Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (12)

Глава 11

Стю Стансфийлд харесваше това, което виждаше. Снимките на Дейна за каталога на „Ройл“ бяха с чисти линии, съвременни, съвършени. Беше успяла да представи нещата така, че първо се забелязваха дрехите, а после моделите. И все пак снимките сякаш притежаваха характер, бяха като отделни личности. Моделите бяха млади, но не по онзи агресивен начин, който съвременната младеж приемаше. Онези от тях, които бяха използвани за по-големите размери дрехи и за модата за възрастни, изглеждаха зрели и отзивчиви. Дори малките деца си бяха обикновени малки деца, а не като онези копелета, които ти се иска да сриташ грубо! И въпреки че всички снимки бяха направени в студиото на „Имиджис“, Дейна беше успяла да придаде на декора топлина и слънчева светлина, така че никой не би могъл да се досети, че това са просто декори. Беше направила и нещо друго — точно обратното — при снимките, представящи банските костюми. Там личеше, че водните пръски са изкуствени. Моделите се смееха, викаха и подскачаха сред надуваеми дюшеци и спасителни пояси, стиснали в ръце гумени патета, лодки, играчки. А помпозната библиотека с дървената ламперия придаваше царственост и величие на нескъпите екопалта на „Ройл“, които изглеждаха достойни за кралица.

Стю се облегна назад в коженото си кресло и кръстоса ръце под главата си. Усмихна се щастливо. Тази година каталогът на „Ройл“ щеше да притежава малко от романтизма на Лора Ашли и бляскавата примамливост на туристическите реклами — на красивите пейзажи, трансатлантическите лайнери, на огромните вили. Нямаше да бъде просто страница след страница обикновени снимки… Дейна Лорънс и Джеси-Ан бяха направили цялостна революция в подхода на „Никълс Маршъл“.

Добре беше, че Рахел Ройл беше заминала на дълго пътуване, защото не би го одобрила. Думите й със сигурност щяха да бъдат най-незаслужената обида на века! Всъщност Рахел беше тази, която винаги настояваше каталогът стриктно да се придържа към представите и оригиналната идея на покойния й съпруг, като през годините бяха правени само дребни, несъществени промени. А Стю не можеше да й каже, че греши, защото поръчките на „Ройл“ винаги бяха огромни, продажбите никога не намаляваха. Но, от друга страна, не се и увеличаваха. Той знаеше, че каталогът ще предизвика жесток спор в семейството. Кавгата щеше да избухне още щом Рахел го види. Но Харисън беше този, който им нареди да възложат изпълнението му на Джеси-Ан и „Имиджис“, и то без да поставят никакви условия. И той трябваше да се справи с капризната си и властна майка. Моля те, Господи, нека да успее! Борбата със страховитата мисис Ройл не беше нещо, което Стю можеше да очаква с нетърпение.

Червената лампичка на телефона му мигаше настоятелно и той вдигна слушалката, без да може да откъсне напълно вниманието си от снимките, разпилени по бюрото му.

— Обаждат се от „Имиджис“, мистър Стансфийлд — информира го секретарката му.

Той изчака да го свържат и каза:

— Здравей, Джеси-Ан, как я карате?

— Мистър Стансфийлд, на телефона не е Джеси-Ан. Лоринда Мендоса е, счетоводителката на „Имиджис“. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя, но помислих, че ще е по-добре да говоря първо с вас. А после може би вие сам ще пожелаете да поговорите със счетоводния си отдел. — Лоринда направи кратка пауза, но той не каза нищо, така че тя продължи: — Разбира се, знаете, че „Имиджис“ е съвсем нова компания и постъпления на пари в брой биха й помогнали много. Може би ще помолите счетоводния отдел да побърза с плащанията по каталога на „Ройл“. Досега бавеха всяка една вноска с около месец, понякога дори с шест седмици, а вие знаете колко трудно е на дребния бизнес да издържи на такъв натиск и на такава липса на пари в брой.

