Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (22)

XXII

В събота вечер в стаята на Катрин цареше безредие; разхвърляни хартии, дрехи, закачалки… Всичко това говореше за преждевременно предстоящо заминаване. По-голямата част от вещите бяха вече изпратени и Катрин току-що бе освободила прислужницата. Седна за миг, за да си почине, и погледът й се плъзна из стаята.

Килимът беше осеян с парчета хартия, вазите бяха празни, цветята струпани на края на прозореца. Цялата тази картина й заприлича на нейния живот. Тя си казваше напразно, че всичко ще бъде подредено за миг, почистено и проветрено. Уви! Това щеше да бъде за друг пътник…

След три часа Катрин щеше да замине с „Пиндарик“, със същия стар и верен параход, който я беше докарал. Ъптън щеше да се върне с нея. С присъщата си услужливост той беше отишъл преди малко в пътническото бюро, за да й вземе билет, тъй като тя се бе сетила едва в последния момент за формалностите, свързани с пътуването.

Катрин призна пред себе си за сетен път, че трогателното внимание на Чарли й беше безкрайно скъпо. Той беше мил човек и добър приятел. Но по-ясно от всякога тя съзнаваше, че Ъптън не би могъл никога да бъде нещо друго за нея. Той беше твърде непостоянен, лекомислен и слаб, за да я завладее. Чарли имаше нужда от едно същество, което да го покори и да съумее чрез своята прямота и простота да го пробуди за любовта.

А Крис тя обичаше от цялото си сърце с любов, каквато не познаваше дотогава. Тя нямаше да престане да го обича. Нейната съдба щеше да прилича на участта на тъжната Люси дьо Керси: цял живот да носи една скрита мъка дълбоко в сърцето си. Когато мислеше за него, Катрин извикваше на помощ цялата си воля и целия си здрав разум. Не го беше виждала от премиерата и знаеше само, че е напуснал хотела си. Фактът, че не беше дошъл да я види, не я учудваше. Може би в началото го беше очаквала, без да си го признае. Но сега си казваше, че положението беше прекалено объркано за една толкова проста развръзка. Поведението на Нанси сигурно го беше засегнало силно и бе всяло смут във вътрешния му мир.

Катрин беше твърдо убедена, че той бе заминал вече за Кливланд, че му беше омръзнало от женски прищевки и че беше решил да сложи веднъж завинаги край на тази мъчителна глава от живота си. Погледът й попадна на телефона. Този малък апарат би могъл да възобнови връзката между Крис и нея, но тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да прибегне до него. Не го ли беше отдалечила сама от себе си? Не, не! Щом не я търсеше по собствено желание, по-добре беше да си остане там, където е. Една ясна и окончателна раздяла — това беше най-доброто разрешение. За нея също тя беше единствената възможност за спасение.

Сигурно и той ще я забрави скоро. Ще се ожени за някоя млада американка, която ще съумее да го направи щастлив. Катрин трепна при спомена за дребната случка в нейния живот, която изникна в паметта й. Джордж Купър не тъгува дълго за нея. Крис сигурно щеше да последва примера му… Без любов и самотна, тя щеше да следва докрай своя тъжен път.

Младата жена стана бавно, събра силите си и се залови да прибере последните си вещи. Нанси беше на репетиция и почти нямаше надежда да се освободи преди часа на заминаването. Когато си спомни за нея, сърцето й се сви още по-болезнено: племенницата й изведнъж бе станала толкова чужда, беше се променила. Катрин реши никога да не говори вече за Крис и за грижите си на тази лекомислена хлапачка, която под влиянието на някакво мигновено хрумване беше пожертвала любовта си.

Успехът на Нанси беше осигурен. Той щеше да расте непрекъснато и кариерата й се очертаваше в най-благоприятна светлина. Тя не беше напуснала току-тъй Крис. Договорът с Морис беше подписан. През пролетта младото момиче щеше да отиде в Холивуд с възнаграждение, което надминаваше и най-смелите й мечти. Въпреки уговорката си с Морис Нанси оставаше в най-добри отношения с Бъртрам, който щеше да продължи да я ръководи при всяка нейна поява на сцената. Той вече беше преработил пиесата, за да подчертае още по-добре образа на нейната героиня. Отзова се много възторжено за нея и хранеше големи надежди. Беше съобщил на вестниците за следващата си обиколка, в която първо място щеше да има Нанси, „неговото необикновено откритие“, както я наричаше той. Най-интересното беше, че Бъртрам без стеснение си приписваше цялата заслуга за това „откритие“.

