Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (23)

Глава 22

Броуди Флайт е хубав мъж, реши Дейна. Беше привлекателен по свой начин — като уличните побойници, които винаги се бият за доброто. Беше чаровен и беше надарен с таланта да води нескончаеми и интересни разговори, които винаги я караха да избухва в щастлив смях. Също така той беше постигнал огромен успех и беше много богат. Тогава защо, питаше се тя, докато двамата вечеряха в „Четирите сезона“, все още чакаше онази тръпка, която се предполагаше, че трябва да изпитва с момче като Броуди, което все ти повтаря, че е лудо по теб.

— Това не зависи от мен — говореше Броуди с печална нотка в гласа. — Всичко, от което се нуждаех, беше да се влюбя в модна фотографка, която ще прави великолепни снимки за моите конкуренти и ще бъде причина за техните астрономически продажби всеки път, когато се скараме! Опитвах се да се преборя с любовта си, Дейна, но загубих… Но съм готов да приема другото предизвикателство, образно казано… Ще бъдеш ли моето момиче, Дейна Лорънс?

— Ах! — въздъхна театрално тя. — За миг си помислих, че ще ми предложиш брак.

Той й се усмихна обезоръжаващо. Очите му гледаха уморено, а по брадичката му беше набола двудневна брада, защото работеше и денем, и нощем по следващата си колекция. Светлосинята му риза беше безупречно изгладена, а костюмът му — перфектно ушит. „Той изглежда, помисли си Дейна, точно така, както трябва да изглежда един дизайнер. Небрежно-елегантен, уж груб, но всъщност мъжествен… Тогава защо, по дяволите, не чувствам нищо към него?“

— Всичко по реда си — каза той весело. — Искаш годежен пръстен, такава ли е работата? Утре ще отидем до бижутерийния магазин на Хари Уинстън или до този на Ван Клийф. А може би нещо от „Картие“? Ти избираш. Но първо искам да ти дам възможност да откриеш какво значи да живееш с лудо момче като мен. Всъщност, Дейна, това не е истина — добави той, станал изведнъж сериозен. — Не те моля направо да се омъжиш за мен, защото се страхувам, че ще кажеш „не“. Реших, че може би първо трябва да свикнеш с идеята.

— Броуди… — Дейна прокара тревожно ръка през гъстата си червена коса, като се питаше какво да му отговори. — Виж — каза тя най-накрая, — не може ли да оставим нещата между нас така, както са си поне за малко? Винаги съм щастлива, когато съм с теб, Броуди… Харесвам те повече от почти всички мъже, които познавам…

— Харесваш ме? — Той повдигна въпросително вежди. — Почти? Не са хубави тези думи, бейб… Бих могъл да преживея това „харесвам“ известно време, докато те накарам да преоцениш нещата, но „почти“ — това ме кара да мисля, че има мъж, когото харесваш повече от мен. Така ли е?

Дейна поклати глава и втренчи поглед в прекрасно наредените в бялата чиния плодове пред себе си… Но, разбира се, Броуди беше прав. Тя не успяваше да се освободи от образа на Вик Ломбарди, от вида на мускулестото му тяло, от профила му, очертан на фона на тъмносиньото небе, нито от предизвикателството, което се съдържаше в погледа му, когато я запита каква е стойността на нейния талант, за желанието, което завладяваше и двамата, когато той я докоснеше, за страстните им тропически нощи…

— Всичко е наред, Дейна — каза Броуди и хвана ръката й през масата. — Реших, че трябва да опитам, това е всичко. Още ли сме приятели?

— Все още ли ме искаш само за приятелка?

Погледът на зелените й очи, тревожен, срещна неговия и Броуди Флайт се прокле за това какъв е глупак, но наистина харесваше това момиче. Тя беше влязла под кожата му с тази своя смесица от напористост и уязвимост…

— Разбира се, че искам да сме приятели — отговори той и целуна дланта й. — И предложението все още остава, Дейна. По което време кажеш.

Но когато по-късно лимузината спря пред нейния блок, Броуди не настоя да влезе за последно питие. Само я целуна леко по бузата.

— Обади ми се следващата седмица, бейб — каза й той. — Ще обядваме заедно. Окей?

Дейна беше обзавела с много любов просторния си апартамент в любимите си цветове бяло и черно, беше си купила модерна съвременна хай-фи техника, картини на постмодернисти, беше добавила малко по-ярки цветове чрез абстрактни рисунки, подредени в редица по стените, но тази вечер той й се струваше безличен и самотен… Просто колекция от предмети и идеи. Една от стените беше запълнена с лавици за книги, които съдържаха подвързани в черно албуми. В тези албуми тя пазеше всички снимки, които беше правила и смяташе, че заслужават да се запазят. Да, пазеше само онези, които говореха за таланта й. В предното си жилище, което беше много по-малко, тя забождаше снимките направо на стените и беше запълнила всяко свободно пространство с тях, но по-късно реши, че никога вече няма да показва работата в дома си. Сега имаше само една снимка в спалнята — първата снимка, висока цели три фута, която беше направила на Гала-Роуз. На нея вниманието привличаха огромните й невинни очи и нежните, меки, чувствени устни.

