Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (2)

II

Дойде и събота. По ъглите на улиците на пристъпи духаше влажен и студен вятър. От няколко дни времето беше много лошо и Нанси се бе простудила.

Тя беше на легло. Бяха й забранили да става, докато не спадне температурата. Тя настоя Мадн да изпълни обещанието си и да прекара поне една вечер в Уимбълдън. Така поне нямаше да си загуби времето при болната си годеница в разходки от един стол до друг. Впрочем, той и без това нямаше никакво друго занимание в Лондон.

Катрин, която не беше много доволна от настъпилия обрат на събитията, забави, доколкото можеше, часа на тръгването. Наближаваше четири часът, когато тя се обади по телефона от кантората си на Мадн, за да му съобщи, че е свободна. Очевидно той беше очаквал позвъняването й, защото няколко минути след това пристигна на Кинг стрийт. Катрин беше наела тук двата първи етажа в една висока сграда с тясна фасада. Тя беше положила много усилия, за да създаде от кантората си идеална рамка, която да съответства на работата й. На вратата бе сложена малка табела: „Антика“, О. О. д-во.

През матовите стъкла се виждаха смътно очертанията на просторно помещение, облицовано с тъмно дърво, чиито орехови мебели от епохата на кралица Ана смекчаваха тежкия блясък на брокатите от XVIII век.

Кабинетът на Катрин беше на горния етаж, докъдето се отиваше по широка, художествено изработена дървена стълба. Помещението беше просторно и светло, с красива камина. По средата бе поставено голямо квадратно писалище. В единия ъгъл имаше желязна каса. На пода бе постлан скъп персийски килим, а по стените бяха окачени няколко скици в живи цветове. Една от специалностите на Катрин беше изработването на проекти за реставриране на стари къщи и замъци. В тази област тя бе завоювала завидна слава. Младата жена многократно беше извършвала вътрешни преобразования в просторните замъци на английските благородници и за тази си работа бе получила добри пари. От друга страна, тя не беше обикновена търговка на мебели и избягваше да запълва кантората си с всевъзможни предмети. При нея можеха да се намерят малко на брой, но затова пък внимателно подбрани вещи. Катрин купуваше само след дълго обмисляне и само с ясно определена цел. Изтънченият й вкус беше най-добрият й капитал. А верният усет, който притежаваше и благодарение на който преценяваше ползата от всеки художествен предмет, я беше подтикнал да купи миниатюрата на Холбайн с намерението да я продаде после на прочутата галерия „Бранд“ в Ню Йорк.

Старият часовник удари четири часа, когато Крис влезе в кантората. Катрин се отправи веднага към него и му подаде ръка. След срещата им у Нанси тя дълго мисли и, подчинявайки се на вродената си почтеност, реши да превъзмогне предубеждението си по отношение на Мадн и да му даде възможност да поправи репутацията си.

— Как е Нанси? — попита Катрин.

— Не е много добре — отвърна той. — Не бива да става. Температурата й още не е спаднала. При все това настоя да отида в Уимбълдън.

Катрин кимна с глава, за да покаже, че е уведомена.

— Тя ми се обади по телефона. Съжалявам, че ви накарах да ме чакате.

— Не се притеснявайте, мис Лоримър. Толкова често чакам Нанси в театъра, че вече свикнах. Пък и за мен това е едно разнообразие, да разполагам с време и да не трябва да пестя секундите. Обзалагам се, че в края на краищата ще започна да изпитвам удоволствие!

Докато Катрин слагаше ръкавиците си, той огледа наредбата на кантората с внимателен поглед, в който се четеше любопитството на познавача.

— Всичко е много хубаво. Всеки предмет поотделно страшно ми харесва, особено този прекрасен килим.

— Съгласна съм с вас — отговори Катрин и поясни: — Това е персийски килим от XVIII век. Вероятно килимарят, който е връзвал нишките, е работил десет години. Всичките цветове са добити от стари растителни бои…

— Не ще и съмнение — съгласи се младият мъж, — това е един екземпляр Кирман от Лавер, нали?

Катрин го изгледа изненадано. Човек трябваше да е много опитен, за да познае не само провинцията, но и мястото, от което произхождаше килимът. Този беше наистина от Лавер.

— Разбирате ли от антики? — попита тя с любопитство.

Мадн отговори много сериозно.