— Не знаех за това положение на нещата — каза Стю изненадан.

— Хората с вашето положение рядко знаят за това, мистър Стансфийлд, но такава е тактиката на повечето счетоводни отдели. Ще ви бъда много благодарна да се погрижите това да не се случва повече. Не искаме да ядосваме Харисън, нали?

Стан гледаше изумено слушалката в ръцете си. Момичето го заплашваше! И от къде на къде счетоводителката на „Имиджис“ наричаше Харисън по име, без „мистър“ отпред?!

— Ще говоря с главния си счетоводител, мис Мендоса — каза той и рязко прекъсна връзката.

Лоринда се отпусна блажено, на устните й играеше самодоволна усмивка. Когато се върне Карълайн, ще може да й каже, че отсега нататък „Никълс Маршъл“ ще им плащат навреме! Знаеше, че Карълайн се тревожи за това.

Сега, когато най-после се беше промъкнала в „Имиджис“, щеше да затвърди позициите си, да стане незаменима. Щеше да се превърне в добрата стара Лоринда, на която може да се има доверие, на която може да се разчита, че ще свърши работата добре и навреме, на която може да се поверят различни други задачи, с които никой не иска да се занимава. О, да, за много кратко време ще започнат да се питат какво са правили досега без нея. Вече постави онова гадно копеле Стансфийлд на мястото му. Отсега нататък той ще знае с кого си има работа, беше се погрижила за това, като уж случайно беше изтървала името на Харисън.

Последния път, когато Стансфийлд се беше отбил тук, той се въртеше само около Джеси-Ан. Прегръщаше я, целуваше я и й се подмазваше само защото беше съпруга на Харисън. Беше превъзнесъл Дейна до небесата, беше бъбрил с Карълайн за Лондон и за изкуството, но дори не беше забелязал Лоринда, която чакаше, останала на заден план, в сянка. За него тя беше проста служеща в офиса, но точно там той грешеше. Не знаеше, че тя е приятелка на Харисън, че Харисън се грижи за нея, че й помага… Също така не знаеше, че тя се смята за ангел пазител на Харисън и че скоро тя ще се грижи за него. Харисън имаше нужда от нея, както и малкият Джон, и някой ден те щяха да й бъдат благодарни, че е там, че е заела мястото на Джеси-Ан.

Издърпа горното ляво чекмедже на металното си работно бюро и извади ножа, който държеше там, увит в много пластове мека хартия. Острието се беше поизхабило от дългогодишна употреба, а дръжката беше нащърбена леко на едно място, когато баща й веднъж, в пристъп на силна ярост, го беше забил в кухненската врата. Той използваше този нож, за да подрязва розите и люляка. Прекарваше дълги часове да го наточва в кожен ремък, докато острието не станеше остро като бръснач и не започваше да блести. Беше доволен, когато само с едно-единствено замахване успееше да разсече на две някоя огромна диня. Лоринда си спомняше двете кървавочервени половини, от които капеше сладък сок, разпилените семки по кухненската маса.

Но сега не беше време за това, каза си тя. Първо трябваше да се свърши доста работа. Основният й проблем беше как да се доближи до Харисън. Все още не беше поканена нито веднъж в дома му, но това не беше изненадващо, тъй като Джеси-Ан прекарваше по-голямата част от времето си тук, в агенцията. Единственият начин да спечели сърцето на Харисън беше чрез малкия Джон. Сега той беше на повече от годинка и вървеше несигурно, буташе и бъркаше навсякъде. Джеси-Ан го вземаше със себе си в агенцията през повечето следобеди, защото беше прекалено заета, за да се върне у дома да го види. А всичките тези гримьори, стилисти и модели се отнасяха с него като че ли беше малко досадно кученце, редуваха се да го гушкат, носеха му играчки и го целуваха, както са с начервени устни. Вече съсипваха неговата невинност! Мръсният живот, който майка му водеше вече биваше налаган и на него! Лоринда внимателно прибра ножа в чекмеджето и го затвори. Времето изтичаше — заради малкия Джон трябваше да предприеме нещо много скоро. Но трябва внимателно да планира нещата. Само така ще може да освободи Харисън и Джон от покварата на Джеси-Ан и когато всичко приключи, естествено, тя ще заеме мястото й. Ще защити Харисън от злото и, разбира се, Джон ще й бъде като роден син.

