Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (2)

Глава 1

Джеси-Ан Паркър се спря в покритото с огледала фоайе на блока, в който живееше, за да се огледа за последен път, преди да тръгне към „Мадисън Авеню“, където се намираха офисите на рекламната агенция „Николс Маршъл“. Външността й беше изключително важна, защото работата при „Ройл Гъл“ беше като доходна мина — нещо, което много рядко се пада на един модел. А тя отчаяно искаше тази работа.

Агентът й се беше обадил вчера, за да й каже, че Харисън Ройл, собственик и президент на международна верига магазини, бил убеден, че единственият им шанс да пробият на пазара за тийнейджърски стоки, е да създадат дрехи специално за тази възрастова група, и то при запазена марка. Били решили да атакуват масово и неудържимо пазара. Харисън сам предположил, че Джеси-Ан ще бъде идеалният модел за запазената марка „Ройл“. Всички я познавали и й се възхищавали… Щом Джеси-Ан обличала техните дрехи, щяла да ги облече и цялата страна!

Джеси-Ан откъсна една маргаритка от саксиите във фоайето и я забоде в бижуто във формата на карфица, която служеше за най-горно копче на вълнената й блуза в цвят охра. Усмихна се, когато листенцата й едновременно накараха цвета на блузата да изпъкне и хвърлиха жълтеникава сянка под брадичката й. Джеси-Ан беше на двайсет и четири години, висока шест фута и един инч и имаше коприненомека пшениченоруса коса, дълга до раменете. Беше облечена с дънкова пола „Ралф Лорън“, стегната в талията със скъп кожен колан със сребърна тока. Носеше червено-кафяви каубойски ботуши и доста голямо за нея палто от боброва кожа, боядисано в сапфиреносиньо.

Доволна, че изглежда точно както трябва, тя прекоси бързо фоайето, взе пощата си в движение и я разгледа, докато портиерът ходеше нагоре-надолу по тротоара, за да й намери такси. Обичайните сметки… Господи, наистина ли беше похарчила толкова много в „Блумингсдейл“ миналия месец?! Писмо от майка й и баща й от Спринг Фолс, Монтана… чудесно, ще го прочете в таксито. И познат квадратен бял плик с нейното име, напечатано с малки червени букви.

Докато го гледаше, сърцето на Джеси-Ан се сви. Бяха минали месеци, откакто за последен път получи такова анонимно писмо, и се надяваше, че който и да ги пишеше, вече е забравил за нея или, след осем години, вече се е уморил от нея и сега излива злъчта си върху някоя друга знаменитост. Нямаше нужда да го отваря, прекрасно знаеше какво пише в него… Но беше дразнещо и тревожно — защо именно днес трябваше да получи това мръсно писмо? Сега, като се замислеше, писмата май винаги пристигаха в ключов момент от живота й, като че ли човекът знаеше какво имаше да се случва… Все още помнеше добре първото. Беше пристигнало точно след като тя спечели състезанието за модели и снимката й се появи в пресата и по телевизията. Местните вестници писаха дори че „е поела по пътя към славата и богатството“. Разбира се, публикуваха нейни снимки по бански костюм, макар и доста невинни. Но те, изглежда, не бяха такива за този извратен мозък. Скот Паркър беше изпитал безсилен гняв към, както той го нарече, този „страхлив, невеж, зъл, полудял човек, който заплашва неговата дъщеря ученичка“. Извика полицията, но му казаха, че не било необичайно подобни неща да се случват в такъв момент. Било най-добре да го забрави, защото едва ли щяло да се случи отново. Но пристигнаха още три писма, във всяко от които заплахите бяха изразени по-грубо. Три седмици не позволяваха на Джеси-Ан да излиза сама. Братята й я придружаваха до училище. По обратния път я пазеха приятелите й. Дори момичетата от училище, с които не беше близка, които тя и приятелките й наричаха „външните“, кръжаха около нея. Някои от тях й казваха, изпълнени със съчувствие, за колко ужасно смятат станалото, и предлагаха да останат с нея, когато й се налагаше да стои до късно в училище, за да довърши някой проект. „Те просто се къпят в отразяваната от теб светлина“, казваше гаджето й, футболната звезда на гимназията Ейс Макларън. Джеси-Ан му отговаряше, че говори глупости, но имаше неприятното чувство, че е прав. Някои хора, изглежда, се възхищаваха на вниманието, което получаваха край нея, на загадката, която представляваха анонимните заплашителни писма, на полицейските коли, които се стараеха да останат в сянка, на полицаите, които обикаляха около гимназията — просто, за да наглеждат нещата. Всичко това им се струваше безкрайно вълнуващо.

Тя беше в центъра на вниманието в продължение на няколко месеца, после писмата престанаха да пристигат и кризата, изглежда, отмина. Дори забрави за това, докато не получи първата си работа в Ню Йорк година по-късно и нейни снимки изпълниха страниците на априлското издание на „Глемър“ („Блясък“), а тя самата беше следвана навсякъде от фотографи, кино и рок звезди. Писмото, напечатано с червени букви, беше изпълнено с най-вулгарни изрази. Този път то гласеше: „Ти си покварена. Наблюдавам те, с твоето лице на доячка и твоето мръсно подсъзнание, как използваш секса, за да манипулираш мъжете, как караш другите да страдат, за да изпиташ удоволствие, как разпространяваш злото…“. Останалото беше прочела със замъглени от сълзи очи. То беше описание на полов акт с някакъв непознат за нея мъж. Думите бяха мръсни, изпълнени с поквара, така обезпокояващи и тревожни, че й прилоша. Писмото беше подписано: „Приятел.“.

Този път баща й нае частни детективи, но отново без успех. След няколко месеца писмата престанаха. През годините те се появяваха спорадично, понякога по три-четири на седмица, понякога през няколко месеца. Джеси-Ан се отвращаваше още когато видеше квадратния бял плик в пощенската кутия.

Според детективите и полицаите, това беше просто някакъв маниак. „Случва се с повечето знаменитости, казаха й. Тези смахнати си набелязват някого и го засипват с извратените си мисли. Той вероятно е уважаван семеен човек, със съпруга и деца, който работи от девет до пет всеки ден. А теб тормози с фантазиите си. Рано или късно ще загуби интерес.“ Но Джеси-Ан с тревога мислеше, че той все още се интересуваше от нея.

Е, добре, по дяволите, няма да позволи на това писмо да я обезкуражава! Работата за Ройл означаваше толкова много за нея… Тя щеше да бъде ключът, от финансова гледна точка, към всичките й мечти.

