Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (42)

Глава 41

Гала се беше излегнала в шезлонга на верандата на ранчото Фрамингам. Дългите й крака бяха протегнати пред нея, а очите й бяха затворени. Не спеше. Беше прекалено щастлива, за да похаби чудесен следобед като този. Чуваше щастливите писъци на Джон, който, с помощта на Харисън и Маркъс, се учеше да язди новото си пони. А от кухнята се носеше аромат на нещо вкусно.

Беше тук вече от два месеца. Кракът й започваше да възвръща подвижността си, а тя отново се чувстваше както преди злополуката. Но не като старата Гала. Беше израснала, беше се превърнала в нова, по-завършена личност. Беше приключила с миналото. Вече не изпитваше вина, че не е успяла да хване протегнатите ръце на Уейн. Тя самата щеше да реши дали да се нарича Хилда или Гала. И дали в бъдеще ще стане мисис Маркъс Ройл.

Като отвори очи, видя красивата чувствена статуя, която украсяваше фонтана в градината и която Харисън и Джеси-Ан бяха донесли от Италия, където бяха заминали на втори меден месец. Двама влюбени бяха преплели тела, заобиколени от русалки и морски божества. В далечината се виждаха Маркъс, който яздеше арабска кобила, и малкият Джон върху новото си пони Джоли. Слава Богу, нищо лошо не се беше случило на детето, но бледа дълга линия загрозяваше, макар и леко, красивото лице на Джеси-Ан. Нито тя, нито Харисън, изглежда, я забелязваха, а и тя щеше да изчезне с течение на времето. Както и да е, щастието на Джеси-Ан не идваше от съзнанието за собствената й красота, а от любовта на Харисън, присъствието на Джон и очакването на новото бебе, което беше на път.

„Това е моето ново семейство?“, помисли щастливо и доволно Гала. Това бяха хората, които я обичаха и които и тя обичаше. Те я приемаха такава, каквато беше.

Първоначалната амбиция да стане модел й беше вдъхната от Джеси-Ан, Карълайн й беше помогнала да повярва в себе си, но Дейна, милата Дейна беше тази, която всъщност създаде Гала-Роуз. Тази Гала-Роуз, чиито снимки украсяваха кориците на шест водещи списания тази година. Догодина успехът щеше да е още по-голям, но нито една от снимките нямаше да е направена от Дейна. Тя беше някъде по света с Вик Ломбарди. „Изненадите на Дейна“, тоест снимките на Гала, направени на онова последно дълго турне, бяха имали огромен успех и получиха признанието на всички фотографи, както и на публиката. Изложбата обиколи големите европейски градове и беше посетена от рекорден брой хора. Но Дейна не придружаваше изложбата, за да види успеха. Тя отиде с Вик до болницата при Гала и двете плакаха, всяка положила глава на рамото на другата, повтаряйки, че вината е нейна. Повтаряха това дотогава, докато то загуби всякакво значение. И после Дейна изчезна, за да намери щастието си другаде.

— Ей, сънливке! — извика й Маркъс и дръпна леко косата й. — Ммм, май мирише на нещо прекрасно.

— И аз усещам аромата — извика Харисън.

— И аз! — извика и малкият Джон, който го следваше по петите.

— Това игра на въображението ми ли е, или ми мирише на нещо изгоряло? — запита Харисън.

Вратата към верандата се отвори и на прага застана Джеси-Ан засрамена. Престилката, която покриваше дънките й до коленете, подчертаваше бременността й. Бузите й бяха зачервени, а косата — в безпорядък.

— Относно ябълковия пай — каза им тя, когато миризмата на изгоряло стана още по-силна. — Никога преди не съм пекла такъв…

„Смехът на това семейство, помисли си Гала, е най-хубавият звук на света. И искам да го чувам постоянно.“