 

 

Карълайн излезе от стаята, в която беше проведено първото събрание на рекламния отдел на „Имиджис“, много доволна от постигнатото. Сега, когато агенцията беше вече навлязла в бизнеса, тя щеше да се погрижи името й да стане известно на целия свят. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Името й вече се споменаваше в търговските журнали, за нея се говореше и по „Седмо авеню“, както и на „Мадисън авеню“. Сега, след сключването на сделката с „Авлон Козметикс“, настъпи времето за мощна рекламна кампания.

Джеси-Ан беше тази, която започна преговорите с „Авлон“, но Карълайн я доведе до успешен завършек и подписа договора. Работата на Дейна беше разгледана буквално под микроскоп от изпълнителните директори и шефовете на рекламата на „Авлон“. Най-голямо впечатление им направиха последните снимки на Джеси-Ан, които я разкриваха в нова светлина — различна, по-нежна, по-зряла, нещо средно между Грейс Кели и Катрин Деньов. Договорите с „Авлон“ и с „Никълс Мартин“ бяха едни от най-доходните въобще и бяха в техните ръце!

Сега трябваше само да намерят най-подходящия модел. Джеси-Ан отказа да се снима повече, макар че можеше да спечели цяло състояние, и с това въпросът приключи. Макар парите да бяха най-малкият от нейните проблеми, те все още бяха главният проблем на „Имиджис“, защото предстоеше компанията да бъде разширена. Карълайн прехвърли наум имената на малкото им познати модели. На първо място бяха снимките за „Ройл“ и „Авлон“, но имаха и други, по-дребни поръчки — брошурите за новия сезон на една туристическа агенция, снимките за корицата на новия албум на една рокгрупа, която им беше поверила и рекламната си кампания.

Карълайн вървеше бързо. Пресече „Мадисън“ и тръгна по „Петдесет и пета“ към „Трето авеню“. В мрачния октомврийски ден беше настъпила промяна — внезапно и неочаквано се беше показало слънцето. Едва преди седмица Карълайн се премести в собствен малък апартамент близо до западната част на Сентръл Парк и „Линкълн“ — нещо, с което много се гордееше. Абсолютно всичко беше наред в живота й… Или почти всичко. Така и не чу нито дума повече от Перикъл Яго, макар че изпълни съвестно задължението си и обиколи всички художествени галерии вместо него.

Не че й пукаше чак толкова много, когато Перикъл се ожени за Евита, продължи да мисли Карълайн, докато си проправяше път през натовареното движение като истинска нюйоркчанка, но й пукаше за това, че са я направили на глупачка. Да, беше се държала глупаво в случая с Перикъл Яго. Много глупаво. Никога вече, реши тя, като зави и навлезе в тясната уличка, на която се намираше „Имиджис“. Отсега нататък щеше да бъде независима и самостоятелна, свободна като птичка, няма да даде сърцето си на никого. И без това от работа не й оставаше време за любов. Така животът й беше много по-добър. „Признай си, Карълайн, каза си тя с усмивка и отвори вратата на агенцията, никога в живота си не си била по-щастлива, отколкото през последните шест месеца, откакто «Имиджис» навлезе в бизнеса!“

„Имиджис“ се разрастваше по-бързо, отколкото се осмеляваха да мечтаят. Дейна беше предизвикала истински фурор в света на фотографията и рекламата с новаторския си свеж подход, с черно-белите си снимки, често правени извън града, и с еднаквото си отношение към скъпите дрехи висша мода и тези, които всички можеха да си купят. Агенцията разполагаше вече с две студиа, а се обсъждаше и възможността да се купи съседната сграда, с което щяха да имат още помещения.