Хвърли неотворения плик в кошчето за отпадъци и посрещна с изправени рамене студения вятър, който върлуваше в Сентръл парк, загледана в първите снежинки, които приличаха на бели цветчета върху сивия тротоар. Те я накараха да изпита носталгия по зимите на своето детство в Средния запад, когато навън всичко беше отрупано със сняг; а тя стоеше на топло в уютния си дом, и мъка по тримата си високи руси братя, по къщата, винаги пълна с приятели, по тиквените фенерчета, които си правеха на празника на Вси светии, по пуйката с горещи сладки картофи в Деня на благодарността, по новите ски, които получаваше в Коледната утрин и изпитваше по заснежените хълмове зад къщата. Спомни си с каква тържественост баща й донасяше специалната бутилка бордо и я държеше над пламъка на свещта, за да се насладят на тъмночервения цвят. Дори на нея позволяваше да изпие една чаша на Коледа. За баща й всичко, свързано с Коледата, беше специално. Но Джеси-Ан предполагаше, че за хора като Харисън Ройл то просто се подразбира. Защото мистър Ройл е свикнал винаги да получава само най-доброто.

— Съжалявам, мис Паркър — каза й портиерът, — но, изглежда, с първия сняг шофьорите на таксита са решили да заспят зимния си сън.

— Няма нищо, Майкъл, ще тръгна пеш. Ще хвана някое по пътя.

Разходката щеше да й се отрази добре, да усили кръвообращението, да й даде време да размисли за работата при Ройл. Досега тя вече беше „тийнейджърският модел на годината“ и „лицето на годината“, беше позирала за лъскавите корици на „Глемър“ и „Мадмоазел“, беше обиколила света в търсене на идеалния фон, на който да бъде показвана модата за младите американци. Джеси-Ан копнееше за две неща: първо, за голямо ранчо сред зелената природа, където да избяга от напрежението на големия град, отново да диша чист въздух и да отглежда арабски коне и, второ, да има собствена агенция за модели, която да бъде управлявана с точността и прецизността, характерни за часовниковите механизми, и да пълни с пари банковата й сметка, без да се налага тя дори да се усмихва, по дяволите!

Спря се на светофарите, вдигна ръка, за да спре минаващото такси, и се намръщи ядосано, когато то отмина. Като избягваше внимателно колите, пресече Шейсет и шеста улица и тръгна към Кълъмбъс Съркъл.

Да, беше спечелила доста пари като тийнейджърски модел. Годините бяха добри, а тя беше инвестирала разумно парите. Но блясъкът беше нещо преходно, а работата на модел — доста тежка — както и неспирните усилия да изглеждаш възможно най-добре. Особено за човек, мързелив по природа, като нея. Щеше да бъде различно, ако имаше подходящата структура — дългото стройно тяло, наложено от „Вог“. Но тя беше мис Америка, типично американско момиче с гъста руса коса, която пада тежка и права до раменете и се развява примамливо, когато върви. Имаше дългите стройни крака, широките рамене и малките гърди на атлетично момиче, което прекарва голяма част от времето си навън, широка усмивка и тен през цялата година. И лунички, разбира се! Джеси-Ан се усмихваше на Америка от хиляди рекламни плакати. Но дори с най-големия тийнейджърски модел беше свършено, когато навърши двайсет и четири. Шестнайсетгодишните щяха да заемат мястото й.

Успя да скочи в едно празно такси, като избута с лакти изпълнителен директор, облечен в черно палто с двуредно закопчаване. Усмихна му се извинително, когато таксито потегли.

— „Мадисън“ и Петдесет и седма — каза тя на шофьора, настани се удобно на пропуканата тук-там кожена седалка и сбърчи нос, като усети миризмата на цигари, с която кожата беше пропита.

Работата за „Ройл Гълс“ щеше да бъде нейната възможност да преговаря за всичко онова, за което работеше, още откакто навърши петнайсет години и спечели конкурса в Монтана за национален модел за списанията. Това, най-после, щеше да се окаже начинът да спечели онези допълнителни пари, с които щеше да си купи ранчо за коне и собствена агенция. Агентът й беше казал, че ако я изберат, Ройл щели с охота да платят цяло състояние, и то не само защото щяла да направи рекламата, а защото щели да използват нейното име върху дрехите. Щяла да получи хонорар, комисионни, процент от парите за рекламата, а разноските й по пътуванията щели да бъдат покрити изцяло. Джеси-Ан щеше да се превърне в истинска индустрия! И тогава, след две години, когато всичко приключи, тя ще отвори „Имиджис“.

Джеси-Ан искаше да постигне успех в област, която познаваше от най-долното до най-горното стъпало. Искаше още да получи признание и за нещо друго, не само за красивото си лице. Искаше за нейната агенция „Имиджис“ да се говори в модния свят на Ню Йорк. Та не познаваше ли тя всеки един модел, фотограф, гримьор, стилист и дизайнер в бизнеса? Ако получи работата при Ройл, за нея тя ще бъде попътен вятър.

Плати на таксиметровия шофьор, пресече огледалното фоайе на елегантната офис сграда и взе асансьора за тринайсетия етаж. Усмихната тъмнокоса секретарка я поздрави с „добро утро“ и я придружи до мястото, където я чакаха мистър Ройл и изпълнителните директори. Като изправи рамене, за да изглежда по-висока, и вирна брадичка, Джеси-Ан си пое дълбоко дъх и влезе.

Харисън Ройл седеше начело на огромна полирана заседателна маса, от двете страни на която седеше пълният състав на ешелона на „Николс Маршъл Адвъртисинг Ейджънси“. Пред него беше поставена недокосната табла с кафе. Докато Джеси-Ан прекосяваше стаята, той продължи да говори по телефона, като хвърли само един кратък поглед в нейната посока. Стю Стансфийлд, който се грижеше за счетоводството на „Ройл“, я поздрави и я настани на подобен на трон стол от лявата страна на масата, където светлината, проникваща от „Мадисън авеню“ през високите прозорци, падаше право върху лицето й. Харисън остави слушалката и блъсна стола си назад. Отиде до нея и протегна ръка.

— Мис Паркър — каза той, без да се усмихва, — радвам се, че намерихте време да се срещнете с нас. Знам колко сте заета.

Харисън Ройл беше на четирийсет и една, висок, с побелели вече слепоочия, безупречен в тъмния си делови костюм. Цялата му външност притежаваше онзи неуловим, но характерен за много богатите, блясък. Имаше тъмни очи и проницателен поглед, който, както се стори на Джеси-Ан, проникна до дълбините на душата й. Тя също го погледна. Сърцето й биеше толкова силно, че се уплаши да не би той да го чуе. Не беше се чувствала по този начин от онзи ден, когато беше на шестнайсет години и Ейс Макларън разкопча копчетата на блузата й на задната седалка на „Мустанга“ след големия мач на гимназията, в която беше успял да спечели три точки. Четири, ако се броеше и самата тя. Така беше заявил той, макар това да не беше вярно.

Харисън се върна на мястото си начело на масата.

— Моля, донесете кафе за мис Паркър — нареди той. — Или може би предпочитате чай?

Секретарката забърза да изпълни нареждането му.

— Мисля, че бих предпочела кафе без кофеин, ако имате — отговори тя, а погледът му отново се насочи към страниците с бележки, които лежаха пред него.