— Не, никак, или поне не така, както вие го схващате. Но проявявам интерес и се старая да се справя сам. Прочел съм доста книги, а и в Европа обходих много музеи. Има сума ти неща, които нашата американска цивилизация не познава, като персийските килими, например, и старите италиански мебели. Да, и после, надявам се, че противопоставянето не ще ви дразни, като руската салата… — И той избухна във весел смях. — Що се отнася до приготвянето на руска салата, аз съм специалист…

— Ами! Гледай ти! — възкликна Катрин.

Тя се чувстваше все по-объркана и озадачена от неочакваните интереси на този човек, на когото не можеше да отрече известна самобитност. През главата й минаваха най-противоречиви мисли. Докато слизаше по стълбите, я обзе огорчение и в същото време изпита доволство.

Пред къщата го очакваше двуместна синя кола.

— Надявам се — обясни бързо той, — че няма да имате нищо против. Нанси ми каза, че сте се отказали от колата си и затова дойдох с тази.

— Ваша ли е?

— О, не — отговори той изненадан. — Наех я.

Катрин прехапа устни.

— Все пак има доста разкошен вид — промълви тя насмешливо.

В мига, в който изрече това, съжали за думите си, но той не реагира, сякаш не беше чул нищо.

Колата се носеше с умерена скорост. Крис караше уверено. Той прекоси парка „Сейнт Джеймс“, после продължи покрай Темза, по водите на която залязващото слънце разпръскваше лека златиста мъгла.

Мадн се беше навел малко напред, като стискаше между коленете си меката си шапка. Той наблюдаваше със сдържано внимание разкриващата се пред очите им гледка.

— За мен е много интересно — каза той най-после. — Всичко тук е толкова различно от Кливланд. Чувствам се като омагьосан.

— Много работи ви омагьосват, мистър Мадн.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Разбира се. Виждам, че ви изглеждам недодялан, но какво искате, от петнадесет години съм толкова зает с работа, че нямах време дори да си отдъхна. След смъртта на баща ми, по време на войната, прекарах един много тежък период. После започнах да се изкачвам бавно по наклона и трябваше здраво да се вкопчвам, за да не падна. Не можете да си представите, мис Лоримър, как се чувства човек, когото работата така е хванала за гушата, че не може да се порадва дори на залез като този и който няма време дори да се запознае с девойка като Нанси.

— Да, много добре ви разбирам.

За миг в погледа на Катрин се мярна съчувствие към него, но тя бързо се овладя и добави:

— Надявам се, че няма да останете разочарован от онова, което ще видите в Уимбълдън.

— Обичам да завързвам нови познанства. И после, отнася се за роднини на Нанси и ваши близки.

Последните думи той изрече съвсем спокойно. Катрин, напротив, се усмихна стеснително.

— Тъкмо затова се чувствам длъжна да ви предупредя. Може би майка ми и аз ще ви се сторим малко ограничени. Ние принадлежим към средната класа, мистър Мадн, и сме отчайващо дребни буржоа. Разкошната обстановка в кантората ми не бива да ви заблуждава. Често пъти поради работата си аз се срещам с видни личности, но никога не забравям, че съм започнала кариерата си като дребна машинописка с петнадесет шилинга на седмица. Тогава носех обеда си в книжна кесия. Повярвайте ми, не съм се променила много и сега.

— Наистина ли?

Той се обърна към нея и видя, че тя говореше съвсем сериозно.

— Вярвам ви! — заяви младият мъж бързо. — За пръв път започвате да се издигате в очите ми.

Катрин не можеше да не се засмее на този отговор, изречен с особено достойнство. Поне има чувство за хумор, помисли си тя, което никак не е малко. Въпреки това недоверието й към него още не бе изчезнало. С присъщата му прозорливост Мадн го отгатна. След кратко мълчание той спокойно продължи:

— Фактът, че не знаете нищо за мен ви смущава, нали, мис Лоримър?

По неизвестни и за самата нея причини тя цялата пламна.

— Моля ви — каза Катрин искрено, — разберете ме добре. Аз не мисля за външните условия, а за мъжа, за човека, който иска да се ожени за Нанси.

Отново настъпи мълчание. Трогнат от чувството на симпатия, което му се стори, че долови в думите й, той изпита желание да й говори, макар и само за някои от външните условия, за които тя беше намекнала.