Карълайн обичаше да мисли, че „Имиджис“ е Бродуей в умален мащаб, където във всяко студио се състои различно представление. А понякога имаха по две, три и дори четири представления на ден.

Сутринта — матине, а вечерта — вечерно представление. И всяко със свой собствен състав, декори и сценарии. Това беше точното амплоа на Карълайн и тя се отдаде изцяло на работата, също като Дейна и Джеси-Ан. Но имаше все пак един проблем. Карълайн нямаше нищо против да играе ролята на изпълнителен директор през цялото време, но Джеси-Ан имаше съпруг и дете, които изискваха от нея да им посвещава също толкова време, колкото и на агенцията. Джеси-Ан просто не можеше да постигне това. Карълайн въздъхна, докато събличаше палтото си. После отиде до бюрото, където я чакаше цял куп поща. Това беше единственият облак, който закриваше хоризонта пред „Имиджис“, а на нея й се струваше наистина огромен!

— Карълайн, може ли да говоря с теб за минутка? — запита Лоринда.

Карълайн забеляза бялата копринена блуза на Лоринда, закопчана чак до врата, и черната клоширана пола, в която изглеждаше по-дебела от обикновено. Грубата й накъдрена черна коса беше прибрана назад и откриваше ниското й чело. Шнолата й беше така огромна, че стърчеше от двете страни на главата й. Карълайн въздъхна от отчаяние. Въпреки че Лоринда си беше сложила червило, цветът му никак не й отиваше. Изглеждаше почти синьо на тъмната й кожа. Като отстъпи крачка назад, за да избегне тежкия мирис на парфюма й, Карълайн си помисли, че много би искала да харесва Лоринда повече, но момичето като че ли не умееше да бъде дори малко учтиво и мило. Не предизвикваше никакви чувства, които да застанат в основата на евентуално приятелство. Никога не се усмихваше, не поздравяваше, не разговаряше просто ей така. Липсваше й чарът, от който всички други в „Имиджис“ преливаха — и моделите, и клиентите. Карълайн никога не би избрала Лоринда за работа в „Имиджис“ — момичето никак не се вписваше в обкръжението — но нямаше избор. Лоринда й беше наложена, така да се каже. Дори Джеси-Ан, която беше най-милото същество на света и беше помогнала на Лоринда в началото, беше възразила, когато Харисън беше предложил тя да работи за „Имиджис“. Но ето я тук и, трябваше да й се отдаде дължимото, беше много добра в работата си.

— Лоринда — каза Карълайн мило, — защо не отидеш при Ектор да ти направи прическа? Той е истински гений, както знаеш. Виж само какво постигна с моята коса, която въобще не се поддаваше на гребена! — Тя жизнено разтърси късите си къдрици и се засмя от удоволствие, когато те се подредиха сами в същия порядък след това.

— Благодаря ти — отговори Лоринда сковано, — но харесвам косата си така. Не чувствам никаква нужда да имам прекрасна прическа…

Тя рязко спря да говори, но Карълайн знаеше какво ще каже — „каквато нужда очевидно имате и ти, и Джеси-Ан“. Сви рамене — това си беше проблем на Лоринда.

— Окей, Лоринда, кажи какво има? — запита тя, станала отново делова.

— Просто исках да ти кажа, че се обадих на Стю Стансфийлд и уредих сметките по каталога на „Ройл“ да бъдат изплащани навреме в бъдеще.

Лицето й грейна в победоносна усмивка, а Карълайн я загледа с нескрито любопитство, чудейки се как тази невзрачна мишка е имала смелостта да се обади на Стансфийлд. Да се обади на шефа на една от топ агенциите в Манхатън и да се разправи с него по телефона беше подвиг!

— Реших, че е време някой да ги постави на мястото им — продължи да говори Лоринда. — Обясних на мистър Стансфийлд, че като нови в бизнеса ние имаме нужда да получаваме парите си навреме, и то в брой.