Взе един албум и коленичи на лакирания паркет. Нямаше нужда да разлиства страниците, за да намери онова, което търси. Албумът се отваряше автоматично на снимката на Вик Ломбарди, направена на острова. Познаваше лицето му добре, все още си спомняше всяка негова бръчица и всяко негово изражение — широкото му чело и тъмната коса, прекрасните му очи, присвити и весели, решителната му брадичка и малко несъразмерно големия нос… „Лицето му подсказва, че той е човек, който никога не прави компромиси“, помисли си тя и затвори албума с въздишка. Беше глупачка, че позволява на спомените да я обсебят. Да, този мъж беше променил целия й живот. Беше получила само една-единствена пощенска картичка от него — на индийски храм — но сърцето й беше прескочило два удара, когато тя прочете съдържанието… „Липсваш ми, Дейна Лорънс!“ Това беше всичко. Беше се подписал простичко: „Вик…“ Нито „С любов“, нито „Прегръдки“, нито „Целувки“, никакви страстни изявления, че не може да живее без нея. А тя се страхуваше, че не може да живее без него.

Трябваше обаче да признае истината поне пред себе си и да се справи с положението. Вик беше преминал през живота й като бляскава комета. Май щеше да го вижда толкова често, колкото и Халеевата комета. Освен по телевизията, където се появяваше редовно, но винаги от някое далечно място, където разумен човек не би стъпил. След първите няколко седмици тя си наложи да престане да претърсва каналите, предаващи новини, само за да види лицето му. Съсредоточи се върху работата си и върху редките си срещи с Броуди Флайт.

Вдигна телефонната слушалка и се обади на момичето, което записваше телефонните обаждания до нея.

— Здравей, Дейна — каза й бодро то. — Гала-Роуз се обади и каза, че пак ще те потърси по-късно.

„По-късно?“, помисли си Дейна. Гала трябваше вече да си е в леглото. Утре щяха да направят снимките за поредицата „Грижа за кожата на младите“ на „Аелон Козметикс“ и тя трябваше да изглежда възможно най-добре. Прослуша автоматично и разсеяно останалите си обаждания, като продължаваше да мисли за Гала. После вдигна отново слушалката и набра номера й, но никой не отговори. Тя, загубила всякакво настроение, отиде до прозореца и се загледа в назъбения нощен пейзаж на Манхатън. Чувстваше се дори по-самотна отпреди. Значи Гала отново беше навън. Най-вероятно с Маркъс Ройл, който, изглежда, монополизираше цялото й свободно време!

Отиде в спалнята, вече изпаднала в отчаяние от чувството за самота, съблече се и си легна, като потръпна от допира на чаршафите до голата си кожа. Сви се на кълбо, затвори очи, обгърна тялото си с ръце и се запита какво я беше прихванало, та така глупаво отклони предложението на Броуди Флайт заради един случайно срещнат непознат като Вик Ломбарди.

„Направо невероятно колко бляскаво изглежда Гала днес“, помисли си Дейна, докато гледаше към нея през лещите на фотоапарата „Хаселблад“. Каквото и да беше правила предишната нощ, очевидно имаше положителен ефект върху нея — момичето просто грееше. Очите й блестяха, кожата й беше безупречна… Гала изглеждаше като всяко момиче, което току-що се връща от разходка сред хълмовете или което е плавало на яхта по крайбрежието на Вайнярд Хейвън, макар че бяха работили през целия ден! Беше удивително колко бързо Гала разви умение да изглежда всеки път различно пред камерата. Сега, изглежда, можеше да се превъплътява без усилие в личностите, които Дейна или работата изискваха от нея. Беше идеална за рекламната кампания, насочена към девойките на възраст от петнайсет до двайсет и четири години, защото цялата концепция беше базирана на безупречната чистота на кожата, блестяща от здраве. Днес Гала беше олицетворение на този идеал.

— Прекрасно, Гала-Роуз, изглеждаш фантастично! — извика Дейна. — Ще направим няколко моментални снимки само за да проверим светлината. — Гледаше как помощникът й Фрости Уайт проявява полароидните снимки и разглежда всяка още при излизането й. Гала стоеше търпеливо пред фотообектива и си представяше, че е на някое прекрасно място заедно с Маркъс, че двамата се разхождат по тихия плаж, вятърът шепне в косите им, а хладният пясък гали краката им… Че от време на време той докосва нежно ръката й и се взира в очите й… Че я целува…

— Великолепно, Гала! Фантастично! Запази замечтаното изражение на очите си още няколко минути, после ще опитаме нещо различно.