Крис беше забелязал, че още от самото начало тя си бе изградила съвсем погрешна представа за материалното му състояние. Поради липсата на каквато и да е престореност у него, както и поради небрежното си облекло, той често изпадаше в такова положение, което по-скоро го забавляваше, отколкото дразнеше. Мадн мразеше превзетостта и винаги я беше мразил. Презираше модерните изисквания за изящност, големите ресторанти, разкошните хотели, с една дума, светския живот. Затова беше предприел пътуването си до Европа с един кораб за изгнаници, странстваше из континента като скромен турист, хранеше се в непретенциозни гостилнички, пътуваше в трета класа за удоволствието да се запознава с прости и естествени хорица и най-често се задоволяваше за обяд с един сандвич и чаша вино.

Може би той беше наследил благоразумието и въздържаността си от своите родители и особено от майка си, една скромна женица от Вермънт на име Сюзан Емет, която, освен че беше изключително кротка, притежаваше и непоколебимо чувство за дълг. Баща му, Сет Мадн, който произхождаше от Вирджиния, имаше благия характер на южняците от Съединените щати, но без тяхната леност и безгрижие.

Старият Мадн беше висок и слаб човек, с дълбоко хлътнали очи. Той се бе установил в Кливланд и след упорит труд беше започнал да произвежда едно специално лепило, за което беше взел патент. Работите в скромната му фабрика никога не бяха вървели особено добре, но след смъртта му през 1917 година, докато Крис се биел на фронта в Европа, всичко тръгнало още по-зле. Когато младият Мадн се завърна и пое ръководството, той трябваше да положи неимоверни усилия, за да запази предприятието. Крис твърдо бе решил да го възобнови и развие. Той се впусна с цялата си енергия и младежки жар в работата.

Оттогава бяха изминали петнадесет години и онези, които знаеха фабриката отпреди, сега нямаше да могат да я познаят.

Крис не вдигаше шум, не обичаше да говори и празни приказки, но зад привидното му спокойствие се криеше една методична и правилно насочвана настойчивост. Той пусна на пазара ново лепило с черешово червен цвят, което изсъхваше много бързо. Успехът му беше светкавичен. Търговията му постепенно започна да се разширява. Много предпазливо той започна да откупува малките предприятия за лепило из околността, както и техните патенти и разрешения, като в същото време закриваше онези, които работеха по остарели методи; след това съсредоточи производството си в Кливланд. Капиталът му се удвои, утрои, учетвори и накрая започна да се изчислява с милиони. Крис беше по-богат, отколкото беше мечтал дори като дете. В действителност той почти не държеше на парите, с изключение само когато искаше да достави удоволствие на старата си майка, която нежно обичаше. През 1929 година той й купи една удобна малка лятна къща в колониален стил в Грейсвил, щата Вермънт, понеже тя беше силно привързана към родния си край.

Като председател на „Обединените фабрики за лепило“ Мадн беше един от най-известните хора в Кливланд. Но той беше запазил простотата в държанието си и се изразяваше с къси фрази и спокойна въздържаност. Сега беше тридесет и пет годишен и беше работил цели пет години като каторжник. Тъй като бе постигнал целта, която си беше поставил, Крис бе решил, че е дошъл моментът да си почине. Поради тази причина през пролетта той беше оставил кантората си и бе заминал на разходка из Европа.

Тези неща от миналото изплуваха в главата му, докато караше колата, седнал до Катрин. Младият мъж се бореше с изкушението да й разкаже всичко това, но не можеше да се реши. Все още се колебаеше, когато стигнаха „Бийчуд“, както старата мисис Лоримър беше нарекла къщата си. Наближаваше пет часа. Фасадата на добре поддържаната къща вече се губеше във вечерния здрач. Мадн прибра колата, взе чантата си и багажа на Катрин и я последва по тясната пътека, която водеше към входната врата.

Двамата влязоха в хола, където край камината мисис Лоримър се полюшваше нервно на един люлеещ се стол.

— Ама че закъсняхте! — провикна се тя раздразнено, без да помисли дори да поздрави новодошлите. — Ако се бяхте забавили още минута, чаят щеше да е невъзможен за пиене.