Джеси-Ан седя мълчаливо и скромно в продължение на половин час, в който Стю Стансфийлд и неговите изпълнителни директори обсъждаха снимките й, достойнствата й, външния й вид, стила й, като че ли тя не беше там. Харисън Ройл слушаше, без да показва интерес.

После, като погледна часовника си, той се изправи.

— Благодаря ви, господа — каза. — Мисля, че чух достатъчно. — Те прибраха бележките и снимките и го погледнаха с очакване, готови да чуят одобрението му. — Джеси-Ан — каза той и името й прозвуча някак по-нежно от неговите уста. — Джеси-Ан, всички тук обсъждаха вашата работа и говореха за таланта ви. Моля ви, ще обядвате ли с мен? Така може би поне един от нас ще успее да ви опознае.

Усмивката й озари цялата стая. Само след секунда вече беше станала от стола, пригладила полата над стилните си бедра и взела чантичката си под мишница. Водена от Харисън Ройл, тя излезе от стаята, като остави най-влиятелните хора в рекламата слисано да възклицават от изумление.

Обядваха на Двайсет и първа улица. Погледът му не слизаше от лицето й, докато тя се хранеше. Обичайното за нея меню беше салата и пилешко месо. Нищо не можеше да смути апетита й, дори втренченият поглед на кафявите очи на Харисън. Неговите въпроси нямаха нищо общо с евентуалната работа на Джеси-Ан за „Ройл“. Той искаше да знае повече неща за нея самата — откъде е, как е успяла да се справи с натовареността и напрежението да бъде тийнейджърски модел, как се е справила със славата, подробности за живота й далеч от семейството. Сега, като се замислеше, виждаше, че всъщност много малко хора се интересуваха от нея. Те просто искаха да платят и да получат външния й вид. Дори любовниците й се интересуваха само от външността й. Понякога Джеси-Ан подозираше, че те се радват повече на възможността да се покажат с нея на публично място, отколкото да бъдат сами с нея в леглото. И тогава тя се превръщаше в нещастната Джеси-Ан, която за пореден път търси любов.

След обяда се разходиха по студените сиви улици на Манхатън, които изведнъж й се видяха златисти и топли. Пред „Плаца“ Харисън спря до редицата чакащи файтони. Погали по врата един спокоен черен кон и протегна ръка към нея.

— Ще се повозим ли? — запита със смях.

Завити топло и удобно в кожени наметки, те поеха по същия стар маршрут из Сентръл парк, по който поемаха и влюбените двойки. Само че те не бяха влюбени, въпреки че той държеше ръката й. Джеси-Ан не можеше да реши дали просто изразява приятелските си чувства или мисли, че това е правото на шефа — ако наистина щеше да й възложи работата за „Ройл Гълс“. А моментът не й се струваше подходящ да повдига този въпрос.

Същата вечер отидоха заедно на театър, а после — на вечеря в прекрасен, слабо осветен и изискан френски ресторант. Този път Джеси-Ан задаваше въпросите. Също като нея, Харисън май не беше свикнал да говори за себе си, но й каза, че е внук на основателя на „Ройлс“. Че сега имат трийсет магазина в цялата страна, както и каталог, който се разпространява по пощата и който има по-големи заслуги за бизнеса им от всичките им магазини, взети заедно.

— Спомням си, че веднъж мама поръча завеси за кухнята по вашия каталог — каза му тя с усмивка. — Наричаха се „кафе-завеси“. Бяха на червени и бели карета и се окачваха на специални релси, за да образуват къдри в горната си част. Мама е отлична готвачка — добави тя. — Все още си спомням приятния аромат в кухнята ни, който ме посрещаше, когато се върнех от училище. Домашни сладки и хляб, и винаги нещо вкусно за вечеря. И вашите завеси.

Тъмните очи на Харисън срещнаха нейните с малко тъга.

— Нашата кухня никога не е била такава — каза той. — Беше много голяма, покрита с теракота и бяла, винаги чиста. Имахме готвач от Франция, който приготвяше чудесна храна за вечерните гости на родителите ми, но нямаше време да изпече сладки за малкото момче.

Джеси-Ан се опита да си представи спокойния и властен мистър Ройл като малко момче, но не успя.

— Това нямаше чак толкова голямо значение — призна той, когато тя му се усмихна съчувствено. — През повечето време бях на училище, не вкъщи. Летата прекарвахме в Кейп, а по-късно — в чужбина.

Образованието си получил първо в обикновено основно училище, а после в гимназия и накрая — бизнес степен в Харвард. Каза й, че е евреин, че се е женил веднъж, но съпругата му умряла млада и че има син почти на възрастта на Джеси-Ан (всъщност Маркъс беше още едва на осемнайсет). От време на време имал и други връзки, но нито една толкова сериозна, че да замести Мишел, негова любима още от детството и майка на сина му. Сега живеел в огромен мансарден апартамент на Парк авеню с майка си и със сина си Маркъс.

— Ето — каза най-накрая, — сега знаеш всичко.

— Всичко? — запита Джеси-Ан изненадана.

— Всичко за мен — миналото ми, кой съм…

— О, не. Едва ли — каза тя замислено, — но аз може би сама ще открия. — Отпивайки от превъзходното шампанско, което беше поръчал, тя се проклинаше, че е така привлечена от него. Той беше наистина много богат, беше евреин и живееше с майка си! Какъв шанс, въобще, имаше тя? Трябва да се концентрира върху това да получи работата, а не да гледа като хипнотизирана топлите му кафяви очи, гладко избръснатите бузи, арогантната извивка на устните му. — Мистър Ройл — каза твърдо, макар дотогава да го беше наричала Харисън, — трябва да говорим за работа. Все пак, дойдох на рекламно прослушване за „Ройл Гълс“. Мисля, че трябва да ви запитам дали има шанс да получа работата. Тя е много важна за мен. Много, много важна.

— Джеси-Ан — каза тихо Харисън, като хвана ръката й, — не би ли обмислила възможността да се омъжиш за мен, вместо да работиш?

Тя така се стресна, че изля шампанското върху полата си и той се наведе усмихнат към нея, за да попие течността от бедрото й с носната си кърпичка.

— Разбира се, няма защо да бързаш с отговора — увери я. — Имаме време. Много време, през което ще можеш да ме опознаеш по-добре и да решиш. — Стискаше здраво ръката й в своите. Тя се изчерви силно, когато срещна погледа му. — И знаеш ли какво, Джеси-Ан, ти ще получиш работата за „Ройл Гълс“, дори да откажеш да станеш мисис Ройл.

— А ако кажа „да“? — запита тя, замаяна от предложението му.

— Няма да работиш повече като модел, ще бъдеш моя съпруга.

