Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (39)

Глава 38

В хотел „Карлайл“ Мат разгледа внимателно плика. Беше същият като този в джоба му, напечатан на електрическа пишеща машина с червена лента, и беше адресиран до мисис Ройл. Съобщението беше само от два реда: „Джеси-Ан, стой до телефона и не се свързвай нито с Харисън, нито с полицията, ако ти е мил животът.“

По дяволите! Очакваше повече от това. Тази жена беше психопат. Беше се надявал, че тя ще действа импулсивно, ще сипе заплахи и други думи, с които ще му подскаже къде е в момента, какво всъщност иска. Макар той да се страхуваше, че всъщност знае отговора на последния въпрос. Лоринда търсеше отмъщение, а не пари. Око за око, зъб за зъб. Лоринда искаше Джеси-Ан. Единственият въпрос, който оставаше, беше — отмъщение за какво? Отмъщението на грозничко момиче срещу красивото? За щастливото семейство, което тя самата нямаше. Отмъщение на бездетната жена към майката? Не, нито едно от това не беше съвсем вярно, защото от писмата ясно личеше, че става въпрос и за още нещо: секс. А как сексът, Лоринда и Джеси-Ан бяха свързани в едно, той все още не знаеше. Едно беше сигурно — Джеси-Ан, също както и синът й, беше в опасност.

Постави писмото в джоба си и бутна петдесет долара към администратора, който му даде точно описание на Лоринда и му каза, че писмото е оставено към 7:30. Мат погледна часовника си — беше почти девет часът. А все още нямаше телефонни обаждания за мисис Ройл. Отиде до обществения телефон и се обади на свои хора. Само след четири минути щеше да има четирима души пред апартамента на семейство Ройл, един във фоайето, един пред вратата на сградата, един вътре в апартамента и един до страничния изход. Специалист по свръзките също беше там и само след петнайсет минути щяха да започнат да се записват и проследяват всички телефонни обаждания до семейство Ройл. А междувременно Мат щеше да се качи горе и да чака телефонното обаждане, което нямаше да закъснее. От всичко, което знаеше, личеше, че Лоринда копнее за действие.

Джеси-Ан лежеше в затъмнената спалня, на челото й бяха поставили студен компрес, а на нощното шкафче стоеше чашата с вода и недокоснатите хапчета за сън. Как би могла да спи или да се отпусне, когато Джон беше в опасност?! Беше решила да не си позволява да мисли за това, че Джон може да пострада, макар вече да знаеше, че Лоринда е побъркана. Разбиранията й за добро и зло бяха нагаждани така, че да отговарят на собствените й нужди. Лоринда беше способна на всичко! Изведнъж Джеси-Ан се изправи до седнало положение в леглото и се разтрепери от гняв. Ако Лоринда беше сега в стаята, би могла да я удуши с голи ръце… Горещият гняв премина и я остави хладно разсъдлива. Не че не изпитваше гняв, но той беше станал студен и пресметлив. Като че ли компютър беше заменил чувствата й. Хванала глава с ръце, Джеси-Ан се опита да се постави на мястото на Лоринда, да си представи какво би било следващото й действие. Разбра, че планът е замислян отдавна и че Джон сигурно е скрит на място, което също е било подготвено предварително. „Но Лоринда може да е навсякъде в огромния Ню Йорк!“, помисли си безпомощно тя. Мат още нищо не й беше казал.

Изведнъж тя осъзна, че нямат намерение да й казват каквото и да било. Те искаха от нея да си почива! Не беше правилно… Джон беше неин син, тя искаше да го намери и защити… Джеси-Ан нададе стон и зарови глава в дланите си. Трябваше да мисли! Не можеше повече да чака. Трябваше да действа! Но как? Къде? Кога? Мисли! Все някъде трябваше да има нещо, което да я наведе на мисълта за действията на Лоринда. Доколкото знаеше, Лоринда нямаше приятели. Тя въобще рядко разговаряше с хората. Изведнъж й проблясна — имаше само едно място, където Лоринда би искала да се срещнат, сега й беше толкова ясно! Знаеше къде може да намери Лоринда!

Неочаквано звънна телефонът. Много й се искаше да вдигне слушалката, но й бяха забранили. Чу се леко „клик“, когато някой приключи този разговор. Тя зачака да я извикат, да й кажат какво е развитието на нещата, но никой не я потърси. Отиде на пръсти до вратата, надникна в коридора и се ослуша. Всичко беше тихо и спокойно. Тя сама щеше да се справи с това. Знаеше къде е Лоринда и не можеше да чака повече.

Облече дънки и топъл пуловер, а отгоре — дебело вълнено яке. Обу маратонки, които едва завърза с треперещите си пръсти. После отвори тайния сейф в дъното на гардероба, където, в малки велурени кутийки, се намираше цяло състояние под формата на сапфири, диаманти и перли. Винаги отказваше да държи бижутата си в банка, защото обичаше да ги носи. Но сега би дала всичко, за да си върне Джон. И да узнае, че Харисън още я обича. Посегна към една малка черна кутия и внимателно я отвори. Вътре имаше лъскав пистолет. Джеси-Ан беше добре запозната с оръжието, защото като дете често беше ходила на стрелбището с баща си. Също толкова много часове беше прекарала в ранчото, където се беше упражнявала в яздене и стрелба. Всъщност тя беше отличен стрелец.