Тя беше дребничка и закръглена седемдесетгодишна старица, очите й мигаха непрекъснато, а главата й се поклащаше заканително. Беше облечена в рокля от черна коприна, тъй като още носеше траур за мъжа си, починал преди девет години. Върху косите си, между които човек напразно би търсил сив косъм, носеше малко боне от бяла дантела; тази прическа, възрастта й, цялата й външност и особено увисналите й бузи я правеха съвсем да прилича на старата кралица Виктория. Тя съзнаваше отлично тази прилика и дълбоко в себе си се гордееше с нея.

В интерес на истината обаче в настоящия момент мисис Лоримър нямаше нищо от „царственото самообладание“ на кралица Виктория, а напротив, изглеждаше обзета от силно недоволство и раздразнение. Без да я е грижа много-много за Мадн, когото беше удостоила само мимоходом с леко кимване, тя подложи дъщеря си на истинска бомбардировка от въпроси относно поръчките, с които я беше натоварила, и относно здравето на Нанси. След като Катрин задоволи най-после любопитството й, тя стана и се отправи към трапезарията.

Масата беше отрупана с най-различни лакомства. Това не беше нито обяд, нито закуска, нито вечеря, а някакво странно съчетание от трите. Имаше бял и черен препечен хляб, два вида сладкиши, сирене и бисквити, подредени в сребърен поднос. В средата, под полилея, погледа привличаше пудинг със сметана, поставен до компотиера, пълна с леко запечени сливи. Пеги, малката прислужница, донесе съвсем топъл рибник и голям, красиво изработен чайник.

Старата жена наля на всички чай и поднесе рибника. На себе си тя сръчно сложи най-хубавото парче, опита го, повдигна критично глава и направи гримаса, с която даде да се разбере, че е по вкуса й. Едва след това намери време да разгледа Мадн. При все че беше закъсняла, преценката й беше много строга, а забележката й още по-строга.

— Тъй значи, вие искате да се ожените за Нанси? Мога да ви кажа само, че тя е костелив орех!

— Нанси и аз — отвърна той спокойно — винаги ще се разбираме, мисис Лоримър.

— Може би — отговори надменно старата жена. — Но за да го постигнете, ще са ви необходими време и много труд. Бог да ви пази, млади момко, ако не успеете!

Това беше началото на цяла редица забележки, въпроси, пословици и библейски мъдрости, с които тя засипа Мадн. Възбудена от няколкото чаши силен чай, подтиквана от дълбоко вкорененото си себелюбие и високо нравствените си схващания, тази вечер мисис Лоримър беше много по-хаплива от всеки друг път.

Катрин познаваше майка си и се беше научила да понася и най-лошите промени в настроението й. Докато поглъщаше с мъка отвратителния рибник, който ненавиждаше от най-ранно детство, тя наблюдаваше Крис и начина, по който той посрещаше продължителната канонада на майка й. Младата жена се възхити неволно от духовитостта му и умението му да се владее. Естествено, той се преструваше, защото при тази неприятна насока, която беше взел разговорът, трябваше да се чувства като риба на сухо. При все това Крис я слушаше с интерес и се хранеше с апетит.

Когато стигнаха до сливите, Катрин откри, че волно или неволно той беше на път да спечели майка й. А когато се върнаха в хола, където пламтеше хубав огън, който хвърляше топла светлина върху проснатата пред камината мечешка кожа, мебелите във викториански стил и изящните дреболии, наредени по масичките, мисис Лоримър въздъхна със задоволство.

— Седнете на този стол, мистър Мадн — каза тя. — Ще видите, че е много удобен. Това е столът на съпруга ми и аз не позволявам на всекиго да сяда на него. Можете да следите играта ни, докато Катрин и аз хвърляме пасианс.

Тази особена игра на карти — пасианс за двама, която всъщност беше в противоречие с пуританските й принципи, заедно с радиото, което обожаваше, бе голямата й страст. При всяко посещение в края на седмицата тя заставяше Катрин да й бъде партньорка.

Крис погледна въпросително младата жена и без съмнение изтълкува правилно изражението й, защото каза бързо с умолителен глас:

— Дъщеря ви изглежда уморена. Какво ще кажете за една игра с мен?

— Господи! Катрин е винаги уморена, когато трябва да направи нещо за старата си майка.

— Но аз изгарям от желание да играя — рече Мадн, — и знайте, че не съм слаб противник.

— Наистина ли? — провикна се мисис Лоримър и се приготви за борбата. — Казвате, че не сте съвсем слаб противник? Добре. Ще видим. — Тя погледна часовника. — Разполагате с половин час. В осем ще предават „Черната перла“. Трябва да я чуем.