Виждаха се всяка вечер в продължение на две седмици. Само лекото докосване на ръката му, мълчаливото му присъствие до нея в колата с шофьор, само косите му погледи в тъмнината на театъра бяха достатъчни, за да омекнат коленете й. Нежната му целувка за „лека нощ“, когато я оставяше пред вратата й — целувка, която гореше от едва сдържана страст — я оставяше без дъх. Тя се питаше какво ли щеше да бъде, ако той я целунеше истински и дори… ако отидеха по-далеч… ако той я любеше.

Харисън Ройл не беше човек, който по правило се ръководи от инстинкта си, но когато Джеси-Ан беше влязла през вратата на заседателната зала с развяваща се руса коса, която приличаше на слънчева светлина в мрачния следобед, той се почувства странно откъснат от ежедневните си навици и занимания. Пламъкът на младостта й докосна сърцето му. Да, младостта й беше заразителна. Само да я гледа, да бъде с нея, да чува говора и смеха й беше достатъчно, за да се чувства така, както не беше се чувствал от смъртта на Мишел. През последните десет години живееше и дишаше единствено заради работата си. Джеси-Ан беше самият живот — тя беше земна, олицетворение на домашния уют. Той дори й каза, че въпреки блясъка си, тя все още е така свежа и невинна, като че ли никога не е напускала Монтана, и точно затова я обича.

Харисън й разказа всичко за живота си, за бизнеса си, за домовете си на Парк авеню, в Кейп Код и на Бахамите. Разказа й за майка си и за сина си, но нито веднъж не спомена мъртвата си съпруга, Мишел. Каза й, че я желае, че я обича, че я обожава, че никога вече няма да й се наложи да работи, защото той ще се грижи за нея. И че, разбира се, ще имат деца, за които тя ще трябва да се грижи.

Всяка сутрин се обаждаха от агенцията на Джеси-Ан и оставяха съобщения на телефонния й секретар. Съобщения, на които тя не отговаряше. За първи път в живота си Джеси-Ан забрави работата си. В края на третата седмица, когато трябваше да е в Париж и да показва последната модна колекция, тя отиде с него до Флорида с частния му самолет. Венчаха се в малко градче, където никой не ги познаваше и на никого не му пукаше за тях, с изключение на приятния човечец от службата и усмихнатата му секретарка, която беше единственият им свидетел. После отидоха в дома на Харисън на остров Елутера за медения си месец.

Голямата бяла хасиенда до морето беше идеалното място за двама влюбени — дълга и ниска бяла къща, разположена на педя от мекия пясък, с безкраен изглед към синьо-зеленото море и безоблачното небе. Градините бяха пълни с цветове, прилични на малки бижута — олеандър, хибискус, бугенвилия и ароматен жасмин. Високите палми хвърляха прохладни сенки. Имаха бърза моторна лодка, с която ходеха до клуба „Уиндмиър Айлънд“, за да обядват пресни раци и пържени картофи и да пият бяло вино или просто да карат водни ски и да изследват малките ненаселени пещери. Имаха и дълга четирийсет фута моторница, оборудвана за подводен риболов, където Харисън прекарваше дълги часове, отпивайки от скоча си, докато чака някоя голяма плячка да захапе стръвта. Облечена в карираната риза на Харисън и бял каскет, който да предпазва очите й от слънцето, Джеси-Ан се учеше да хвърля въдица и да се бори, за да издърпа плячката — макар и някоя малка риба тон. Имаха и яхта, където Харисън я учеше да разпознава оборудването за плаване, а тя се стряскаше всеки път, когато платното беше издувано от вятъра. Все се страхуваше, че ще се нарани, макар Харисън непрекъснато да й повтаряше, че трябва да бъде внимателна. Три коли, излъскани до блясък, стояха в гаража — бял „Астън Мартин“ с меки сини кожени седалки, яркочервено „Порше 928S“ и дълъг сребрист микробус „Мерцедес“. Лъскав жълт хеликоптер стоеше на поставки пред къщата и частен осемместен самолет чакаше нарежданията на Харисън на летище „Гавърнърс Харбър“. „Играчките на богатия човек“, беше обяснил той с намигване и момчешка усмивка.

Нощите на остров Елутера бяха топли и меки. Двамата седяха на верандата, а вентилаторът на тавана рошеше косите им. Пиеха разхладителните напитки в рубиненочервените отблясъци на залязващото слънце. Иконом, облечен в бяло сако, им сервираше вечерята, а после се разхождаха боси по вече хладния сребрист пясък, хвърляха камъчета в океанските вълни и на всеки няколко метра спираха, за да се целунат. По-късно, голи в огромното и отрупано с възглавници легло, те удовлетворяваха страстта си един към друг. Джеси-Ан мислеше, че Харисън е идеалният любовник — нежен, страстен и с твърд и подвижен член, който той контролираше до мига, в който тя отчаяно желаеше да почувства страстта му да избликва в нея. Молеше за това… И тогава, в един чудесен и незабравим миг, те бяха едно цяло. Заспиваха прегърнати и оставаха така, докато студената зора не нахлуеше през отворените прозорци.

Харисън искаше да знае всичко за нея и тя с охота му разказваше за детството си, за училището и приятелите си. Не му каза обаче за изпълнените с омраза мръсни анонимни писма, на чийто тормоз беше подложена през всичките тези години, защото, потънала в сегашното щастие, дори не се сети за тях. Но му разказа за любовниците си.

Джеси-Ан постъпи абсолютно глупаво, като не скри нищо. Призна момичешкото си увлечение по Ейс Макларън, както и други, много по-сериозни връзки, завършили или с обикновено приятелство, или със сълзи. Когато Харисън извърна глава, с потъмняло от гняв лице, тя го загледа втренчено, озадачена.

— Но тогава аз не те познавах! — възкликна тя. А той побърза да се отдалечи по пътеката към плажа.

Не очакваше, че ще прояви ревност. Та нали той я беше помолил да му разкаже! Загледа го с тревога, застанала на бялата веранда, как се разхожда напред-назад по белия пясък долу. Гледаше право напред, без да забелязва красотата около себе си. А когато най-после се върна, тя се спусна по пътеката да го посрещне. Страхуваше се, че вече не я обича. Но той я притисна до себе си, а топлите му кафяви очи сякаш я пронизваха.

— Обичам те, Джеси-Ан — каза с чувство. — Пет пари не давам за който и да било друг. Просто те обичам.

— И аз те обичам! — извика тя, почувствала как изведнъж отмалява от облекчение. — Точно затова се омъжих за теб, а не за някой от другите.

Харисън я вдигна на ръце и я понесе към стаята им, където нежно я положи върху голямото легло. Мускулестото му загоряло тяло трепереше от страст, докато я галеше. Но сдържаше желанието си, за да удовлетвори нейното. Малките й коралови на цвят зърна се втвърдяваха под допира на дланите му, стомахът й тръпнеше под ласките на устните му. Целувките му се спускаха още по-надолу — към дългите и нежни бедра, а после и към гладките й розови пръсти на краката. До този момент тя вече го молеше отчаяно, закопняла да докосне и топлото й влажно местенце. Изви гръб, за да го посрещне, когато той най-после се насочи към нея. Извика страстно името му, когато любовта му се изля в тялото й.

