Карълайн.

— Виждаш ли, аз просто не мога да подхвана бизнеса — призна тя най-накрая. — Очаквах, че телефоните ми ще звънят по цял ден с предложения за работа. Мислех, че моделите ще се редят на опашки пред вратата ми, за да подпишат договор с мен. Искам да кажа, че съм работила с всички тези хора, Карълайн, и то години наред!

Карълайн разглеждаше хората и обстановката в заведението, лицето й беше безстрастно, отпиваше от коктейла си с шампанско, а Джеси-Ан я гледаше с известно неудобство. Господи, нима трябваше да отваря голямата си уста? Тази непозната очевидно не се интересуваше от работата й.

— Съжалявам — прошепната и бутна стола си назад с намерението да си тръгне. — Не биваше да те тревожа с проблемите си…

— Седни! — каза заповедно Карълайн. — Не виждаш ли, че мисля?! — Тя смръщи вежди и си взе шепа фъстъци, които задъвка бавно, а Джеси-Ан сега я гледаше с нескрита изненада.

— Струва ми се — каза тя най-после, — че не мислиш в достатъчно широка перспектива. «Имиджис», сама по себе си, е добра идея, но е просто сърцевината на много по-голям замисъл. Защо, Джеси-Ан, искаш да представляваш само моделите? Кажи ми кой печели повече пари на ден — топмоделът или фотографът? А отговорът на следващия ми въпрос е нещо, което ти знаеш от опит — кой се задържа по-дълго в света на модата? Не е ли човекът зад камерата истинската звезда? Този човек може да се задържи в бизнеса двайсет години и повече, и дори да става все по-добър с течение на времето. Мисли за това като за театър, Джеси-Ан! Мисли за всички онези хора, които допринасят за създаването на звезда — гримьорите, фризьорите, модните стилисти, моделите и фотографите. Разбира се, ти трябва да представляваш всички тях! А защо да не отидеш още една крачка по-далеч и да създадеш свое собствено студио? Тогава ще можеш да осигуряваш всичко, което един клиент иска. Всичко ще бъде под твоя собствен покрив. Ще продаваш в комплект, Джеси-Ан! — завърши победоносно тя, а лицето й гореше от ентусиазъм.

Джеси-Ан я гледаше втренчено и се питаше дали е възможно да е права. Разбира се, нямаше начин «Имиджис» да успее да убеди вече утвърдени фотографи и топмодели да се присъединят към агенцията, но нима нейната идея първоначално не се състоеше в това да започне със съвсем нови лица? С чираците на днешните известни фотографи, с красавиците от малките градове, които утре ще бъдат звезди…

— Всеки фотограф, който подпише договор с теб, ще трябва да може да използва студиото ти на специални цени — реши Карълайн. — Нека «Имиджис» купи фотографско оборудване, което да дава под наем на фотографите, защото, когато започват, те нямат достатъчно пари да си купят най-доброто. Тогава ще могат да избират между твоите модели и да наемат твоите гримьори и стилисти. Разбира се — добави тя и в гласа й за първи път се прокраднаха нотки на съмнение, — ще трябва да намериш студио, а това може да струва много пари. Всъщност, за да се финансира всичко това, страхувам се, ще трябва доста голям капитал или наистина много добра поръчка.

— Няма да повярваш — възкликна развълнувано Джеси-Ан, — но причината да плача тази сутрин беше, че ми предложиха наистина страхотна работа, поръчка и половина!

— И си плакала заради това?!

— Защото става въпрос за «Ройл» — призна Джеси-Ан. — Знам, че сигурно Харисън е помолил рекламната агенция да поръча на мен направата на каталога. «Имиджис» е моя собствена идея и аз не искам още в началото «Ройл» да ми подава ръка.

Карълайн поклати осъдително къдравата си глава, когато чу за глупостта на Джеси-Ан.

— Приеми поръчката — посъветва я тя. — Как иначе, мислиш, другите хора постигат целите си, ако не използват всичките контакти, които имат? Каталогът на «Ройл» ще сложи началото на твоя успех.

Джеси-Ан изведнъж почувства, че се връща обикновено доброто й настроение. Беше отново борбеното младо момиче, което работеше много.

— Знаеш ли какво — възкликна тя, — бившият склад зад офиса ми се продава. От него ще стане голямо и просторно студио, а аз съм спестила достатъчно пари, за да го купя, без да моля Харисън за помощ…

— И знаеш ли още какво? — запита я Карълайн. — Познавам млади модели в Лондон, които умират да видят Ню Йорк! Ще трябва да търсим както тук, така и в Европа, вълнуващи млади модели и фотографи. Ще трябва да проверим помощниците на кои фотографи са недоволни от условията за работа при тях. Ще публикуваме реклами в «Уименс Уеър Дейли», ще се обадим на всичките ти стари познати в рекламните агенции и ще им кажем какво си намислила. Ще имаш нужда от страхотен шеф на твоя рекламен отдел — човек, който ще представи «Имиджис» като най-вълнуващото и най-интригуващото събитие в света на модата, като нещо, което не се е случвало от години…

— Карълайн, ти си истинско чудо! — възкликна щастливо Джеси-Ан. — Точно когато щях да се откажа, ти влизаш през вратата на офиса ми, сякаш паднала от небето, и даваш отговори на всичките ми въпроси. Ти разреши проблемите ми!

— Много добре — отговори Карълайн, — защото самата аз търся някои отговори. Имам нужда от работа.

Все още неувереният смях на Джеси-Ан се понесе над шепота на хората и звъна на чашите в Оук рум“.

— Тъкмо щях да го кажа — не бих могла да се справя без теб. „Имиджис“ има нужда от теб, Карълайн Къртни.