С решително движение Катрин затвори ключалката на куфара си. Всичко беше свършено. Не й оставаше нищо друго, освен да даде нарежданията си на носача и да тръгне. Тягостна тишина изпълваше стаята. Отнякъде долиташе музика от радио, една почти недействителна музика, която й беше същевременно чужда и близка. Без да иска, тя се заслуша и сърцето й се сви. Звучеше мелодията, на която бяха танцували двамата с Крис на „Пиндарик“. Слаб текст и сантиментална мелодия… Сълзи напираха в очите й, но тя се овладя. Смелост и твърдост! Това беше всичко, което й оставаше. Но музиката продължаваше да звучи и опъваше и без това чувствителните й нерви.

Катрин сложи шапката и палтото си. Сетне за последен път огледа стаята и се приготви да тръгва.

Ръцете и краката й сякаш бяха оловни, главата й — празна. Тя отиде в хола и там на прага видя Крис.

Сърцето й замря; после отново заби лудо. Неговата поява беше толкова неочаквана и болезнена, та тя реши, че е жертва на халюцинация. Но не, това наистина беше той.

Сериозен и спокоен, Крис тръгна към нея.

— Не можех да те оставя да заминеш — каза й той сдържано и сърдечно, — без да ти кажа довиждане.

Значи затова е тук! Дошъл бе само за да се сбогува с нея. Пулсът на Катрин заби по-бавно. Странен хлад прониза тялото й.

— Всъщност — продължи той небрежно, — нали някога се бяхме разбрали да бъдем добри приятели. Нека да се разделим като приятели.

Лицето на Катрин беше бледо и помръкнало.

— Да — промълви тя с мъка, — да се разделим като приятели.

— И аз се надявам!

Той се огледа изненадан.

— Къде е Ъптън?

— Отиде си вече — отговори тя глухо.

— О, колко жалко! Много бих искал да стисна и неговата ръка.

Катрин сведе глава и очите й останаха приковани в пода. Лека руменина покри лицето й. Това престорено добро настроение, което не беше виждала у него, беше истинско мъчение за нея. Тя събра цялата си гордост.

— Ще му го кажа.

— Благодаря, Катрин.

— Той е щастлив, че ще пътува с теб.

— Така ли мислиш?

Тези думи, в които тя вложи всичката непринуденост, на която беше способна, я измъчиха невероятно. Двамата млъкнаха. Катрин чувстваше, че ще умре, ако изпитанието продължи. Тя вдигна с мъка глава и си наложи да го погледне в лицето.

— Да — каза тя, — сега трябва да тръгвам. Мисля, че няма какво повече да си кажем.

Той я спря с ръка.

— Прощавай, Катрин! Още минутка.

После седна на края на масата и извади небрежно от джоба си някакъв пакет.

— Преди да се разделим, искам да ти предам един малък спомен.

Катрин го изгледа учудено и тъжно. Сетне машинално взе пакета, който й подаваше. Развърза канапа и опаковката се разви. Поразена, тя позна зелената кутия и я отвори. Вътре беше миниатюрата на Холбайн.

— Ти — извика тя, — значи това си бил ти!

— Защо не? — отговори той нехайно. — Мога да си го позволя.

Тя сякаш беше онемяла. В миг разбра, че той беше онзи непознат, който чрез намесата си я бе спасил от разорение. При вестта за смъртта на Бранд той бе взел работата в ръцете си чрез посредничеството на Ашър. И сега? Поразена от това откритие и от обрата на разговора им, тя се чувстваше неспособна да мисли и да сдържа сълзите си.

Крис поклати глава.

— Ти не знаеш точно какво да мислиш за материалното ми състояние, нали, Катрин? Първо в Лондон и после във Вермънт. А аз не съм беден. Не, дори съм богат, много богат, толкова богат, че няма нужда да го показвам. Аз не съм само собственик на една малка фабрика, с която започнах. През тези десет години се издигнах с честен и упорит труд. Преди да замина за Европа, успях да извърша последното сливане на няколко дружества. Ако те интересува, Катрин, днес съм председател на Международния тръст за лепила.