— Ти си моя, Джеси-Ан — прошепна Харисън, когато най-после се отделиха един от друг. — Сега ти ми принадлежиш.

Той не й разказа много за първата си съпруга и това я тревожеше. Като че ли Мишел беше някаква тъмна тайна. Неспособна повече да сдържа въпросите си, тя каза:

— Моля те, разкажи ми нещо за Мишел!

Харисън не беше говорил с никого за случилото се, дори със сина си. Държеше спомените си заключени, защото бяха много болезнени. В началото говореше за Мишел непрекъснато и дори с времето тя стана единственият му критерий за жена. Но бяха минали вече осемнайсет години и той с облекчение разбра, че може да говори за нея без болка.

Джеси-Ан слушаше, завладяна от разказа му, докато Харисън й разказваше, че Мишел му била приятелка още от детството. Родителите им били съседи и добри приятели. Той я обожавал още от първия миг, в който я зърнал. Тогава тя била още новородено в прегръдките на майка си, а той бил на четири години, но вече ходел на училище. Мишел израснала като сладко, усмихнато и скромно дете. Станало така, че Харисън непрекъснато се грижел за нея. Той й помагал при детските свади и с домашната работа. Той ходел на нейния рожден ден, а тя идвала на неговия. Родителите им често прекарвали ваканцията си заедно. Тя му липсвала мъчително, когато не били заедно — когато заминал да учи в подготвителния клас и по-късно в колежа. Пишели си през цялото време.

Лятото, в което навършил деветнайсет години и се върнал от „Принстън“ у дома, открил, че Мишел има приятел. Поболял се от ревност. Тя била още в първия клас на гимназията, но момчето било по-голямо — на седемнайсет години, здраво като скала. Било в отбора по бейзбол и по лека атлетика и шампион по плуване — въобще, с каквото се захванело, вършело го добре. Единственото преимущество на Харисън пред него било, че е с две години по-голям и учи в „Принстън“.

Той поканил Мишел на футболния мач в колежа, с което успял да надхитри нейния атлет от гимназията. Същата година на коледното парти в „Принстън“ намерил в кутията си малък златен пръстен с фалшив смарагд, обграден от двете страни с два малки фалшиви диаманта. Когато поставил пръстена на пръста на Мишел, тя погледнала сериозно. Очите й били потъмнели от любов също като неговите.

— Винаги ще го пазя — обещала тя.

Харисън поръчал копие на този пръстен в „Тифани“. С нетърпение зачакал тя да навърши седемнайсет, за да може да заяви на света за любовта си и да й предложи истинския, стойностен пръстен.

— Сега мога да нося и двата — казала Мишел със смях. — По един на всяка ръка.

Родителите им били очаровани. Не можели да искат нищо повече от това техните деца да се влюбят и да се оженят. Сватбата се състояла в деня, в който Мишел навършила осемнайсет години. Харисън бил на двайсет и две, току-що завършил „Принстън“ и мислел да запише бизнес курс в „Харвард“. Наели малък апартамент с изглед към река Чарлс и започнали щастлив семеен живот. Тя била това, което той винаги желаел — приятелка, любима, добра компания, а скоро щяла да бъде и майка на детето му.

Бременната Мишел притежавала почти неземна красота. Тънкото и стройно тяло носело тежестта на плода с гордост. Бледата й кожа придобила нова, свежа розовина, а в очите й се появили пламъчета на задоволство. Синът им Маркъс тежал цели девет паунда и две унции. Сякаш цялата сила на Мишел преминала у него. Тя била много щастлива с бебето си, но изтощена и безжизнена. Преместили се в къща в провинцията с голяма ливада пред нея, където детето им можело да играе в сянката на дърветата. Наели сестра, която да се грижи за него, защото Мишел все така се оплаквала от огромно изтощение.

— Предполагам, че съм просто мързелива — протестирала тя, когато Харисън настоявал да отиде на лекар.

Но не било мързел. Било левкемия. Мишел била мъртва само след година. Погребали я и с двата пръстена — онзи без стойност и другия от „Тифани“.

В началото Харисън обвинявал себе си. Той би трябвало да се грижи по-добре за нея, да я пази от забременяване, тъй като била прекалено млада и прекалено нежна… После започнал да обвинява Маркъс, че е изцедил силите на майка си, че я е довел до изнемога, изсмуквайки млякото й. Но накрая осъзнал, че смъртта й няма нищо общо с тях двамата. Мишел умряла, защото била болна. Същото се случвало всеки ден и с други хора… Но защо трябвало да се случи и с Мишел? Защо с Мишел и… с него?

Оставил момчето при майка си, Рахел Ройл, и заминал за Европа, за да избяга от нещастието си. Отначало се разхождал безцелно из Лондон и Париж, но след няколко месеца открил спокоен френски замък, разположен насред гора, където, за негова върховна изненада, се водели курсове по европейски и международен бизнес. Спокойствието на околната природа и стимулът, който курсовете му дали, го върнали към реалността и той отново можел да води нормален живот. Най-после се върнал у дома и се захванал за работа. Открил, че може да зарови чувствата си в студената реалност на фактите и чертежите. Открил отново и сина си.

Като малко момче, Маркъс бил пренебрегван от Харисън, защото му напомнял за болестта и смъртта на Мишел. След завръщането си от Европа Харисън не можел да понася присъствието му. На три години Маркъс бил високо момче със спокоен поглед на възрастен и с гъста руса коса, макар да било загадка от кого я е наследил, след като и Харисън, и Мишел, били тъмнокоси. Непрекъснато се мотаел около баща си, когато той имал работа. Отначало стоял до прозореца, а после малко по малко приближавал към бюрото. И когато Харисън вдигнел внезапно поглед, го зървал застанал до лакътя му. Синът му го поглеждал с доверчивите си тъмни очи и му се усмихвал широко с недетската си усмивка — като че ли били връстници и Маркъс просто се опитвал да му помогне в работата и да сподели живота му. И студеното сърце на Харисън бавно започнало да се топи. Станали приятели, каквито трябва да бъдат баща и син.

Джеси-Ан си помисли, че ръцете на Харисън са ужасно студени, макар нощта да беше влажна и топла. Стана и отиде гола от леглото до всекидневната, наля му бренди и подържа чашата в ръцете си, за да я стопли, преди да му я подаде. Тъмните очи на Харисън бяха все още замъглени от спомените, когато погледът му срещна нейния.

— С никого досега не съм говорил за Мишел — призна той. — Особено по този начин. Цялата болезнена истина.

— Радвам се, че сподели точно с мен — каза шепнешком тя. Тази вечер, докато се любиха, тя почувства по-особена близост с него. Той й беше позволил да надникне в душата му, да види уязвимия мъж, скрит зад външността на авторитетен бизнес ръководител. Мъжът, който, макар че имаше всичко, знаеше какво е да загубиш нещо, което особено цениш. Харисън беше преживял болка, каквато на нея още не й се беше наложило да изпита, и тя страдаше за него.