Отиде отново до вратата и огледа коридора. От далечния край, където беше библиотеката, долитаха приглушени гласове и тя се поколеба. Щеше да й бъде много трудно да се измъкне без да я видят, но ако беше умна, щеше да се справи. Под ъгъл с този коридор имаше друг, който водеше към трапезарията и кухнята. А от кухнята започваха стъпалата, които водеха към аварийния изход. Имаше и заден асансьор, но тя не би рискувала да го използва.

Стъпваше съвсем безшумно. Поколеба се само като стигна до снопа ярка светлина, който се процеждаше през отворената врата на библиотеката. Но мина благополучно покрай нея, после покрай трапезарията и влезе в кухнята. Ако беше заварила там Уорън или някой друг от слугите, щеше бързо да измисли някакво извинение, но ярко осветената кухня беше съвсем безлюдна. Персоналът си имаше своя собствена всекидневна стая. Според нейните предположения, сега те бяха там и обсъждаха злото, което беше сполетяло работодателите им. Забеляза две от камиончетата на Джон, забравени на плота на мивката, а красивите букви лепенки, които двамата заедно бяха залепили на хладилника все още бяха там. „Джон Ройл“ бяха написали с ярки червени, сини и жълти букви…

Като си забрани да плаче, тя надникна през стъклената врата към коридора, който водеше към аварийния изход. Нямаше никого и тя се промъкна. Започна да тича бързо надолу по стъпалата, като се хващаше за металните перила и се завърташе на всяка площадка и пак — надолу до следващата… След десет площадки се спря и се опита да си поеме дъх. Запита се дали вече не е безопасно да вземе асансьора. Ако Бъркли беше поставил постове долу, те със сигурност щяха да забележат спирането на асансьора, но ако го вземеше само до втория етаж, щеше да успее да мине покрай тях.

Кухненският асансьор беше винаги празен през нощта и тя се облегна на стената, задиша дълбоко и започна да обмисля какви шансове има. Ако гардът я забележи, тя просто ще изтича покрай него — така реши. Асансьорът спря, вратите се отвориха и тя се огледа предпазливо, но фоайето и коридорът на втория етаж бяха безлюдни. Слезе и затича бързо надолу — една, две, три, четири площадки и ето че вече беше в главното фоайе.

През стъклото на вратата видя сянката на мъж. Човекът на Мат! О, дяволите да го вземат! Гледаше с яд силуета и в очите й бликнаха сълзи на безпомощност. Този човек й пречеше да се срещне с Лоринда и да спаси сина си. Един глас проряза тишината и я стресна, но не викаха нея.

— Хей, хей, Бил! — извика пак гласът.

Силуетът се обърна.

— Да? — отговори той.

— Амброуз те иска веднага горе. Брад тръгна към „Карлайл“.

Сега се виждаха вече две глави пред вратата. Те се приближиха една до друга и зашепнаха, а Джеси-Ан сдържа дъха си.

— А кой ще поеме поста тук? — запита Бил. — Не мога просто ей така да пренебрегна заповедите.

— Добре, добре, но пак ти казвам, че Мат иска Брад и аз веднага да отидем при него. Брад ще остане да покрива хотела, а аз ще отида с Мат. Ще останем с един човек по-малко, отколкото ни е необходимо, докато не дойде още един от агенцията. Виж какво, докато завием зад ъгъла, Амброуз ще е вече тук и ще остане, докато пристигне заместникът. След половин час ще разполагаме още с двама души охрана. А дотогава трябва да се справяме както можем.

Като мърмореха недоволно, те се скриха от погледа на Джеси-Ан. Тя разполагаше с няколко секунди, за да мине през вратата. Бяха вече на петдесет ярда, като продължаваха да вървят бързо и да говорят високо… Имаше може би десет секунди. Затвори внимателно след себе си тежката метална врата и затича безшумно покрай стената, като се молеше да не започнат да обикалят сградата.

Трябваше й по-малко от минута, за да стигне до шумната и ярко осветена улица, но тази минута й се стори цяла вечност. По „Парк авеню“ животът си течеше както винаги. И Джеси-Ан се загледа объркана в изискано облечените хора, които влизаха и излизаха от ресторантите и нощните клубове. А за нея това излизане беше въпрос на живот и смърт.

Хвана такси на ъгъла на „Парк авеню“ и Петдесет и осма улица. Когато таксито потегли, тя се огледа през рамо, за да види дали не я следят. Нямаше и следа от хората на Мат. Не искаше никой да разбере за плана й, защото знаеше, че само тя може да се справи с Лоринда. Ако се провалеше, Лоринда щеше да убие и нея, и Джон.

— Накъде? — запита нетърпеливо шофьорът на таксито.

— Накъде? — повтори тя, изтръгната от мислите си. — „Имиджис“.