Тя го гледаше изненадана. Името, което бе изрекъл, я накара да замре. Това беше една исполинска организация, едно дружество със световна слава. От западния до източния бряг безброй реклами говореха за неговата мощ. То произвеждаше всичко, което съдържаше лепило. В Ню Йорк и Лондон неговите акции се търсеха на борсата. Катрин си припомняше смътно снимки от неговите инсталации: големи юзини, топилни, складове, амбалажни помещения, жилища и лавки за чиновниците, спортни площадки, стадион, плувен басейн. И Крис, когото смяташе за беден, стоеше начело на всичко това, ръководеше това огромно предприятие.

Младата жена беше толкова смутена, че не можеше да проумее напълно това разкритие.

— Вече трябва да вървя — промълви тя — и Чарли ме чака.

С празен поглед и сведена глава тя остави миниатюрата на масата и се отправи към вратата.

Тогава Крис й препречи пътя. Той напълно се бе преобразил. Изчезнало беше безразличното му и спокойно държане. Нежност бе смекчила чертите на лицето му, очите му сияеха.

— Ъптън не те чака — каза Мадн. — Той заминава с тазвечерния самолет за Флорида. Но две места са запазени на парахода, за теб, Катрин, и за мен.

Тя извика тихо:

— Крис!

Той я погледна в очите и добави бавно:

— Мислиш ли наистина, че щях да те оставя да заминеш? След като Нанси направи всичко, за да ни събере?

Катрин го погледна изненадана:

— Не разбирам.

— Слушай, Катрин — продължи Крис със същия бавен глас. — Нанси е разбрала, че двамата се обичаме. Тя го е открила малко преди премиерата и прояви благородството на характера си. Тя е постъпила така, както е смятала за редно, и наистина това беше най-доброто разрешение.

Внезапно Катрин видя положението в съвсем нова светлина.

— Нанси! — промълви тя.

Крис кимна утвърдително.

— Бъртрам ми отвори очите — каза той. — Едва тогава разбрах. Той ми обясни, че тази криза щяла да отбележи за Нанси началото на истинското й издигане. Тя ще достигне до най-високите върхове на изкуството и сигурно ще играе Офелия. Но ние, ние не ще забравим никога какво й дължим.

Сълзи се стичаха по бузите на Катрин и премрежваха очите й. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Тогава тя се хвърли в обятията на Крис. Той я притисна към себе си и усети колко бързо бие сърцето й. Започна да й говори кротко, за да я успокои.

— Да, сега всичко е наред — прошепна той нежно — и ние ще се оженим в твоята малка черквица на ъгъла на Олд Ин Ярд. Защото, както ми се струва, там открих за пръв път, че те обичам. Ще останем известно време в Лондон, ще ликвидираме предприятието ти и ще се върнем във Вермънт. Там познавам някои хора, които ще се радват да те посрещнат. И после, може би ще пожелаеш да дойдеш и в Кливланд? Там има прекрасни места, горе на хълма. Бихме могли да си построим там къща, къщата на нашето щастие…

Катрин не можеше да каже нито дума, сърцето й преливаше от щастие. Тя притисна лицето си към Крис и в същия миг погледът й попадна на миниатюрата. Тя беше още на масата в своята отворена кутия. Нова вълна на щастие и облекчение заля Катрин. Как можа да си помисли, че съдбата й прилича на трагичната съдба на жената, която бе изобразена така майсторски от Холбайн! Нейната съдба беше щастлива. Всичко останало беше създадено от въображението й, беше кошмар, който никога повече нямаше да я измъчва. Не, тя не беше родена за самота. Очите на Люси дьо Керси бяха приковани в нейните. Те бяха изпълнени с печал, но в тях нямаше завист, бяха като окъпани от далечна, бегла усмивка.

 

 

Два часа по-късно те бяха на горната палуба на „Пиндарик“ и съзерцаваха геометричните здания на Ню Йорк, неговия блестящ силует, който се открояваше високо върху небето. Нощта беше приятна, топла и ясна, оживявана само от плисъка на вълните и слабото боботене на машините. Над главите им луната хвърляше огромно светло сияние, а лъчите й рисуваха върху вълните блестяща и ясно очертана пътека, по която параходът се плъзгаше спокойно. Двамата стояха изправени един до друг.

Крис притискаше Катрин към себе си. Вече не се нуждаеха от думи. Един прислужник се приближи към тях.

— Какво има? — попита Крис.

— Наредиха ми — отговори момчето — да ви предам това лично.

Мадн развърза панделката и отвори кутията. После я предаде мълчаливо на Катрин.

Един букет от разкошни бели карамфили разля благоуханието си в лунната нощ. Картичката, която го придружаваше, съдържаше само две думи, написани от Нанси:

Бъдете щастливи!