Коленичила до леглото, хвана ръката му и целуна връхчетата на пръстите му, а той й се усмихна и разроши копринената й руса коса.

— Това беше преди доста време. Мишел и аз бяхме още почти деца. Сега е много по-различно. Ние сме заедно, аз и ти, Джеси-Ан. И искам да знаеш, че никога в живота си не съм бил по-щастлив.

На следващата сутрин, докато се къпеха голи на частния си плаж, Харисън я притисна до себе си, целуна усмихнатото й мокро лице, а вълните се пенеха около тях.

— Толкова си красива — каза той. — Не мога да откъсна очи от теб, не мога да ти се нагледам — как се движиш, извивката на бузата ти, усмивката ти… Ти си като оживяла любима картина.

— Трябваше да ме видиш, когато бях дете — засмя се тя. — Чак до четиринайсетата си година бях високо кльощаво момиче със скоби на зъбите. Дори не ми хрумваше, че бих могла да стана красива. Освен това, бях много заета да се забавлявам. Приятелките ми бяха красиви. Те бяха по-ниски и по-хубавки, имаха извивки там, където аз имах ъгловати кости. Техните зъби нямаха нужди от скоби, косите им падаха на красиви вълни чак до раменете. Господи, как се забавлявахме заедно! Момчетата ни наричаха „център на внимание“, въпреки че аз не попадах в това определение. Но предполагам, че бяхме нещо като елитна група в гимназията. Бяхме винаги душата на компанията, организирахме танците и обществените изяви. Ние решавахме кой ще бъде поканен. Не че имаше значение, защото ние си бяхме затворен кръг и за нас само той беше важен. Всичко вършехме като група — спяхме в къщата на някоя от нас, заедно излизахме на срещи в събота вечер. И винаги с най-красивите момчета. През лятото заедно ходехме да плуваме, заедно карахме ски през зимата. Имахме си свой собствен, топъл и удобен свят. Но знаеш ли какво? Винаги изпитвах леко съжаление към останалите — децата, които, изглежда, нямаха приятели и като че ли не живееха истински, аутсайдерите.

— Като мен — каза той. — Щеше да изпиташ съжаление и към мен, защото аз щях да бъда вън от вълшебния кръг.

— Но ние живеехме в малък градец — надсмя се тя над себе си и останалите от групата. — Дори на седемнайсет ти сигурно си бил изискан, момче с опит в сравнение с онези момчета, които аз познавах. — Погледна го внимателно. — Не мога да си представя теб като аутсайдер, Харисън. Ти си роден ръководител, водач, винаги владееш положението…

— Не е вярно — каза той шепнешком и отново целуна мокрото й лице. — Не е вярно, мила моя Джес. Копнея да мога да споделя с теб спомените за малкия градец. Много бих искал да се запозная със семейството ти, с приятелите ти… Завиждам ти за детството, което си имала.

— Завиждаш ми? Но ти имаш всичко! — възкликна тя.

— Моето семейство имаше пари, но не всичко, Джес. Никога не съм имал това, което си имала ти.

— Разбира се, аз ще те заведа у дома — обеща тя. — Но знаеш ли какво? Всеки път, като се връщам, разстоянието ми се струва малко по-голямо. Различно е и все пак всичко изглежда същото. — Тя смръщи вежди. Спомни си как се беше чувствала при последното си гостуване у дома. Нима не й беше трудно отново да влезе в ритъма на всекидневния живот на семейството и приятелите си? Нима сега тя не живееше на по-висока скорост? Нима не беше свикнала с по-труден живот? Беше приела неприятната реалност в Ню Йорк, да. Но сега беше омъжена и всичко щеше да се промени. Тя щеше да е точно такава съпруга, каквато Харисън искаше да бъде.

 

 

Два месеца по-късно Джеси-Ан крачеше из безупречната гостна на триетажната мансардна надстройка, която имаше двайсет и осем стаи и която тя наричаше свой дом. Домът й имаше десет камини, стени, облицовани с дъбово дърво и коприна, гимнастически салон и плувен басейн и несравнима с нищо колекция картини на стари майстори. Джеси-Ан тревожно се питаше дали с Харисън не бяха говорили толкова много през първия месец след женитбата си, че сега нямаше какво повече да си кажат. Сега Харисън ставаше сутрин в шест и изпиваше кафето си още преди тя да е отворила очи. Целуваше я набързо по челото и облечен в черния си анцуг, отиваше да тича. После половин час в гимнастическия салон и тръгваше за офиса. Обаждаше й се по телефона веднъж сутринта и веднъж през следобеда, а по-късно от колата, за да й каже, че е на път за вкъщи. Отначало тя беше доволна, че той мисли за нея, но по-късно това започна да я дразни. Започна да се пита дали не я проверява. Дали не иска да се увери, че е там, където се предполага, че трябва да е. Дали не прави нещо, което не би трябвало да прави. Като например какво, запита се тя мрачно. Да работи като модел? Да приема любовници? Но тя нямаше нужда от любовник и Харисън трябваше да е сигурен в това. Техните нощи все още бяха изпълнени със страст… Само дето дните й бяха празни. Незапълнени с нищо друго, освен със скука. Сега разбираше думите на Харисън: „Имахме пари, но не всичко“.

С копнеж и тъга се замисли какъв можеше да бъде денят й, ако беше момичето на Ройл — пълен с действие, пътувания, набиране на личен опит, нови лица. С хора! По дяволите, точно там беше бедата. Харисън смяташе нейните приятели за лекомислени, а тя намираше неговите за скучни. Когато той се върнеше у дома късно и уморен, жадуващ за тиха и спокойна вечер, тя силно искаше да излезе навън, из града. Компромисът, който правеха, винаги беше един и същ — обикновено излизаха да вечерят в някой първокласен ресторант.

У нея се прокрадваше подозрението, че Харисън я вижда по начин, различен от този, по който се възприема тя самата. Разбира се, тя беше мисис Харисън Ройл, но се обличаше като Джеси-Ан — комбинираше дрехи, които й се харесват, без да обръща никакво внимание на перлите и кожените палта, които той й купуваше. Мислеше, че Харисън намира това за забавно, но той беше силно смутен, когато тя се появи на партито, давано за шефовете на компанията „Ройл“, облечена в бяло кожено сако с широки рамене и червени сатенени панталони, с огромно, яркочервено фалшиво бижу, забодено на деколтето й. Да, тя изглеждаше ужасно и го знаеше. Всички останали съпруги бяха облечени в скъпи и традиционни рокли. И всички носеха перли.

Напоследък не срещаше нито един интересен човек. Рядко идваха гости, защото Харисън предпочиташе да е насаме с нея, което си беше окей. Само дето неговите дни бяха заети и оживени, а нейните — самотни. Често ходеха на театър, но отново сами. Понякога вечеряха в компанията на майка му.