Гала си спомни, че Маркъс я чака в стаята си в „Принстън“. Тя имаше намерение да вземе влака в 5:30. Насочи нетърпеливо поглед към часовника, закачен на стената в студиото. Вече беше 4:15, а Дейна продължаваше да снима. Дори да приключеше след половин час, пак щеше да има време, само че щеше да се наложи да си потърси такси, а после да помоли шофьора да кара като бесен през пиковия час в Ню Йорк. Щеше също така да бъде с всичкия този грим по лицето си, защото нямаше да има време да го почисти, а мразеше да показва на Маркъс лицето си на модел. Когато беше с него, искаше да бъде самата себе си.

— Исусе, Гала! Какво се е случило? — извика Дейна. — Загуби онова изражение, което ми трябва. Изведнъж заприлича на изтормозена домакиня от предградията, която има ужасно лош ден!

Гала я погледна, наранена, когато Дейна започна да вика стилистката.

— Окей, Моника, обработи я с онези английски гримове на Джоузеф… Може би вдъхновението й ще се върне.

— О, аз мислех, че… — извика Гала, но когато видя заплашителното изражение на Дейна, млъкна изведнъж.

— Да, Гала? Какво си мислеше? Че сме свършили за деня? О, видях те като гледаше часовника. Къде мислиш, че се намираш, Гала-Роуз? Във фабрика, където звънецът известява края на работното време в 4:30 и всички оставят инструментите и си отиват у дома? — Тя изгледа гневно Гала, като в същото време си мислеше колко страхотно изглежда. Вече не беше така сърцераздирателно слаба и бедна, както когато я намери в Лондон. Изглеждаше шик, странно красива, щастлива — като момиче от… Къде? Не приличаше на момиче от Ню Йорк, нито от Калифорния… Не, Гала беше европейка. И беше придобила такава… жизненост. Вижте сега как отвръща на погледа й — нещо, което не би направила преди няколко месеца… И, по дяволите, не биваше да го прави и сега!

— Обещах на Маркъс да хвана влака в 5:30 — каза Гала. — Не съм разбрала, че ще работим до толкова късно… Все пак, тук сме от десет сутринта…

Дейна почувства, че и нейната енергия е на привършване. Оживление й даваше единствено съзнанието, че кампанията върви страхотно, а ето че Гала съсипа всичко.

— Напоследък говорим все за Маркъс, нали? — избухна гневно тя и хвърли „Никона“ си на масата. — Само за него мислиш. В лошо настроение си и не можеш да работиш, когато не е наблизо, а когато е — искаш да си с него! Никога не мислиш за работата си или за отговорностите си!

— Дейна, това не е вярно — възрази Гала. — Знаеш, че работя до късно — докато ти кажеш. Никога не съм поставяла Маркъс преди работата.

— Ами аз? — извика Дейна. — Вече пет пари не даваш за мен! Аз те доведох тук, помниш ли? Извадих те от онази дупка, в която живееше в Лондон… Не заради Маркъс Ройл!

— Разбира се, че помня. И винаги ще ти бъда благодарна — каза шепнешком Гала, а по бузите й се затъркаляха сълзи. — Как бих могла да ти го докажа? Вече ти казах, че ще работя… Веднага ще се обадя на Маркъс и ще му кажа, че няма да успея.

— Не си прави труда! — отговори Дейна. По лицето й се стичаха сълзи на самосъжаление и падаха върху бялата й блуза от сатен. — Аз те създадох, Гала-Роуз, а сега Маркъс иска да те открадне. По дяволите, не е честно!

— Но аз пак ще бъда твоят модел, Дейна, никога няма да работя за когото и да било другиго — каза умолително Гала, хлипайки и подсмърчайки. — Обещавам, че ще бъда на разположение винаги, когато кажеш. Точно както и сега.

— О, така ли? Бих искала да видя как ще стане това, когато Маркъс каже: „Хей, Гала, моля те ела на мача между Принстън и Йейл“, а ние имаме снимки на другия ден. Или ако имам нужда от теб в Европа, а ти се мотаеш без настроение и гледаш тъжно във фотообектива, защото копнееш за любимия си. Любов! Господи! Мразя любовта!

Завъртя се на пети и излезе с гръм и трясък от студиото, като остави Гала да хлипа безпомощно. Дейна изтри с ръкава на бялата си блуза своите собствени сълзи, изкачи стъпалата и отвори рязко вратата на офиса си, а после я затръшна след себе си.

— Е, е — каза Вик Ломбарди и й се усмихна от мястото си върху тапицирания в скъпа кожа стол до прозореца. — За какво е всичко това? Война в модния свят? Буря в чашата за чай на „Вог“?

— Ти? О, ти! — извика Дейна, отметна червената си коса назад от очите, за да го види по-добре, и затропа гневно с крак. — Защо се появи точно сега?!