Те седнаха близо до огъня пред покритата със зелено сукно маса. Доволна, че се избави от досадното задължение, Катрин се настани на дивана и заследи играта с нарастващо внимание. От дълъг опит знаеше, че ако Мадн не отстъпи по всички линии, щяха да възникнат спорове и спречквания.

Мисис Лоримър започна добре.

Тя взе ръката и изтегли хубави карти.

С очила на носа и с прочутите захаросани бадеми под ръка, тя се облегна самодоволно назад в креслото. Късметът беше на нейна страна и тя водеше играта. След известно време обаче Крис, който играеше много внимателно, я поведе на свой ред.

Както Катрин беше предвидила, майка й започна да играе с измама. Старата жена имаше един грозен недостатък: не можеше да понася да бъде бита! Никога! Каквото и да станеше, тя искаше да спечели на всяка цена. Нямаше значение как щеше да се чувства след това. Вместо да понесе срама на едно поражение, тя решаваше да измами ближния си, и то без никакви угризения.

Естествено, Мадн веднага го забеляза. Катрин, която беше приковала поглед в играчите, очакваше да види развръзката. Ако той се обадеше, щеше да стане голяма разправия; ако премълчеше, значи му липсваше решимост. Но Крис възприе съвсем друга тактика. Най-сериозно започна да подпомага старата жена в измамите й, отначало внимателно и рядко, а после с все по-голямо упорство. Вместо лошата карта, която й се падаше, той й даваше хубава, и престана да използва добрите си възможности. По този начин той все повече и повече се включваше в нейните дребни хитрости. Отначало с тържествуващ вид мисис Лоримър избухна в сподавен смях и прие подаръците, които той й правеше; сетне постепенно изражението на лицето й се промени. Тя хвърли няколко подозрителни погледа към Мадн и накрая, след цяла поредица щастливи удари спря, поколеба се и избухна:

— Защо ме гледате така? — запита тя раздразнено.

— Възхищавам ви се, мисис Лоримър — рече Крис сериозно. — Обходил съм целия свят и никъде не съм срещал играч, който може да се сравни с вас!

— Какво казвате? — провикна се тя.

— Да, наистина, скъпа госпожо.

Думите му прозвучаха провлачено, по начина, по който говореха южняците от Съединените щати.

— Вие сте най-големият шампион на карти, който някога съм срещал!

Старата жена пое дълбоко въздух; очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите, тя се приготви да срази събеседника си. Но изведнъж прихна да се смее. Смееше се с цяло гърло и като хвърли картите, обърна купичката със захаросаните бадеми. Катрин никога не я беше виждала толкова весела.

— О! Господи! О, господи! — възкликна тя най-после задъхано. — Колко е смешно! Шампион! Катрин, чу ли?… Това е неописуемо!

— Но, да, наистина, скъпа госпожо — повтори Мадн, — уверявам ви…

Тъй като все още не можеше да се успокои, люлеейки се на стола си, тя му направи знак с ръка да мълчи, докато по бузите й се стичаха сълзи от смях.

— Спрете — промълви най-сетне старата жена, — ще станете причина да умра, млади момко. Не, това е много смешно. Шампион на карти! А аз през цялото време шмекерувах!

Може би никога в тази малка скучна стая не беше кънтял такъв смях. Най-после старата жена възвърна спокойствието и достойнството си.

— Боже мой! — възкликна тя, като изтри сълзите си. — За малко щяхме да пропуснем предаването!

С неприсъща за възрастта й пъргавина тя се спусна към радиоапарата и го пусна. Пиесата беше започнала. Чуваше се гласът на младо момиче.

Крис изгледа втренчено Катрин и видя, че и тя го гледаше. Очите на старата жена се разшириха, тя погледна първо единия, после другия. Девойката продължаваше да говори.

— Това е невъзможно! — обади се Мадн.

Не, не беше възможно. Нанси беше на легло, с температура, не ги беше предупредила за нищо. Тя беше болна, не беше в състояние да се надигне.

— Какво става? — извика старата жена уплашена и объркана.

— Сигурно е някаква грешка — промълви Катрин обезпокоена и недоумяваща.

Но не беше грешка. Гласът, който достигаше до тях през пространството, чист и ясен, наистина бе гласът на Нанси.