Рейчъл Ройл беше дребна, прилична на птиче, жена. Джеси-Ан обаче мислеше, че тя наподобява по-скоро гарван, отколкото врабче. Рейчъл имаше черна коса, прошарена само с два бели кичура на слепоочията. Носеше я прибрана на кок, обикновено украсен с копринена или кадифена панделка от „Шанел“. Около прекрасните й тъмни очи, толкова прилични на тези на Харисън, личаха бръчките на нейните шейсет години, но тя се гордееше с тях. Останалата част от кожата на лицето й беше гладка като кожата на тийнейджърка и бръчките й придаваха мъдър вид. Джеси-Ан беше сигурна, че по младежки свежата кожа на Рейчъл е съвсем естествена, че не е резултат от намесата на пластичен хирург, но разликата между мъдрите, видели толкова много неща, очи на възрастна жена и младото лице беше зловеща.

Рейчъл Ройл носеше дрехите на „Шанел“ като своя втора кожа. Те прилягаха на дребничката й фигура и отговаряха на изискания й стил. Все още можеше да носи костюмите, които си беше купила преди трийсет години. Беше приела схващането на Лагерфелд за „новата линия“ на Шанел и беше нагодила към него и походката си, така че да отговаря на по-широките подплатени рамене на новите сака. Тя беше, без съмнение, най-сдържаната и най-уравновесената жена, която Джеси-Ан беше виждала. Не бе възможно да се отбиеш просто ей така при Рейчъл и да я завариш да се излежава пред камината по стар пуловер, да яде шоколадови сладки и да чете списание. Рейчъл винаги беше безупречно облечена в спретната пола от туид и копринена блуза, обута с ниските удобни обувки на „Шанел“, които предпочиташе. Във външния вид на възрастната мисис Ройл липсваше каквато и да било небрежност. След първата мъчителна и за двете среща, Джеси-Ан каза мрачно на Харисън:

— Бих се обзаложила, че ако има пожар и всички трябва да излезем бързо от сградата, тя ще носи перлите и панделката в косите си, а сакото й ще бъде безупречно закопчано!

Харисън просто се засмя.

— Нека това не те тревожи — отговори той. — Майка ми винаги си е била такава. Тя е изключителен организатор. Работи за половин дузина благотворителни дружества и успява да поддържа ред във всичките.

— Да, готова съм да се обзаложа! — беше коментарът на Джеси-Ан, която още не можеше да забрави на какво изпитание беше подложена от Рейчъл.

Първата им среща беше изключително любезна. Рейчъл не би проявила грубост към никого, но зад очарователния й поздрав се криеше острота.

— Значи — каза тя, като й подаде ръка (Никаква целувка, помисли си Джеси-Ан, за младоженката?), — ти си тази, за която Харисън се е оженил! (Не „момичето“ или дори „прекрасното момиче“, за което той се е оженил.). Джеси-Ан веднага разбра, че е стъпила върху подвижни пясъци. Дланта на Рейчъл беше студена и твърди, а пронизващите й тъмни очи изгледаха снахата от главата до петите. Със златиста кожа, с грейнали от любов очи, стоплена от слънцето и страстта, облечена небрежно в черни ленени панталони с дължина до глезена и дълга свободна бяла тениска, Джеси-Ан изведнъж се почувства не лошо облечена, а направо разсъблечена, за случая.

— Е, ти със сигурност заемаш много място — беше коментарът, който Рейчъл направи с леденостудена усмивка. — Много си висока, мила моя. — Обърна й гръб и целуна сина си. — Каква изненада, Харисън, да се отбиеш при старата си майка.

Харисън се усмихна.

— Откога се смяташ за стара?

— Изненади като тази ме карат да се чувствам стара — отговори тя, седна на дивана, тапициран със синя коприна, и започна да налива чая от голям сребърен чайник. — С лимон или с мляко? — запита, като подаде чашката на Джеси-Ан, която не се осмели да спомене, че никога не пие каквото и да било, което съдържа кофеин, а я прие заедно с парченце лимон.

— Е, хайде, Джеси-Ан, разкажи ми за себе си.

Зоркият като на гарван поглед на Рейчъл беше прикован в нея и Джеси-Ан остави непохватно чашката в чинийката. Чувстваше се като братовчедката от забутаната провинция Монтана, която гостува на кралицата. По дяволите, каза си тя, като хвърли бърз поглед на Харисън, ти си на двайсет и четири години, обиколила си света и си се грижила повече от успешно за себе си. Дори си се срещала с истинската кралица на прием в Лондон. Тогава защо трябва да се страхуваш от тази жена? Какво е направила Рейчъл в живота си с изключение на това, че се е омъжила за бащата на Харисън? Остави чая си настрани и каза:

— Мисля, че е по-добре да прескочим това, мисис Ройл, защото прекрасно разбирам какво си мислите. Не съм се омъжила за сина ви заради парите му. Имах огромен успех в работата си, а и Харисън не е единственият богат мъж, който ме е молил за ръката ми. Нямам нужда от пари. Нито дори от толкова пари, колкото има семейство Ройл. Освен това — добави тя, като се обърна към Харисън, — не съм от жените, които биха били доволни да бъдат играчка за богати мъже.

Харисън се засмя и тя му се усмихна благодарно.

Мисис Ройл леко порозовя — единственият знак за нарастващия й гняв.

— Господи! — възкликна тя. — Със сигурност си откровена, макар че, разбира се, думите ти трябва да се проверят. Мога да те уверя, че много момичета са преследвали Харисън, откакто неговата красива Мишел умря, но досега той оставаше верен на паметта й. Само се надявам — заради теб — че ще можеш да живееш с това.

— Глупости, мамо — възрази Харисън. — От думите ти излиза, че съм нещо като Макс де Уайнтър от „Ребека“! — Аз обичам Джес и тя ме обича — всичко е толкова просто. Време е вече да зарежеш старите си предразсъдъци и тревоги. Когато я опознаеш по-добре, ще разбереш защо съм се оженил за нея. — Погледна с обич съпругата си, която се извисяваше над Рейчъл дори и както бяха седнали на дивана. — Освен това, не бих могъл да живея без нея — добави той простичко.

Рейчъл разбра, че е победена. Временно, реши тя.

— Тогава, радвам се за станалото — каза тя с усмивка. — Джеси-Ан, мила, седни още по-близо до мен и ми разкажи всичко за работата си. Ще ми бъде много интересно.

Джеси-Ан не можеше да каже, че оттогава насам връзката между двете беше претърпяла сериозен прогрес. Рейчъл Ройл си запази правото да не одобрява женитбата на сина си, въпреки че изразяваше недоволството си учтиво и любезно, с усмивка. По твърдото настояване на Харисън тя се премести в отделен апартамент на по-ниските етажи на същата сграда, който също беше притежание на Харисън. Маркъс Ройл обаче беше нещо различно.