— И какво каза мистър Стансфийлд?

Лоринда потупа косата си и отново се усмихна.

— О, мисля, че ме разбра правилно, особено когато му обясних, че закъсненията може би няма да се понравят на Харисън.

Карълайн подсвирна.

— Исусе! Казала си това!

— Да. И номерът мина. Е, както и да е, това е. Ще трябва да запиша всички счетоводни отчети в новата ни компютърна система, Карълайн, и скоро ще можем да проверяваме бързо и точно какво е положението ни — само с един поглед. А после ще се погрижа да ги поддържам в идеален ред.

— Благодаря ти, Лоринда. — Карълайн гледаше как момичето излиза през вратата с тежката си тромава походка, все още шокирана, че Лоринда е направила намек за изнудване на Стансфийлд. Това никак нямаше да се хареса на Джеси-Ан. Всъщност, реши благоразумно Карълайн, ще е най-добре, ако Джеси-Ан въобще не разбере за малкото прегрешение на Лоринда. Тя щеше да побеснее само като чуе, че името на Харисън е било използвано в защита на „Имиджис“ — дори когато става въпрос за плащане от страна на неговата компания. Цяло щастие беше, че Джеси-Ан беше излязла на външни снимки с Дейна, защото Карълайн със сигурност имаше намерение да запази случая в тайна.

До три часа Карълайн вече беше успяла да се погрижи за по-голямата част от пощата, която лежеше върху бюрото й, и сега размишляваше над чашка горещо кафе — макар че да пие кафе сама едва ли си струваше. Да споделиш кафето с компанията на някого, беше далеч по-забавно. Но студиото беше празно този следобед — първите снимки щяха да започнат едва в шест часа. Дори Ед Замурски го нямаше — беше си отишъл завинаги. Джеси-Ан й беше показала някои от заплашителните писма и Карълайн беше потръпнала ужасено, като разбра за тази мръсотия… Беше по-лошо дори от обикновено порно, това бяха дълбоко скритите в подсъзнанието мисли на сексуален маниак! Но Джес беше решила, че вече не се нуждае от Ед, тъй като студиото и офисът непрестанно бяха пълни с хора и тя никога не оставаше сама — значи нямаше от какво да се страхува и, което беше много странно, вече няколко месеца не беше получавала анонимни писма.

— Здравейте. Това ли е агенцията „Имиджис“?

Сърцето на Карълайн прескочи два удара, а устата й пресъхна, когато видя кой стои пред нея — някого, когото познаваше добре. Калвин Дженсън имаше гъста, леко чуплива тъмноруса коса, отметната назад от високото му чело, с дължина до раменете. Имаше тесни зелени очи, силно изразени кости, широка и твърда челюст и тен, присъщ на мъжете модели.

— Аз съм Калвин Дженсън — каза той с бавния провлечен говор на жителите от западните щати. — Това е „Имиджис“, нали? Не съм сбъркал мястото?

— Със сигурност не сте — каза Карълайн, а думите й прозвучаха като възклицание. — Няма ли да седнете, моля, мистър Дженсън?

Калвин се засмя, с което показа силни, квадратни, съвършено бели зъби, чиято цялост не беше нарушена нито от пломби, нито от корони. Калвин беше, съвсем естествено, физически съвършен. И въпреки че широките му рамене бяха скрити под яке от най-мека кожа (от „Армани“), че стройните му хълбоци и силни крака бяха покрити от мек панталон от туид (от „Версаче“), а загорелият му гръден кош не се виждаше заради обикновената на вид бяла риза (от „Ферер“), Карълайн много ясно съзнаваше какво се крие под дрехите. Калвин незабавно правеше впечатление на жените с красотата и сексапила си, а коя беше тя, че да се бори с въздействието му?

— Вие сте англичанка — каза той и седна грациозно на един от белите столове. — Тъкмо се връщам от Лондон, където бях по работа. Хубав град, хубави хора. Но не срещнах нито един, който да говори като вас. Вие говорите като хората от висшата класа.