— Със сигурност не мога да те наричам „мамо“ — каза той още когато се видяха за първи път, но й се усмихни широко. — Признавам си, плакат с твоя образ в къси панталонки украсяваше стената ми през цялото време, докато бях в подготвителното училище. Господи! — възкликна той и я прегърна, лъчезарно усмихнат. — Не мога да изразя с думи колко се радвам, че татко най-после е щастлив. Винаги съм се тревожил, че е самотен. По мое мнение, богатите мъже са по-самотни от другите.

Джеси-Ан мислеше, че за своите деветнайсет години Маркъс е най-проницателният и най-чувствителният младеж, който е срещала. Беше висок колкото нея, имаше гъста, права руса коса, арогантния нос и и твърдо очертаните устни на баща си. Очите му също биха кафяви като на баща му, само че малко по-светли. Беше облечен с карирана риза „Леви 501“, носеше бели маратонки „Рийбок“. Беше шампион по гребане, тялото му беше мускулесто като на атлет. Беше толкова открит, прям и лъчезарен, че те веднага станаха приятели.

След първата им среща Маркъс й се обаждаше често от колежа просто за да я чуе, да се осведоми за здравето й или да попита дали наскоро „е влизала в битка с врага“ — баба му. Веселото му бъбрене оживяваше самотните й следобеди. Искаше й съвети за приятелките си, говореше й за училището си, споделяше с нея колко му е трудно да е първенец в учението и да намира достатъчно време за тренировки и по гребане, и по атлетика. Обичаше всички спортове, включително и футбола. Обичаше и партитата, както и периодичните любовни връзки. Струваше й се, че са приятели от години. Понякога откриваше, че заради близостта във възрастта й е по-лесно да разговаря с Маркъс, отколкото с Харисън.

Изящният апартамент, многобройните стаи, пълни с предмети на изкуството и цветя, все повече и повече й се струваха като позлатена, луксозна клетка, уловила в коприненокадифени окови нейната младост и жизнеността й. На Джеси-Ан се струваше, че ще полудее. Всяка сутрин се събуждаше все по-късно, за да убие още няколко часа в прегръдките на съня. Позвъняваше на камериерката си да й донесе чая и препечените филийки в леглото, където убиваше още няколко часа в четене на вестници и списания. Нарочно се бавеше в банята и прекарваше цял час в обличане. Тогава излизаше. Понякога ходеше на фризьор, друг път се срещаше с приятелка за обяд и двете си разменяха клюки, но всичките й приятелки работеха и почивката им беше кратка. Те хукваха отново на работа, като я оставяха над поредната чаша безкофеиново кафе да се пита тъжно какво да прави през останалата част от следобеда.

Най-щастливият миг от деня беше този, в който чуваше стъпките на Харисън по мрамора в преддверието. Съпругът й казваше „добър вечер“ на Уорън, иконома, докато му подаваше куфарчето си, после леко вземаше по две наведнъж стъпалата. Тя отваряше широко вратата и се втурваше да го посрещне. Прегръщаха се и в този миг животът ставаше отново вълнуващ и прекрасен.

Маркъс беше този, който я посъветва да каже на Харисън, че се отегчава и че има нужда да работи, за да занимава с нещо както ума, така и тялото си. Тя притежаваше находчивост и талант, и отчаяно искаше да им намери приложение.

— Татко е голям ревнивец — предупреди я той. — Иска да те пази само за себе си. Не мога да го обвинявам, но просто не е честно. Ти не си от онези жени, които с удоволствие прекарват деня във фризьорския салон или в пазаруване.

Най-после тя събра кураж да каже на Харисън, че иска да работи.

— Но ти ми обеща, че няма да работиш като модел! — възкликна разтревожено той. — Освен това, работата като момиче на Ройл вече е дадена на Мередит Маккол.

Джеси-Ан беше прободена от остра ревност. Мери Маккол беше по-млада от нея, висока, с дълги крайници и блестяща кестенява коса.

— Изборът е добър — призна тя, опитвайки се да запази спокойствие, да не мисли за удоволствието от работата, което Мери щеше да изпита вместо нея. — Но онова, което исках да ти кажа, е, че искам да отворя малка, с ограничен достъп, агенция за модели — само няколко, но наистина добри, момичета и момчета… Познавам всички в този бизнес, защото съм работила за тях! — В сините й очи гореше нетърпение. Сърцето на Харисън се сви. — И съм приятелка с всички топмодели. Те все се оплакват, че агентите им не ги разбират. Но, нали ти е ясно, аз съм една от тях. Знам какво искат да кажат. Ще бъде различно, когато моята агенция се грижи за тях. Не разбираш ли? Аз ще съчувствам на всичките им проблеми, ще им помагам, защото знам от какво имат нужда! Разбира се, знам също така колко алчни са счетоводителите и списанията за нещо различно, затова ще намеря и няколко нови лица.

Като гледаше оживеното й от нетърпение лице, Харисън разбра, че не може да й откаже.

— Предполагам, че не мога да те пазя само за себе си — прекалено е хубаво, за да бъде реалност — каза той с лека тъга. — Защо да не поговорим за това, докато вечеряме?

Джеси-Ан грабна палтото си и тръгна към вратата.

— Готова съм! — извика тя.

— Чакай, чакай, къде отиваш? — запротестира той.

— На вечеря. Направих резервация в „21“…

— Но, Джес, мислех, че можем да вечеряме тук, у дома… Навън вали. А в кабинета ми гори приятен огън, който разпръсква галеща топлина. Не може ли да вечеряме там само двамата, сами?

Тя го погледна, изпълнена с разкаяние. Беше толкова невнимателна, егоистична… Харисън беше работил цял ден… Тя пък беше така развълнувана заради новите си планове…

По време на вечерята му обясни подробно от какво ще има нужда.

— Агенцията ми ще се казва „Имиджис“ („Образи“) — завърши тя, — защото, всъщност точно за това става въпрос.

— А готова ли си да тръгнеш от дъното, Джес? — запита той. — Или очакваш, че ще започнеш бизнеса си от върха и веднага ще разполагаш с луксозно студио на „Мадисън“?

Тя знаеше — ако му каже, че иска точно това, той ще й го даде.

— Винаги съм работила много и упорито — каза гордо. — „Имиджис“ няма нужда от такова студио, за да пожъне успех. Има нужда от лица! Но ти пак си оставаш най-милият и най-щедрият човек на света! — извика тя, скочи на крака и го прегърна. — Ти си още най-красивият и най-сексапилният съпруг!

За Джес любовта, която правиха онази нощ, беше придобила съвсем нова нежност и страст. Струваше й се, че никога няма да може да му се насити, искаше непрекъснато да го докосва, да слее тялото си с неговото. Никога нямаше да го пусне да си отиде.

След два дни тя замина заедно с Харисън на едно от неговите служебни пътувания в студения Далечен изток, а когато се върнаха, разбра, че е бременна. „Имиджис“ трябваше да почака.