Карълайн се засмя.

— Наистина ли говорът ми изглежда така предвзет? Съжалявам.

— Не съжалявайте. Харесва ми. — Подпря лакти на бюрото й и се взря в очите й. — Имам добри инстинкти, знаете ли — каза шепнешком. — Чувствам кога мога да имам доверие на някого, и знам, че мога да имам доверие във вас. Как се казвате?

— Карълайн… Карълайн Къртни.

— Съвършено, просто съвършено. Да, наистина ми харесва… Карълайн Къртни, ха! Име от висша класа за момиче от висша класа. Какво правите тук, в „Имиджис“?

— Работя тук — призна тя и се изчерви. — Всъщност аз съм партньор в бизнеса на Джеси-Ан. Грижа се за деловата част — намирам нови поръчки, съставям графика на студиото, подбирам кандидатите за работа. Докато тя се занимава с моделите и творческата страна на нещата. В това й помага и Дейна, фотографът на „Имиджис“, която е на път да стане третият ни партньор.

— Чух за това — каза Калвин, а погледът му задържа този на Карълайн. Тя не издържа и смутено погледна встрани. — Всъщност, може да се каже, че затова съм тук. Имах страшна кавга с Хилари Гоу от „Моделмания“, моята бивша агентка.

Карълайн не смееше да диша. Неговата бивша агентка? Възможно ли беше Калвин да си търси нова агенция? Господи, всички в Ню Йорк — всички в света — ще го вземат на минутата. Калвин работеше без да спира, той беше истинска машина за правене на пари.

— Имах спор и с Брахман — продължи да говори Калвин, като се облегна назад и постави краката си на бюрото на Карълайн, а тя загледа с възхищение италианските му каубойски ботуши, които струваха шестстотин долара и бяха изработени от най-мека кожа. — Кажи ми какво мислиш за това тук? — запита той и извади няколко снимки от кожената чанта, марка „Вюитон“, която носеше преметната през рамо. — Хайде, Карълайн, искам да чуя честното ти мнение, моля те.

Като изтри внезапно изпотената си длан в жълтата си ленена пола, Карълайн внимателно взе снимките от ръцете му, избягвайки да го докосне. На тях Калвин, загорял от слънцето и много красив, не носеше нищо, освен чифт слипове. Тя ги разгледа, смръщила вежди. На някои от снимките той беше по боксерки, на други — по обикновен потник и слипове… Но някак си те бяха лишени от сексуалност заради традиционното представяне на бельото, заради дългогодишната практика да се снима по един и същи начин.

— Боклук! — възкликна тя презрително. — Как е могъл Брахман да ви стори това?!

Калвин се наведе по-близо към нея.

— И аз не мога да си представя. Мислиш ли, че може би ми завижда? Защото той самият остарява… Или е това, или мисли, че съм педераст… Или може би той е обратен?

Карълайн се засмя.

— По този въпрос ще трябва да разговаряш с Дейна, тя е нашият настоящ експерт по Брахман. Дейна е работила с него цели две години.

— Така ли? Е, Карълайн, нямам намерение да съсипвам кариерата си заради тези ужасни снимки. Съвсем същото казах и на Брахман. — Той й се усмихна. — Можеш да си представиш какво стана — копелето направо побесня, каза някои отвратителни неща за характера ми… „Няма нужда да навлизаме в интимни подробности, отговорих му аз. Казвам само, че тези снимки за нищо не стават!“ Е, питам те, какво лошо има в това? — Тесните му зелени очи блестяха закачливо изпод тъмнорусите вежди, когато продължи: — Както и да е, Брахман се обади на Хилари Тоу, а тя със сълзи на очи се нахвърли върху мен… Обвини мен! „Лейди, казах й аз, не забравяш ли нещо? Твоят клиент съм аз, а не този изпял песента си фотограф. Ако искаш да представяш него, давай! Защото аз си тръгвам.“ Точно това и направих, само че побързах да покажа снимките на Броуди Флайт, преди онези да са се добрали до него.

Карълайн облиза нервно устни, погълната от разказа му. Броуди Флайт, разбирай Бродерик Файнстейн, беше яко и издръжливо момче от Бронкс, влязло в света на модата направо от улицата. Сега беше един от топдизайнерите в Америка и дрехите му — както конфекция, така и висша мода — вече, според слуховете, му носеха по милиард долара годишно. Карълайн беше чела някъде, че той иска да създаде ново, унисекс бельо, предназначено за масовия пазар, с което да прехвърли границата на един милиард.

— И какво каза Броуди Флайт? — запита тя нетърпеливо.

— Броуди ми е стар приятел. Познавам го още от времето, когато навлезе в модата. И винаги съм участвал в показването на неговите колекции. Той ги погледна само веднъж — точно както направи и ти — и каза: „Боклук. Какви игри играе онзи?“ — Калвин се усмихна като видя шокираното изражение на Карълайн. — Броуди така си говори — обясни той. — Само дрехите му изглеждат фини и изтънчени.

Тя избухна в смях.

— И тогава какво стана?

— Казах му, че съм напуснал Хилари и „Моделмания“, а неговият отговор беше: „Добре е, че си се отървал от тях. Защо не опиташ нещо ново? Например, чувам само хубави неща за «Имиджис»… Джеси-Ан Паркър със сигурност познава работата, а имат нов фотограф, момиче, което наистина си го бива“. И така — Калвин отново се облегна назад, доволно усмихнат, — ето ме тук. И ако това момиче, вашият фотограф, е толкова добра, колкото се говори, аз и Броуди искаме тя да направи рекламните снимки за „Бодилайнс“.

Карълайн беше така изумена, че не можеше да отговори… Новата линия за бельо на Броуди можеше да издигне „Имиджис“ или да ги срине в калта… Защото на „Имиджис“ щеше да тежи отговорността да представи нещата по съвършен начин, да втълпи на масите, че обикновените памучни боксерки и потници могат да стоят секси както на момчетата, така и на момичетата…

— Рекламната агенция, която се занимава с това, е „Монахан, Карнелиан, Маркс“ — каза й Калвин. — Те ще ви предоставят подробностите по кампанията. А аз ще дойда само за снимките. — Като се усмихна с умопомрачителната си усмивка, той се изправи и преметна чантата си през рамо. — Трябва да тръгвам — каза на Карълайн, като я гледаше внимателно право в очите. — Отивам в спортния комплекс — един час скуош, двайсет дължини в басейна, половин час в „Наутилус“ и после… Какво ще правиш довечера?

— Още не съм мислила по въпроса — каза тя тихо и срамежливо, удивлявайки се на силата и на жизнеността му. Ако тя направеше всичко това, щеше да й се наложи просто да лази до леглото си.

— Чудесно. Защо да не дойда на вечеря в дома ти? Осем часът добре ли е? Ще ми напишеш ли адреса си?

Карълайн надраска адреса си на гърба на визитна картичка на агенцията.

— Чудесно — каза Калвин и я прибра в джобчето на ризата си. Наведе се отново над бюрото и постави длан под брадичката й. Вдигна лицето й към своето и дълго време я гледа, а тя чакаше, останала без дъх, и усещаше от ясно по-ясно колко гладка и нежна е загорялата му кожа и колко твърди и страстни са устните му — толкова близо до нейните.

— Ти си една много красива лейди, мис Карълайн Карстеърс — каза той най-накрая, обърна се и тръгна към вратата.

— Къртни! — извика тя след него. — Не се казвам Карстеърс, а Къртни.

— Ще се видим в осем, Къртни. — Той й махна с ръка, мина през вратата и изчезна.

Карълайн се отпусна немощно в креслото си. Пулсът й биеше учестено, устата й беше пресъхнала от вълнение. Забрави и за „Имиджис“, и за Броуди Флайт… Калвин Дженсън щеше да й дойде на гости за вечеря!